КИТАЙ СТАВА ТРЕТА СВЕТОВНА СИЛА

Коментар по статията на в-к „Индепендънт”

Признанието, че Китай е вече световна икономическа свръхсила, е показателно, но твърдението, че едва през 2008 г. Китай щял да изпревари Германия по икономическа сила и да се нареди на трето място в света след САЩ и Япония, показва, в най-добрия случай, пълно неразбиране на реалното съотношение на силите в световната икономика и на методите, по които може да се сравнява икономическата мощ на страните. Когато става дума за международни сравнения, дори такива несвързани с „комунизма” институции като Световната банка и Евростат, никога не използват оценката на БВП (брутен вътрешен продукт) на съответната страна на базата на обменния курс на валутите към долара или еврото. Дори най-заслепените пазарни фундаменталисти отдавна са забелязали, че един долар има много различна покупателна сила в различните страни по света и затова се изчисляват паритети на покупателна способност на валутите и икономическата сила на страните се сравнява по БВП, изчислен на базата на тези паритети.
Така например според Световната банка, която в никакъв случай не може да бъде заподозряна, че надценява силата на Китай, още през 2003 година БВП на Китай е достигнал 5939 милиарда долара (по паритетен курс и постоянни цени от 1990г.), на Япония – 2699 милиарда долара, на Германия – 1577 милиарда долара и на САЩ – 8430 милиарда долара. Следователно още преди пет години Китай е изпреварвал по своята икономическа мощ Германия близо 4 пъти, Япония над два пъти и е достигнал над 70% от нивото на САЩ. От 2003 изминаха цели пет години, през които Китай се развиваше с несравнимо по-високи темпове от посочените страни. Днес може да става дума единствено дали Китай е успял вече да надмине САЩ и е станал първата икономическа сила в света. За някакви сравнения на икономическата мощ на Китай с държави като Германия и Япония и някакви трети или четвърти места и дума не може да става. И ако от Световната банка смятат, че БВП на Китай към 2007 г. е все още 90% от този на САЩ, то без съмнение през следващите 2-3 години очевидното вече няма да може да бъде отричано.
Тук е мястото да се припомни, че СССР към средата на 70-те години достигна около 2/3 от нивото на БВП на САЩ, но не успя през следващото десетилетие да надмине това равнище. Също така не трябва да забравяме, че все пак става дума за икономическа сила по абсолютна стойност, докато по БВП на човек от населението разликата е голяма и Китай е все още сред развиващите се страни по този показател.
Заслужава да се коментират и още едно широко разпространено пропагандно клише за Китай, а именно, че бързото развитие на Китай уж се дължало на това, че въвел „капитализма” след 1978 г.
И двете твърдения са неверни. На първо място Китай се развиваше не по-малко бързо и преди 1978 г., като най-високи бяха темповете на растеж през 50-те години, когато страната беше част от световния социалистически пазар. Не само темповете тогава бяха най-високи, но точно през този период Китай създаде базата и кадрите на своята съвременна промишленост – металургия, химия, енергетика и преди всичко машиностроене. След скъсването с СССР през 60-те години страната попадна, не по своя вина, във временна изолация и това естествено се отрази върху икономиката, още повече, че се нарушиха всички планове, свързани със разделението на труда в рамките на социалистическия пазар. Въпреки това, след неизбежното в такива случаи забавяне на растежа, последва нов период на ускорено развитие (след 1965 г.). Нещо повече, именно през 60-те години Китай постигна решаващи успехи във върховите технологии, необходими за превръщането му във велика сила. Тогава той стана ядрена и космическа сила. През този период беше открито и разработено Дацинското нефтено находище и беше създадена собствена нефтохимическа промишленост, които ликвидираха зависимостта на Китай от вноса на нефт и горива за транспорта. Това забележително постижение също изигра огромна роля за гарантиране на независимостта на страната. Само благодарение на изградената собствена научна и промишлена база стана възможно провеждането на политиката на „открити врати” и вноса на капитали и технологии от развитите капиталистически страни след 1978 г., без да бъде заплашена независимостта и социалистическия избор на Китай. Просто на Запад се убедиха, че в Китай социализмът няма да рухне и без тях, и без СССР, че опитите за икономическо задушаване са обречени на провал и единственият резултат който ще постигнат е, че ще лишат себе си от огромен пазар и печалби. Между другото опитът от 90-те години на 20 век показа, че илюзиите за задушаване с икономически бойкот, дори на такива малки социалистически страни като Куба и Корея, са напълно безпочвени.
Първият пробив в обръча отначало от политическата, а едва след това и от икономическа изолация на Китай, беше направен още през 1973г., а не през 1978 г. Безспорно излизането от изолация оказа своето благотворно влияние и развитието на Китай се ускори, но то никога не успя да достигне, нито по количествени, нито по качествени показатели, темповете на растеж и постиженията на предшестващия период.
Второто твърдение, че Китай се превърнал в капиталистическа страна след 1978г., също е напълно безпочвено. Въпреки силно преувеличаваното им от западната пропаганда значение, чуждите инвестиции са по-малко от 10 процента от всичко инвестиции в икономиката на Китай. Още по-важно е, че държавата запази като своя собственост всички предприятия със стратегическо значение, които и днес са гръбнакът на китайската икономика. Освен това всички успешно развиващи се държавни и кооперативни предприятия също не промениха своя собственик. И днес, както и преди 30 години, „командните позиции” в икономиката безспорно са държавна и кооперативна собственост. Чуждият и местен капитал са допуснати само при определени строго регламентирани от социалистическата държава условия и само там, където от тях може да има полза. Те са подчинени на много подробни и всеобхватни закони, като договорите, подписани с тях, предвиждат всичко, до най-малките детайли, за да се гарантират интересите на Китай и на работниците. Тези договори обикновено включват количества и цени на използваните местни ресурси, количество и качество на произвежданата продукция, дялове на продукцията за износ и за вътрешния пазар, задължения за инвестиции в инфраструктура и развитие, ниво на заетост и т.н. Този държавен контрол над частния бизнес е невиждан в други страни, но дори и той се усилва през последните години. Неизпълнението на договорите води до тежки санкции за частните компании и често до тяхното прекратяване. През последните десет години се наблюдава намаляване на сферите в които се допуска частният местен и чужд капитал. Днес той се окуражава само в области, в които могат да се развият технологии, липсващи в Китай.
Въпреки наличието на капиталисти, в Китай е забранено тяхното организиране и създаването на политически партии, изразяващи техните интереси. В същото време управляващата Китайска комунистическа партия се старае на дело да доказва, че е партия на работническата класа. Фактите само от последните 5 години са красноречиви:
- Непрекъснато расте размерът на необлагаемите минимални доходи;
- Увеличи се корпоративния данък върху печалбите на чуждите предприятия от 11 % на 22 %;
- От 2007 беше премахнат данъкът върху доходите на селяните (селяните са около 2/3 от населението в Китай), който преди това дълги години беше само 5 %;
- Всички частни предприятия с над 25 работници за задължени да допуснат и да съдействат за създаването на организации на Общокитайския профсъюз и на ККП. Собственикът е длъжен не само да допуска, без да създава проблеми, профсъюзни дейци да влизат в предприятието, но и да им съдейства да създадат профсъюзна организация. След създаването на такава организация той е длъжен да й отчислява допълнително 2 % от изплатения фонд работна заплата на тази организация, от които 40 % са за профсъюзна дейност, а 60 % се раздават като премии на членовете на профсъюза. През ноември 2004 г. Общокитайският профсъюз публикува „черен” списък на частните фирми, в които няма профсъюзни организации и на които беше даден срок от три месеца за да поправят положението, преди с тях да се заеме правосъдието;
- Само през 2003 г. 88 хиляди собственици на частни фирми са били осъдени да платят вноските за социално осигуряване на 11 милиона техни работници плюс съответните глоби. Тежки глоби се налагат и за работа извън регламентираните 8 часа и 5 дневна работна седмица, както и за заплати под минимално допустимите в страната.

Очевидно положението на работниците в частните фирми в Китай е несравнимо, не само с положението на работниците в страните от третия свят, но дори и с това в развитите капиталистически държави. В лицето на социалистическата държава китайските работници и селяни имат власт, която по принцип е винаги на тяхна страна, а не се грижи единствено как да осигури печалбите на капитала.

начало