През 2004 г. изследователят Стоян Райчевски издава сборник с близо 600 страници отзиви на чуждестранния печат (основно западен) за живота в България през периода 1939 – 1948 г. Въпреки че съставителят не крие антикомунистическите си възгледи и стремежа си да оневини режима преди 1944 г. за извършените от него насилия срещу българския народ, все пак са налице редица материали от западни вестници, които показват (особено за 1940 г.) какви са действителните обществени настроения сред българите. И те определено не са в полза на защитниците на прогерманския монархизъм и неговите преносители.
На 15 януари 1940 г. френският вестник „Тан“, в дописка от Истанбул под заглавие „Днешното политическо положение на България“, разкрива, че „комунистите и левите земеделци образуват мнозинството в България“ (с. 56) Българските селяни също симпатизират на СССР, а повечето от младежите са комунисти. Периодът на крайнодясна диктатура, започнал на 9 юни 1923 г. така и не е успял да спечели мнозинството от населението на своя страна. По този начин „нито черноризците, създадени от българското правителство, нито тежките наказания, налагани на гимназисти и студенти, нито кървавите събития от 9 юни 1923 г. са в състояние да попречат на тайното развитие на комунизма в България“ (с. 56).
На 27 февруари 1940 г. английският вестник „Истърн дейли експрес“ продължава темата за настроенията в България. Констатира се, че страната е населена „главно с бедни селяни, чиито естествени врагове са капиталистите в градовете“ (с. 64) От друга страна „работниците в градовете са крайни комунисти“, а народът като цяло има „сантиментална привързаност към Русия“. За разлика от днешните монархически апологети на Третото българско царство, които с пяна на уста се опитват да втълпят някакво небивало благоденствие по време на управлението на цар Борис ІІІ, за англичаните е безспорен факт, че „шестте милиона българи са най-бедните в Европа“ (с. 64). Такава е тъжната истина за мнимия просперитет на България в края на 30-те години на ХХ век.
На 13 март 1940 г. френският вестник „Депеш дьо Тулуз“ обръща специално внимание на силната привързаност на българския народ към Русия и руския народ. Отбелязва се, че „руското влияние безспорно доминира“. Това влияние се опира „върху най-дълбоките чувства на българската душа“. За българите „големият славянски народ… е народ-освободител“. А самият български народ е характеризиран като „почтен и трудолюбив“, като една „горда селска демокрация“ (с. 65).
На 25 март 1940 г. английският вестник „Дейли скеч“ излиза с материал под заглавие „България и нейното стратегическо положение“. И в него е водеща идеята за обичта на българите към Русия, за това, че „сърцата на българите са с русите“. Специално внимание се отделя на българските студенти, които се намират под влиянието на съветската литература (с. 67).
На 15 май 1940 г., в статия на френския вестник „Ревю дьо Пари“ отново се набляга на съветското влияние сред българските студенти. За пример се дава новооткритата съветска книжарница в София, в която прави впечатление присъствието именно на „многобройните студенти с национални фуражки“. Френският кореспондент е толкова впечатлен от привързаността на българите към Русия, че го сравнява с религията. За него русофилството в България е „пълно и сляпо“, то е „един вид догма“ и „не е прилично да се спори за нея, както не е прилично и да се спори с вярващ в бога“. Задава се и риторичният въпрос дали въобще има смисъл СССР да засилва пропагандата си „в една държава, която е до такава степен русофилска“ (с. 73).
На 28 ноември 1940 г. швейцарският вестник „Журнал дьо Женев“ също отбелязва голямото руско влияние като нещо особено характерно за „тази страна, предимно славянска“, т. е. България (с. 105).
Дори и в немския вестник „Мюнхнер нойесте нахрихтен“ (от 31 декември 1940 г.) се изтъква, че в България е налице „традиционната благодарност към Русия за някогашното освобождение на страната от турско робство“ (с. 110).
На 11 февруари 1941 г. турският вестник „Йени сабах“ публикува „последното предупреждение на Чърчил към България“. Английският премиер обвинява България, че е „превила врат пред германците“ и се е превърнала в „тяхно оръдие“, и заплашва страната ни с „окончателна ликвидация“ (с. 123) А, че българските управляващи са „превили врат пред германците“, личи особено ясно например от съобщението на Германската телеграфна агенция (1 октомври 1940 г.), че столичният общински съвет (начело с небезивестния любимец на днешните евроатлантици – кметът Иван Иванов) е решил единодушно да промени имената на три големи софийски улици и да ги нарече съответно „Адолф Хитлер“, „Император Виктор Емануил“ и „Бенито Мусолини“ (с. 96).
Междувременно швейцарският вестник „Националцайтунг“ отбелязва, че териториалните придобивки на България, осигурени от съюза с хитлеристка Германия, предизвикват възторг само сред „известни германофилски политически и военни среди“, които представляват „един сравнително тесен кръг от общественото мнение на градовете“. За разлика от тези германофили, концентрирани в градовете, „голямата част от народа е обхваната от грижата за всекидневния живот и за бъдещето“ (с. 145). Берлинският вестник „Берлинер бьорзен цайтунг“ (21 юни 1941) посочва една от причините за възторга сред германофилите – Третото българско царство слага ръка върху производството на опиум – производство, особено широко разпространено именно в Македония (с. 147) Смята се (вестник „Кьолнише цайтунг“, 6 януари 1942 г.), че в Македония се произвеждат около 200 000 тона опиум годишно, което превръща областта във водещ световен производител на опиум (с. 182). Същият германски вестник („Берлинер бьорзен цайтунг“) прави сравнително обективен класов анализ на българското общество. В статия от 11 октомври 1941 г. се посочва, че „у влиятелната градска класа има една ясна склонност към европейска общност под покровителството на Германия“ (тази „склонност към европейска общност“ личи особено ясно в именуването на централни софийски улици на видни европейски общностни лидери като Хитлер и Мусолини), докато за българските селяни е характерна „навеяната симпатия към Русия“ (с. 165). Швейцарският вестник „Трибюн дьо Жьонев“ (13 декември 1943 г.) продължава този своеобразен класов анализ, като цитира известните думи, приписвани на цар Борис ІІІ относно вънщнополитическите пристрастия на отделните части от българското общество, като и в тях специално се изтъква, че народът е „за Русия“ (с. 263)
През 1944 г. западните медии и политици засилват нападките срещу българските управляващи заради тяхната активна подкрепа за германския нацистки режим. На 13 май 1944 г. американският вестник „Ню Йорк таймс“, изтъква, че България е една от четирите страни (редом с Унгария, Румъния и Финландия), които „със своята досегашна политика и поведения допринасят за мощта на германската военна машина“ (с. 290). Уинстън Чърчил е още по-категоричен в неговото отрицателно отношение към българските управляващи. Английският държавник разграничава българския народ (състоящ се от „трудолюбиви и честни селяни“) от управляващата „корумпирана и подкупна интелигенция“, както и една „чужда на националните му интереси династия (на кобургите – бел. авт.)“ (с. 296). Българската войска пък се окачествява като „жесток слуга на сгромолясалия се нацизъм“ (с. 297). И по време на Първата, и по време на Втората световна война България се е оказвала управлявана от „най-престъпни политици, каквито могат да се намерят“, които с действията си са допринесли „да разрушат страната си за няколко поколения напред“ (с. 298).
Завършваме този преглед на чуждестранния печат с жалкия и многозначен плач на Германската телеграфна (нацистка) агенция, че след 9 септември 1944 г. България е напуснала „обществото на свободните държави“ (с. 319). Фактически обаче след напускането на „европейската общност под покровителството на Германия“ (колко познато звучи това) страната ни за пръв път в своята нова история се съобразява с мнението, настроенията и убежденията на огромната част от българския народ и поема по пътя на националната независимост и социална справедливост в съюз със СССР и страните с народна демокрация. Прегледът на западната преса потвърждава, че това не е било решение, наложено отвън, а осъзнат народно-демократичен избор.
Автор: Б-23
