България в НАТО: Националната катастрофа като цивилизационен избор

Създаването на НАТО

Северноатлантическият договор е подписан на 4 април 1949 г. във Вашингтон от САЩ, Франция, Обединеното кралство, Белгия, Холандия, Люксембург, Канада, Португалия, Италия, Норвегия, Дания и Исландия.  По това време САЩ не криеха своите претенции за световно господство. Американският империализъм, непосредствено след края на Втората световна война, беше на върха на своето могъщество.  В току що завършилата световна война всички преки империалистически конкуренти на САЩ бяха или разгромени или силно отслабени и неспособни да оспорват американското превъзходство.  През 1946 г. брутният вътрешен продукт на САЩ надминаваше брутния вътрешен продукт на Обединеното кралство, Франция, Англия, Япония, Германия и Италия взети заедно.  Военноморският флот и Военновъздушните сили на САЩ бяха по-мощни и многобройни от флота и авиацията на всички други страни в света (в това число и СССР) взети заедно. Към април 1949 г., когато беше подписан договорът, САЩ бяха единствената държава в света, която притежаваше ядрено оръжие. Първият ядрен опит на СССР беше извършен през август 1949 г., а на Обединеното кралство – през 1952 г.

Базите на САЩ бяха разположени из целия свят, и от тях американските тежки бомбардировачи можеха да достигнат с ядрени бомби до всяко място на земята.  САЩ успяха да вземат, като „военни трофеи“, учените и инженерите  от победените страни – Германия и Япония, заедно с разработените от тях най-съвременни оръжия и технологии. Така например всички основни участници в създаването на немските балистични ракети и реактивни самолети бяха откарани в САЩ и останаха да работят там до края на живота си.

Единствената държава, която след войната си позволяваше да води независима политика и да не се подчинява на диктата на САЩ, беше СССР.  Но Съветският съюз трябваше да заличава страшните рани от войната срещу фашизма, в която загинаха милиони съветски граждани и беше унищожена една трета от националното богатство на страната. Брутният вътрешен продукт на СССР след края на войната беше само една четвърт от този на САЩ. Единствено изключително мощните, покрити със слава и добили огромен опит във войната срещу Германия, сухопътни сили на съветската държава оказваха възпиращо въздействие върху агресивните планове на САЩ. А планове за войната срещу СССР Пентагона започна да разработва още от края на 1945 г.

Затова американският империализъм създаде военния блок НАТО с две основни цели  – да държи в подчинение своите империалистически конкуренти и да разгроми СССР като последна преграда пред световното господство на САЩ.  Трябва да се подчертае, че двете световни войни през първата половина на 20 век не бяха случайност, а закономерно следствие на действието на основния икономически закон на капитализма в неговия империалистически стадий.  Както беше формулиран от Сталин през 1952 г. същността на този основен икономическия закон на съвременния монополистически капитализъм е в осигуряване на максимална капиталистическа печалба чрез милитаризация на икономиката и война.

Само една година след основаването на НАТО САЩ пристъпиха към реализиране на плановете си за военен разгром на социализма. Пактът формално не участваше във войната в Корея, но така наречените „сили на ООН“  се състояха практически изцяло от войски на САЩ и техните най-близки съюзници от НАТО. Нещо повече, участието на Турция и Гърция в тази война беше условие за приемането им в НАТО през 1952 г.. Според стратезите от Пентагона първият удар трябваше да бъде нанесен срещу народните демокрации в Азия. КНДР и КНР, по тяхно мнение бяха  „слабото звено“ на световната социалистическа система. Тази война днес се разглежда като един от многото локални конфликти от периода на „студената война“, но всички данни сочат, че през 1950 г. целите на САЩ  са били много по-мащабни.  Войната в Корея е трябвало да бъде първата фаза на „гореща война“ срещу световната система на социализма. След  блицкрига срещу КНДР е трябвало да последва  разгром на Китайската народна република и накрая война срещу СССР.  Резултатите от военните действия в Корея обаче объркаха всички планове на американския империализъм.  След като военната машина на САЩ не можа да осигури победата над малка Корея, стана ясно, че плановете за военен разгром на КНР и още повече на СССР са абсолютно нереални и трябва да бъдат изоставени. През същия период 1950-53 г. СССР, много по-рано от прогнозите, разработи и успешно изпита ядрено и термоядрено оръжие. Към 1955 г. СССР вече притежаваше потенциал за възпиране на агресора, в това число термоядрени бомби и тежки бомбардировачи, които можеха да достигнат територията на САЩ.

Студената война

Истинската „студена война“ започна след войната в Корея. В САЩ, след като осъзнаха какви катастрофални последствия може да има за тях война с употреба на ядрено оръжие срещу СССР и социалистическите страни, беше разработена нова стратегия.  Тази стратегия включваше: икономически санкции и блокада, надпревара във въоръжаването, разлагане на социализма „отвътре“ и разпалване на локални войни.  За да се различава от истинска война, този период беше наречен „студена война“ и трябваше да доведе до изтощаване и рухване на СССР без пряк въоръжен конфликт.  Въпреки разпространеното днес твърдение, че СССР е загубил „студената война“, трябва да се подчертае, че към 1980 година, не бяха построени основите на комунизма, но  СССР печелеше на всички фронтове конфликта със САЩ.

В икономическата област брутният вътрешен продукт на СССР нарасна от 25 % от този на САЩ веднага след войната до над 70 % през 1980 г.  По същото време социалистическите страни увеличаха своя дял в световното промишлено производство от 20 до 40 %. Изобщо от 1945 г. до 1980 г. темповете на икономическо развитие и на ръст на благосъстоянието в социалистическите страни значително надминаваха тези на капиталистическия свят. Това е доказателство, че разходите за въоръжаване не са довели СССР до икономическо изтощение и изоставане.

СССР  очевидно печелеше и надпреварата във въоръжаването.  Към 1980 г. СССР и неговите съюзници от Варшавския договор увеличиха значително превъзходството си над НАТО в сухопътни войски и в голяма степен заличиха изоставането си в авиация и флот.

Най-значително беше променено съотношението на силите в областта на ядрените оръжия, в които СССР изоставаше значително в началото на Студената война. Докато през 1955 г. СССР притежаваше 200 ядрени заряда, а САЩ 2400, то през 1980 г. СССР вече имаше 30 000 ядрени заряда, а САЩ и техните съюзници – 24 000. Още през 1974 г. СССР надмина САЩ по броя на междуконтиненталните балистични ракети, а през 1980 г. СССР притежаваше 2490 такива ракети срещи 2042 на САЩ.

САЩ търпяха поражения и в локалните войни. Особено тежко  беше поражението което империализмът понесе във Виетнам.  Във войната срещу виетнамския народ пряко  участваха въоръжените сили на две водещи империалистически държави.  Първо френските колонизатори претърпяха тежко поражение през 1954 г., а след тях и американските интервенти и техните сателити бяха принудени да напуснат Виетнам през 1973 г. Накрая беше разгромен марионетният режим в Южен Виетнам и страната беше освободена и обединена през 1975 г. Победата на виетнамския народ над най-мощните империалистически държави беше демонстрация на промененото съотношение на силите в света в полза на силите на мира и социализма.

След  Студената война

Разпадането на СССР и Варшавския договор, и реставрацията на капитализма в бившите социалистически страни от Европа и републиките на СССР през периода 1989-92 г. беше последствие главно от вътрешни процеси в тези страни. САЩ и НАТО обаче ликуваха  и  обявиха на света , че те са „победили“ в Студената война.  В този момент изглеждаше, че главната цел на пакта – световното господство на американския империализъм – е постигната.  Погрешната оценка на истинските причини за разпадането на СССР и най-вече за последствията от тази така наречена „победа“ предизвикаха главозамайване и грубо надценяване собствените сили и възможности в САЩ и НАТО. В пакта се смятаха за „победители“ в истинска война и се опитваха да диктуват своите условия на „победените“. От другата страна обаче беше Русия, която не смяташе, че е „победена“ и трябва да търпи чужд диктат.

През пролетта на 1999 г., преди 20 години, САЩ решиха да дадат урок на всички държави които не признават тяхната хегемония.  Като жертва беше избрана така наречената остатъчна Югославия, в която бяха останали само Сърбия и Черна гора.  Причината беше, че това е единственият останал съюзник на Русия на Балканите. С активното съдействие на НАТО беше създадена така наречената „Армия за освобождение на Косово“, която започна въоръжена борба за отделяне на Косово от Сърбия. Действията на армията и полицията на Югославия за защита на териториалната цялост на страната бяха използвани като повод за намеса и на 18 март 1999 г. НАТО отправи ултиматум към Югославия да разреши окупация на цялата нейна територия от войски на пакта. Когато този ултиматум беше отхвърлен, НАТО започна да нанася въздушни удари по Югославия. Това ставаше в нарушение на всякакви норми на международното право и без решение на Съвета за сигурност на ООН.

Агресията срещу Югославия  през 1999 г. смъкна окончателно и безвъзвратно маската на отбранителен съюз и показа по недвусмислен начин истинската агресивна същност на НАТО.  Пактът нападна една малка независима страна, която по-никакъв начин не заплашваше някоя държава от НАТО и беше член на движението на необвързаните страни в годините на Студената война. В хода на военните действия НАТО извърши многократно тежки военни престъпления – преднамерени бомбардировки на граждански обекти и избиване на мирни жители.  Целта на действията на НАТО беше промяна на съществуващите граници, което означаваше разрушаване на основните, върху които беше изграден мирът в Европа след Втората световна война.

Съотношението на силите между жертвата и агресора беше такова, че се очакваше НАТО да повтори блицкрига на Тристрания пакт срещу кралска Югославия през 1941. Историята обаче често се повтаря като фарс. Вместо светкавичен триумф бомбардировките на пакта продължиха 78 дни, от 24 март 1999 до 10 юни 1999 г.  Извършени бяха 38 000 бойни полета, хвърлени много хиляди „умни“ бомби и изстреляни хиляди „умни“ ракети, но жертвата нямаше никакво намерение да капитулира .  От „умните“ боеприпаси на НАТО пострада главно цивилното население и инфраструктура. Бяха разрушени или тежко повредени редица граждански обекти – мостове, индустриални предприятия, ж.п. линии и дори телевизионен център и китайското посолство в Белград.  Много тежки последствия имаха бомбардировките на химически заводи и използването на боеприпаси с обеднен уран. Така например ударите срещу нефтохимическите заводи в Сърбия, според оценките на  експерти, бяха равностойни на използването на химическо оръжие.

От чисто военна гледна точка, бомбардировки на НАТО се оказаха, съвсем неочаквано, позорен провал.  Това беше установени от специалните екипи на пакта които извършваха проучвания на място на резултатите от въздушните удари след края на войната. Така например в Косово бяха открити унищожени 26 танка и самоходни оръдия, 18 бронетранспортьора, 20 оръдия на югославските сили, което е около 10 пъти по-малко от очакваното. Нещо повече, от тях само 13 танка и самоходни оръдия, 6 бронетранспортьора и 6 оръдия са поразени от авиацията на НАТО, а останалите са загубени в сражения с албанските сепаратисти. В специално проучване, извършено през 2015 г. в Косово, загубите на югославската армия и полиция в периода на бомбардировките на НАТО са оценени на 865 убити, от които само 276 убити от авиацията на НАТО, а останалите в сражения с албанските сепаратисти. В същото проучване се посочва, че освен  югославските военни,  убити от авиацията на НАТО са били и 453 цивилни граждани на Косово и дори 29 членове на така наречената „Армия за освобождение на Косово“.  С други думи, загубите на югославските сили са били минимални, и те са имали по-големи загуби в сраженията с албанските сепаратисти, отколкото от ударите на НАТО.  Затова югославската армия успешно отби всички опити на „Армия за освобождение на Косово“ да завземе територия чрез нахлуване от Албания по време на бомбардировките на НАТО. След края на конфликта целият свят видя как дългите колони с бойна техника на „унищожената“ от авиацията на НАТО, югославска армия задръстиха пътищата в Косово. По красноречивото признание на британският генерал Джексън, Милошевич е приел да изтегли югославските сили от Косово само по настояването на Русия. Успешната съпротива на югославската армия принуди  САЩ и НАТО да се върнат в ООН и да изоставят искането за окупация на цяла Сърбия. Резолюцията на ООН от 8 юни 1999 г. потвърди, че Косово е неразделна част от Сърбия и предвиждаше временна окупация на областта от международни сили.  Обявяването на „независимост“ на Косово и неговото отделяне стана възможно едва след войната и свалянето на президента на Югославия Милошевич от сръбската „демократична опозиция“.

През следващите години НАТО като организация не участва във военни конфликти, но САЩ и много от останалите страни от пакта бяха главните организатори и участници в редица войни.   През 2001 г. САЩ нападнаха и окупираха Афганистан. През 2003 същата съдба последва Ирак.  През 2011 г. държавите от НАТО бомбардираха Либия. Във всички тези страни военната интервенция предизвика хаос и разруха, които продължават до днес. Икономиката им е съсипана, цели градове за разрушени и напуснати от населението, и стотици хиляди мирни жители загинаха и продължават да загиват.

Страните от НАТО се намесиха и в гражданската война в Сирия, за да отстранят президента Асад, но там те, за първи път, след края на Студената война, срещнаха сериозна съпротива не само от правителството и народа на Сирия, но и от съюзниците на Сирия – Русия и Иран.

Отново наблюдаваме надпревара в разработването на нови оръжия. Инициативата за всяка нова крачка в тази надпревара, както в миналото, принадлежи винаги на САЩ.  Те излязоха от договорите за ограничаване на системите за противоракетна отбрана и съвсем наскоро и от договорът за ограничаване на ракетите със среден радиус на действие.  Това беше съвсем прозрачен опит да се окаже натиск и да се сплашат Русия, Китай, КНДР и Иран.

Непрекъснато се разширява използването от САЩ на икономически и финансови санкции, за да се навреди на икономиката на независимите държави. Стигна се до пладнешки грабеж на  имущество и средства, принадлежащи на тези държави. Блокира се дори закупуването на храни и лекарства и т. н. Използват всички средства са дестабилизиране и сваляне на неугодните на САЩ правителства и лидери.  Разпалват се въоръжени конфликти като тези в Сирия, Украйна, Йемен, Палестина.

Какво показва историческият опит на човечеството през 20 век, когато се водиха две световни войни? Както вече беше споменато – войната е закономерно следствие на действието на основния икономически закон на капитализма в неговия империалистически стадий. Най-мощната империалистическа държава винаги се опитва да наложи своята световна хегемония с военна сила. Това неизбежно обединява срещу нея всички останали заплашени държави, които са по-голямата част от човечеството.  Винаги досега световните войни са  завършвали с поражение на най-мощната във военно отношение и агресивна империалистическа сила.

Днес, в началото на 21 век, САЩ са тези които се опитват да наложат своята хегемония над целия останал свят със сила. Заплашените от САЩ държави очевидно се обединяват за обща съпротива.  Сред тях са КНР, КНДР, Куба, Русия, Иран, Сирия, Венецуела и т.н.

Дори вътре в НАТО има недоволни от господстващата роля на САЩ. Германия и Франция не крият плановете си да си сътрудничат, за да намалят своята зависимост от САЩ в отбраната и икономиката. Турция също разширява връзките си с Русия и Иран.

Конфликтът, който наблюдаваме днес, вероятно ще си остане само в рамките на нова „студена война“ и да се надяваме, че няма да ескалира до истинска война с използване на ядрено оръжие. И в двата случая обаче може да се предскаже, че поражението на най-силната империалистическа държава, която се стреми към световно господство е неизбежно.

България в НАТО

На 29 март 2004 г. документите по присъединяване на България към НАТО бяха депозирани във Вашингтон и тази дата се счита официално като дата на присъединяването на България към пакта. Така страната ни отново беше превърната в сателит на най-мощната и най-агресивна империалистическа държава.  Прави впечатление, че САЩ нямат никакво доверие на българската армия и направиха всичко възможно да я разоръжат в максимална степен.  Така те показаха недвусмислено, че третират България като победена държава,  а не като съюзник.  Съвсем различно беше отношението на СССР към България. Народна република България беше един от основателите на Варшавския договор.  През 80-те години армията, вътрешни и гранични войски на България достигаха в мирно време до 200 000 души. Към тях при мобилизация можеха да се добавят още 500 хиляди запасни, за които бяха създадени големи мобилизационни запаси от оръжия и боеприпаси. Създаден беше значителен военно промишлен комплекс, който произвеждаше бронирани машини, самоходна артилерия, противотанкови управляеми ракети, преносими зенитни ракети, стрелкови оръжия,  боеприпаси, безпилотни самолети, резервни части за бойната техника. Извършваше се капитален ремонт на най-съвременните бойни самолети, танкове и т. н.  Българските ВВС имаха над 300 бойни самолета, 40 бойни и 40 транспортни хеликоптера. В Сухопътните войски имаше над 2400 танка, 2000 бойни бронетранспортьора и 2500 артилерийски системи с голям калибър. Ракетни войски на БНА бяха най-мощните на Балканите и имаха повече ракети от всички съседни страни, взети заедно.  Сред нашите ракети имаше такива авангардни оръжия като балистичните ракети  Р-400 (SS 23) с обсег 480 км и “Точка” (SS21) с обсег 70 км; зенитните ракети С-200 с обсег до 240 км и С-300 с обсег до 75 км; в бреговата отбрана крилати ракети с радиус до 350 км., способни да потопят най-големите бойни кораби дори без ядрен заряд.  Ударната сила на флота бяха 4 подводници, 6 ракетни катера и 6 торпедни катера.  По границата беше изградена специална укрепена линия „Крали Марко“ с бетонни укрепления и вградени в тях куполи на танкове.

След 15 години членство в НАТО българската армия представлява жалка картина. Военновъздушни сили и флот практически няма. Ракетните войски бяха унищожени по настояване на САЩ. Сухопътните сили са свити до 14 хиляди души с 80 танка, които реално нямат никаква бойна стойност и могат да се използват само за охранително-полицейски задачи. Няма подготвени запасни, мобилизационните запаси са унищожени, а укрепената линия не съществува.

За пръв път след влизането на България в НАТО едва през 2019 г. започнаха преговори за купуване на бойни самолети. Става дума за 8 допотопни изтребителя Ф-16 които ни заставят да закупим  от САЩ.  Появиха се вече информации, че за тези експонати с незначителна бойна стойност ще трябва да платим безумните 3 милиарда лева и тяхното пристигане може да се очаква най-рано след 4 години. В същото време в нашите ремонтни заводи могат да се модернизират, в рамките на 2 години, наличните все още 15 наши самолети Миг-29 от по-ново поколение, за 10 пъти по-малка сума.

Известният български североатлантик  Соломон Паси в последно време предложи разполагането на американски ядрени оръжия в България. Нови американски ядрени оръжия ще се разполагат в Европа само като средство за първи „обеззоръжаващ“ удар срещу Русия. Решението за такъв първи удар, ще бъде взето във Вашингтон, а ние след това „няма да имаме време да се разкаем за греховете си“ по думите на руския президент. Американците обаче едва ли ще се възползват от тази възможност защото им показаха как руснаците ще реагират ако в Европа се появят американски ракети за първи удар, насочени срещу тях. В този случай в океана, на 400 километра от бреговете на САЩ, ще бъдат разположени ракети, които ще достигат до целите си на територията на САЩ за 6-7 минути.

Когато на 18 март 2004 г. Народното събрание на България ратифицира Североатлантическия договор за присъединяване към НАТО атмосферата в залата напомняше за март 1941 г.. Тогава, в същата зала, беше решено България да се присъедини към Тристранния пакт. Политическият елит на царска България успя само в рамките на 30 години да докара страната ни на два пъти до военен разгром и национални катастрофи, и накрая до ръба на трета национална катастрофа, като я обвърза с войните за световно господство на немския империализъм.

Политическият елит на днешната Република България не крие възхищението си от елита на царството и направи същия „цивилизационен избор“, като отново превръща страната ни в сателит на най-агресивната империалистическа държава в света.

Л23