Девети – празникът, за който не сме узрели

София - 9 септември 1944 г.

Не преврат, а революция

Владимир Николов

Вече четвърт век, с наближаването на Девети септември, в почти налуден алгоритъм ни се сипва едно и също – Девети е „най-черната дата” в историята на България, на която „пияните съветски пълчища извършиха „преврат”, „избиха цвета на нацията, унищожиха селото и натиквайки хората в панелките, разгромиха традиционните ценности на българина”. Предполагам вече са в ход многобройните и удивително еднообразни документалки за „злокобната дата” и „престъпленията на комунистическия режим”, в които наследници на „избития” цвят на нацията ни говорят за своите страдания на трудноразбираем селски диалект. На това дори не е необходимо да се отговаря. Все едно да застанете пред Дисни-фигурката на Лучников в София и да влезете в директен спор с нея.

Но пък можем много да се смеем над терминологията на антикомунистите.

Например клеймото „преврат”, което държавната пропаганда продължава да залепя на случилото се на 09.09.1944 г. Бих препоръчал на радетелите за това понятие да си направят справка за дефиницията „държавен преврат”. Още повече, че същите имат прекрасни образци за това отпреди Девети.

Държавен преврат е налице, когато заинтересовани обществени кръгове в сговор с военни овладяват държавния апарат, заменяйки законното управление (по силата на съответното законодателство) и установят контрол върху властовия инструментариум.

Дебело трябва да се подчертае, че превратът не променя обществено-икономическата система , а я утвърждава. Превратът обикновено се извършва, за да се предотврати смяна на системата.

Когато реакционните кръгове не са в състояние да си гарантират обществената доминация със съществуващите легални средства, поради настъплението на нови, прогресивни тенденции, които дават заявка за коренни преобразувания в обществено-икономическия модел, тогава тези реакционни кръгове в симбиоза със силовите служби (военни, полиция) установяват открита диктатура. Статуквото вече се пази с директна репресия.

Такъв е случаят с престъпния акт от 9 юни 1923 г. На тази дата сговористката клика с помощта на армията и на бандитите от ВМРО овладява структурите на държавния апарат, за да предотврати извършваните от БЗНС социално-икономически преобразувания (доколко всички земеделски реформи са били прогресивни е отделен въпрос, който не искам да засягам тук).

Огромна роля играе и страхът, породен от възможното преминаване на властта в ръцете на комунистите на по-късен етап – нещо което се потвърждава от последвалите репресии именно срещу тях. Т.е. превратът е инструмент за запазване на статуквото и възпиране на промяната. Абсолютно идентичен е и превратът на Пиночет в Чили.

Макар през 1934-1935 конкретната политическа конюнктура да е малко по-различна, тревогата от ерозията на буржоазната власт (по форма, защото обществото си остава силно патриархално) и възможна революционна ескалация (особено пък при наличието на СССР) дава мотив на реакцията да защити своите интереси, концентрирайки се около авторитарното управление на Борис .

Важно е да се разбере, че до 1944 г. обществената система е еклектична странност от капиталистическа правна рамка, патриархални порядки в бита и феодални остатъци в обществените отношения. Такова общество е закотвено в миналото, гледа с подозрение на обновлението и в обърканата си тревожност поражда репресии, намерили конкретен политически израз в неспирни преврати, лични и авторитарни режими, както и в откровени фашизоидни изстъпления .

Погледнато от този ъгъл можем да направим поне два извода:

  1. Деветосептемврийците няма как да извършат преврат, защото правителството, което заварват дължи властта си на по-раншен преврат, управлява в условията на непартиен модел и с наредби, а Търновската конституция е суспендирана. Деветосептемврийците свалят от власт едно незаконно по силата на установения с Търновската конституция правен ред правителство. Да кажем и нещо премълчавано – деветосептемврийците възстановяват действието на суспендираната от предишната власт конституция.

Дори и най-стеснената буржоазна трактовка на събитията от 9 септември не може да аргументира тезата си за преврат.

  1. Девети не е преврат, защото за разлика от автентичните преврати от 1923 и 1934, дава ход на множество мероприятия, чиято амбиция е да осъществят пълна социална и икономическа промяна, а както казахме никой преврат не се стреми към промяна, а само и единствено към запазване на съществуващия модел.

Затова Девети може да бъде определен по един-единствен възможен начин – революция.

И тук няма значение количеството революционери, които са взели участие в събитието (със сигурност не са били по-малко от щурмувалите Бастилията). Френската революция не се нарича революция заради нейната масовост, а заради тоталните трансформации на обществото, които следват от нея. Затова да оставим броенето за антикомунистите – дано да усвоят поне елементарна математика.

Каскада Ивайловград – част от язовирния комплекс Арда

Девети е класическа революция, която национализира малкото реални индустриални предприятия, кооперира земеделската собственост и лиши от възможност едни групи хора да експлоатират други групи от хора.

Революция е, защото модернизира обществото:

технологично (индустриализация, механизация на селското стопанство, мащабна урбанизация, грандиозно инфраструктурно строителство – електрификация, канализация, язовири, пътища, включихме се в космическата ера, медицина, образование и пр.), и

социално – осъществи небивал до този момент социален напредък, установявайки режим на икономическо, полово и етническо равноправие. Никога в новата история на България съзнанието не е било толкова прогресивно и футуристично, колкото в първите две-три десетилетия след Девети.

Това е единственият период в българската история (поне в последните 150 години), в който обществото ни не живее заровило клюн в миналото, за да изкопае оттам повод за наивна гордост, а живее в бъдещето.

Само този който живее в бъдещето, твори история.

За мен няма никакво съмнение, че Девети септември е истинският национален празник, който българското общество не е заслужило да отбелязва. Това е единственият ни празник, в който има белег на някаква напредничавост.

Да вземем някои от най-типичните и разпознаваеми празници в света – 4 юли (Денят на независимостта на САЩ) и 14 юли (щурмът на Бастилията). Това са празници, които отбелязват социални поврати . И нов светоглед – нацията, разбирана като съвкупност от равноправни хора, които се чувстват свързани около базови права и свободи, от преживяването на тези права и свободи и от решимостта да бъдат защитени. Можем да го наречем гражданско общество стига да се дистанцираме успешно от жълтопаветното съдържание на този термин.

Допълнителните елементи в националната конструкция – общ език, култура и пр. са вторично положени в националното здание и тяхното значение за обществената организация има по-скоро прагматично значение. Но основното – обединението около идеята за общност на равноправни граждани остава като централен стълб в скелета на националния организъм, а обществото функционира чрез осъзнаването, дефинирането, завоюването и защитаването на определени права и свободи (лични, политически и социални).

Така нацията се формира около два елемента – основният (гражданското общество, разбирано като мобилизация около права и свободи) и допълнителният (етническият елемент, маркиран от език и култура, който допълнителен елемент има ролята на помощно средство в реализацията на основният и базов стълб в националния строеж).

Много показателен е примерът с 4 юли – на пръв поглед изглежда, че това е обичайният празник за освобождение от външна власт, но Декларацията за независимост е заявка за нов тип обществена парадигма, в която хора с различен етнически произход са обявени за политически и лично равни, а привилегиите на база произход са недопустими. Не казвам, че всичко това е било реалност веднага след 4 юли 1776 г. – казвам, че тук имаме жизнена идея за общност с надетнически характер, която придава необходимата виталност на националното съзнание и привлича огромно количество хора, които биха искали да станат част от това.

За съжаление при нас съотношенето между двата елемента на националното – гражданският и етническият е съвсем различно. В България (а и при другите балкански и източноевропийски държави) водещото в националното изграждане е етносът и неговите съставки – езикът, културата, традициите. Нацията се разглежда като продължение на рода, племето, като проекция на кръвно-родствената свързаност около „българщината”. Езикът, както и определени културни признаци, получават почти сакрален статут.

Нацията при нас си остава етнически феномен, а целта още от времето на Възраждането е единствено и само създаване на държава на българите.

Важният компонент в националното строителство – гражданският, т.е. нацията да се схваща като общност, обединена около права и свободи никога не получава развитие (макар че е имало мъгляви опити през Възраждането – Левски и Ботев), а заложените в Търновската конституция норми се оказват пожелателни. Добре знаем, че конституцията ни почти през целия период (1879-1944) е била под „арест”.

С оглед на тези особености в националното ни развитие е разбираемо защо за национални празници се приемат събитията от 6 септември, 22 септември, 6 май, в които можем единствено да компенсираме националната си депресия с етническа гордост. Може би 3 март би изиграл по-значима роля, ако Освободителната война се беше превърнала буржоазна революция. Но не би.

Девети е преломният момент, в който стават реалност редица права и свободи, създават се условия за изравняване на обществената роля на половете и се извършват конкретни стъпки за събуждане на културния живот на малцинствата.

ТУК НАЦИЯТА МОЖЕ ДА БЪДЕ ПРАЗНУВАНА НЕ КАТО ЕТНИЧЕСКИ, А КАТО РЕАЛЕН И ПЪЛНОЦЕНЕН СОЦИАЛЕН ОРГАНИЗЪМ.

ИЗТОЧНИК – “Солидарна България”

Сподели