Как българските фашисти забраниха 24 май

Из книгата „Срещи с Буров“, София, 1992, с. 181:

 Филов… беше говедо на куб, не на квадрат. Животно. Забрани през 1942 година да се чества Свети Свети Кирил и Методий. Това човек ли е? Българин ли е? …Той обиди България, българина…

***

Из спомените на Митка Гръбчева – „В името на народа“, София, 1962, с. 126-130:

Най-хубавият, най-радостният празник на моето детство беше денят на двамата славянски първоучители Кирил и Методий. Цяла седмица преди това ние чистехме и миехме училището, виехме венци и китехме огромни букети. На самия ден мама ни събуждаше рано и стегнати в най-хубавите си дрешки, изгладени и лъснати, ние се отправяхме към училището, където се събираше цялото село, че празникът на Кирил и Методий бе празник не само на децата, а и на целия български народ.

И този хубав празник фашисткото правителство през 1942 година се опита да отмени, за да угоди на своите хитлеристки господари, обявили цялото славянство за тор на богоизбраната немска раса.

Рано след обед на 24 май 1942 година булевард „Цар Освободител” започна да се пълни с необичайна публика: ученици и ученички, студенти, млади работници. Те се разхождаха под гъстата сянка на бухнатите кестени, подхвърляха си весели закачки и нетърпеливо поглеждаха часовниците си. А когато наближи часът, в който бе определено да започне акцията в защита на славянството, целият този народ, надошел от училища, аудитории, работилници и цехове, стремително се спусна към паметника на цар Освободител, мястото, откъдето трябваше да почне демонстрацията.

Полицията обаче очевидно бе точно осведомена за всичко, защото бе изпратила тук стотици цивилни агенти, които се смесиха в нашите редици и човек понякога не знаеше, дали този, който върви до теб и мило ти се усмихва, е наистина другар или враг, който само след минута ще извади от вътрешния джоб полицейски парабел …

Аз знаех, че знак за почване на демонстрацията трябва да даде една девойка, облечена в карирано костюмче. И колкото повече наближаваше часът, толкова по-втренчено изглеждах всички момичета наоколо, които имаха карирани костюмчета. А времето бе военно, платовете малко и повечето от половината момичета имаха най-малкото карирани поли. Само че полицията наруши определения от нас дневен ред. Тя очевидно бе получила нареждане да не допусне да станат някакви размирици по софийските улици и особено по „Цар Освободител”, където се намираха редица официални служби на немското посолство и командването на немските войски в България, и петнадесет минути преди началото на акцията площадът при паметника, където бяха се събрали няколко хиляди души, бе блокиран от конна полиция, а от една дузина автобуси наскачаха полицаи, които се втурнаха сред тълпата и под ръководството на агентите започнаха да арестуват. Тук-таме избухнаха боеве с полицията, тук-таме се чуха възгласи: „Долу войната!”, „Да живее славянското единство!”, „Вън немците-окупатори от България!”, но очевидно бе, че акцията се е провалила, че полицията е успяла да ни изпревари. И в този миг от човек на човек премина парола: „Пръскайте се! Сборен пункт – езерцето с рибките!”

Вече имахме точно определена цел и ние поединично и на малки групички започнахме да напускаме булеварда.

След двадесет минути основното ядро от демонстрантите бе на определения пункт. С нас имаше и полицейски агенти, но те като че ли «е бяха предали особено голямо значение на повторната парола. А и ние се държахме съвсем прилично. Просто започнахме да играем хоро, водени от един чорлав момък, който с всички сили надуваше гърдите си:

На бас се хванали

студент и студентка…

Хората, излезли да се разхождат в градината, се струпаха около нас – зрелищата  винаги  намират своята публика. И в този момент хороводецът започна нещо ново. Вместо мирната история за двамата млади, изведнъж познатата от десетилетия песен:

„Бай Ганю пази граница,

а Дойчо лапа баница!”

Припевът, подет от стотици гърла: „Все тъй го лъжете, все тъй го мамите”, недвусмислено обещаваше на всички събрани интересно зрелище.

Изведнъж хорото се развали. Няколко души започнаха да ръкопляскат, около тях се събра плътна малка групичка и над главите им израсна млада, хубава девойка с кариран костюм.

Аз не знам дали има думи, които могат да предадат силата, патоса, възпламеняващия заряд на речта, произнесена от улична трибуна. Тогава всяка дума придобива особено значение. Тогава „другари” не е само обръщение към тези, които са с теб, то е белег за онова единство на малцината излезли срещу сабите и куршумите, за което нашият език още не е намерил нужната дума. Тогава „Да живее СССР!” не е само добро пожелание, това не е и страстен позив, излязал от развълнуваните младежки гърди – това е твърдото убеждение и на този, който издига лозунга, и на този, който го слуша, че е готов да пролее кръвта си за неговото осъществяване капка по капка.

Речта, произнесена на улична трибуна, е кратка като лирична песен. Тя няма нужда от богата документация, тя не се нуждае от справки, от допълнителни аргументи. Тя действа и убеждава дори не със собствените си думи, а с писъка на куршумите, с тропота на конния ескадрон, със свистенето на бичовете и нагайките.

Да се стреля на месо!

За колачите на българския народ, за възпитаниците на хитлеристките убийци не ставаше дума за човешки живот, за най-висшата ценност, която съществува в категорията на ценностите, а за трупове, за човешка леш, за месо …

И ето, едно девойче, облечено в кариран костюм, се изправя над главите на своите другари и започва своето слово в защита на славянската писменост и култура, в зашита на славянското единство, в защита на славянския руски народ …

Агентите, пръснати из тълпата, се силят да достигнат до девойката, но те са твърде малко, за да направят каквото и да е в момента. После шумната тълпа се превръща в стройна манифестация, която с твърда стъпка се устремява към изхода на градината. И над главите на манифестантите звънти песента:

Върви, народе възродени, към светли бъднини върви!

Старата училищна песен е придобила ново съдържание. И светлите бъднини са придобили наша плът и наша кръв – комунистическа!

В това време полицията е успяла да се съвземе. Отново с вой се понасят камионетките, отново гръмва хилядогласният вик: „У-у-у!, Долу войната!, Да живее славянското единство!”, отново се размахват палки и юмруци. И отново се дава паролата:

„Сборен пункт при лятната къпалия”.

Денят бързо отиваше към своя заник. Само че ние не забелязвахме това. И мен все ми се струваше, че е още следобед, а сумракът се провираше между клоните на дърветата и незабележимо разтапяше сенките им.

Пред лятната къпалия се събрахме не повече от петдесетина души. Човек лесно би ни познал по сплъстените от пот коси, по зачервените лица, по тежкото пресечено дишане. Тук пак трябваше да се проведе демонстрация, но ние бяхме толкова малко. Трябваше да съберем случайните минувачи и тях да направим участници в нашата акция. Но как? Как да превърнем петдесетте в петстотин?

Аз не знам кой започна, но изведнъж десетина, двадесет души започнаха да   повтарят   еднотонно:

„чилибата лумба, чилибата лумба”, а един звънлив тенор запя песента за „Айше”,

И тогава две момичета започнаха да играят под такта на песента, а пламенните извивки на телата им сякаш носеха мъката и «есдържаната страст на Айше. Около танцьорките се образува голям кръг, към който непрестанно се прилепяха все нови и нови хора. И докато най-новите любопитно питаха: „Какво става тук?”, докато си пробиваха път напред, изведнъж екна отново песента:

 Върви, народе възродени!

Кръгът се стопи, ние отново се събрахме в юмрук и отново прозвучаха нашите бойни думи, отново над събраното множество се разнесе правдивото слово на партията.

След малко по алеята се зададоха запъхтени от тичането нагоре полицаи, отново се разнесоха полицейски свирки, отново замириса на бой, но нощта вече бе близко и тъмнината на гората грижливо прибра всички, шито тази вечер имаха причина да се страхуват от среща в „Обществената безопасност”.

Това бе последното избухване на огъня, разгорял се по случай празника на славянските първоучители Кирил и Методий, на 24 май 1942 година…

***

Анонимно писмо от 30 май 1942 г. до началника на Дирекция на полицията, с което се протестира срещу забраната да се чества празника на славянската писменост – 24 май. ЦДА, ф. 62Б, оп. 1, а. е. 215, л. 2+гръб:

 „Господин началник,

Постановката на вашите подчинени полицаи и агенти на 24 май беше покъртителна за публиката! Те бяха истински зверове, облечени в зверски униформи.

Народът се потресе от дъното на душата си и проклинаше вашите наредби и закони. Вие постъпвахте зверски, като мислихте, че народът ще ви похвали, но то излезе обратното. Вие разплакахте хиляди майки и бащи, но и на вас ще се плати. Вас ви е драго да бесите и разстрелвате, но знайте, че със същото ще ви се връща.

Защо отказахте да се празнува великия славянски празник Св. Св. Кирил и Методий?? Защо в речите си не споменахте поне на едно място думата славянство????!?!?!?

Или вие се срамувате да се наречете славяни, защото германците казват, че сме от тях произлезли и затова те трябва да ни владеят и ни водят за носовете. Вие сте без всякакво национално чувство, щом като отричате славянския си произход. Вие не сте никакви родинолюбци, щом като продавате народа си, но сте сребролюбци.

Но тежко и горко му на онзи, който ще дава отчет за всичко, вършено досега.

Престанете да тормозите арестуваните!!!

Пуснете ги!! Те не са виновни!!!

Мислете за после. Това после, ще каже много неща!!!

От гражданин

Сподели