Ернесто Че Гевара – “Социализмът и човекът в Куба”

Писмо на Ернесто Че Гевара до Карлос Кихано,

главен редактор на уругвайското списание „Марча“,

публикувано на 12 март 1965 г.

Уважаеми приятелю,

Завършвам тези мои бележки по време на пътуването ми из Африка, вдъхновен от желанието да изпълня обещанието си, въпреки че го правя с малко закъснение.

Обичайно е да слушаме от устата на капиталистическите глашатаи, като аргумент в идеологическата борба против социализма, твърдението, че тази социална система или периодът на построяването на социализма (с което сме се заели сега), се характеризира с обезличаването на индивида в името на утвърждаването на държавата. Няма да се старая да оспорвам това твърдение на чисто теоретична основа, а ще се помъча да посоча фактите такива, каквито са в Куба и да добавя коментари от общ характер. Първо ще очертая с едри щрихи историята на нашата революционна борба в периодите преди и след взимането на властта.

Както е известно, точната дата, на която поставихме начало на революционните действия, завършили с победата на 1 януари 1959 г., беше 26 юли 1953 г. В утрото на този ден една група мъже, ръководени от Фидел Кастро, атакува казармата Монкада в провинция Ориенте. Атаката завърши с поражение. Поражението прерасна в катастрофа. Оживелите попаднаха в затвора. След като бяха амнистирани, те възобновиха революционната борба.

По време на този процес, в който имахме само зародиш на социализма, човекът беше главен фактор. В него вярваха като в индивидуалност, като отличаващ се с име и фамилия; от способността му за действие зависеше успехът или провалът на възложената за изпълнение обща задача.

Настъпи етапът на партизанската война. Тя се разви в две различни среди – в средата на народа, който все още представляваше заспала маса, която трябваше да бъде мобилизирана, и в средата на нейния авангард – партизаните като движеща сила на мобилизацията, генератор на революционна съзнателност и боен дух. Именно този авангард беше катализаторът, който създаде субективните условия, необходими за победата. И на този етап, в рамките на процеса на пролетаризация на нашето мислене, в хода на революцията, случваща се в нашите възгледи и обичаи, личността отново беше главен фактор. В актива на всеки един от бойците в Сиера Маестра, който се удостояваше с командирско звание в революционните въоръжени сили, имаше значими постижения. На тяхна основа той получаваше своето звание.

Първият героичен етап

Това беше първата от героичните епохи на революцията, в която хората се съревноваваха за по-висок чин, изискващ най-голяма отговорност и придружен с най-голяма опасност, и когато единствената им награда беше удовлетвореността от съзнанието за изпълнен дълг. Днес в нашата революционна възпитателна работа ние често се връщаме към тази поучителна тема. В поведението на нашите бойци се проявяваха чертите на човека от бъдещето.

И в други моменти от нашата история ние неведнъж срещахме феномена на пълното себеотдаване на революционното дело. По време на Октомврийската криза (ред. – най-острата международна криза по време на Студената война, възникнала в отношенията между СССР и САЩ през октомври 1962 г. във връзка с построяването на съветски установки за изстрелване на балистични ракети в Куба) или в дните на урагана „Флора”  станахме свидетели на изключително мъжество и саможертва, проявени от целия народ. Да се намери формулата, която би позволила да се утвърди този героизъм във всекидневния живот на народа, е една от главните ни идеологически задачи.

През януари 1959 г. беше създадено Революционно правителство с участието на няколко представители на проамериканската буржоазия. Съществуването на Въстаническата армия, като основен фактор на силата, гарантираше характера на властта. Веднага възникнаха сериозни противоречия, които бяха урегулирани на първо време със заемането от Фидел Кастро на министър-председателския пост. Процесът приключи през юли същата година, когато президентът Урутиа подаде оставка под натиска на народните маси.

В историята на Кубинската революция недвусмислено се включи едно ново действащо лице, което оттук-нататък щеше да присъства постоянно: народът. Тази многолика общност не е, както твърдят някои, сбор от еднакви елементи (станали такива под натиска на наложената система), държащи се като послушно стадо. Вярно е, че народът следва без колебание ръководителите, преди всичко – Фидел Кастро. Но степента на завоюваното от него доверие се обяснява именно с това, че той в най-пълна степен изразява надеждите и желанията на народа, искрено борейки се за изпълнение на дадените обещания.

Участието на народа

Народът взе участие в аграрната реформа и вложи огромни усилия за управление на държавните предприятия, премина през героичната епопея при Плая Хирон, закали се в борбата срещу различните банди, въоръжени от ЦРУ, преживя едно от най-острите изпитания на нашето време – Октомврийската криза, и днес продължава работата по строителството на социализма.

Ако се погледне на нещата повърхностно, може да се предположи, че са прави онези, които говорят за личността, подчинена на държавата, когато народът осъществява с безпримерен ентусиазъм и дисциплина целите, поставени от правителството в различните области – икономическа, културна, военна, спортна и други. Инициативите обикновено произлизат от Фидел или от главното командване на Революцията; те се разясняват на народа, който ги възприема като свои собствени. В други случаи подобни инициативи произхождат от обобщения от партията и правителството местен опит.

Но понякога държавата допуска грешки. Когато стане такава грешка, се забелязва спадане на колективния ентусиазъм поради количествено намаляване на елементите, които го формират. В такива случаи работата се спъва и редуцира до незначителни размери, и тогава настъпва моментът на необходимост от изправяне на линията. Така се получи през март 1962 г. във връзка със сектантската политика, наложена на партията от Анибал Ескаланте.

Очевидно, механичните лостове не са достатъчни, за да може да се гарантира последователното взимане на разумни решения и показват липсата на една по-структурирана връзка с масите. Длъжни сме да укрепим тази връзка в близките години. Но засега, в условията, когато инициативите произхождат от висшите правителствени кръгове, ние използваме почти интуитивния метод да намираме верния път чрез съобразяване с реакциите на народа по поставените проблеми.

Истински майстор в това е Фидел. Неговата изключителна способност да усеща народните настроения, да се слее с тях, може да се оцени само като се види на практика. По време на големите народни манифестации се наблюдава един особен диалог между два диапазона, при които звукът на единия предизвиква отговор от другия. Реакциите на Фидел и народа започват да се сливат в диалог с нарастваща интензивност, докато стигнат до кулминационната точка на резкия финал, увенчан с призиви за борба и победа.

За човек, който не живее в условията на Революция, е трудно да разбере това тясно диалектическо единство между личността и народа, където те взаимно се обуславят, и където на свой ред народът като съвкупност от индивиди взаимодейства с ръководителите.

Понякога при капитализма също могат да се наблюдават определени феномени от този вид в случаи, когато се появяват политици, способни да постигнат мобилизация на народа. Но ако това не е някое истинско социално движение, което по своята същност да излиза извън традиционните рамки на капитализма, то подобно движение ще съществува докато е жив този, който го вдъхновява или докато дойде краят на народните илюзии, които се преодопределят от самата същност на капиталистическото общество.

Невидимите закони на капитализма

При капитализма човек се ръководи от такъв ред на нещата, който обикновено излиза извън рамките на неговото разбиране. Отчуждената човешка личност се свързва чрез една невидима пъпна връв с обществото и това е законът за стойността. Този закон действа във всички сфери на живота, определяйки поведението и съдбата на човека.

Законите на капитализма са невидими за мнозинството хора и въздействат сляпо върху човека по начин, че той не се и досеща за това. Човекът вижда само един хоризонт, който му изглежда безкраен. Така представя живота капиталистическата пропаганда, която се опитва да създаде от историята на Рокфелер – достоверна или не – урок на тема за безграничните възможности на личния успех. Бедността, която е необходима за възникването на подобен успех и сумата подлости, неизбежни при създаването на такова огромно богатство, остават зад кадър и не винаги народните маси могат да разберат този кръг от проблеми. (Може би тук би било уместно да поразсъждаваме за това как в империалистическите страни работниците постепенно губят класовия си интернационален дух под влиянието на определено тяхно съучастие в експлоатацията на зависимите страни и как това явление ограничава борбения дух на народа в собствената му страна. Това обаче е тема, която излиза извън рамките на настоящите бележки.)

Във всеки случай, очертава се един осеян с препятствия път, който личност със съответните качества като че ли би била способна да преодолее, за да постигне поставените цели. Наградата се вижда смътно в далечината, пътят се изминава в самота и освен това той представлява надбягване между вълци – целта може да се постигне само чрез провала на другите.

Индивидът и социализмът

Сега ще се опитам да представя личността като действащо лице в удивителната и вълнуваща драма на социалистическото строителство, личността в неразривността на нейното двойнствено битие – като неповторимо човешко същество и като член на обществото.

Мисля, че най-лесно би било да се признае личността в качеството й на незавършен продукт на историята. Индивидуалното съзнание пренася пороците на миналото в настоящето и затова е необходима постоянна работа по изкореняването им.

Този процес е двустранен. От една страна действа обществото, което оказва пряко и косвено възпитателно въздействие, а от друга страна индивидът взима съзнателно участие в процеса на самовъзпитание.

В процеса на своето изграждане новото общество е принудено да влезе в ожесточена конкуренция с миналото. Това се проявява не само в индивидуалното съзнание, което е обременено от едно отживяло възпитание, систематично ориентиращо се към отчуждението на личността, но също така и от характера на самия преходен период, пронизан от стоковите отношения. Стоката е икономическата клетка на капиталистическото общество. Докато тя съществува, нейното влияние ще се отразява на организацията на производството и в крайна сметка – на съзнанието на хората.

В схемата на Маркс преходният период се разбира като резултат от революционната трансформация на капиталистическото общество, раздирано от вътрешните си противоречия; в действителност през последните години видяхме как се откъсват от империалистическото дърво отделни страни, които бяха неговите най-слаби клонки – феномен, предвиден от Ленин. В тези страни капитализмът се беше развил в достатъчна степен, за да се почувства в една или друга степен въздействието му върху народа, но крахът на системата не беше обусловен от това, че собствените й вътрешни противоречия бяха изчерпали възможностите за развитие. Освободителната борба против чуждестранната експанзия; бедността, породена от непредсказуеми причини, например от война, чиито последици привилегированите класи прехвърлят на плещите на експлоатираните; освободителните движения, призвани да съборят неоколониалните режими – това са обикновено факторите, служещи за детонатор на верижната реакция. Съзнателните действия довършват останалото.

В тези страни все още не е завършен напълно образователният курс, посветен на обществения характер на труда и натрупването на богатство все още е далеч от това масите да го овладяват посредством прост акт на присвояване. Изостаналостта от една страна и обичайното изтичане на капитали в „цивилизованите” страни – от друга, правят невъзможни бързите и неизискващи жертви промени. Предстои изминаването на дълъг път за построяване на икономическата база. Във връзка с това е твърде силно изкушението да се следват утъпканите пътеки на материалната заинтересованост, разглеждана като средство за ускоряване на развитието.

Може да възникне опасната ситуация, при която дърветата да попречат да се види гората. Преследвайки химерата за строителство на социализма с помощта на противоречиви средства, наследени от капитализма (стоката като икономическа клетка на обществото, рентабилността, личната материална заинтересованост като средство за развитие и т. н.), може да се стигне до задънена улица. До нея при това се стига, след като е измината много дълга дистанция, в която често пътищата се преплитат и е трудно да се почувства моментът, в който посоката е сгрешена. Освен това приспособената икономическа база вече е наложила своя пагубен отпечатък върху съзнанието. За да се построи комунизмът, едновременно със създаването на материалната база е необходимо да се създаде и нов човек.

Ново съзнание

И затова е толкова важно да се изберат правилно средствата за мобилизация на масите. Тези средства трябва да са главно с морален характер, без обаче напълно да се забравя правилното използване на материалните стимули, особено от обществените фондове.

Както вече казах, в моменти на крайна опасност лесно могат да се мобилизират моралните стимули. За да се запази тяхната действеност извън подобни ситуации, е необходимо развитието на съзнание, в което нови ценности и категории да заемат мястото на старите. Цялото общество трябва да се превърне в една гигантска школа.

Основните черти на този феномен са подобни на процеса на формиране на буржоазното съзнание в ранните му години. Капитализмът прибягва до сила, но освен това образова хората в рамките на системата. Директната пропаганда, провеждана от упълномощените лица, доказва неизбежността на този класов строй, утвърждава неговия божествен произход или неговата механична обусловеност от самото природно развитие. Всичко това тласка към смирение масите, осъзнаващи себе си като жертва на зло, против което е невъзможно да се борят. След това обаче идва надеждата, която отличава този нов строй от предишните кастови режими, които не предлагаха никакви алтернативи.

За някои остава в сила кастовата формула: за послушание – посмъртно преселване в други, прекрасни светове, където достойните ще бъдат наградени. Това всъщност е продължение на старата традиция. За други самото разделяне на класи се оказва фатално, но отделни личности могат да излязат от класата, към която принадлежат, посредством труд, инициативност и т. н. Този процес, както и самовъзпитанието в името на успеха винаги се основават на дълбоко лицемерие: това е користна демонстрация, показваща лъжата като истина.

В нашия случай непосредственото пряко възпитание придобива много по-голямо значение. Обяснението е убедително, защото се основава на истина и не се нуждае от хитруване и заобикалки. Възпитанието се осъществява чрез образователния апарат на държавата като функция на развитието на общата култура, идеологията, повишаване нивото на техническите знания посредством такива организации като Министерството на образованието и партийния пропаганден апарат. Възпитателният процес прониква в масите и новият модел на поведение приема тенденцията да се превърне в навик. Масата го възприема, превръща го в част от своето съзнание и оказва натиск над тези, които все още не са го усвоили. Такава косвена форма за възпитание на масите е също толкова ефективна, както и другата.

Съзнателен процес на самовъзпитание

Но това е съзнателен процес. Индивидът е обект на постоянно силно въздействие на новия обществен строй и осъзнава, че той все още не му съответства напълно. Благодарение на това въздействие, което предполага косвено възпитание, личността се стреми да се приспособи към една ситуация, която сама счита за справедлива, но която не му е съответствала до този момент поради собственото му недостатъчно развитие. Така се стига до самовъзпитанието.

В сегашния етап на строителството на социализма се ражда новият човек. Образът му все още не е напълно завършен и вероятно не би могъл да бъде завършен никога, защото процесът върви паралелно с развитието на новата икономическа формация. Даже не взимам предвид онези хора, които поради липса на възпитание са тласнати по пътя на индивидуализма, на удовлетворяване своите лични амбиции. И сред въвлечените в процеса на развитието на новото съзнание, има такива, които, участвайки в това общо движение, са склонни да се обособят от вървящите заедно с тях маси. Оттук е и важността у хората постоянно да расте осъзнатата необходимост от единение с обществото и същевременно – да се разбира значението на всяка личност като двигател на общественото развитие.

Сега вече хората у нас не се лутат сами по объркани пътеки в търсене на осъществяването на отдалечени във времето желания. Те следват авангарда, образуван от Партията, от напредничавите работници и граждани, които в своето движение напред осъществяват своята тясна връзка с масите, тяхната принадлежност към една и съща общност. Погледът на авангарда е устремен към бъдещето, него го води мисълта за наградата, която бъдещето ще му донесе. Тук не става въпрос за индивидуална премия: „наградата на бъдещето“ е създаването на новото общество, което ще се състои от хора, притежаващи качествено различни характеристики, това ще е обществото на човека-комунист.

Пътят към това ново общество ще бъде дълъг и пълен с трудности. Понякога, отклонявайки се от пътя, ще се налага да отстъпваме. Поради това, че сме вървели твърде бързо, ще се отделяме от масите; в други случаи, напротив, изгубвайки темп, ще започнем да усещаме как тези след нас ни настъпват по петите. Стремейки се да действаме като революционери, прокарвайки нови пътища, ние се опитваме да вървим с максималната възможна скорост. Но ние знаем, че тези пътища трябва да са достъпни и за масите и че те ще могат да се придвижат бързо напред, само ако съумеем да ги вдъхновим с нашия пример.

Въпреки голямото значение, което придаваме на моралните стимули, фактът, че съществува обществено разделение на две основни групи (изключвайки, разбира се, малцината, които поради една или друга причина не участват в строителството на социализма) говори за недостатъчното развитие на общественото съзнание. Групата на авангарда е идеологически по-подготвена в сравнение с масите, които вече са запознати с новите ценности, но засега – недостатъчно. Ако качествената промяна в съзнанието на авангарда вече му позволява саможертвата като естествена функция на предния отряд, кръгозорът на масите все още е ограничен, те се нуждаят от стимулиране и от определен натиск. Това е диктатурата на пролетариата, която се упражнява не само срещу разгромената класа, но и – в индивидуален порядък – към представители на победилата класа. Оттук и необходимостта – за постигане на пълен успех – от специални механизми и революционни институции. В съзнанието на масите, устремени към бъдещето, концепцията за институционализирането представлява хармоничен комплекс от канали, стъпала, задръжки, добре смазани механизми, подпомагащи нашето движение напред и способстващи за естествения подбор на тези, които им е съдено да са в авангарда и да присъждат награди на строящите новото общество или наказания за тези, които му противодействат.

Институционализиране на Революцията

Институционализирането на Революцията все още не е постигнато. Търсим нещо ново, което би спомогнало за пълното отъждествяване на властта с обществото като цяло; отъждествяване, което би се приспособило към особените условия на строителството на социализма, максимално избягвайки сходствата с буржоазната демокрация, присадени в организма на новосформиращите се общества (каквито са например законодателните събрания). Без излишна припряност бяха извършени определени експерименти с цел постепенното институционализиране на Революцията. Това, което най-много ни тормози, е страхът, че някой формален аспект от процеса може да ни отдели от масите и от отделната личност, че ще изгубим от погледа си крайната и най-важна революционна цел – освобождението на човека от неговото отчуждение.

Въпреки липсата на институции, което трябва да се преодолее постепенно, днес масите вече творят историята като съзнателен колектив от личности, борещи се за обща кауза. При социализма, въпреки привидната си стандартизация, човекът се превръща в по-цялостна личност; независимо от липсата на съвършен механизъм за това, възможностите да изрази себе си и да се почувства приноса му в развитието на социалния организъм, нарастват неизмеримо.

Трябва още да се засили съзнателното участие на личността – индивидуално и колективно – във всички механизми на управлението, да се свърже това с идеята за необходимостта от техническо и идеологическо възпитание, така че личността да почувства колко тясно взаимозависими са тези процеси и колко необходимо е тяхното паралелно развитие. Само така човек ще може напълно да осъзнае своята социална същност, което е равнозначно на пълноценната му реализация като човешко същество, разбило веригите на отчуждението. Това конкретно ще се прояви и във възстановяването на неговата природна същност в процеса на освободения труд и в изразяването му като личност чрез културата и изкуството.

Ново отношение към труда

За да се реши първата от тези задачи, трудът трябва да придобие едно ново съдържание; човекът-стока прекратява съществуването си и възниква система, която посочва неговият дял за изпълнение на обществения дълг. Средствата за производство принадлежат на обществото и машината е само окоп, в който се изпълнява дългът. Човекът започва да освобождава мисленето си от досадния факт, предполагащ необходимостта да удовлетворява природните си нужди чрез труда. Той започва да се вижда отразен в своите дела и осъзнава човешката си стойност чрез създадения от него продукт. Това вече не води след себе си нуждата от отчуждаване на част от своето „Аз“ под формата на продажба на работната си сила, която е спряла да му принадлежи. Напротив, това означава еманация на неговото собствено „Аз“, принос към живота на обществото, изразяващ се в изпълнение на своя обществен дълг.

Ние правим всичко възможно да придадем на труда тази нова характеристика на обществен дълг и да го обединим от една страна с развитието на техниката (което ще създаде условия за по-голяма свобода), а от друга страна – с доброволния незаплатен труд (основавайки се на мисълта на Маркс за това, че човек в пълна степен достига своята човешка същност само тогава, когато произвежда, без да бъде принуден от физическата необходимост да се продава като стока).

Ясно е, че трудът, дори ако е доброволен, все още не е свободен от елементи на принудата; човекът все още не е преобразувал всяко заобикалящо го принуждение в условен рефлекс на своята обществена природа; в много случаи той все още произвежда под натиска на заобикалящата го среда (Фидел нарича това морална принуда). На човека все още му предстои да достигне състоянието на пълно духовно удовлетворение от собствения труд, без пряк натиск на обществената среда, но със свързаните с нея нови навици. Това ще бъде комунизмът.

Промените както в съзнанието, така и в икономиката не стават автоматично, а бавно и неритмично:  периодите на ускорено развитие се редуват със застой и даже с упадък.

Освен това трябва да имаме предвид, че се сблъскваме не с чистия преходен период, какъвто го вижда Маркс в „Критика на Готската програма“, а с нова, непредвидена от него фаза от първия период на преход към комунизма, от строителството на социализма. За тази фаза е характерна изострената класова борба при наличие в недрата на процеса на капиталистически елементи, затъмняващи правилното разбиране на този процес

Ако към всичко това се прибави схоластиката, тормозеща развитието на марксистката философия и пречеща на систематичното изследване на преходния период, чиято политическа икономия така и не беше развита, трябва да се съгласим, че още сме в „пелени“ и е необходимо да се заемем с изучаването на елементарните особености на този период, преди да пристъпим към изработването на по-основната икономическа и политическа теория.

Такава теория, напълно очевидно, ще отдаде предпочитание на два основополагащи фактора на съзиданието: формирането на новия човек и усъвършенстването на техниката. По тези направления предстои още много работа и затова няма извинение за изоставането, когато става дума за техническата страна на въпроса, тъй като тук може да се върви не слепешком, а по път, утъпкан от по-напредналите страни в света. Затова Фидел с такова упорство говори за необходимостта от техническо и научно просвещение на целия наш народ, и още повече – на неговия авангард.

Индивидуализъм

В полето на идеите, които направляват непроизводителната дейност, е по-лесно да се види разделението между материалните и духовни потребности. От дълго време човекът се опитва да се избави от отчуждението чрез културата и изкуството. Всеки ден човекът „умира“ в продължение на осем и повече часа, в което време той действа като стока, за да възкръсне после в своето духовно творчество. Но това най-последно средство носи в себе си зародишите на една и съща болест: човекът е самотно същество, което търси сливане с природата. Той защитава своята индивидуалност, потисната от обществената среда и реагира на естетическите идеи като единствено по рода си същество, стремежа на което е да остане непорочно.

Но тук става дума само за бягство. Законът за стойността вече не е само просто отражение на производствените отношения; капиталистите-монополисти обвиват закона за стойността с едно сложно скеле, което превръща изкуството в послушен слуга, дори когато използваните методи следва да се нарекат чисто емпирични. Надстройката налага такъв вид изкуство, в което трябва да се възпитават самите художници. Непокорните са укротявани чрез механизмите на обществения натиск и само изключително талантливите могат да създават независими произведения. Останалите се превръщат в срамежливи наемници или биват „смилани“.

Измисля се художественото „търсене“, което се представя като критерий за свобода, но това „търсене“ има своите предели, които не се чувстват, до момента в който човек не се сблъска с тях, например, когато се постави действителният проблем за човека и неговото отчуждение. Безадресният песимизъм и вулгарното загуби-време са удобни изпускателни клапани за човешкото безпокойство; отхвърля се идеята за превръщане на изкуството в средство за изобличение.

Ако приемате правилата на играта, получавате почести, сходни с аплодисментите за маймуната, за която е измислен нов пирует. Главното условие е да не се опитвате да избягате от невидимата клетка.

Нов импулс на художествените търсения

Когато Революцията взе властта, беше сложен край на дресировката. Останалите – революционерите и не само те – видяха новия път. Художествените търсения получиха нов импулс. Но посоките бяха повече или по-малко известни, и смисълът на концепцията за бягство в себе си от действителността, от обществото, се скри зад думата „свобода“. Дори в революционните среди често се запазваше подобно поведение – отражение на буржоазния идеализъм в тяхното съзнание.

В страни, преживяли подобен процес, се опитваха да се борят против тези тенденции от позицията на ултрадогматизма. Масовата култура се превърна в „табу“, беше разработен кодекс на позволените културни насоки, формално точно представящи природните реалности. После този комплекс се превърна в механично отражение на социалните реалности – такива, каквито искаха да ги видят; идеално общество почти без конфликти и противоречия; общество, каквото се опитваха да създадат.

Социализмът е млад, в него има грешки. На нас, революционерите, често не достигат знания и интелектуална смелост, необходими за използването на методи, различни от общоприетите при развитието на новия човек, а общоприетите методи търпят върху себе си влиянието на обществото, което ги е създало. (Отново изниква темата за взаимоотношението между форма и съдържание.) Загубата на ориентация е твърде силна и проблемите на материалното производство буквално ни поглъщат. У нас няма културни дейци с безспорен авторитет, които да са едновременно и с висок революционен авторитет, ето защо партийните дейци са длъжни да поемат върху себе си решението и на тази задача, за да постигнат главната цел: възпитанието на народа.

Всичко това поражда тенденцията към опростителство, към търсене на онова, което би било „понятно за всички“, т. е. и за чиновниците. Ликвидират се истинските художествени търсения, а проблемът за общата култура се свежда до присвояването (като модел) на „социалистическото настояще“ и мъртвото (а следователно и безопасно) минало. Така на основата на изкуството от миналия век се ражда социалистическият реализъм.

Но реалистичното изкуство на ХІХ в. също е класово, за съжаление дори е по-капиталистическо от декадентското изкуство на ХХ в., което отразява тревогата, душевния смут на отчуждения човек. Капитализмът в полето на културата е дал всичко от себе си, каквото е можел и е имал да даде, и от него в изкуството остава само мириса на разлагащ се труп – днешното декадентство. Но защо трябва да търсим в замръзналите форми на социалистическия реализъм единствената вярна рецепта? Не трябва да се противопоставя на социалистическия реализъм понятието „свобода”, каквато все още не съществува и няма да съществува до пълното развитие на новото общество; но не бива и безапелационно да осъждаме всички форми на изкуството, създадени след първата половина на ХІХ в., от папския трон на „ултрареализма“, защото може да допуснем грешката на Прудон за връщане към миналото, като слагаме усмирителна риза на художественото самоизразяване на човека, който се ражда и развива в наше време.

Липсва развитието на културно-идеологически механизъм, който би стимулирал търсенето и би спомогнал за очистването от бурените, които така лесно се размножават на почвата на държавните субсидии.

В нашата страна не е допусната грешката на механистичния реализъм, но за сметка на това е налице заблуждение от обратен характер. Това се случи поради неразбирането на необходимостта да се възпитава нов човек, който да не е носител на идеите нито на ХІХ в., нито на нашия декадентски и болестотворен век. Човекът на ХХІ век е този, който ни предстои да създадем, въпреки че това все още е субективен и несистематизиран стремеж. Именно това е една от основните точки на нашето изследване и работа.

В зависимост от степента, в която постигнем конкретни успехи на основата на нашата теория или обратно – в която направим широки теоретични обобщения на базата на нашите конкретни изследвания, ние ще направим важен принос към марксизма-ленинизма, към делото на цялото човечество. Ние отхвърлихме духовните ценности на човека от ХІХ в., но това ни доведе до рецидива на декадентството от ХХ в.; това не е много голям грях, но е необходимо да го поправим, иначе ще се отвори широк път за ревизионистките тенденции.

Широките народни маси ще се развиват, новите идеи ще се развият със съответстващ размах в обществото. Материалните възможности за всестранно развитие на абсолютно всички членове на обществото ще направят нашия труд още по-плодотворен. Настоящето принадлежи на борбата, бъдещето ще бъде наше.

Ново революционно поколение

Да обобщим: вината на много от нашите интелектуалци и културни дейци се състои в техния първороден грях – те не са истински революционери. Разбира се, ние можем да се опитаме да присадим бряста, за да роди круши (ред. испанска поговорка, перифразирано означава „да направим невъзможното“), но едновременно с това трябва да посадим и крушови дървета. Ще дойдат нови поколения, свободни от първородния грях. Вероятността сред тях да се появят изключителни художници, ще бъде толкова по-голяма, колкото повече се разширява полето на културата и способността за самоизразяване. Нашата задача е да не позволим на сегашното поколение, раздирано от свои конфликти, да се разврати и да поквари новите поколения. Не трябва да създаваме нито платени наемници в изкуството, послушници на официалните възгледи, нито „стипендианти”, които да живеят под крилото на бюджета и практикуващи свободата в кавички. Ще се появят, ще се появят в бъдеще революционерите, които ще запеят химна на новия човек с истинския глас на народа. Но това е процес, който изисква време.

В нашето общество особена роля играят младежта и Партията.

Особено важна е ролята на младежта, защото тя е „мека глина“, от която може да се оформи новият човек, свободен от родилните петна на миналото. Младежта получава внимание, съобразено с нашите стремежи и надежди. Нейното възпитание става все по-съвършено и ние не забравяме за нейното въвличане в трудовия процес от най-ранна възраст. Нашите стипендианти извършват физически труд по време на ваканциите си или паралелно с учебния процес. Трудът в определени случаи е награда, в други случаи е средство за възпитание, но никога не е наказание. Ражда се едно ново поколение.

Партията е авангардна организация. Най-добрите работници са предлагани от другарите си за членове на Партията. Тя е малобройна, но се ползва с висок авторитет благодарение на качествата на нейните кадри. Нашият стремеж е Партията да стане масова организация, но само тогава, когато масите са достигнали нивото на развитие на авангарда, с други думи – когато тяхното съзнание стане комунистическо. Именно към възпитанието на такова съзнание е насочена нашата дейност. Партията е живият пример. Нейните кадри са длъжни да дават пример за трудолюбие и самопожертвувание, да водят – със своите действия – масите към крайните цели на Революцията, за които ще са нужни много години нелека борба против трудностите, класовите врагове, язвите на миналото, против империализма…

Ролята на личността

Сега бих искал да обясня ролята, която играе личността, човекът като индивид – вожд на масите, които правят историята. Става въпрос за нашия опит, а не за някаква универсална рецепта. Фидел даде постоянен тласък на Революцията в първите й години, на нейното ръководство и на общата й тоналност. Но има и немалко революционери, които се развиват в същото направление, както и лидерът, и широките маси, които следват своите ръководители, защото им вярват, им вярват, именно защото те могат да изразят въжделенията на самите маси.

Не става въпрос за това колко килограма месо се яде или колко пъти в годината може да се отиде на почивка в курорт, нито колко вносни вещи могат да се закупят с една заплата. Става въпрос за това доколко удовлетворен се чувства човек, доколко е духовно обогатен, доколко е развито у него чувството за отговорност. Човекът в нашата страна знае, че славното време, в което той живее, е време на саможертва. И той знае какво е саможертва. Първи го разбраха бойците в Сиера Маестра и навсякъде, където се водеше борба против диктатурата. Куба е авангардът на Америка и трябва да прави саможертви, защото е на предната линия, защото показва на народите от Латинска Америка пътя към пълното освобождение.

Вътре в страната ръководителите са длъжни да изпълняват своята роля на авангард. И трябва съвсем искрено да кажем, че в една истинска революция, на която се отдава всичко и от която не се очаква никакво материално възнаграждение, задачата на авангарда, на революционера, е едновременно великолепна, тревожна и мъчителна.

Любов към живото човечество

С риск да изглеждам смешен, бих искал да кажа, че истинският революционер се ръководи в дейността си от чувството на една велика любов. Невъзможно е да си представим един истински революционер, който да е лишен от това чувство. Вероятно в това се състои и голямата вътрешна драма на всеки ръководител. Той трябва да обедини страстта на духа с хладния ум и да взима трудни решения, без да му мигне окото. Нашите революционери от авангарда трябва да повдигнат до нивото на един идеал своята любов към народа, към своето свещено дело, да направят тази любов нерушима и пълна. Те не могат да донесат дори малка доза всекидневна човешка нежност там, където я носи обикновеният човек. Революционните ръководители имат деца, на които първите думи, когато проговарят, не са имената на бащите им. Съпругите са принудени да станат част от тази обща саможертва на мъжете им – за да се постигнат целите на Революцията. Кръгът от техни приятели е крайно ограничен само от другари-революционери. Няма живот извън Революцията.

В тези условия човек трябва да притежава голяма доза човечност, чувство за справедливост и култ към правдата, за да не изпадне в краен догматизъм, в студена схоластика, в самоизолация от масите. Той трябва да се бори всеки ден, за да превърне любовта към живото действително човечество в конкретни дела, в действия, които служат за пример и мобилизират масите.

Революционерът е идеологическият двигател на Революцията в редиците на своята партия. Той изгаря, раздава себе си в тази непрекъсната дейност, чийто единствен край е смъртта, освен ако новият живот не победи в световен мащаб. Ако неговият революционен стремеж залинее, когато се изпълняват най-неотложни задачи в локален мащаб, ако забрави за пролетарския интернационализъм, тогава революцията, която ръководи, престава да бъде движеща сила за него и той се унася в сладък сън, от което се възползва нашият непримирим враг, империализмът преминава в настъпление. Пролетарският интернационализъм е дълг, но също така революционна необходимост. Така ние възпитаваме нашия народ.

Опасност от догматизъм

Нашата ситуация днес е изпълнена със специфични опасности. Съществува не само заплахата от догматизъм и замразяване на връзките с масите, но и от това да се поддадем на обичайните съблазни. Ако някой мисли, че след като посвещава целия си живот на Революцията, има право да не се безпокои за това, че някакъв продукт липсва на сина му, че обувките на децата му са скъсани, че семейството му е лишено от нещо необходимо, той, обзет от тези мисли, позволява да поникнат семената на бъдещата корупция.

В нашия случай ние твърдим, че децата ни трябва да имат това и да нямат онова, което имат и което нямат децата на обикновените хора. Семействата ни са длъжни да разберат това и да се борят за него. Революцията се извършва чрез човека, но и човекът е длъжен ден след ден да изковава в себе си революционния дух.

Ето така ние вървим напред. Начело на безкрайната колона е Фидел и ние не се срамуваме, нито се страхуваме да го заявим. След него са най-добрите кадри на Партията, а веднага след тях така близо, че се усеща диханието и огромната му сила, върви целият народ, несъкрушим гръбнак от индивидуалности, устремени към общата цел. Това са личности, които ясно са осъзнали какво трябва да се прави; хора, които се борят да излязат от царството на необходимостта и да влязат в царството на свободата.

Това безкрайно множество от хора се организира. Организацията се обуславя от осъзнаването на нейната необходимост. Това вече не е разпръсната сила, разделена на хиляди фракции, които се движат по различни траектории, подобно на осколки от взривена граната, и всяка от които се стреми да достигне на всяка цена в борба със себеподобните до някаква позиция, до някаква опорна точка пред лицето на неясното бъдеще.

Ние знаем, че занапред ни очакват нови жертви и че трябва да платим висока цена за героичната решимост да сме нация-авангард. Ние, ръководителите, разбираме: трябва да си платим за правото да кажем, че стоим начело на народа, който е водач на Америка. Всички ние и всеки един от нас внася своя дял от саможертвата, съзнавайки, че нашата награда ще бъде чувството за изпълнен дълг; съзнавайки, че вървим напред към новия човек, облика на който вече се очертава ясно на хоризонта…

Разрешете ми да направя някои изводи:

Ние, социалистите, сме по-свободни, защото сме по-цялостни и сме по-цялостни, защото сме свободни.

Скелетът на нашата пълна свобода е създаден. Липсва му белтъчното вещество и облеклото. Ние ще ги създадем.

Нашата свобода и нейният фундамент са с цвета на кръвта и са циментирани със саможертва.

Нашата саможертва е съзнателна. Това е цената, плащана от нас за свободата, която изграждаме.

Нашият път е дълъг и отчасти неизвестен. Ние знаем, че ни ограничават. Но ние ще създадем човека на ХХІ век. Ние самите.

Ние ще се закалим в ежедневните действия, създавайки новия човек, който владее новата техника.

Личността играе играе мобилизираща и ръководна роля в такава степен, в каквато въплъщава най-високите добродетели и въжделения на народа, и не се отклонява от пътя.

Пътят се прокарва от авангарда, състоящ се от най-добрите от добрите, от Партията.

Основният материал на нашето строителство е младежта. На нея ние възлагаме нашите надежди и я подготвяме да поеме знамето от ръцете ни.

…Ако това писмо изяснява нещо, означава, че съм изпълнил целта, с която Ви го изпращам.

Приемете нашето традиционно приветствие с протегната ръка или с възклицанието „Аве, Пресвета Дева Мария”:

Родината или Смърт!

Превод: Тамара Такова

Компютърна обработка и редакция:

Движение „23 септември“

Сподели