Вълко Червенков е една от най-забележителните и оспорвани личности в съвременната българска история. Пример за неговата забележителност и същевременно спорност е масовото коопериране в българското село. Още в първите две години от неговото управление (1950-1951 г.) като министър-председател на Народна република България и като водещ ръководител на Българската комунистическа партия са кооперирани общо 52.2 % от обработваемата земя (при едва 11.5 % към кр.1949 г.), т. е. повече от половината. Този безспорен исторически факт обаче се тълкува от различните изследователи по разному. Например, в една от последните биографични статии, посветени на живота и дейността на В. Червенков – „Всевластен комунистически лидер” от Л. Огнянов (виж сборника „Български държавници 1944-1989”, съставител Мария Радева, С. 2005г., стр. 100-116) за кооперирането в българското село се споменава следното:
„С името на Вълко Червенков са свързани тежките проблеми в селското стопанство в началото на 50-те години. Тогава е наложено задължителното изкупуване от държавата на основните селскостопански продукти и тяхното разпределение в градовете чрез купонната система. Същевременно това е период на масово коопериране на селяните, свързан с много насилие, икономическа принуда, административен натиск, груби извращения и закононарушения” (стр.105).
Доколко верни и доколко – не, са тези три изречения – с това ще се занимава настоящото изследване. За целта ще бъде ползван сборника статии на В. Червенков „За работата на комунистическата партия в село” (С. 1951г.), посветен на проблемите на кооперирането в българското село през 1950-1951 г.
Имало ли е тежки проблеми в селското стопанство в началото на 50-те години, кои са били те и по какъв начин са били разрешавани
Л. Огнянов е напълно прав, когато казва, че в българското селско стопанство е имало тежки проблеми в началото на 50-те години на ХХ в. За тях говори и В. Червенков в доклада си „Задачите на кооперативното движение в село” (стр. 5-96), изнесен пред Втората конференция на представителите на трудово-кооперативните земеделски стопанства (ТКЗС), 5-8 април 1950 г. Основният проблем на селското стопанство е проблем и на цялото българско икономическо развитие. Той се състои в голямото несъответствие между развитието на промишлеността и развитието на селското стопанство. Въпреки някои постигнати успехи, селското стопанство към 1950 г. силно изостава от темповете, с които се развива промишлеността. Промишлената продукция вече е надхвърлила значително равнището си отпреди войната, докато селското стопанство остава на довоенното равнище и по общ обем на продукцията, и по обем на онази нейна част, която излиза на пазара. В. Червенков припомня думите на Сталин относно дълбоките проблеми, които крие изоставането на селското стопанство спрямо промишлеността:
„…някои другари са склонни да отъждествяват въпроса за „обновяването и разширението на основния капитал на едрата индустрия с въпроса за изграждането на социалистическото стопанство в нашата страна. Може ли да се съгласим с такова отъждествяване? Не, не може. Защо? Защото първият въпрос е по-ограничен по своя обем от втория. Защото първият въпрос за разширението на основния капитал на индустрията заема само една част от народното стопанство – индустрията, докато въпросът за изграждането на социалистическото стопанство обгръща цялото народно стопанство, т.е. и индустрията, и селското стопанство. Защото проблемата за изграждането на социализма значи проблема за организация на народното стопанство като цяло, проблема за правилно съчетаване на индустрията и селското стопанство, докато въпросът за разширението на основния индустриален капитал дори не засяга, строго казано, тази проблема. Ние можем да си представим, че основният капитал на индустрията се вече обновява и разширява, но това още съвсем не значи, че с това е вече разрешена проблемата за изграждането на социалистическото стопанство. Социалистическото общество е едно производително-потребително дружество на работниците от индустрията и от селското стопанство. Ако в това дружество индустрията не е координирана със селското стопанство, което дава суровините и продоволствието, и поглъща произведенията на индустрията, ако индустрията и селското стопанство не съставляват, по този начин, едно народностопанско цяло – от това не ще се получи никакъв социализъм.
Ето защо въпросът за взаимните отношения на индустрията и селското стопанство, въпросът за взаимните отношения на пролетариата и селячеството е основният въпрос на проблемата за изграждането на социалистическото стопанство…” (виж Сталин – „Съчинения”, С. 1949г. т. 7, стр. 166-167)
За да бъде избегнато това положение, селското стопанство трябва да получи такова развитие, че да е в състояние да осигурява необходимите суровини и продоволствие за промишлеността, за градовете като цяло и за селските райони, в които се произвеждат технически култури. В. Червенков обобщава големите задачи пред българското селско стопанство така:
„…да снабдява нашата промишленост със суровини, да осигурява с прехрана увеличаващия се брой на работническата класа, да задоволява увеличаващите се потребности на трудещите се. Необходими са големи количества суровини и хранителни продукти. Селското стопанство трябва да ги даде” (стр. 16).
Осъществяването на тези задачи е и един от пътищата на осигуряване националната независимост на страната, която в противен случай би била зависима от чуждестранен внос на храни и технически култури.
За да се изравни по темпове на развитие с промишлеността и за да осъществи поставените големи задачи, селското стопанство трябва да се механизира, да се внедрят в него постиженията на агротехниката и зоотехниката. Необходимо е селското стопанство да стане способно за разширено възпроизводство, което означава да може да произвежда толкова много, че да прави натрупване с оглед на по-нататъшното разрастване на производството. Но – тук идва големият проблем пред селското стопанство – механизацията, внедряването на земеделската наука, разширяването на селскостопанското производство в съответствие с темповете на развитие на промишлеността не може да бъдат постигнати при господството на частното дребно, изостанало, примитивно българско селско стопанство. Така е и обобщен от В. Червенков коренът на проблемите в село:
„Главната причина за голямото изоставане на селското стопанство от темповете на промишленото развитие лежи именно в дребностоковия частнособственически характер на нашето селско стопанство” (стр. 18).
Изходът В. Червенков вижда така:
„…трайното и основното разрешение на въпроса за хляба на населението и за суровините за промишлеността лежи само в коренното преустройство на селското стопанство по пътя на уедряването му” (стр. 19).
В. Червенков припомня и думите на Г. Димитров пред V конгрес на БКП (1948 г.):
„Растящите нужди на промишлеността, на градското население, на армията не могат да бъдат успешно задоволени от индивидуалното дребностоково и малкопроизводително селско стопанство. Това поставя ребром въпроса за социалистическата реконструкция на селското стопанство едновременно със социалистическата реконструкция и развитието на индустрията. Не може дълго време да се гради народно-демократичната власт и социалистическото строителство върху две различни основи – върху основата на едрата и обединена социалистическа промишленост и върху основата на разпокъсаното и назаднало дребностоково селско стопанство” (виж „Пети конгрес на БКП. 18-25.XІІ.1948 г. Стенографски протоколи”, С. 1949г., част І, стр. 198).
Дори така приет, планът за уедряване на селското стопанство минава през два възможни начина:
„Единият начин е капиталистическият – развитието на капиталистически предприятия в селското стопанство. Този начин е свързан с масовото разорение на селяните. Той е несъвместим с нашата народно-демократична власт.
Вторият начин е социалистическият – кооперирането на индивидуалните селски стопанства, тяхното обединение в едри машинизирани трудово-кооперативни земеделски стопанства. Този начин е свързан с пълното изтласкване на капиталистическите елементи от земеделието. Ние сме за този начин. Ние него поддържаме и на него ще съдействаме с всички сили” (В. Червенков, стр. 20).
С цел да даде по-голяма яснота, В. Червенков привежда и думите на Сталин от неговия труд „Към въпросите на ленинизма” относно социалистическият път на развитие на селското стопанство:
„Това е пътят на масовото коопериране на милионите селски стопанства по всички линии на кооперацията, пътят на обединението на разпокъсаните селски стопанства около социалистическата индустрия, пътят на насаждането началата на колективизма между селяните отначало по линията на продажбата на земеделските продукти и снабдяването на селските стопанства с градски изделия, а после по линията на селскостопанското производство” (виж Сталин – „Съчинения”, С. 1950 г. т. 8, стр. 67).
Опирайки се на съветския опит, В. Червенков посочва предварителните условия, които трябва да са налице, за да се осъществи успешно социалистическото преустройство на селското стопанство:
– власт на работническата класа, която да помага на селяните да тръгнат по пътя на колективното стопанство;
– прогонване на капиталистите и едрите земевладелци, да им се отнемат заводите, фабриките и земите, и да се обявяват тези заводи, фабрики и земи за народна собственост;
– обуздаване на кулачеството, да му се отнемат машините и тракторите;
– решение с машините и тракторите да се ползват само обединените в колективните стопанства бедни и средни селяни;
– индустриализация на страната, създаване на нова тракторна промишленост, построяване на нови заводи за селскостопанско машиностроене и по такъв начин индустрията изобилно да снабдява колективизираното селско стопанство с трактори, машини торове и т. н.
Към тези главни условия трябва да се добави още и:
– Комунистическата партия в своята маса да е убедена в правилността на политиката на колективизация;
– широката маса от партийните членове да поддържа партийното ръководство в тази политика, да е убедена в правилността на политиката на партийното ръководство;
– сред селяните да е налице масово движение за навлизане в колективните стопанства;
– селяните да не се плашат от колективните стопанства, а сами да отиват в тях, убеждавайки се лично в предимствата на колективното стопанство пред индивидуалното;
– държавата да разполага с необходимите материални и финансови средства за поддръжка на държавните и колективни земеделски стопанства.
В цялост, повечето от тези предварителни условия са налице в България. Изключение, което е и българска специфика, отличаваща ни от СССР, е, че земята у нас не е била национализирана след 9 септември 1944 г., не е била обявена за държавна собственост, както това става след 1917 г. в Съветска Русия. Ето защо:
„Нашата особеност в осъществяване на прехода на селските стопани към социалистическа форма на производство ще се състои в това, че въпросът за национализацията на земята, без която не е възможно да се установи окончателно социалистически способ на производство в село, ще се разреши практически от самите селяни.
Тази задача са призвани да разрешат трудово-кооперативните земеделски стопанства. В нашите условия трудово-кооперативните земеделски стопанства са призвани да облекчат прехода на частните дребни и селски стопанства към едрите колективни земеделски стопанства, въоръжени с модерна селскостопанска техника – към социализма” (В. Червенков, стр. 26).
В. Червенков припомня и думите на Г. Димитров от V конгрес на БКП относно пътя, по който ще се национализира земята в България:
„С постепенното привличане на бедните и средни селяни в трудово-кооперативните земеделски стопанства, с развитието на машинно-тракторните станции, със забраната да се предава земята в аренда, с ограничаване, а след това и със забраната на покупката и продажбата на земята, с намалението, а след това и с премахването на рентата, по решение на самите селяни-кооператори, когато условията това позволят, въпросът за национализацията на земята ще се разреши практически с това, че цялата земя ще остане във вечно ползване на трудовите кооперативи” (виж Г. Димитров – „Съчинения”, С. 1955 г., т. 14, стр. 346)
Другата особеност на българския модел на социалистическо преустройство на българското селско стопанство е липсата на необходим минимум промишленост като предварително условие. Но тази липса до нейното преодоляване може и ще бъде компенсирана от помощта на съветската промишленост (особено след като през 1949 г. се създава Съвет за икономическа взаимопомощ, включващ СССР и страните с народна демокрация от Източна Европа).
В заключение, по въпроса за предварителните условия на социалистическото преустройство на българското селско стопанство, В. Червенков обобщава:
„Какъв е изводът?
Изводът е, че условията за победата на кооперативния, на социалистическия строй на село у нас са налице, стига селяните в своята маса да се убедят в предимствата на този строй.
Изводът е, че селяните трябва да бъдат убедени, именно убедени в предимствата на колективния труд, на кооперативното стопанство.
В това отношение е необходима търпелива, настойчива работа.
В това отношение е вредна всяка прибързаност, вредно е всяко действие, което не почива върху убеждението на селянина, върху неговото напълно доброволно решение” (стр. 30-31)
В. Червенков припомня и думите на Енгелс от неговия труд „Селският въпрос във Франция и Германия”:
„Ние сме решително на страната на дребния селянин; ние ще правим всичко възможно, за да може той по-сносно да живее, за да облекчим преминаването му към кооперацията в случай, че той се реши на това; а в случай, че той още не бъде в състояние да вземе такова решение, ние ще се постараем да му предоставим възможно повече време да си помисли върху това на своето парче земя” (виж Маркс/Енгелс, „Съчинения”, С. 1967 г., т. 22, стр. 505).
По-нататък в доклада си В. Червенков представя и формата на социалистическо преустройство на българското селско стопанство, а именно – трудово-кооперативното земеделско стопанство (ТКЗС), придружавайки представянето й с обилна аргументация в нейна полза, но и с обръщане сериозно внимание на проблемите, които я (и ще я) съпътстват.
На първо място, В. Червенков изтъква, че ТКЗС значи път към заможен живот за селяните – дребните парчета земя на бедните и средните селяни могат поотделно да направят само единици богати, докато останалите са обречени да бъдат преследвани от бедността и нищетата на всяка стъпка, ако не се обединят в кооперативи. Въпреки че БКП и правителството не спират да оказват повседневна помощ на бедните и средни селяни със семена, зърнени храни, изгодни кредити и др., партията и държавата им казват откровено:
„Вие няма да се избавите от кулашката робия, от кулашката зависимост, вие няма да се избавите от бедността, от тъмнотията и невежеството със своите дребни парчета земя, с вашето дървено рало, с допотопните стари начини на обработка на земята…” (стр. 32).
Същевременно, изобилни са примерите за предимствата на ТКЗС. В. Червенков например съобщава, че през 1949 г. трудово-кооперативните земеделски стопанства са получили с 15-20% повече реколта, отколкото едноличните селски стопанства. Сравнен е и добивът от селскостопанските култури в ТКЗС и в едноличните стопанства – от 1 декар в ТКЗС се добива между 150 и 190 кг пшеница, докато в едноличните стопанства- между 70 и 120 кг; царевица в ТКЗС – между 170 и 220 кг срещу 80-150 кг в едноличните стопанства; ечемик в ТКЗС – между 140-200 кг срещу 90-115 кг в едноличните стопанства; тютюн – 101 кг в ТКЗС срещу 80 кг в едноличните стопанства; мляко – 1200 литра годишно от една крава в ТКЗС срещу 400 литра годишно от една крава в едноличните стопанства.
Замогват се и самите участници в ТКЗС. Например в село Белица, Беленска околия, Ефрем Ибрамов е влязъл в ТКЗС без земя и само благодарение на своя и на жена си труд (общо 635 трудодни за 1 година) е получил 2168 кг месо, 230 кг слънчогледово семе, 238 кг просо, 107 кг захар, 13 кг вълна, 75 500 лв. чисти пари.
Всички тези и други предимства на кооперативните пред едноличните стопанства се дължат на по-добрата агротехника, на приложението на машини в земеделието, на помощта на държавата в машинната обработка на земята чрез предоставяне на трудово-кооперативните земеделски стопанства трактори от машинно-тракторните станции (МТС), а също така и на агрономическата помощ, която се оказва на ТКЗС.
Но колкото и предимства да имат ТКЗС, те съвсем не са съвършени и в хода на тяхното укрепване и развитие следва да се преодоляват големи трудности. В. Червенков отбелязва 5 основни проблема.
Първата трудност е свързана с липсата на достатъчно натрупан опит. Стъпка към преодоляването й В. Червенков вижда в изпращането в СССР на 100-150 отличили се кооператори, които да се запознаят отблизо с опита на съветските колхози.
Сходна с първата трудност е липсата на достатъчно опитни кадри. Създаването на такива В. Червенков вижда чрез организирането в София на Централна висша школа за ръководни кооперативни дейци, примерно за 200-250 души.
Сериозна трудност е и събирането на всички земи на трудово-кооперативните земеделски стопанства в единни блокове, тъй като на места те се разделят от земите на еднолични некооперирани селяни. Изходът В. Червенков вижда в замяната на частния поземлен участък в рамките на ТКЗС с друг подобен извън рамките на ТКЗС; в случай, че земята на новия парцел е с по-лошо качество, собственикът ще бъде компенсиран с получаването на по-голяма площ.
Друг основен проблем (ако не и най-основният) е изострянето на класовата борба в село, обусловено от успехите на ТКЗС – селяните-капиталисти (кулаците) ще правят всичко възможно, за да подкопаят и противодействат на социалистическото преустройство на българското селско стопанство:
„Кулакът агитира и ще агитира против трудово-кооперативното земеделско стопанство. Кулашки хора могат да проникнат в трудово-кооперативното земеделско стопанство и вътре в него да водят разложителна и вредителска работа. Това изостря класовата борба на село. Борбата ще приеме нови форми.
Ето защо трябва да усилим нашата революционна бдителност, да усилваме непримиримостта към всички, които пречат на строителството на новия живот в село, да ги изобличаваме и своевременно да пресичаме тяхната враждебна работа” (стр. 47).
Трудности ще има и при урегулирането на отношенията между различните категории селяни-участници в ТКЗС, които се включват с различно количество земя, добитък и т. н., а това предполага възникването на противоречия между кооператорите относно установените размери на поземлената рента, размера на неделимия фонд, размера на инвентарната вноска и др. Тези противоречия според В. Червенков трябва да се разрешават на общите събрания на трудово-кооперативните земеделски стопанства, изхождайки от записаното в техния устав (за него ще стане дума малко по-надолу).
Същевременно, В. Червенков поставя пред кооператорите 6 основни задачи за разрешаване.
Първата задача е всестранно да се укрепва държавната и кооперативна дисциплина в трудово-кооперативните земеделски стопанства, „неотложно и образцово“ да се изпълняват задълженията към държавата. В. Червенков подчертава:
„Как трудово-кооперативното земеделски стопанство изпълнява своите задължения към държавата, как то урежда сметките си с държавата – това е главният показател за неговата работа…
…Без да се укрепи държавната дисциплина, без съзнателно отношение на всички членове на трудово-кооперативното земеделско стопанство към изпълнение на държавните задължения, няма и не може да има трудово-кооперативно земеделско стопанство” (стр. 49-50).
Втората основна задача е след като се създаде кооперативното стопанство и земята се събере в един блок, незабавно да се проведе неговото земеустройство. Последното включва правилна разработка на сеитбообращенията (полски, ливадопасбищни, зеленчукови и фуражни) с внедряването на тревосеяния от смес на многогодишни и бобови треви, разпределение полетата на сеитбообращенията и незабавна организация на преминаването към правилни сеитбообращения. Успешното изпълнение на тази задача „…ще позволи на трудово-кооперативните земеделски стопанства да уточнят земелните си източници, да разкрият възможностите за разширяване посевните площи, да определят броя на въвежданите в стопанството сеитбообращения, ще им даде възможност да очертаят и разграничат в полетата на сеитбообращенията бригадните участъци”(стр. 50).
Третата задача, която поставя за разрешаване В. Червенков, е организирането на кооперативни стокови животновъдни ферми към всяко ТКЗС – с едър рогат добитък, свиневъдни, овцевъдни, птицевъдни, а по възможност и за породисти коне.
Създаването на постоянни производствени бригади в трудово-кооперативните земеделски стопанства е задача № 4. Въпросът е важен, защото на много места няма организирани бригади и работата се поверява на случайно попаднали хора, чийто труд не е особено ефективен. В. Червенков препоръчва производствените бригади да не надвишават 40 души и да са начело с бригадир, избран на общо събрание на кооператорите измежду най-добрите и познаващи работата членове на ТКЗС:
„Бригадирът трябва правилно да разпределя работата между членовете на своята бригада, да контролира качеството й, своевременното й провеждане на всички работи, да води отчетност на труда и да се бори за получаване на високи добиви” (стр. 53-54).
Освен това, Министерството на земеделието трябва да разработи предложения за организация и заплащане на труда в ТКЗС, както и примерни норми на изработка и оценка в трудодни.
Другата основна задача за разрешаване е въвличането на жените и младежите в кооперативните земеделски стопанства. Доминиращият патриархален модел, при който само мъжът-глава на семейството се води формално член на ТКЗС, не отговаря на фактическото положение на нещата, тъй като жените и младежите над 18 год. участват наравно в производствения процес.
„Въпросът е в това, че жената в трудово-кооперативното земеделско стопанство трябва да се ползва, наред с мъжа, от всички права не само в работата, но и в разрешаването на жизнените въпроси на кооператива, в управлението на кооператива” (стр. 55).
В. Червенков призовава:
„…по-широко въвличайте жените в управлението на кооперативното стопанство, като председатели, бригадири, като ръководители на звена и на животновъдни ферми! Не може да се изгради кооперативно стопанство без активното участие на жените в него” (стр. 56).
Същото важи и за младежта:
„Младежта винаги е най-прогресивната част на обществото. Тя е и най-боевата част на нашите трудово-кооперативни земеделски стопанства. Тя е най-свободна от стари предразсъдъци, най-лесно усвоява новото, тя е нашата утрешна смяна.
Трябва колкото се може повече да въвличаме младежта в производствената работа на кооператива, да се издига тя и на ръководни постове” (стр. 56).
Шестата основна задача – това е въпросът за планирането и отчетността в трудово-кооперативните земеделски стопанства. Укрепването на последните е немислимо без стопански план, без план на бригадата, без план на фермата. Също така не може и без отчетност – на материалните ценности, на посевните площи, на добива, на селскостопанските продукти, на броя на добитъка и неговата продуктивност, на труда и т. н.:
„Най-малките недостатъци по отчитането могат да причинят на трудово-кооперативните земеделски стопанства непоправима вреда, могат да дадат възможност на противниците на тези стопанства да разхищават безнаказано кооперативното имущество, кооперативните ценности” (стр.58).
В помощ на разрешаването на всички тези проблеми и задачи се разработва проекто-устав на ТКЗС, който да играе ролята на основен закон за трудово-кооперативните земеделски стопанства. Как се стига до създаването на такъв проекто-устав?
Първоначално, в периода 1944-49 г. първите кооперации не са самостоятелни субекти, а „отдели при всестранната кооперация”. Но след разрастването на мрежата от
трудово-кооперативни земеделски стопанства, особено от началото на 1950 г., ТКЗС са отделени в самостоятелни производствени земеделски кооперации. Като такива обаче те се нуждаят от свой устав, какъвто до този момент не са имали:
„Във връзка с широкото развитие на трудово-кооперативните земеделски стопанства, с разрастването на тяхната производствена дейност, с натрупания голям опит в организирането на кооперативното земеделие и във връзка с това, че временното постановление на трудово-кооперативното земеделско стопанство, като отдел на всестранната кооперация, вече не отговаря на съвременните задачи на кооперативното движение на село, изпъкна необходимостта да се разработи устав, основен закон на трудово-кооперативните земеделски стопанства” (стр. 60-61).
Проекто-уставът е разработен от БКП и от правителството въз основа на натрупания опит в родното коопериране, както и въз основа опита на съветските колхози. При изработката му е организирано широко обсъждане в трудово-кооперативните земеделски стопанства, сред селяните, народните съвети, партийните и обществените организации. Общо в обсъждането взимат участие около 950 хил. души. Получени са 2500 предложения за поправки, допълнения и забележки към проектоустава по всички най-важни въпроси на кооперативния живот. Всички тези предложения са взети впредвид при изготвянето на последния вариант на проектоустава. Самият В. Червенков дава следното определение за същността и значението на проекто-устава:
„Предложеният за разглеждане и утвърждаване от конференцията проекто-устав е документ от най-голямо политическо значение за бъдещото развитие на нашето село, за нашата политика в село. Той е насочен към по-нататъшното укрепване основите на социализма в селското стопанство.
Проекто-уставът разглежда трудово-кооперативните земеделски стопанства като самостоятелна форма на производствената земеделска кооперация в село. Той утвърждава постигнатите успехи в трудово-кооперативните земеделски стопанства, определя основните, ръководни положения за организацията на кооперативното земеделие, като се опира и използва опита на колхозите в Съветския съюз, ясно определя кръга на задачите, правата и задълженията на трудово-кооперативните земеделски стопанства и техните членове…” (стр. 62-63).
По-нататък, В. Червенков представя и 8-те най-важни характеристики на проекто-устава.
На първо място, в проекто-устава се формулират целите и задачите на кооперативното стопанство:
„Трудово-кооперативните земеделски стопанства са доброволно сдружение на селяни които обединяват земята си, средствата на производство и своя труд с цел да създадат кооперативно едро стопанство, да осигурят победата си над кулака, да ликвидират изостаналостта на селското стопанство, да ликвидират бедността, да направят своето стопанство образцово, да си осигурят по-добър живот, да станат заможни.
За постигане на тези цели е необходимо да се укрепва кооперативното стопанство, неговите членове да работят честно, да делят доходите според труда и земята, да пазят кооперативната собственост и да изпълняват своите задължения към държавата.
Трудово-кооперативното земеделско стопанство води селяните по пътя на социализма” (стр. 63).
Също така проекто-уставът установява реда за ползване на земята (2); определя основните положения, според които трябва да се организират средствата за производство в ТКЗС (3); определят се точно задълженията на ТКЗС и на всичките им членове (4).
5-тата поред характеристика на проекто-устава е, че той определя кой може и кой не може да бъде член на ТКЗС:
„Член на трудово-кооперативно земеделско стопанство може да бъде всеки беден и среден селянин, мъж или жена, достигнал 18-годишна възраст и участващ с труда си в кооператива.
За разлика от досегашното положение, при което членове на трудово-кооперативните земеделски стопанства можеха да бъдат само главите на семействата, проекто-уставът предвижда, че членове на трудово-кооперативните земеделски стопанства могат да бъдат и членовете на семействата, достигнали 18-годишна възраст.
Това ще позволи да се включат на активна работа в трудово-кооперативните земеделски стопанства всички жени и младежи, да се направи по-нататъшна стъпка към укрепване на трудово-кооперативните земеделски стопанства.
От само себе си е ясно, че в трудово-кооперативните земеделски стопанства ние не можем да допускаме кулаци и лица, лишени от избирателни права.
Проекто-уставът предвижда изключване от трудово-кооперативните земеделски стопанства на лица, които вредят на кооперативното стопанство, пречат за неговото развитие или разлагат кооперативната дисциплина” (стр. 66-67).
Особено важна е 6-тата характеристика, а именно, че в проекто-устава се установява точният ред за разпределяне доходите, получени от кооперативното стопанство. На първо място стои изпълнението на задълженията към държавата, включващо задължителни доставки, заплащане услугите на МТС в натура, връщане на заетите от държавата материални и парични средства. Освен това: създаване на семенни и фуражни фондове, а също и заделяне част от производството за свободния пазар; създаване на неделими фондове, фондове за помощ и в случай на бедствия, които дават възможност за по-нататъшното разширяване на кооперативното стопанство и неговото стопанско укрепване.
Чистите доходи на ТКЗС, оставащи след всичко това, се разпределят според количеството на вложения труд от членовете на кооператива и според внесената от членовете земя за обществено ползване. Съотношението в разпределението на чистите доходи е 70 (заплащане на труда) към 30 (рента).
В. Червенков ни най-малко не крие противоречието, което стои зад това разпределение на чистите доходи (как се прогнозира да се разреши то, вече стана дума по-горе):
„Заплащането на рентата в трудово-кооперативното земеделско стопанство произтича, както знаете, от правото на частна собственост върху земята, което членовете на трудово-кооперативното земеделско стопанство си запазват. Рентата е нетрудов доход на членовете на трудово-кооперативното земеделско стопанство. Тя е остатък от частната собственост в трудово-кооперативното земеделско стопанство. Колкото рентата е по-висока, толкова по-ниско е равнището на социалистическите елементи в трудово-кооперативните земеделски стопанства, толкова по-трудно е укрепването на трудово-кооперативните земеделски стопанства в организационно, стопанско и политическо отношение.
При запазване частната собственост на земята, в трудово-кооперативните земеделски стопанства се заплаща наем за земята на кооператора, като на владетел на земята, за сметка на обществените доходи. Колкото по-малка е рентата, толкова по-здраво е общественото стопанство в кооператива, толкова повече приходи ще се паднат на вложения от членовете на трудово-кооперативното земеделско стопанство труд…
…Високото равнище на рентата засяга интересите на онези членове в кооперативните стопанства, които са внесли малко земя и които, за да получат по-висок доход, трябва да работят много повече от членовете, които са внесли повече земя. Ниското равнище на рентата пък засяга онези членове на трудово-кооперативните земеделски стопанства, които са внесли повече земя…” (стр. 68-69).
По пътя към плавното премахване на нетрудовите доходи от ТКЗС В. Червенков предлага на конференцията рентата да бъде намалена от 30 % на 25-20 % от чистия доход на кооператива.
По-нататък, в проекто-устава са разработени въпросите за организацията, заплащането и дисциплината на труда в ТКЗС. Тук В. Червенков подчертава, че проекто-уставът предвижда всичките работи в ТКЗС да се извършват изключително с труда на членовете на стопанствата; разрешава се само наемането на специалисти, каквито между членовете на стопанството няма и, по изключение, наемането на временни работници за срочни работи, които не могат да се извършват със силите на ТКЗС. По този начин „се ликвидират условията, които дават възможност за експлоатацията на човек от човека” (стр. 70)
Последна по място, но не и по значение е 8-та характеристика, според която проекто-уставът предвижда управлението на кооператива да става въз основа на широка коопертивна демокрация. Това означава, на първо място, че всички най-важни стопански въпроси в ТКЗС се решават само от общото събрание на членовете. Само общото събрание може да решава такива въпроси, като избор на председател и на управителен съвет, приемане и изключване на членове, определяне размера на рентата, встъпителни и инвентарни вноски, установяване размера на фондовете, утвърждаване на производствения план и финансовата сметка, извършване на строителства, сключване на договори и т. н.
Що се отнася до повседневното ръководство на работата в ТКЗС в промеждутъка между събранията, то се осъществява от управителен съвет и председател в рамките на възложените им от общото събрание задължения:
„Председателят и управителният съвет са слуги на членовете на трудово-кооперативните земеделски стопанства и изпълняват функциите си само по поръка на общото събрание” (стр. 71-72).
В заключение, В. Червенков изтъква огромното значение на широката кооперативна демокрация за укрепването и развитието на ТКЗС:
„Широката кооперативна демокрация е основата, върху която се укрепват трудово-кооперативните земеделски стопанства и се издигат нови кадри. Затова трябва да се пази като зеницата на окото това завоевание на селяните, които са влезли в трудово-кооперативните земеделски стопанства, своевременно да се предупреждават възгорделите се ръководители, които пренебрегват кооперативните членове, да се снемат такива хора от постовете, които заемат, и да се заменят с хора, способни да осигурят управлението на кооперативите върху основата на широката кооперативна демокрация” (стр.72).
В. Червенков се спира в края на доклада си и на въпроса за социалната природа на ТКЗС. Той определя ТКЗС като едро, кооперативно, обществено стопанство в земеделието, основано от селяните:
– върху земя, която е частна собственост на отделните селяни;
– върху обществени средства за производство (впрегатен добитък, селскостопански инвентар, производствени постройки), създавани от встъпителна, безвъзвратна вноска и от инвентарна вноска, от неделими фондове, които представляват вече кооперативна, социалистическа форма на собственост, принадлежаща на всички членове на кооператива;
– върху средства за производство (трактори, селскостопански машини), които принадлежат на държавата, т. е. които са всенародна форма на социалистическа собственост, предоставяни на трудово-кооперативните земеделски стопанства от държавата чрез машинно-тракторните станции срещу известно заплащане;
– върху приложението на обществен труд, на труда само на членовете на дадения кооператив, без привличане на работна сила отвън (освен някои специалисти или, по изключение, при необходимост да се завършат срочни работи);
– върху приложението на социалистическия принцип в разпределението, в организацията и заплащането на труда, от една страна, и върху приложението на принципа на правото на частна собственост, при което се получава нетрудов доход – от друга страна;
– върху допускането трудово-кооперативните земеделски стопанства на лично, спомагателно стопанство (земя и добитък) на семейството на члена на ТКЗС за задоволяване на лични нужди на семейството.
В. Червенков обобщава приликите и разликите между съветските колхози и българските трудово-кооперативни земеделски стопанства така:
„Следователно, трудово-кооперативните земеделски стопанства имат много общо с колхозите, но имат и съществени различия. Тези различия произтичат от обстоятелството, че по-голямата част от земята в трудово-кооперативните земеделски стопанства си остава в частна собственост, макар и ограничена, на члена на кооперативното стопанство” (стр. 77).
На въпроса за частната собственост върху земята в ТКЗС В. Червенков се спира по-подробно, защото това е и безспорно най-сложният и щекотлив въпрос, „българската специфика” в социалистическото преустройство на селското стопанство:
„…в трудово-кооперативните земеделски стопанства имаме наличие на частна собственост на земята и, следователно, имаме, макар и видоизменена, абсолютна земелна рента, имаме нетрудов доход на лица, които владеят тази земя;
земята в трудово-кооперативните земеделски стопанства е обединена в блокове, но тя не е собственост на колектива, тя е частна собственост на отделния селянин, който може да я продаде или да я отдели от блока при излизането си от трудово-кооперативното земеделско стопанство;
това обстоятелство в никой случай не означава, че трудово-кооперативните земеделски стопанства се запазват и действат капиталистическите принципи на организация на производството;
земята на трудово-кооперативните земеделски стопанства се намира в обществено ползване на членовете на колектива, на кооператива, а не в еднолично ползване; размерът на рентата се определя не от отделния стопанин, не от капиталистическата средна норма на печалбата, а от колектива на хората, които са се съгласили да строят новия тип стопанство; освен това, рентата се регулира от държавата, която може да я разреши само в границите на определен максимум, по проекто-устава не повече от 30 на сто от чистия доход (стр. 75-76).
В заключение В. Червенков вижда разрешаването на това ключово противоречие по следния начин:
„Трудово-кооперативните земеделски стопанства почиват засега върху две основи: върху основата на социализма, която все повече расте, и върху основата на правото на частната собственост върху земята, която все повече ще намалява, за да изчезне съвършено.
Между тези две основи се води борба, те са противоречиви основи.
От това се определя преди всичко и класовата борба вътре в трудово-.кооперативното земеделско стопанство…” (стр. 78)
И още:
„… трудово-кооперативните земеделски стопанства не могат да бъдат друго, освен своеобразна форма на създаващо се социалистическо селскостопанско предприятие с остатъци от частната собственост, главно частна собственост върху земята, която частна собственост постепенно ще премине в собственост кооперативна” (стр. 79).
Задачата остатъците от частнособственическото стопанство постепенно да се съкращават до пълното им изчезване, може да се осъществи успешно само при правилна организация на работата в ТКЗС. А правилната организация на работата в ТКЗС може да се постигне, само ако начело на ТКЗС застанат „…хора, безпределно предани на делото на социализма, хора, които не се боят от трудностите, хора, способни да преодоляват трудностите и да осигурят в кооперативните стопанства действително заможен и културен живот на кооператорите” (стр. 81).
Във второто си изказване пред конференцията („Заключителна дума”) В. Червенков добавя още два важни момента към проблемите и значението на социалистическото преустройство на българското селско стопанство. От една страна, на критика са подложени българските агрономи и учени, които са се оставили да бъдат изненадани, а оттук и да бъдат неподготвени да отговорят на нуждите на бурно развилото се кооперативно движение в страната:
„Как иначе да се обясни фактът, че и досега нашите агрономи в своето мнозинство са все още само съветници по агротехниката и зоотехниката, и то не винаги достатъчно отзивчиви, както тука се изнесе, а не са организатори на кооперативното стопанство?
С какво друго може да се обясни обстоятелството, че нашите учени и досега не са пренесли своята научно-изследователска работа в трудово-кооперативното земеделско стопанство и не са дали нито един научен труд по икономиката и организацията на крупното кооперативно производство, не са развили в трудово-кооперативните земеделски стопанства опитни полета, ферми, не са обогатили нашите кооперативни стопанства с големи площи нови сортове растения?” (стр. 88).
В. Червенков разкрива перспективите пред българските агрономи и зоотехници, които е необходимо да се заемат сериозно с внедряването в трудово-кооперативните земеделски стопанства на правилни сеитбообращения, на съвременната агрономическа наука, на агротехническия комплекс на Костичев, Докучаев, Тимирязев, Вилямс, с организацията на кооперативните животновъдни ферми, с подобрението на храненето, на отглеждането на добитъка, с увеличението на неговата продуктивност; да окажат на кооперативните стопанства реална помощ при организирането на производствените бригади в земеделието и животновъдството, при определението на нормите на изработката и оценките, в планирането на кооперативното стопанство.
От друга страна българските учени са призвани да подпомогнат ТКЗС, разгръщайки своята работа в областта на:
– организацията и заплащането на труда в различните отрасли на трудово-кооперативните земеделски стопанства;
– планирането и отчетността в кооперативните стопанства;
– организацията на животновъдните ферми в кооперативните стопанства;
– отглеждането на добитъка, неговото подобрение и увеличението на продуктивността на животновъдството;
– внедряването в селското стопанство но нови високоурожайни сортове растения, на организацията на масови опити в кооперативните стопанства за възможностите за развитие у нас на цитрусовите култури и на други нови култури;
– разработката на правилни сеитбообращения за кооперативните стопанства от различните райони на страната;
– получаването на нови високоурожайни сортове селскостопански растения и високопродуктивни породи добитък въз основа на съвременната агробиологическа наука на Мичурин-Лисенко.
В „Заключителната дума“ В. Червенков изтъква и главния резултат на кооперирането – появата на новия човек на село, плод на новите обществено-икономически отношения:
„…речите на делегатите разкриха и друга, не по-малко важна страна на трудово-кооперативните земеделски стопанства, а именно тази, че трудово-кооперативните земеделски стопанства като нова форма на производственото обединение на селяните, преобразуват нашия селянин, променят неговото лице.
Селянинът, член на трудово-кооперативното земеделско стопанство – това не е вече вчерашният селянин от едноличното селско стопанство.
Членът на трудово-кооперативното земеделско стопанство е съзнателен строител на социализма на село. По-голяма става неговата култура, по-широк – неговият хоризонт. Той сега се интересува не само от своето домашно стопанство, но от крупното, кооперативно стопанство, от другите кооперативи, от стопанството в околията, окръга, в държава. Той расте като социалистически труженик, като човек с държавен поглед.” (стр.85-86).
С това и завършва отговорът на първия въпрос, произлязъл от кратката характеристика на проф. Л. Огнянов относно положението на българското село в началото на 50-те год. ХХ век.
Същност и значение на задължителното изкупуване от държавата на основните селскостопански продукти (т.нар. „задължителни държавни доставки”)
В изследването на Е. Калинова / И. Баева – „Българските преходи 1939-2005” (С. 2006 г.), в главата „Преход на България към съветски социализъм”, въпросът за задължителните държавни доставки е представен по следния начин:
„От средата на 1950 г. започва нов етап в кооперирането. През юни по съветски образец е въведена нова система на задължителни държавни доставки на зърно, която се налага със заплахи, глоби, изпращане в лагери и насилие. От средата на август до края на септември 1950 г. селяните от основните зърнодобивни райони (най-вече в Добруджа) започват масово да влизат в ТКЗС, за да избегнат насилието и да се спасят от огромните доставки и данъци” (стр.103).
Темата за насилието при кооперирането на българското село е предвиден като трета част на настоящото изследване. Тук ще бъде разгледана накратко новата система на „задължителни държавни доставки по съветски образец”.
Първо, новата система на задължителни държавни доставки е въведена не през юни 1950 г., а през април с. г., когато ЦК на БКП и Министерски съвет излизат със съвместно постановление по въпроса; през юни най-вероятно е започнало да се прилага на практика постановлението. Ключовата манипулация обаче е в друго – читателят остава с впечатлението, че е въведена още по-тежка система на задължителни държавни доставки от дотогава действащата, а то е точно обратното. Всъщност, до този момент по закон селяните са били принудени да предават всичките си излишъци на държавата; едва с Постановлението от 12 април 1950 г. е въведена точно определена норма, извън която селяните са свободни да се разпореждат както пожелаят с останалата част от произведената от тях продукция, включително и да я пласират на свободния пазар с цел лично замогване. По този начин се поощрява по-високата производителност на труда в селското стопанство. От друга страна, на този етап става по-лесно държавата и БКП да убеждават селяните в ползата от кооперативното производство, тъй като последното, подпомагано на държавно ниво с машини и с научни методи на производство, обективно дава по-високи доходи, което предполага и по-големи излишъци на свободно разпореждане у отделните участници в ТКЗС. Именно тази конкретна политика довежда до внезапния „бум” на кооперирането в България, а не „Сталин“, „терорът“, „насилието“, „лагерите“ и т. н.
В доклада си „За някои насъщни въпроси на нашата агитация на село” (стр. 281-323), произнесен пред събранието на агитаторите на БКП в Софийския окръг (7 април 1951 г.) В. Червенков дава подробни разяснения относно задължителните държавни доставки, които потвърждават казаното по-горе:
„В що е същината на тази политика на държавните задължителни доставки?
Същината на тази политика е в това, че по задължителните доставки, или по контрактация, държавата получава на твърди държавни изкупвателни цени известна част от селскостопанските продукти, които са произвели селските стопани; че предаването на селскостопанските продукти на държавата се извършва от всяко селско стопанство (частно или кооперативно) по определени, точно установени, стабилни норми, които са различни в зависимост от размерите и мощността на стопанството, от плодородието на почвата в едни или други райони на страната или от продуктивността на животновъдството; че след като се изпълнят задълженията пред държавата по установените и сравнително не големи норми, цялата останала селскостопанска продукция остава в пълно разпореждане на селските стопани, а излишъците от тази продукция могат свободно да се продават от страна на селяните и на трудово-кооперативните земеделски стопанства на всички градски и селски пазари на страната и на всички покупатели по свободно образуващите се на пазара цени.
В това е същината на системата на задължителните държавни доставки на селскостопански продукти по твърди държавни цени.
Тази система осъществява класовия принцип на доставките в интереса на бедните и средните селяни и на трудово-кооперативните земеделски стопанства.
Тя създава пряка заинтересованост на селяните да повишават с всички сили селскостопанското производство, да се борят за висок урожай на всички селскостопански продукти, да повишават продуктивността на животновъдството, да бдят, за да не допускат никакви загуби в селското стопанство…” (стр. 313-314).
Всъщност, селяните съвсем не са поставяли под въпрос политиката на задължителни държавни доставки; далеч по-дискусионен е бил въпросът за увеличението на държавните изкупвателни цени, т. е. на цените, по които държавата заплаща задължителните доставки на селскостопански продукти. Ето какъв изчерпателен отговор дава В. Червенков и на този въпрос:
„Селяните, а понякога и някои наши местни партийни и държавни деятели поставят въпроса за увеличението на държавните изкупвателни цени, т. е. на цените, по които държавата заплаща задължителните доставки на селскостопански продукти – зеленчук, плодове, мляко, памук, вълна, коноп и др.
Казах вече, че селянинът се стреми, или е склонен да продаде своите произведения по-скъпо, да получи своите пари за тях, да извлече по-големи лични изгоди за себе си, за своето стопанство – кооперативно или частно.
Но правилно ли е да се тръгне по пътя на увеличение на държавните изкупвателни цени, ще ли това да даде истински изгоди на селяните, за държавата?
Не е правилно да се тръгне по такъв път. Такъв път, при последна сметка, никакви изгоди за селяните няма да донесе, такъв път би влошил положението на работниците, би отслабил съюза между работниците и селяните и, следователно, би влошил и положението на селяните, би причинил голяма вреда на народнодемократичната държава.
Увеличението на изкупвателните цени на една каква да е селскостопанска стока би допринесло, наистина, временна изгода на отделна група селяни производители. Но това увеличение би било несправедливо спрямо останалите групи селски производители, то би предизвикало стремеж към увеличение на изкупвателните цени и на другите селскостопански продукти, а общото увеличение на изкупвателните цени на тези продукти не може да не предизвика увеличение на заплатите на работниците и служащите, не може да не приведе към поскъпване на промишлените стоки, към поскъпване и на продоволствените стоки, към общо поскъпване на живота, към обезценяване на лева и, в края на краищата, не носи никаква изгода за трудещите се – нито за работниците, нито за селяните. Държавата не може да застане на такъв път, който противоречи на интересите на работниците и селяните, като цяло” (стр. 311-312).
В. Червенков разяснява още и въпроса за съществуващата известна разлика между изкупвателните държавни цени и цените на дребно:
„Сегашните държавни изкупвателни цени на селскостопанските продукти в основата си осигуряват правилно съотношение между доходите на селяните и заплатата на работниците и служащите, между държавните изкупвателни цени и цените на дребно на тези стоки. Съществуващата известна разлика между изкупвателните държавни цени и цените на дребно е необходима разлика, понеже тя, тази разлика, е един от източниците за натрупване на средства в ръцете на държавата за индустриализацията на страната, за развитието на социалистическото стопанство, за снабдяване на селското стопанство с необходимите за механизацията му трактори, комбайни, жътварки и други машини, за изграждане на машинно-тракторните станции, на заводи, които произвеждат химически торове, селскостопански машини и др. Нито работниците, нито селяните не могат всичко, което изработват, да изяждат, те трябва известна част от онова, което произвеждат, да предоставят на държавата, за да може тя, държавата, която въплъщава съюза между работниците и селяните, да осигури социалистическото строителство” (стр. 312-313).
Пътят, който отстоява БКП и правителството, е не на увеличението на държавните изкупвателни цени, а на последователно снижаване цените на дребно, посредством нарастване производителността на труда и намаляване себестойността на продукцията:
„Този път осигурява укрепването на нашата парична система, растежа на покупателната способност на лева, което действително води към подем на благосъстоянието на всички трудещи се – в това число и на селяните” (стр. 315) – и това не са празни приказки – В. Червенков е може би единственият български министър-председател в новата и съвременна българска история, при когото цените на основни продукти падат на няколко пъти. Съществена заслуга за това безспорно има и новата система на задължителни държавни доставки, въведена през април 1950 г.
Относно „многото насилие, икономическа принуда, административен натиск, груби извращения и закононарушения”, които съпровождат социалистическото преустройство на българското селско стопанство
Противниците на социалистическото преустройство на българското селско стопанство винаги вадят на преден план „насилието”, „терорът”, „лагерите”, с които уж е било съпроводено то. Да, отделни случаи на насилие е имало, това е признато от ЦК на БКП и лично от В. Червенков – те никога не са били скривани. Въпросът е обаче друг – че никога ръководството на партията при В.Червенков не е одобрявало и поощрявало подобни методи на „коопериране”, а напротив – винаги ги е осъждало най-остро, включително до отстраняване от редовете на БКП на провинилите си и дори до предаването им на съдебните власти. И ако има нещо вярно във формулировката на Л. Огнянов (вероятно и без самият той да го осъзнава) е, че при случаите на насилствено коопериране става въпрос именно за извращения – извращения на една политическа линия, предвиждаща единствено и само ДОБРОВОЛНОТО коопериране.
В подкрепа на това твърдение привеждам „Постановление на ЦК на БКП по повод извращенията на партийната и правителствената политика в Кулска околия и село Ябланица, Тетевенско” (виж Приложение), а също и статията на В. Червенков „За болшевишка непримиримост към нарушенията и нарушителите на народно-демократичната законност” (стр. 239-247) – макар в почти всички негови статии, посветени на политиката на БКП в село, да е засегнат въпросът за методите на коопериране, то тук това е направено може би най-отчетливо. Приведеният текст на В. Червенков е посветен на установените закононарушения и извращения при кооперирането в Кулска околия и в село Ябланица, Тетевенско, а също така служи и като разяснение на Постановлението на ЦК на БКП по същия случай.
В статията си В. Червенков още в началото подчертава взаимовръзката между нарушенията на народно-демократичната законност и вражеската дейност на противниците на народната демокрация в България, които всячески се стремят да използват подобни случаи за своя изгода:
„Народно-демократичните закони стоят на стража на интересите на трудещите се – работниците, селяните, народната интелигенция. Те стоят на стража на съюза между работниците и селяните – основата на народно-демократичната държава. Нарушенията на тази законност, откъдето и да идват те, са противонародни деяния, насочени срещу интересите на работническата класа и трудещите се, срещу работническо-селския съюз, срещу партийната и правителствена политика. Всяко нарушение на народно-демократичната законност налива вода в мелницата на класовия враг” (стр. 241).
В. Червенков изяснява какво точно се е случило в Кулско и в Ябланица:
„Председателят на народния съвет в с. Раброво, Кулско, завеждащият сектор агитация при Околийския комитет на Партията, както и председателят на Кулския градски народен съвет са нарушили грубо принципа на доброволността при кооперирането на трудещите се селяни в с. Раброво и в някои други села на околията, нарушили са народно-демократичната законност, проявили са бюрократично, бездушно отношение към населението, произволно са налагали глоби, издевателски са се отнасяли към селяните и са превишавали властта си, като са извършвали отделни арести.
В село Ябланица, Тетевенско, извращенията на правителствената и партийна политика са се изразили в лишаване, със специална заповед на Ябланицкия народен съвет, на отделни селски стопани от законните им права, във фактическото им поставяне извън законите…” (стр. 241-242).
Изводът за него е, че където партийните организации и народните съвети допускат подобни извращения, там се нанася удар върху връзките на управляващата БКП с трудещите се, върху нейното влияние. Дейци на партията и държавата, които не се съобразяват с народно-демократична законност, са в състояние да нанесат най-големи вреди на социалистическото строителство и същевременно да са от най-голяма полза на противниците на социализма:
„Държавни и партийни дейци, които не се считат с народно-демократичната законност, които безцеремонно я потъпкват – такива дейци са престанали да чувстват своята връзка с народа, престанали са да се считат слуги на народа. Такива дейци са се превърнали в „губернатори” и „губернаторчета”, както ги наричаше другарят Георги Димитров, за които морето е до колене, които от носа си по-далече не виждат и с произволите си нанасят най-голяма пакост на нашата народна власт, на Отечествения фронт, на Комунистическата партия. Такива хора по същество услужват на врага. Такива хора Комунистическата партия не може да търпи в своите редове” (стр. 242).
В. Червенков изисква да се води решителна борба с подобни извращения, да се направят невъзможни каквито и да било и където и да било случаите на беззаконие, „…да се укрепва и да се пази като зеницата на очите народно-демократичната законност и взаимодоверието между Комунистическата партия и безпартийните…” (стр. 243).
И още:
„Без всякаква милост трябва да се поставят на мястото им – без оглед на поста, който заемат – всички, които си позволяват да самодоволничат и да дерибействат. Приетият от последната сесия на Народното събрание нов наказателен закон съдържа постановления, предвиждащи най-строга отговорност за подобни деяния. Партията публично осъжда, изхвърля из своите редове и предава на съдебните власти виновниците за кулския и ябланицкия случаи…” (стр. 243).
В.Червенков отново и отново напомня, изтъква, подчертава необходимостта от пълна доброволност при кооперирането на селяните:
„Принципът на доброволността при кооперирането на селяните е легнал в основата на всички партийни решения за нашата работа на село…
…Пълна доброволност при кооперирането въз основа на убеждението в предимството на кооперативното стопанство пред частното стопанство, постепенност в преобразуването на селското стопанство на социалистически начала чрез осъществяването на редица последователни мероприятия, никакво избързване и форсиране на това преобразуване – такива са били и са неизменните и твърди позиции на нашата Партия. И никому няма да бъде позволено да измества нашите партийни организации от тези позиции. Кулският случай трябва да послужи за поука и предупреждение за всички.
Трябва веднъж завинаги да се разбере, че е грамадна вредата от надпреварването за по-голям процент на коопериране, че такова надпреварване подрива нашата политика на коопериране. Трябва веднъж завинаги да се разбере, че ние не бързаме с кооперирането, че ние искаме селянинът да се убеди в предимствата на кооперативното стопанство, че всяко форсиране на кооперирането е в угода на врага. Обстоятелството, че сега 52 на сто от селските стопани се намират в трудово-кооперативните земеделски стопанства, не изменя тази наша политика, а наопаки, подчертава всичката нейна правилност.” (стр. 244-245).
Всичко това е отпечатано в трудовете на В. Червенков. Не в някой строго секретен архив на ДС или КГБ, а в книги и брошури, издавани в десетки и стотици хиляди тираж. При това положение несъстоятелно е разпространяваното твърдение, че масовото коопериране на българските селяни при В. Червенков е осъществено чрез терор и насилие от страна на БКП и народно-демократичната държава.
Автор: Б-23
***
ПРИЛОЖЕНИЕ:
ПОСТАНОВЛЕНИЕ
НА ЦЕНТРАЛНИЯ КОМИТЕТ НА
БЪЛГАРСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ
ПО ПОВОД ИЗВРАЩЕНИЯТА НА ПАРТИЙНАТА И ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ПОЛИТИКА В КУЛСКА ОКОЛИЯ И СЕЛО ЯБЛАНИЦА, ТЕТЕВЕНСКО
І
Централният комитет на Българската комунистическа партия, след като разгледа допуснатите в село Раброво и други села на Кулска околия факти на груби извращения на партийната и правителствената политика, изразени в нарушение на принципа на доброволността при кооперирането на трудещите се селяни, в нарушение на народно-демократичната законност (бюрократически бездушно отношение към нуждите на селяните, отделни случаи на незаконни арести, на грубо отнасяне, на произволни глоби)
постановява:
1.Да се разпусне сегашният състав на Кулския околийски партиен комитет.
2.Да се свика незабавно околийска партийна конференция, която да разгледа дейността на разпуснатия околийски комитет, да набележи мерки за подобряване на партийно-политическата работа в околията и избере нов състав на околийския партиен комитет.
3.Изключва от редовете на партията, снема, от работа като завеждащ сектор агитация при околийския комитет на партията в гр. Кула и предава на съдебните власти Славчо Иванов; изключва от редовете на партията и предава на съдебните власти председателя на градския народен съвет в гр. Кула Перо Жиков и председателя на народния съвет в с. Раброво, Кулско, Иван Флоров.
Задължава врачанския окръжен партиен комитет да постави пред кулския околийски народен съвет въпроса за незабавното снемане на Перо Жиков от поста председател на градския народен съвет в гр. Кула и на Иван Флоров от поста председател на народния съвет в с. Раброво, Кулско.
4.Обръща най-сериозно внимание на врачанския окръжен партиен комитет (др. Нинко Стефанов) за неблагополучието с партийно-политическата работа и с революционната бдителност в Кулска околия, и го задължава да предприеме ефикасни мерки за решително подобряване на организационната и политическата работа на партията в Кулска околия и в целия окръг, както и да привлече към партийна и държавна отговорност нарушителите на партийната и правителствената политика.
ІІ
Във връзка с грубото погазване на Димитровската конституция и народно-демократичната законност в с. Ябланица, Тетевенска околия, изразено в лишаване на отделни селски стопани от законните им права, във фактическото им поставяне вън от законите, Централният комитет на Българската комунистическа партия
постановява:
- Да се разпусне първичната партийна организация в с. Ябланица, Тетевенско.
- Тетевенският околийски партиен комитет да извърши презаписване на партийните членове и формиране на нова партийна организация.
3.Задължава тетевенският околийски партиен комитет да окаже практическа помощ на партийната организация в село Ябланица за нейното укрепване и за подобрение на партийно-политическата работа в селото.
- Обръща най-сериозно внимание на плевенския окръжен партиен комитет за недопустимите случаи на нарушение на народно-демократичната законност в Тетевенска околия и го задължава да привлече към партийна и държавна отговорност провинилите се в тези случаи партийни членове и да вземе всички мерки за изкореняване и недопускане на каквито и да било нарушения на народно-демократичната законност, на партийната и правителствената политика в окръга.
ІІІ
Централният комитет на Българската комунистическа партия задължава всички окръжни, околийски, градски и районни комитети на партията да обсъдят настоящото постановление и организират обсъждането му в първичните партийни организации, като се набележат мерки за укрепването на народно-демократичната законност, за по-нататъшното подобряване на партийно-политическата работа и всестранно разширяване и засилване на връзките с трудещите се маси.
19 март 1951 г.
/по „БКП в резолюции и решения на конгресите, конференциите, пленумите и политбюро на ЦК 1944-1955 г.”, С. 1955 г., т. 4/
