ВОЙНАТА
НА САЩ СРЕЩУ ВИЕТНАМ
Владимир Тричков
Намесата на САЩ във Виетнам има близо тридесетгодишна
история. Причините за нея трябва да се търсят, от една страна в разгръщащата
се антиколониална борба на народите от Югоизточна Азия и решимостта им да
защитават националната си независимост от нови претенденти за световно господство,
а от друга в дълбоките изменения, които настъпват в света след края на Втората
световна войнаи по-конкретно в бързото издигане на САЩ, като първа свръхсила
в света. Въпреки, че в историята американската намеса във Виетнам никога няма
да фигурира като официална война, парадоксално е, че това е най-голямото военно
поражение на САЩ. Като изключим Втората световна война, никога досега американската
държава не се е намесвала в конфликт с подобен мащаб и продължителност на
военните действия, изискващ колосални разходи1*. Същевременно политическият ефект, който произвежда
войната в самите Съединени щати и извън тях е огромен. Давайки оценка на Виетнамската
война Уилфред Бърчет с пълно право казва: „Никога в историята толкова многочислена
и богата нация не се е изправяла срещу толкова малък и беден народ“[1].
1.
Предистория на откритата военна интервенция
Успешното завършване на национално-освободителните
борби на виетнамците се сблъсква с опасенията на САЩ, че Индокитай окончателно
ще попадне в съветската сфера на влияние. Ето защо от самото начало САЩ оказват
значителна военна помощ4*
на Франция и до последния момент полагат усилия да бъде избегнато поражението. Непосредствено преди
Диен Биен Фу между Франция и САЩ започва обсъждането на плана „Вотур“, съгласно
който американски бомбардировачи трябва да разпръснат обкръжаващите виетнамски
сили. Председателят на Съвета на началник-щабовете – адмирал Редфорд, дори
предлага използването на тактическа атомна бомба.[2] Френско-американските планове обаче са осуетени,
поради разгрома на френския експедиционния корпус при Диен Биен Фу и откриването
на Женевската конференция. На масата на преговорите са взети изключително
важни решния относно бъдещето на Индокитай. Лаос, Камбоджа и Южен Виетнам
излизат от Френския съюз и получават национална независимост. Заключителните
актове на конференцията от 20 – 21 юли 1954 г. , известни като Женевски споразумения,
създават благоприятни предпоставки за обединението на Демократична република
Виетнам / ДРВ/ и Южен Виетнам в една държава. Член 6 постановява, че територията
на Виетнам за срок от две години е разделена от военна демаркационна линия, минаваща малко
по на юг от 17-я паралел, която по
никакъв начин не трябва да се тълкува като военна или териториална граница.
Предвидено е през юли 1956 г. да бъдат проведени свободни избори в цялата
страна, в резултат на които разделението да бъде премахнато. Изрично е забранено
във Виетнам да бъдат разполагани военни
сили на други държави. Отхвърля се възможността страните от Индокитай
да членуват във военни съюзи или да сключват
временни споразумения, предвиждащи съвместни военни действия с армиите на други държави.[3]
През следващите
години става ясно, че Женевските споразумения са добри пожелания, а не задължителни
международни актове за държавите, според които постигнатите договорености
влизат в разрез с външнополитическите им концепции. Краят на френската намеса
във Виетнам поставя началото на откритите опити на САЩ да предотвратят бъдещото
обединение на страната. Още през 1952 г. Съвета за национална сигурност в
резолюция 124/2 изказва опасения, че загубата на която и да е страна от Югоизточна
Азия ще има критични политически, икономически и психологически последствия
върху американската политика. Съобразявайки се с тези изводи, управляващите
във Вашингтон изрично отказват да подпишат Женевските споразумения, но дават
официално обещание, че ще „...се въздържат от прилагането на сила или заплаха
със сила“[4]. Отчитайки обществените настроения северно и южно
от 17-я паралел, в Белия дом окончателно достигат до убеждението, че решенията
на Женевската конференция влизат в пряко противоречие с външнополитическите
интереси на САЩ, защото предвидените за юли 1956 г. избори означават сигурна
победа за „комунистите“. На 12 август 1954 г. Съвета за национална сигурност
в своя резолюция оценява Женевските споразумения като „катастрофални за САЩ“.
На 20 август президентът Д. Айзенхауер одобрява секретна програма5*, предвиждаща американско проникване
в Индокитай, чрез редица военни, политически и икономически мерки, които ще
предотвратят „...увеличаванито на комунистическото влияние в Югоизточна Азия...“,
което би означавало „...загуба на незаменими източници на суровини...“[5]. Намесата на САЩ е в съгласие с известната
американска доктрина за запълване на „вакуума“ оставен от големите държави
след тяхното оттеглянето от бившите им колониални владения. По предложение
на Джон Ф. Дълес през септември 1954 г. в Манила се срещат представителите
на САЩ, Англия, Франция, Австралия, Нова Зеландия, Филипините, Тайланд и Пакистан
и сключват Договор за отбрана на Югоизточна Азия /СЕАТО/. Договорът предвижда
съвместни действия от страна на съюзниците при възникване на опасна ситуация
в региона. Едновременно с това е подписан протокол, съгласно който Лаос, Камбоджа
и Южен Виетнам стават част от СЕАТО. С този акт се нарушават Женевските споразумения
и се отправя открито предизвикателство към Китай, Северна Корея и в частност
към правителството в Ханой.
През 1955 г. започва изпълнението на американската секретна програма на територията на Южен Виетнам. Американският възпитаник Нго Дин Дием извършва в Сайгон държавен преврат срещу Бао Дай6*. Президента Д. Айзенхауер изпраща писмо лично до Нго Дин Дием с искане „да се бойкотира плебисцитът“[6]. Новото правителство отменя насрочените за юли 1956 г. избори7*, което поражда огромно недоволство в страната. САЩ отпускат значителна военна и финансова помощ за новия режим. Южен Виетнам е наводнен от американски стоки отпускани съгласно „закон 480“, предвиждащ безвъзмездна икономическа помощ за приятелските режими. За периода 1955-1960 г. сумата на американските стоки и суровини достига 1.15 млрд. долара,[7] което създава впечатлението за процъфтяващ демократичен Южен Виетнам на фона на беден социалистически Северен Виетнам.
Сайгонските въоръжени сили за няколко години достигат 600 000 души – огромна
армия, като се има предвид, че по време на интервенцията Франция разполага
с 470 000 експедиционен корпус за всички индокитайски фронтове[8].
За да смаже вътрешното недоволство начело на тайната полиция е поставен брата
на Дием – известния със своята бруталност Нго Дин Ну. Едва закрепил се, сайгонският
режим започва преследвания срещу почти всички слоеве на населението. Разгромени
са въоръжените будистки секти8*, политическите
партии са унищожени, а десетки хиляди участници в антифренската съпротива
са хвърлени в затворите, въпреки Женевските споразумения, които забраняват
всякаква форма на дискриминация спрямо участниците във войната[9].
Най-голямата грешка, която допуска Нго Дин Дием е връщането на земята на бившите
феодални собственици, което в страна като Виетнам автоматично превръща мнозинството
от населението – селяните във врагове на режима. Многобройните малцинства
на китайците и кхмерите са принудени да приемат виетнамски имена и обичаи,
а по-малките малцинства са подложени на унищожение. Терористичните методи
на сайгонския режим го лишават дори от подкрепата на заможните градски слоеве9*. Нго Дин Дием остава
на власт благодарение единствено на щедрата финансова и военна помощ на САЩ.
Американската пропаганда започва да го величае като „азиатския Чърчил“.Явно,
давайки си сметка за истинското положение и като потвърждение на верноподанническите
си чувства, при едно посещение през 1957 г. в САЩ Дием заявява: „...границите
на САЩ се простират до 17-я паралел“[10].
През 1959 г. сайгонсият режим приема
закон № 10, който предвижда доживотен затвор или смъртно наказание за всеки,
който е извършил или е имал намерение да извърши престъпления срещу сигурността
на държавата[11].
Съгласно този закон са създадени придвижващи се из страната военни трибунали,
които изпълняват присъдите изключително бързо посредством „придвижващи се“
заедно с тях гилотини на колела. Парадоксално е, че в същия ден в който Дием
подписва закон № 10/59, случайно или не, главнокомандващият американските
ВМС – адмирал Стамп му връчва медал...“За свобода“[12].
Въпреки терора, или по-скоро като отговор
на него, на 17 януари 1960 г. се случва неизбежното, когато в делтата на р.
Меконг – най-гъсто населения район на Южен Виетнам, избухва селско въстание.
До края на годината въстанниците контролират вече около1/3 от територията
на страната. На 20 декември 1960 г. е основан Национален фронт за освобождение
на Южен Виетнам /НФОЮВ10*/. За председател
на НФОЮВ е избран Нгуен Тхиу Тхо.[13]
В началото на 1961 г. ЦРУ съобщава на
Белия дом, че има сериозна опасност режимът на Нго Дин Дием да бъде свален
от партизаните. Препоръчано е да се вземат спешни мерки. Незабавно ген. Тейлър
е изпратен в Сайгон, от където с телеграма известява президента Кенеди, че
трябва да се увеличи числото на американските военни съветници[16].
По това време в Южен Виетнам вече са изпратени около 3500 съветници, които
планират стратегическите операции на сайгонската армия[17].
През май 1961 г. в Сайгон пристига вицепрезидентът Линдън Джонсън, който „поощрява“
Нго Дин Дием да се обърне с молба към САЩ за изпращане на американски войски11*.
Сключено е военно споразумение, съгласно което в действие влиза плана Сталей-Тейлър,
който предвижда умиротворяване на Южен Виетнам в рамките на 18 месеца т.е.
до декември 1962 г. – това е официалното начало на „специалната война“.
С цел НФОЮВ да бъде лишен от подкрепа,
планът Сталей-Тейлър предвижда изграждането на 17 000 „стратегически селища“,
в които да бъде концентрирано 10 млн.[18]
от 14 млн. население на Южен Виетнам12*.
Тези селища обхващат територия от няколко квадратни километра, в която са
принуждавани да се преместят жителите на определен район. Всъщност това са
замаскирани концентрационни лагери, оградени с бодлива тел и охранявани от
военни подразделения. По-късно тези селища получават идиличното наименование
„селища на новия живот“. Обаче опита на САЩ да лишат по този начин НФОЮВ от
подкрепа и постоянни попълнения претърпяват провал. До 1964 г. са изградени
едва 8000 „стратегически силища“, при това над 80% от тях малко след построяването
са унищожени от населението[19].
По този начин основната точка на плана Сталей-Тейлър, да се разкъса връзката
между партизанското движение и местното население13* не се осъществява.
Обезпокоени от развитието на „специалната война“, министърът на отбраната Макнамара и държавният секретар Ръск, през ноември 1961 г. изпращат до Кенеди меморандум, в който изказват опасенията си, че Южен Виетнам може да бъде загубен и затова САЩ и СЕАТО трябва да се намесят. Под намеса се има предвид дебаркирането на 6 американски сухопътни дивизии или около 205 хил. войници[20]. Това предложение на Макнамара е в явно противоречие с концепцията на „специалната война“, която не предвижда прякото ангажиране на американски войски в конфликта. Фактът, че самият военен министър предлага пряка интервенция, едва 6 месеца след началото на „специалната война“ е показателен за безпокойството, което е изпитвал Пентагона от кризата на режима в Сайгон. Въпреки, че САЩ дават ежедневно по 0.5 млн .долара за поддържането на сайгонския режим[21], съотношението на силите постоянно се изменя в полза на НФОЮВ. Военните капацитети във Вашингтон си дават сметка, че простото количествено увеличаване на броя на военните съветници и нарастването на сайгонската армия не са достатъчни за изпълнението на плана Сталей-Тейлър в предвидения осемнадесетмесечен срок. Въпреки това, Белия дом се придържа към набелязания план и единствено увеличава броя на съветниците. Ако в началото на 1961 г. те са около 3500, то през юли 1962 г. техният брой достига 5576, през октомври нараства на 16 732, а в края на 1963 г. – 25 хил.[22]. Умиротворяването на Южен Виетнам се превръща в една локална война срещу противник, който се ползва от подкрепа в цялата страна. Бойците на НФОЮВ не могат още, да провеждат класически военни операции срещу многократно превъзхождащ ги противник. За сметка на това те извършват постоянни, неочаквано смели нападения срещу базите на противника. Създава се парадоксално положение, при което, колкото по-тясно САЩ се обвързват с войната в Южен Виетнам, колкото повече увеличават финансовата и военна помощ за сайгонския режим, толкова по-бързо нараства подкрепата за НФОЮВ, а освободените територии и пораженията на Нго Дин Дием се увеличават правопропорционално.
Постоянните неуспехи будят във Вашингтон съмнения
относно ефективността на сайгонсия режим и подбудите на Нго Дин Дием. На 30
август 1963 г. помощник държавният секретар Р. Хилсмен изпраща паметна записка
до президента, в която изразява опасенията си, че може би постоянните неуспехи
са подтикнали Нго Дин Дием да започне тайни преговори с ДРВ. Той препоръчва
сайгонският диктатор да бъде заменен с по-ефективен човек. На 17 септември
Съвета за национална сигурност изпраща в Сайгон Р. Макнамара и М. Тейлър със специална мисия.[23]
Наредено им е да проучат обстановката на място, като съберат сведения за настроенията
в армията и реалните възможности за смяна на режима. През октомври 1963 г.
във Вашингтон окончателно надделява мнението, че загубилият всякъква популярност
Нго Дин Дием е вече непригоден да защитава американските интереси. В края
на октомври американският посланник
в Сайгон Хенри Кабот Лодж14*
– изпълняващ поръчките на ЦРУ, подготвя свалянето на Дием15*. „Новите лица“,
които трябва да бъдат поставени в Сайгон са висши военни, недоволни от режима
на Дием, но „убедени“ приятели на Америка. ЦРУ снабдява заговорниците с планове
за разположението на верните на правителството войски и на 1 ноември 1963
г. то е свалено от власт[24].
Няколко дни по-късно братята Нго са убити от заговорниците. В Сайгон военните
преврати започват да се извършват един след друг16*.
Новата марионетка Зианг Ван Мин убива Нго Дин Дием и учредява генералски триумвират.
След това Зианг Ван Мин е свален от Нгуен Кхан и т.н. От края на 1963 г. до
средата на 1965 г. в Сайгон са извършени 13 военни преврата.[25]
Нито една от тези групировки „не би се задържала
на власт, дори за кратко време между двата „преврата“, ако не бяха американското
оръжие и американските долари“[26].
Още от 1961 г. САЩ предприемат масирани
бомбардировки в пограничните райони на Южен Виетнам съгласно плана Сталей-Тейлър.
Целта е да се изолират южновиетнамските партизани чрез създаването на т.нар.
„мъртви зони“. Освен това провинциите, които сайгонското правителство вече
не е способно да контролира се подлагат на масирани бомбардировки с цел реколтата
да бъде унищожена. По този начин местното население е обречено на глад и е
принудено да напусне пострадалите райони, с което НФОЮВ се лишава от подкрепа.
Още през 1962 г. „Ню Йорк таймс“ признава, че тоновете дефлолианти, които
се разпръскват върху територията на Южен Виетнам „са предначначени да изиграят
важна роля за лишаването на комунистите от всякакви хранителни източници“[27].
Ето резултатите от действията на САЩ в рамките на „специалната война“:[28]
| Години |
Колко пъти са били разпространени |
Брой на за провинции |
Брой на от хора |
Брой на убитите домашни животни |
Унищожени области в хектари |
|---|---|---|---|---|---|
| 1961 |
11 |
6 |
182 |
120 |
560 |
| 1962 |
40 |
12 |
1 120 |
148 |
11 030 |
| 1963 |
192 |
16 |
9 000 |
4 500 |
320 000 |
| 1964 |
— |
19 |
11 000 |
7 651 |
500 230 |
| 1965 |
— |
26 |
46 247 |
— |
700 000 |
Американската
подкрепа за демократичните сайгонски правителства в периода 1954-1965 г. има
следните резултати: проведени са 160 хил. големи „операции за прочистване“;
убити са 170 хил. души; 800 хил. са ранени, много от които осакатени за цял
живот; в над 1 000 затвора в страната има 400 хил. души; около 5 млн. живеят
в „стратегически селища“. Това означава, че за единадесет години американска
подкрепа за сайгонските марионетни правителства, в Южен Виетнам са убивани
по 42 човека на ден или по 1 човек на 80 души. Един от всеки двама южновиетнамци
е жертва на едно от горните престъпления.[29]
Въпреки терора на който е подложено цялото южновиетнамско
население, освободените от НФОЮВ територии към средата на 1965 г. обхващат
вече 4/5 от територията на страната, където е съсредоточено 10 млн. от 14
млн. население. Силите на партизаните дотолкова са нарастнали, че те вече
осъществяват успешни нападения срещу американски военни бази, смятани за непристъпни
крепости какъвто е случаят в Плейку. Ударът, който американците понасят в
Плейку е твърде сериозен, защото тази казарма е смятана за основен стратегически
пункт, чрез който Сайгон контролира Централен Виетнам /виж картата/. През
първата половина на 1965 г. НФОЮВ унищожава около 20 елитни батальона на обединеното
американо-сайгонско командване, в това число 4 батальона на елитната морска
пехота. Партизаните предприемат постоянни нападения срещу лагерите за обучение
на „специалните сили“, където американски специалисти по „антипартизанска
борба“ обучават елитните части.[30]
През 1965 г. окончателно се разкрива цялата несъстоятелност
на концепцията на „специалната война“. Символично признание за това е уволнението
на ген. М. Тейлър. Сайгонското правителство е изправено пред поражение. За
да прикрие причините за постоянните военни поражения и в търсене на нови врагове
на САЩ Л. Джонсън заявява:“Тези неочаквани нападения станаха възможни в резултат
на непрекъснатата инфилтрация на войски от Северен Виетнам“[31].
3.
Войната срещу ДРВ
Постоянните
неуспехи срещу южновиетнамските партизани, хвърлят сянка на съмнение относно
ефективността на американската военна машина. В Белия дом изпитват сериозни
опасения, че примера на НФОЮВ може да стане заразителен и да се разпространи
и в други части на света. През 1964 – 1965 г. САЩ вече са изоставили пред
света ролята на външен наблюдател, който подтикван от високоморални съображения
оказва безвъзмездна помощ на „независимото“ сайгонско правителство, изправено
срещу залахата от кръвожадните комунисти. След свалянето на Нго Дин Дием за
никого вече не е тайна, че Вашингтон окончателно взима в свои ръце борбата
срещу Виетконг17*.
Дори още в навечерието на преврата авторитетни американси вестници, като „Ню
Йорк таймс“, който не може да бъде подозиран в симпатии към противника, без
притеснение излизат със заглавни страници от рода на: „Можем ли с помоща на
Нго Дин Дием да спечелим войната“. След 1 ноември 1963 г. САЩ разчитат, че
с преминаването на сайгонската армия изцяло под командването на американските
военни съветници, с наказателни акции и с масирани бомбардировки ще са способни
за кратко време да умиротворят страната. Както видяхме вече резултатът е точно
обратен.
За да оправдае неуспехите си и да обясни
на избирателите, защо въпреки всички усилия войната в Южен Виетнам няма изгледи
да завърши скоро, защо всички говорят за „войната на САЩ“, Белия дом измисля
мита за подривната дейност на ДРВ на юг от 17-я паралел. Още през 1961 г.
У. Ростоу – член на Съвета за национална сигурност предлага „да се отмъсти
на ДРВ“[32]. В споменатата вече паметна записка
от 30 август 1963 г. помощник държавният секретар Р. Хилсмен изразява мнението
си, че Южен Виетнам не може да бъде умиротворен без отстраняване на комунистите в Северен Виетнам.
Разсекретените през 1971 г. архиви доказват, че още от 1955 г. ЦРУ чрез сайгонския
режим предприема редица диверсионни операции срещу правителството в Ханой[33].
Обаче през 1964 г. пред вашингтонските стратези затъващи в южновиетнамското
блато с цялата острота застава въпросът: А сега на къде? Дори и на тях им
става ясно, че въпреки всички хвърлени усилия съпротивата на НФОЮВ не само
не може да бъде сломена, но обхваща все по големи територии. Отчитайки, че
са достигнали до намеса с мащабите на неприкрита военна интервенция, американските
управляващи кръгове си дават сметка, че оттеглянето означава признаване пред
целия свят на собственото си военно поражение. САЩ избират другия път.
Започват да се сипят едно след друго
обвинения срещу ДРВ, че въоръжава южновиетнамските партизани, че всъщност
НФОЮВ не са никакви партизани, а преоблечени северновиетнамски войници, с
което Ханой грубо се намесва във вътрешните работи на суверенното сайгонско
правителство18*.
Американската пропаганда започва да твърди, че САЩ не просто оказва подкрепа
на Сайгон, но са принудени сами да защитават националните си интереси срещу
откритите военни провокации на ДРВ19*.
Проблемът придобива морални измерения, когато се обявява, че е въпрос на чест
САЩ да защитят сайгонското правителство с което са подписали споразумения
за взаимопомощ. Ако не го направят какво ще си помислят другите им „съюзници“?
Тези, които с действията си не остават ненарушен член на Женевските споразумения,
изведнъж се превръщат в най-големи защитници на потъпканото международно право:
„Във Виетнам, САЩ не са искали нищо повече от това да защитават съществуващото
отпреди статукво т.е. независим Южен Виетнам при условията /?/ на Женевските
споразумения от 1954 г.“20*. Защитата на Женевските
споразумения се превръща в основна точка от американската пропаганда, постоянно
присъстваща във военната риторика на Л. Джонсън.
И до днес САЩ не са дали нито едно убедително
доказателство за намесата на Ханой в Южен Виетнам преди 1965 г. Нещо повече.
Смятам, че „тонкинският инцидент“, за който след малко ще бъде споменато,
е най-силното доказателство, което Съединените щати дават срещу собствените
си твърдения, че ДРВ въоръжава НФОЮВ и извършва диверсионни акции на територията
на Южен Виетнам. Защото след като неясните обяснения на президента Л. Джонсън
пред Сената и Конгреса се оказват напълно достатъчни „тонкинската резолюция“
да бъде гласувана почти с пълно мнозинство, само можем да предполагаме каква
буря от възмущение щяха да предизвика представянето на убедителни доказателства
за подривната дейност на Северен Виетнам, не само в САЩ, но и сред техните
съюзници.
Разсекретените през 1971 г. архиви ясно
доказват, че зад цялата пропагандна кампания, която подемат САЩ стоят всъщност
реални подготвителни планове за военна интервенция срещу ДРВ. Още в началото
на 1964 г. Пентагонът започва да разработва проекти за т. нар. „особена война“
срещу Северен Виетнам. На 1 февруари 1964 г. е одобрен „Оперативен план 34
– А“. Той предвижда извършване на серия диверсионни акции на територията на
ДРВ, включващи взривяване на предприятия, железопътни линии и т.н. В него
влиза и патрулиране на американски военни кораби в Тонкинския залив в рамките на операция „Патрули
де сото“. „Оперативен план 34 – А“ е съгласуван с ЦРУ и Държавния департамент,
а в Сайгон се контролира от главнокомандващия ген. П. Харкинс.[34]
На 1-2 юни 1964 г. в Хонолулу в щаба на главнокомандващия американския Тихоокеански
флот адмирал Х. Фелт се провежда заседание на най-високопоставените държавни
лица – Р. Макнамара, Д. Ръск, Х. Кабот Лодж, ген. М. Тейлър, директора на
ЦРУ Д. Маккоун. На срещата се обсъжда необходимостта от гласуване на резолюция
в Конгреса, благодарение на която САЩ да имат възможност да започнат широка
кампания в Югоизточна Азия, включително използването на ядрено оръжие. На
25 юли на заседание на Съвета за национална сигурност, комитетът на началник-щабовете
отива още по-далеч, като предлага незабавно да бъдат нанесени въздушни удари
срещу ДРВ[35].
Всичко това доказва само, че много преди „Тонкинския инцидент“ за САЩ съществуват
всички необходими условия за започване на война срещу ДРВ. Единственото което
липсва е официален повод. Но за американските стратези, които имат дългогодишен
опит в тази област още от „инцидента“ с кораба „Мейн“, това не е никакъв проблем.
В последните дни на юли, южновиетнамски морски десантчици провеждат две диверсионни
операции срещу ДРВ. Под командването на ген. Уестморленд /новият главнокомандващ
американо-сайгонските въоръжени сили/ Южен Виетнам извършва нападение срещу
два северновиетнамски острова в Тонкинския залив – Хонме и Хониеу. Освен това,
сайгонски торпедни катери безпричинно обстрелват гъстонаселените райони в
устието на р. Рон и района Виншон[36].
В рамките на операция „Патрули де сото“ американките миноносци „Медокс“и „Тернер
Джой“ са предислоцирани в Тонкинския залив с разузнавателна мисия21*. Военното командване
нарежда и на самолетоносача „Тикондерога“ да се приближи към залива. В нощта
на 4 август се случва прословутият „Тонкински инцидент“, когато „Медокс“ е
подложен на обстрел22*. Съобщенията,
които получават във Вашингтон от „Медокс“ са, че не е ясно какво се е случило.
ДРВ публикува официално съобщение, че негови плавателни съдове не са замесени
в никакво нападение23*
срещу американски кораби, въпреки постоянните провокации. Всичко това, обаче
е напълно достатъчно за президента Л. Джонсън и администрацията му. „Създаден“
е официален повод за война – възможност за победа в Южен Виетнам чрез нападение
срещу Северен Виетнам!
Още на 4 август от самолетоносача „Тикондерога“
са извършени 64 полета и е бомбардирана ДРВ.[37]
На 7 август е гласувана „тонкинската резолюция“ /виж Приложение 1/ с почти
пълно единодушие. В Сената резолюцията е приета с 88 гласа „за“ и 2 „против“24*, а в Камарата
на представителите с пълно мнозинство от 416 гласа. „Тонкинската резолюция“
предоставя големи възможности на правителството, което може „...да вземе всички
необходими мерки“, за да защити националните интереси /виж Приложение 1/.
Едновременно с „тонкинската резолюция“ в Хонолулу окончателно е одобрен план
„37 – 64“ съгласно който точно са предвидени обектите за бомбардировки в ДРВ,
тонажа на бомбите и т.н.[38]
На пръв поглед изглежда, че форсираната
подготвителна военна и пропагандна
кампания, която провежда Вашингтон цели единствено колкото се може по-бързото
започване на войната. Въпреки това, едва в началото на 1965 г. са предприети
въздушни удари срещу ДРВ. Тази разлика във времето между подготовката и изпълнението
се дължи на стартирането на президентската кампания в САЩ. Л. Джонсън явно
се страхува от общественото мнение в страната си и затова изчаква. На 7 септември
1964 г. на заседание в Белия дом е решено да се нанесат масирани бомбени удари
срещу ДРВ. Това решение обаче остава в дълбока тайна, защото до президентските
избори през ноември Л. Джонсън е трябвало да играе ролята на убеден противник
на войната. За разлика от своя опонент – републиканеца Бари Голдуотър25*,
Л. Джонсън заявява: „...стараем се да проявим сдържаност и да не разширяваме
войната“[39].
През ноември 1964 г. Л. Джонсън е избран
за президент, благодарение на уверенията за миролюбиво отношение към Виетнам.
Няколко седмици след официалното встъпване в длъжност и точно шест месеца
след „тонкинската резолюция“ на 7 февруари 1965 г. стартира операция „Търкаляща
се мълния“[40].
Сутринта на 7 февруари 1965 г. частите на НФОЮВ,
както вече споменах, нападат американските казарми в Плейку, в резултат на
което са убити или ранени 234 американци, а 31 американски самолети са повредени
или унищожени[41].
Както инцидентът в Тонкинския залив е необходим на Л. Джонсън, като официален
повод за да получи картбланш за нападение срещу ДРВ, така случаят в Плейку
е използван за официален повод за започването на операция „Търкаляща се мълния“.
През следващите години САЩ водят срещу ДРВ необявена
въздушна война, нямаща в историята равна на себе си. Тук е невъзможно да проследя
дори малка част от геноцида, който извършват американските военновъздушни
сили срещу народа на Северен Виетнам, затова в този раздел ще се спра само
на отделни аспекти от агресията срещу ДРВ, обхващащи периода до 1 ноември
1968 г.
В периода от 7 февруари 1965 г. до 1 ноември 1968
г. САЩ следват т.нар. „стратегия на паузите“. Практическата и реализация се
изразява в това, че американските военновъздушни сили предприемат периодично
няколкомесечни масирани бомбардировки срещу Северен Виетнам, последвани от
кратки паузи26*. Целта е да се
залъже международното обществено мнение, че САЩ желаят мир, но кръвожадният
комунистически режим в Ханой е неотстъпчив и не желае да прекрати агресивните
си действия срещу суверенното, демократично и приятелски настроено към свободолюбивите
нации сайгонско правителство. Това абсурдно твърдение е основна теза на американската
пропаганда години наред. „Стратегията на паузите“ освен това служи за да се
сондира позицията на Ханой след всяка нова вълна от бомбардировки – не е ли
склонен той да води мирни преговори „по американски“. Всеки път САЩ използват
„отказите“ на ДРВ за още по-голямо разширяване на въздушните удари. В един
от разсекретените през 1971 г. документи на Пентагона съвсем ясно е казано,
че с тези стъпки „...се целеше да си развържем ръцете, за да започнем още
по-интензивни бомбардировки“ [42].
Особено ценни са сведенията, които американският
министър на отбраната дава пред Сената през април 1965 г.. Те са свидетелство,
че американските управляващи кръгове и републиканската опозиция са имали ясна
представа за размерите на войната още в началото на масираните бомбардировки
срещу Виетнам. Р. Макнамара признава, че средномесечното количество на бомбите
хвърлени над Виетнам надвишава средномесечното количество на бомбите хвърлени
над Европа по време на Втората световна война27*.
За да добием истинска представа за американското варварство, трябва да се
уточни, че територията на Виетнам е 30 пъти по-малка от тази на Европа28*. Освен това през
1965 г. САЩ хвърлят над Северен и Южен Виетнам около 300 хил. тона бомби,
а през 1966 г. количеството нараства повече от два пъти, като достига 637
хил тона[43].
Територията на Виетнам е превърната в опитна лаборатория за изпробване на най-новите достижения на американските военни технологии. Масово се използват самолетите Б-52, които летят на групи на височина между
6 000 и 8 000 метра и това прави много трудно прихващането им от северновиетнамската ПВО. Всеки от тези самолети носи на борда си по 30 тона бомбен товар. Американците използват два типа самолетни бомби – такива, които избухват на 4 метра над земята и такива, които експлоадират на 5 метра под земята и поразяват населението успяло да намери укритие в бункерите[44]. На американските стратези явно се вижда недостатъчна тази поразяваща сила и започват да използват бомби, чийто осколки са изработени от твърд прозрачен пластмасов материал. Това ги прави почти неоткриваеми за ренгеновите апарати. Освен това, действието на тези осколки е сходни с това на куршумите с изместен център на тежестта, защото при изработването им е придадена такава форма, че след проникване в тялото на жертвата извършват сложна траектория, причиняайки големи вътрешни разкъсвания [45].
На 9 март 1966 г. президентът Л. Джонсън
разрешава използването на напалм срещу гражданското население на Северен Виетна[46]. Смъртта на поразените е мъчителна,
защото напалмът е запалителна течност с температура на горене между 800-1
000 градуса, която прилепва към кожата и гори дълго – между 5 и 15 минути.
САЩ предприемат умишлени действия за предизвикване на масов глад в ДРВ, като
бомбардират диги и други хидротехнически съоражения. Бомбардировките на диги
нараства от 33 през 1966 г. на 177 през 1967 г[47].
Тези бомбардировки крият опасност от колосални наводнения през дъждовния сезон
и целят да лишат населението от основния му хранителен източник – оризът.
Надеждите на САЩ, че след първите масирани
бомбардировки Ханой ще капитулира не се оправдават. Напротив, агресията срещу
ДРВ води до сплотяване на силите на южновиетнамските партизани и техните сънародници
северно от 17-я паралел. Северен Виетнам успява в кратък срок да преустрои
икономиката си на военни релси и да мобилизира цялото населения в борбата
срещу американската агресия. В страната са изградени повече от 26 млн. индивидуални
бункера, в които
Американската агресия срещу Северен Виетнам, среща отпор от патриотичните сили в Индокитай. Започва използването на т.нар. път „Хо Ши Мин“ /виж картата/ през територията на Лаос и Камбоджа, за снабдяването на бойците от Фронта. Американските ВВС търпят сериозни поражения в техника и жива сила. За малко повече от година над ДРВ са свалени около 1 000 самолета. На 14 октомври 1966 г. е свален 1 500-ния самолет, на 5 юни 1967 г. 2 000-ния[48], а на 25 юни 1968 г. е поразен 3 000-ния американски самолет[49]. За цялата виетнамска война САЩ губят около 8 000 военни пилота[50].
От първите дни на войната Хо Ши Мин категорично заявява, че неговата страна при никакви условия няма да се подчини на САЩ, няма да предаде НФОЮВ и ще води борба до победа. Както вече казах, постоянните американски обвинения срещу ДРВ се основават на нежеланието на Ханой да води „преговори по американски“. Като задължително условие за започването на каквито и да е разговори с американското правителство, ДРВ посочва незабавното спиране на бомбардировките. Позицията на Северен Виетнам е изразена в т.нар. „Четири точки“ /виж Приложение 2/. През 1967 г. САЩ започват да търсят изход от създалото се положение и предлагат на ДРВ започването на двустранни тайни преговори. Северен Виетнам отхвърля предложението и отново заявява, че това е възможно единствено след спиране на американските бомбардировки[51]. САЩ отново не приемат това условие, защото още вярват във възможността за военна победа. Обаче през 1968 г. в навечерието на президентските избори, след успешните операции на НФОЮВ, за които ще стане дума в следващия раздел, администрациятя на Л. Джонсън капитулира. На 1 ноември 1968 г. САЩ спират бомбардировките над ДРВ и изразяват принципното си съгласие за започването на четиристранни преговори между ДРВ и НФОЮВ, от една страна и Сайгон и Вашингтон, от друга.
Годината 1968 бележи окончателния провал
на американските планове за постигане на военна победа над Северен Виетнам,
за изолиране и задушаване на съпротивата на южновиетнамските патриоти, за
подчиняването на Югоизточна Азия.
4.
„Ограничената война“
„Ограничената война“ може
условно да се приеме за втори етап от ескалацията30*
на конфликта в Южен Виетнам. Условно, защото не съществува ясна разделителна
линия между „специалната война“ и „ограничената война“. През 1964 г. окончателно
става ясно, че концепцията на М. Тейлър е несъстоятелна, но въпреки това американците
продължават да използват сайгонската войска наред с американската редовна
армия, да строят „стратегически селища“, наред с предприетите масирани бомбардировки
над гъсто населените райони на Южен Виетнам.
След предприетата въздушна война срещу
ДРВ, единственото прикритие на американската интервенция във Виетнам, са постоянните
молби на напълно дискредитиралото се сайгонско правителство за изпращането
на военна помощ и съдействие в рамките на съюзническите задължения за отразяване
на северновиетнамската агресия. Разбира се, тези „молби“ вече не могат да
заблудят никого. През март 1965 г. е взето решение 173-а американска въздушнодесантна
бригада да бъде предислоцирана в Южен Виетнам. По същото време провалилият
се военен стратег и нов посланник в Сайгон – ген. М. Тейлър, получава следната
телеграма от Белия дом: „Човекът който притежава върховната власт, смята,
че положението в Южен Виетнам се влошава и, че покрай действията против Севера,
трябва да се предприеме нещо ново на Юг, за да се постигне победа“[52].
Новото е, изпращането на редовна американска армия31*. Окончателното
решение за това е взето на 1-2 април 1965 г. на заседание в Белия дом. Във
Вашингтон започват да валят молбите на главнокомандващия ген. Уестморленд
за все нови и нови войски32*. Ако в началото
на 1965 г. техният брой е едва 30 хил., то до края на годината те достигат
около 200 хил., а през 1966 г. – 400 хил. войници. През 1967-1968 г. броят
на американците в Южен Виетнам достига своя максимум – 545 хил., и по този
начин заедно със сайгонските сили САЩ вече разполагат с 1.2 млн. армия за
борба срещу НФОЮВ.[53]
„Ограничената война“ достига своята кулминационна точка. Обаче американските
окупатори и насилствено мобилизираните южновиетнамци не са способни да се
справят с патриотите33*.
Масово явление в американо-сайгонската армия става наркоманията, алкохолизмът
и моралната деградация. Озлобените наемници стоварват гнева си върху беззащитното
гражданско население34*.
Окупацията на една суверенна страна, жестоките бомбардировки, зверствата на
американските войници, екоцида срещу природата – за всички тези престъпления
по време на „ограничената война“ САЩ или отричат или използват изтърканата
формула „по молба на съюзниците“.
„Ограничената война“ е периодът в който
е поставена на изпитание готовността на демократичните съюзници на САЩ да
се включат в „борбата срещу комунизма“ във Виетнам. Опитите на Вашингтон,
НАТО да бъде въвлечен в конфликта претърпяват неуспех поради редица причини,
включително и заради несъгласието на Англия и Франция. Създаденият през 1954
г. СЕАТО се включва във войната, но не съгласно съюзническите задължения на
страните подписани в Манила, а защото САЩ отпускат пряка военна и финансова
помощ на тези държави[54].
Южна Корея, Австралия, Филипините, Тайланд и Нова Зеландия изпращат във Виетнам
общо 65 хил. наемници[55].
Издръжката на американската армия във Южен Виетнам излиза твърде скъпо. Ако
в началото на 1966 г. тази сума е 5.8 млрд. долара, то в края на 1968 и началото
на 1969 г. достига 28.8 млрд. долара[56].
Идеологическата рамка на „ограничената
война“ изкристализира в средата на 1966 г. На 12 юни Л. Джонсън провъзгласява
своята „тихоокеанска доктрина“. Съгласно нея, САЩ трябва да защитават своите
жизнено важни интереси в Тихия океан и като представител на свободния свят
еднолично поемат отговорността за „умиротворяването, реда и процъфтяването“
на Азия, която е обявена за регион,
където се решава съдбата на човечеството. Вашингтон се нагърбва с тежката
задача да се бори с комунистите в Азия и да доведе войната във Виетнам до
победоносен край.[57]
„Тихоокеанската доктрина“ е поредният опит на САЩ да прикрият безсилието си
в борбата срещу южновиетнамското националноосвободително движение и агресията
си срещу ДРВ. Да не говорим, че тя не внася нищо ново в американските планове
за умиротворяване на страната. Заклинанията на Джонсън не могат да уплашат
южновиетнамските патриоти. Може да се каже, че пораженията на американо-сайгонските
войски се увеличават правопропорционално с числеността им. В предприетата
през 1965/1966 г. офанзива35*
армията на ген. Уестморленд търпи съкрушителни поражения. Данните в публикуваното
през юли 1966 г. от НФОЮВ комюнике, сочат, че през първата половина на 1966
г. 112 хил. войници от американо-сайгонската армия са убити, ранени или попадат
в плен, 47 хил. от които американци[58].
През 1966 г. силите на Фронта до толкова са укрепнали, че вече предприемат
нападения срещу големи градове, например като това срещу Дананг. Американската
кампания през 1966/1967 г. търпи още по-голям неуспех. Армията губи 175 хил
човека, 1 800 самолета и над 4 000 танка и бронетранспортьори[59].
Основният проблем на САЩ във Виетнам
е, че по време на цялата война те не успяват да създадат военен фронт, линия
която да разграничава техните позиции от тези на партизаните. Затова американските
части остават винаги „острови“ сред абсолютно враждебно „море“. Нещо повече,
огромна част от армията изпълнява охранителни функции. Но дори и тук САЩ търпят
постоянни поражения. Най-добре за това говорят следните данни: само през втората
половина на 1967 г. бойците от НФОЮВ унищожават 1 800 самолети и въртолети
на земята[60];
до април 1967 г. общия брой на свалените или унищожени на земята американски
самолети в Южен Виетнам достигат цифрата 6 404[61].
Правилата за водене на войната налага
не най-голямата военна сила в света, а южновиетнамските патриоти. Сайгон се
превъща окончателно в „столица без провинция“. Както сполучливо отбелязва
У. Бърчет, „...американците са заангажирани в същата безнадеждна борба, както
французите...., да поправят шосето по-бързо, отколкото партизаните могат да
го разрушават“[62].
Неуспехите в сухопътните операции Вашингтон
се опитва да компенсира с унищожителните действия на авиацията. По време на
„ограничената война“ са разпръснати милиони литри дефлолианти от типа „Ейджънт
Ориндж“ за унищожаване на тропическите гори, в които намират прикритие партизаните.
Този тип дефлолианти съдържат диоксин – най-силната отрова създадена от човека.
За цялата война са поразени 20 585 села, в които живеят около 4.8 млн. души,
като голяма част от тях заболяват в резултат от въздействието на тази отрова
от тежки ракови заболявания и генетични увреждания[63]. През 1966-1967 г. най-широко са използвани
химикали в делтата на р. Меконг, където са поразени над половин милион човека.
Само през 1966 г. ВВС на САЩ хвърлят 55 хил. т. напалм. Американският лекар
Уилям Пепер, който се връща през 1967 г. от обиколка в Южен Виетнам заявява:
„Аз видях деца – мъртви, ранени, осакатени, обгорени от напалм, с ампутирани
крака и ръце...За последните пет години война, жертвите сред гражданското
население в Южен Виетнам се изчисляват най-малко на 400 хил. убити и милиони
ранени. Много смятат, че за този период само броя на убитите е около 2 млн.
души...Вината за огромните жертви сред мирното население на Южен Виетнам носи
американската войска“.[64]
Американските стратези отдават огромно
значение на военното и техническо превъзходство, което притежават над противника
и се надяват, че в крайна сметка това ще осигури победата. САЩ водят срещу
виетнамския народ истинска „електронна война“. В тропическите гори са хвърлени
стотици хиляди разузнавателни апарати, които приличат на храсти. Тези машинки
засичат дори и най-малките вибрации на почвата при преминаване на превозни
средства и пешеходци[65].
Радиосигналите, които предават се обработват в съответните радиолокационни
центрове, след което „подозрителния“ район е застилан с „бомбен килим“. По
време на „ограничената война“ започва използването на бомбата „Уоллай“ която
е снабдена с телекамера и се употребява срещу подвижни цели. Разработена е
и голяма електронна бомба, която съдържа стотици по-малки. Те започват да
се взривяват програмирано една след друга най-рано 24 часа след пускането
й, в продължение на 3 дни[66]. С такива чудовищни средства „световната
демокрация“ умиротворява Виетнам36*.
В края на 1967 г. и началото на 1968
г. ЦРУ окончателно завършва разработката на операция „Феникс“37*. Тя предвижда
организирането на оперативни групи във всичките 44 провинции на Южен Виетнам.
Към всяка оперативна група са прикрепени американски съветници, чиито общ
брой достига в началото на 1969 г. 7 400, а общата численост на групите –
44 хил. души. Операция
„Феникс“ предвиждала в освободените от Фронта територии да бъдат инфилтрирани
агенти под различно прикритие – медицински работници, технически специалисти
и т.н. През втория етап от операцията трябвало да бъдат арестувани или физически
унищожени разконспирираните дейци на НФОЮВ. Тогавашният американски посланник
в Сайгон У. Колби, който по-късно става директор на ЦРУ свидетелства през
1974 г. пред Сената, че в рамките на „Феникс“ били унищожени 20 587 души.
Данните на сайгонската администрация са, че са премахнати около 40 хил. южновиетнамци.[67]
На 30 януари 1968 г. в 2.45 минути отряд
на НФОЮВ напада едно от най-силно укрепените съоражения в Южен Виетнам – американското
посолство в Сайгон[68]. Това неочаквано нападение
е сигнала за началото на офанзивата „Тет“38*. Южновиетнамските
партизани предприемат широкомащабно настъпление срещу американо-сайгонските
сили на територията на цялата страна. Предприети са нападения срещу 140 малки
и големи градски центрове[69]. Партизаните успяват да превземат
и да задържат за кратко време старата виетнамска столица Хюе. Офанзивата „Тет“,
стимулира разпадането на сайгонската армия. За един месец от нея дезертират
около 200 хил. войници[70].
Чан Нам Чунг и Чан Бач Данг – ръководни
дейци от Народно-революционната партия, която е водеща сила в НФОЮВ, в разговор
с журналиста У. Бърчет през 1968 г. свидетелстват, че плановете за офанзивата
„Тет“ са разработени от Фронта още в края на 1964 г. и началото на 1965 г.[71] Обаче нахлуването на американските
войски през 1965 г. налага замисленото настъпление да се отложи с близо три
години, докато потенциала на патриотичните сили нарастне до толкова, че да
са способни да нанесат чувствителни
поражения на противника в големите градски центрове и силно укрепените военни
бази.
Офанзивата „Тет“ ознаменува окончателния провал на „ограничената война“. Американските надежди, че количественото и техническо превъзходство над противника, въпреки временните неуспехи, в крайна сметка ще донесат окончателната победа са погребани. Както уволнението на ген. Тейлър през 1965 г. е символичното признание за провала на „специалната война“, така и уволнението на ген. Уестморленд през 1968 г. ознаменува края на стратегията на „ограничената война“. Какво вцепенение предизвиква в Пентагона настъплението на южновиетнамските партизани показва следният инцидент. На 23 януари 1968 г. КНДР залавя в своите териториални води американския разузнавателен кораб „Пуебло“, който остава в плен близо 11 месеца. Постоянните американски заплахи не дават никакъв резултат. Американският сенатор Фулбрайт е принуден да признае, че „ангажираността на САЩ във Виетнам“ позволила на другите страни да се чувстват „свободни от възмездие“