Без съмнение, 2007 г. ще остане в нашата история като годината на окончателната „интеграция” на третата българска държава в Европейската империя. Докато у нас новият политически и икономически „елит” празнуваше, че успя да сложи европейския хомот на врата на нашия народ, от Брюксел ясно показаха, че ще третират новата провинция като победена вражеска държава.
Всъщност това едва ли е изненадващо, вземайки впредвид аналогията с приемането на България в НАТО, когато новите ни „съюзници” ни принудиха да унищожим българската армия като реална военна сила, способна да защитава страната от външна агресия, и да я сведем до един корпус с жандармерийски функции в страната и чужбина.
По същия начин с разбиването на нашата национална икономика се зае ЕС. Но най-поразителното е удивителната (или закономерна) неспособност на нашите медии, политици и бизнес да забележат катастрофалните последствия от изпълнението на заповедите на Брюксел. Трябва да подчертаем, че главните усилия на ЕС бяха насочени към съсипването на нашата индустрия и на първо място на нейния гръбнак – енергетиката. Енергетиката се оказа единственият отрасъл от нашата икономика, който избегна унищожителната приватизация през 90-те години на миналия век и успя да запази основните си мощности. Точно затова този отрасъл продължава да работи сравнително добре и се превърна в основен фактор за започналото в началото на 21 век постепенно съживяване на българската икономика. Тогава върху нашата енергетика се посипаха ударите на ЕС, чийто ефект надмина дори бомбардировките на НАТО в съседна Сърбия. Научно-проектантските звена на отрасъла бяха унищожени още в първите десетина години на „прехода”, когато бяха ликвидирани „Енергопроект”, „Техенерго”, „Промишлена енергетика” и т.н. Но въпреки тази лоботомия, оставаше могъщото тяло на изградената при социализма наша енергетика, която можеше да произвежда електроенергия на недостъпно ниски за европейските конкуренти цени. На всичко отгоре катастрофалният икономически спад, предизвикан от приватизацията, остави „свободни” значителни енергийни мощности. От вносител на около 4 милиарда киловатчаса годишно България се превърна в най-големия износител на електроенергия на Балканите (около 5-7 милиарда киловатчаса нетен износ годишно) въпреки, че производството (около 40 милиарда киловатчаса годишно) си остана на нивото на 1989 г. Това преля чашата на търпението в Брюксел и последваха „решителни” действия. Първият удар беше нанесен върху ядрената централа, която произвеждаше близо половината от електроенергията у нас с рекордно ниска цена и без да отделя парникови газове. Правителството на Костов се съгласи да затвори 1 и 2 блок, за да угоди на ЕС и това беше направено още през 2002 г. След него правителството на Кобурготски „договори” затварянето и на 3 и 4 блок до края на 2006 г. Така централата се лиши от близо половината от производство на най-евтината електроенергия. Междувременно правителството на Кобурготски приватизира електропреносните и електроразпределителни мрежи, които попаднаха в лапите на европейски компании с катастрофални последствия не само за цената на услугата, но и изобщо за нейното осигуряване на потребителите.
След това правителството на Борисов замрази строежа на АЕЦ Белене, за да стигнем днес до плановете на правителството на сапунения академик изобщо да се изостави готова площадка и закупено основно оборудване за централа с два реактори по 1000 мегавата с някакви мъгляви обещания за нови американски реактори на неизвестна цена и в неопределено бъдеще.
Но и това се видя недостатъчно на комисарите от Брюксел и последва административно налагане на ликвидация на въгледобива. Този път последствията ще са наистина катастрофални и необратими за българската енергетика и за икономиката като цяло. Вече е безспорна изключителната наглост и зла умисъл на новите ни господари към България и неприкритото им желание да пречупят гръбнака на българската енергетика.
Като повод се използват плановете на Еврокомисията за намаляване емисиите на парникови газове през следващите десетилетия. Изобщо не коментирам доколко състоятелна и научно потвърдена е хипотезата за глобални климатични изменения, причинени от човешката дейност. Приемаме на юнашко доверие, че тази хипотеза е чиста истина. Но нека припомним, че нетните емисии на парникови газове на България през 2021 са под 45 милиона тона или с 46 % намаление в сравнение с нивото през приетата за базовата за нашата страна 1988 г. В останалите страни от ЕС средното намалението на емисиите на тези газове през 2021 е едва 26 % в сравнение с базовата за тях 1990 г. С други думи България значително преизпълнява ангажиментите си от Киото, за разлика от почти всички останали страни от ЕС и поставянето на допълнителни изисквания към нашата страна е с нищо неоправдана дискриминация и опит за задушаване на нашата икономика. Защото днес на всеки един тон емисии на парникови газове ние произвеждаме над 3000 лева брутен вътрешен продукт(БВП). Намаляването на нашите емисии с около 16 милиона тона под средното европейско равнище на намаление означава лишаването на страната ни от 48 милиарда лева БВП само за една година. Логично и справедливо би било изобщо да не се коментира българския въгледобив и да няма наказателни административни мерки като квотите за емисии, докато средното намаление на емисиите в ЕС спрямо базовата година не достигне нивото на намаление в България.
Защо запазването на въгледобива има такова съдбоносно значение за България? Какви източници на енергия може да използва България в средносрочна перспектива до 2050 година?
– Това е най-широко използваната и утвърдена досега технология, за производство на електроенергия от възобновяем източник, която има дълга история. Потенциалът на ВЕЦ у нас е бил обект на много проучвания и може да се каже, че е най-добре изученият. Икономически най-изгодната част от този потенциал в нашата страна е вече усвоена. Строителството на водни централи в бъдеще ще е свързано с повишени инвестиции и често с евакуация на населени места. Нашите ВЕЦ имат ниска използваемост през годината (около 2000-2500 часа) и са силно зависими от климатичните условия през различните години, като разликата може да достига 40 %. Не трябва да се забравя и че водата се използва за водоснабдяване на населението и икономиката, и за напояване в земеделието, които са с приоритет пред производството на енергия.
– Вятърната енергия е била използвана още от древността в морския транспорт и по-късно като механична енергия във вятърни мелници. Съвременните технологии за оползотворяване на вятърната енергия са свързани с производството на електрическа енергия. Оборудването за съвременни вятърните генератори е изцяло внос. Непредвидим и прекъсваем е режимът им на работа. При това потенциалът на вятъра в България е ограничен и трудно използваем поради сравнително ниските средни скорости на вятъра в районите с под 1000 метра надморска височина. В районите с голяма надморска височина изграждането и експлоатацията на вятърни паркове е свързано с огромни инвестиции и сериозни технически проблеми, тъй като вятърните инсталации са силно уязвими от ураганни ветрове, мълнии и т.н. Главният недостатък на вятърната енергия е ниската използваемост на изградените мощности. Един киловат инсталирана вятърна мощност у нас може да произведе до 2200-2400 киловатчаса годишно. Това означава, че ще са необходимо поне 3-4 киловата вятърни мощности, за да се произведе толкова електроенергия, колкото от 1 киловат централа на въглища или други изкопаеми горива. За да се гарантира непрекъснато снабдяване с електроенергия, вятърната енергия трябва да се акумулира в часовете, когато има вятър или да се изгражда още една дублираща централа с изкопаеми горива. Акумулирането е свързано с големи допълнителни инвестиции и значителни допълнителни загуби на енергия.
– Използването на слънчевата енергия се ограничава в още по-голяма степен от малката годишна използваемост и непредсказуемия характер на слънчевата радиация. Проблемът е още по сериозен отколкото при вятърната енергия, тъй като един киловат инсталирана слънчева (фотоволтаична) мощност произвежда не повече от 1300-1400 киловатчаса годишно. Необходими са 6-7 киловата, за да се замести 1 киловат в класическа централа. Отчитайки загубите в акумулиращите съоръжения, необходимата слънчева мощност нараства до 8-10 киловата и съответно растат необходимите инвестиции, към които трябва да прибавим инвестициите за акумулиращите съоръжения (ПАВЕЦ, производство на водород и т.н.) които са сравними с тези за фотоволтаиците. Показателен е станалия прочут проект „bLion“ който трябва да е алтернатива на комплекса Марица-Изток. Срещу инвестиция от 30 милиарда лева се предвижда да се изградят 10 000 мегавата фотоволтаици и хидролизери, които да произвеждат 380 хиляди тона водород годишно, за да се акумулира произведената електроенергия. Отчитайки ефективността на процеса на акумулиране на енергията чрез производство на водород, крайният резултат ще е около 5-6 милиарда киловатчаса електронергия годишно, които ще достигат до потребителите (колкото произвежда само една от централите на въглища в комплекса сега). И тук алтернатива на акумулирането може да бъде изграждането на дублираща обикновена централа, която трябва да се влючва и изключва в зависимост от работата на слънчевата централа с всички последствия за ефективността. Към това трябва да се добави и необходимостта от внос на основните компоненти на слънчевите централи на всеки 20-25 години.
– Потенциалът на отпадна биомаса е ограничен. Тя има много алтернативни приложения и е по-ефективно да се използва за производство на горива за транспорта, отопление и т.н. .
– В България досега не са открити сериозни запаси от нефт, като местният добив е символичен (под 30 хиляди тона годишно). Цялото необходимо количество нефт на практика се внася. Това е най-скъпият енергиен ресурс и дългосрочната тенденция е цената му да расте поради ограничените световни запаси. Затова нефтените деривати не се използват за производство на електроенергия и доставките на нефт са един от главните проблеми за сигурността на енергийните доставки не само за България, но и за ЕС като цяло.
– Природният газ е изкопаемото гориво, което най-трудно се транспортира и складира. Транзитът през трети страни създава допълнителни сериозни проблеми от гледна точка сигурността на доставките. При това природният газ също е с ограничени запаси и неговата цена също ще расте в дългосрочна перспектива. Въглеродният отпечатък на газа, ако се оценява целия цикъл на добив и пренос, е сравним с този на въглищата.
– Атомната енергия има значителни предимства пред нефта и газа и като цена на произвежданата енергия и като липса на емисии на парникови газове и като възможност за създаване на запаси. Недостатък за България е необходимостта да се внася изцяло ядреното гориво, необходимото оборудване и отработното гориво трябва да се преработва в чужбина. Изобщо целият цикъл на ядреното гориво и опит в производството на необходимото оборудване имат много малко държави в света. След отказа ни от изграждане на нова атомна централа в Белене перспективата за нови реактори, този път от САЩ, се отдалечава някъде в неопределеното бъдеще и още по-неясна ще е цената която ще трябва да се заплати.
– Въглищата са единственият изкопаем енергиен ресурс, от който България има значителни запаси и който може да гарантира развитието на енергетиката и химията в страната ни през следващите десетилетия с местен и евтин ресурс, използването на който е технически достъпно със собствени сили. Балансови запаси се оценяват на близо един милиард тона нефтен еквивалент или над 5 милиарда тона в натурално изражение, от които около 80 % са лигнитните въглища. От най-голямо стопанско значение са лигнитните въглища в Източномаришкия басейн. Те са с ниско качество – ниска калоричност, висока влажност, високо съдържание на пепел и сяра, но се добиват по открит начин, което предопределя ниската цена на произвежданата от тях енергия и у нас има натрупан огромен опит в техния добив и енергийно използване. Това ги прави още от 60-те години на миналия век и до днес основна база на българската енергетика. Значителни неизползвани запаси на лигнитни въглища има и в Софийския и Ломския басейни, но само част от тях са подходящи за добив по открит начин, а за останалите добивът е силно затруднен от сложните хидроложки условия. Същото се отнася и за качествените черни въглища от Добруджанския басейн. Дори само останалите запаси от въглища в Маришкия басей, които са над 2 милиарда тона, могат да гарантират гориво за централите за още поне 70-80 години.
Исторически първи в региона е започнало използването на Западномаришките въглища. Още през 1931 г. тук е построена малка електроцентрала към циментовия завод Вулкан с мощност 3 мегавата. Самият циментов завод също е използвал като гориво западномаришки въглища. През 1939 г. е построена малко по-мощната ТЕЦ Марица-1 с две турбини по 3,2 мегавата.
През 1951 г. започва работа ТЕЦ към първият голям обект на индустриализацията на България – Химическия комбинат в Димитровград. Тя е с мощност 50 мегавата и осигурява не само електроенергия и топлинна енергия за комбината, но и топлоснабдяването на града. Западномаришките въглища са и суровината за производство на азотни торове в комбината, Те се газифицират в уникални за времето си инсталации с кипящ слой, проектирани в СССР.
Усвояването на Източномаришките въглища започва с въвеждането в експлоатация през периода 1960-1963 г. на рудник Трояново-1 и ТЕЦ „Първа комсомолска“ с мощност 500 мегавата. По това време това е най-голямата електрогенерерища мощност в България и нейното производство покрива една трета от потреблението в страната. Изградена е и Брикетна фабрика за 1,5 милиона тона брикети годишно. По-късно мощността на централата е увеличена, а към нея се изгражда и първата експериментална сероочистваща инсталация на Балканите. През 1966-1969 г. влиза в експлоатация ТЕЦ Марица-Изток 2 с начална мощност 600 мегавата. Последната централа от комплекса е ТЕЦ „Димо Дичев“, която е пусната в експлоатация през периода 1978-1981 г. с обща мощност 810 мегавата. В нея вече източномаришките въглища, въпреки тяхното ниско качество и висока влажност, се изгарят директно без предварително подсушаване, което е голямо техническо постижение. Тази технология е въведена и в другите централи от комплекса. През 60-те години източномаришки въглища се използват и в Азотнотноторовия завод в Стара Загора като гориво и като суровина за производството на торове.
Днес в комплекса Марица-Изток действат четири централи – ТЕЦ „Брикел“ (бившата „Първа комсомолска“) е останала с мощност, намалена до 200 мегавата и е собственост на бизнесмена Ковачки.
ТЕЦ „AES Гълъбово“ е с мощност 670 мегавата, заместващата мощност е на Първа комсомолска и е изградена в непосредствена близост. Тя е собственост на американската компания „AES Корпорейшън“.
ТЕЦ „Марица-изток 2“ ЕАД с мощност 1630 мегавата е държавна собственост и произвежда най-евтината енергия в комплекса. Себестойността на електроенергията от централата, без наказателните плащания на квоти за емисии, е около 100 лева за мегаватчас. С плащанията на емисии тя става над 300 лева за мегаватчас.
ТЕЦ „КонтурГлобал Марица Изток 3“ е с инсталирана мощност 908 мегавата (бившата ТЕЦ „Димо Дичев“) и е собственост на американската енергийна компания „КонтурГлобал“. Всички тези централи използват като гориво лигнитни въглища от държавните „Мини Марица-Изток“ ЕАД, които се добиват по високоефективния открит начин.
Тези топлоелектрически централи и добивът на въглища за тях са ключови за енергийната системата на страната. Без тях в миналото беше немислима индустриализацията на България, а днес няма как да се гарантира производството на необходимата за страната електроенергия със собствени сили, нито да се поддържа стабилността на електроенергийната система през следващите няколко десетилетия.
Затова очевидно е защо въгледобивът и по-точно – откритият въгледобив в „Мини Марица-Изток“, няма алтернатива и ще е от съдбоносно значение за нашата страна. Това е единственият енергиен ресурс, който е местен, евтин, с гарантирана доставка и енергийното му използване става с технология и оборудване, добре познати и развити в нашата страна. В експлоатацията, ремонта и модернизацията на оборудването за въглищните централи използващи източномаришки въглища ние имаме голям опит. Нито един друг енергиен ресурс не осигурява подобна независимост и сигурност на снабдяването с електроенергия за нашата страна. Що се отнася до намаляването на парниковите газове, съществуват редица възможности за тяхното намаляване или пълно елиминиране. Сред тях са засаждане на нови гори, които да поглъщат допълнителни количества въглероден двуокис, използването на въглеродния двуокис в парници, улавянето, втечняването и депонирането на въглеродния двуокис и т.н. Стойността на улавянето на един тон парникови газове вече е сравнима с цената на квотата за същия тон емисии, наложена от Европейската комисия.
Ако обобщим – готвената ликвидация, под външен натиск, на въгледобива в България ще е груба дискриминация чрез лишаване на страната от нейните единствени собствени енергийни ресурси, от които може да се произвежда евтина електроенергия. Крайният резултат ще е още по-хилава и зависима икономика, задушаваща се от липса на ресурси и перспективи за развитие.
Автор: Л-23
