Автор: Л. Костадинов, 2002 г.
Последната сделка на правителството за „преструктуриране“ на външния дълг даде повод отново да се говори как комунистите взимали пари на заем, а сега трябвало да ги плащат дори децата и внуците ни. Според „синята“ пропаганда социалистическата система била неефективна и това налагало да се получават кредити от Запада, за да се развива икономиката. Тази теория заслужава да бъде разгледана по-внимателно, защото я споделят и някои от така наречените „модерни леви“ и дори хора, които твърдят, че са комунисти.
Към 31.12.1939 г., най-успешната година на царска България, външният дълг достига 12,6 милиарда лева (по цени от 1939 г.).
В сравнение с износа, който е 6,07 милиарда лева, външният дълг е равен на 2 пъти стойността на годишния износ. В края на 1989 г. се твърди, че външният дълг на България е бил 10,5 милиарда долара, докато износа (по средния валутен курс по който е осъществяван) е 16,3 милиарда долара. С други думи „ефективният“ капитализъм остави на страната дълг, равен на 200 % от годишния износ, а „неефективният“ социализъм – 65 % от стойността на годишния износ. Така е поне по официалната статистика.
След като към 1948 година беше възстановено нивото на производство от 1939 година и беше извършена национализация, България навлезе в периода на изграждане на планова социалистическа икономика в чист вид. По това време тя беше част от формиралия се след края на Втората световна война социалистически световен пазар. Този социалистически пазар се създаде в голяма степен поради опитите на САЩ да изолират и задушат икономически социалистическите страни. Моментът изглеждаше подходящ, почти всички от тези страни бяха претърпели огромни разрушения и загуби по време на войната. Икономическата опора на новия пазар – СССР – беше загубил 20 милиона души и една трета от националното си богатство. Към 1950 година в социалистическите страни вкл. Китай се произвеждаше едва 20 % от световното промишлено производство, а в тях живееше 35,4 % от населението на света. При това САЩ наложиха бясна надпревара във въоръжаването и започнаха открита агресия в Корея, за да унищожат социализма със силата на оръжието. Припомням всичко това на онези, които твърдят, че в края на 80-те години на XX в. социализмът бил загинал, защото не издържал на надпреварата във въоръжаването и икономическото съревнование с капитализма. Но само за две петилетки, към 1960 г. беше спечелена надпреварата във въоръжаването и икономическото съревнование. Страните, влизащи в социалистическия пазар, реализираха двуцифрени темпове на икономически растеж, а СССР достигна и дори изпревари САЩ в решаващи области на техническия прогрес като овладяването на Космоса и ядрените технологии. Към 1960 г. социалистическите страни, в които живееше 34,6 % от населението на света, вече произвеждаха 36 % от световното промишлено производство. Това беше огромна икономическа победа, постигната в изключително трудни условия и без никакви кредити от Запада. Плановата социалистическа икономика демонстрира своята способност за интензивно развитие на базата на невиждани темпове на растеж на обществената производителност на труда, на развитие на науката и технологиите. България също се развиваше с фантастични темпове през този период, без заеми от Запада. Страната ни получаваше кредити (цели заводи) от СССР с минимални лихви и ги изплащаше със стоки. Типичен пример е първият голям и съвременен промишлен обект – Азотноторовия завод в Димитровград. Оборудването за този завод беше получено на кредит, по цени, които бяха определени с минимална печалба, на базата на разходите за производството на оборудването (около 2 пъти по-ниски от „световните“ и със символична лихва).
Самото оборудване беше за времето си над световно равнище (газификация на местни нискокачествени въглища в кипящ слой). Сделката беше изгодна и за СССР. Той получаваше значително количество български стоки (руди на цветни метали, тютюн и т. н.) също по цени на базата на разходите за производство с минимална печалба. Освен това тази поръчка допринасяше за развитието на съветското машиностроене и технология. Ако България беше купила този завод от Запада, щяха да ни съдерат кожата с високи цени, породени от стремежа към максимална печалба и поради високите лихви на заемите. В същото време СССР също би загубил, защото на Запад не биха го допуснали да продава своето промишлено оборудване, а рудата и тютюна трябваше да купува по много по-високи цени. Този пример изяснява предимството на социалистическия световен пазар.
В края на 50-те и началото на 60-те години на XX в. в редица социалистически страни от Европа и в СССР започнаха да се въвеждат постепенно така наречените „пазарни реформи“. За да обосноват нуждата от подобни реформи (въпреки успешното развитие дотогава) „реформаторите“ на социализма заявиха, че темповете не ги удовлетворяват и ако се промени икономическият модел, през 1980 година вече ще живеем при комунизма. Те дори изобретиха абсурдната теория, че независимо от бързото нарастване на обществената производителност на труда през 50-те години, развитието в социалистическите страни било „екстензивно“, а те ще „включат в действие пазарните механизми и ще направят развитието „интензивно“.
В областта на външната търговия „интензивното“ развитие се състоеше в постепенно съкращаване процента на търговия с другите социалистически страни и увеличаване процента на търговия с развитите капиталистически страни. „Пример“ в това отношение даде Хрушчов, които скъса икономическите връзки с Китай и започна да изнася петрол на Запад по цени 3 пъти по-ниски от тези на капиталистическия пазар и да изкупува остаряла западна техника по „световни“ цени. Примерът на СССР беше последван и от други социалистически страни като Полша, Унгария, Румъния и България. Към средата на 70-те години на XX в. тези страни, които за разлика от СССР нямаха петрол и газ, получиха значителни заеми с високи лихви, за да закупят западно промишлено оборудване. Така в средата на 70-те години редица социалистически страни се сблъскаха с проблема за външния дълг в западна валута. Към 1976 година България натрупа дълг от над 7 милиарда долара, който, отчитайки инфлацията и експортните възможности на страната, беше дори по-голям от 10,5 милиарда долара през 1989 г. Тази ситуация отрезви някои ръководители сред които и Тодор Живков. Използвайки предимствата на социалистическата планова икономика, той успя тогава за 5 години да сведе дълга до 1,5 милиарда долара, т. е. по-малко от годишния износ само в западна валута. През 1980 г. България реализира износ в западна валута от 2,35 милиарда валутни лева и внос от 1,58 милиарда валутни лева. През 1985 година износът беше 2,86 милиарда лева, а вносът около 2,89 милиарда лева. Балансирана беше и търговията с другите социалистически страни. Тя надхвърляше многократно търговията в западна валута и осигуряваше всичко необходимо за българската икономика. Така че социалистическата планова икономика не се нуждаеше от западни кредити. Нещо повече, тези кредити в повечето случаи спъваха икономическото развитие и причиняваха големи затруднения и загуби на страните, които ги получаваха.
