Последните десет дни на м. юли 1868 г. са паметни за българския народ. Всяка година народът ни и неговата младеж си спомнят за славните борби на първата голяма чета в революционното движение против турското иго. Ръководители на тая чета бяха знаменитите по своята любов към родината и по своята храброст в сраженията войводи Хаджи Димитър и Стефан Караджата. За героизма и славата на тези млади четници и войводи, които загинаха, Христо Ботев изпя безсмъртната песен: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“.
В Румъния се бяха стекли многобройни младежи. Това бяха хъшовете, които бяха напуснали бащин дом и родина, защото не можеха да търпят тиранията и безчестието. Те се бяха заклели да отмъстят на врага; те бяха станали борци за милата свобода. И между тия борци се бяха набрали 124 юнаци, които образуваха четата на Хаджията и Караджата.
Рано сутринта на 20 юли, по стар стил, добре въоръжени и облечени във въстаническа форма, след като бяха дали клетва да умрат за свободата на отечеството, четниците преминаха Дунава и целунаха родния бряг близо до Свищов. Отсега се начева славният път към Балкана.
Още веднага турската власт узна за четите. Потерите бяха организирани и преследването започна. Първата битка стана в лозята на с. Караисен. Момчетата заеха позиции. Заплющяха куршумите, битката започна. Заобиколени от четири страни, младите борци не се изплашиха, те стреляха спокойно и точно, а Караджата – спомня си един участник – тичаше като лъв от позиция на позиция да насърчава момчетата. „На месо хвърляйте, братя!“ – викаше той.
Битката приключи, когато мръкна. Загинаха само трима четника, а загубата на противника бе значителна. През нощта четата се отскубна от неприятелската обсада и пое отново пътя към Балкана.
Гладни, жадни, неспали, опърлени от барут, на другия ден четниците водиха втората битка, която се разрази всред една гора. Тая битка беше ожесточена, но юнаците я приеха с бодрите думи на Хаджията: „Братя, неприятелят вече настъпва. Той е много пъти по-силен от нас, но това е безразлично. Нашата цел е не да превземем Търново или Цариград, но да умрем за свободата на народа си. Да турим основа на бъдещето!“ В тая битка четата даде още няколко убити и ранени, но врагът не можа да превземе позициите на четата.
Почернели и опушени от барут, използвайки тъмнината през нощта, четниците се измъкнаха из неприятелския обръч.
На четвъртия ден се завърза третата битка. Тя беше най-ожесточена. Срещу все нови и пресни сили на врага, които се състояха от редовна войска и черкези, четниците противопоставяха своя ентусиазъм и своето право на човешки живот. Четата претърпя големи загуби: нейният състав от 124 души намаля на 68 души.
Положението ставаше тежко, но пътят бе един: към Стара планина. На другия ден последва четвъртата битка. Капнали от умора, все пак момците приеха твърдо и тоя бой в околностите на Вишовград. И тук момчетата се сражаваха храбро и никой не се предаде на милостта на врага. Но тук се случи нещо особено. Ненадейно четата видя срещу себе си една потеря от българи. Патриотите не вярваха на очите си, но това бе самата истина.
Потерята бе готова да открие огън. „Не ви ли е срам, бе турски робове, да гърмите срещу братята си – прогърмя гневният глас на Хаджията. – Не зная – казва един участник, – от срам ли или от страх, но потерята отстъпи, без да гръмне нито един път върху ни.“ Потерята бе организирана от турската власт.
Все в тая битка четата претърпя тежък удар. Врагът успя да плени Ст. Караджата, ранен в крака и ръката, целият облян в кръв. Сред дивите викове на хищниците той извика: „Дръжте се, братя!“ Неговите последни думи бяха: „На месо“ и „отмъщение“!
И в тая битка четата не бе разбита, макар да даде нови убити и ранени. Тук бе тежко ранен и писарят на четата Ванката Попов. Той не можеше повече да следва четата. След като го преобличат в овчарски дрехи, другарите му го оставят. „Оставихме бедния Ванка спомня си един негов приятел – под една кичеста круша, целунахме го всички по хладното чело и му казахме: „прощавай!“
През долове, урви, курии и ратлини – четата се събира в Стара планина. В царството на вековната хайдушка планина борците са с по-големи надежди, ала и тук потерите сноват. По диви и стръмни пътеки главното ядро на четата се отзовава на връх Бузлуджа. Тук четниците биват съвършено обградени от врага. В голите сипеи на планинския връх се разиграва последното сражение. Полуубити, малобройните четници се държаха цели три часа срещу 500 башибозуци и още редовни войници. Но краят настъпи … По сипея на долинката се търкаляха вече верните синове на България, прошарени с множество куршуми. Тяхната алена кръв образуваше вадички по земната повърхност. Тук загина и любимият войвода Хаджи Димитър.
Хаджи Димитър загина, но народът не искаше за дълго да повярва в неговата смърт. Създаде се красива легенда, че той е още жив и още броди из Балкана. Върху тая легенда Христо Ботев възпя истината за историческото безсмъртие на войводата и неговите млади другари. Народът също създаде прекрасни песни, в които изпя своята жалба за героите-мъченици и в които изрази гордостта от своите верни и велики чеда.
На какво ни учи опитът на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа?
- Учи ни какъв е смисълът на всяка четническа акция. Историята посочва, че големите борби на народите за независимостта са били повече или по-малко подготвяни през дълъг процес от малки акции. Никога един поробен народ не може да застане изведнъж готов за най-решителното сражение за своето бъдеще. В редица отделни битки, в които се включват редица неизбежни поражения, боевите сили на народа закрепват, хората от собствен опит и непосредствено се убеждават в правотата на своето дело и в правилността на своя път. Укрепва вярата в собствената им мощ – вярата за победата. Друго. Един тираничен режим също не пада от един удар – неговото поражение е резултат на безбройно множество от удари, които предварително са го отслабили, разклатили са неговите основи. При това трябва да прибавим моралното значение, което имат четническите действия и въстанията, макар и неуспешни, за борещата се потисната народност и нейния враг. Докато борците се възпитават в смелост и увереност за бъдещето, то тираничната власт вече трепери пред своето неминуемо сгромолясване.
- Учи ни какво е значението на младежта в тия борби. Като преглеждаме списъка на участващите в тия борби, виждаме, че те всички са синове на народа и бие в очи тяхната младост. От 110 души само 12 са над 30 години. Средната възраст е 24-25 години. Срещат се и 19-годишни младежи. Хаджи Димитър беше 28-годишен, а Караджата имаше 26 години. Те всички загинаха в разцвета на своя живот.
- Учи ни за предателската роля на някои елементи в нашите национални борби. Ако народът оцени жертвата на своите млади синове и ги възпя в най-хубавите си песни, имаше тогава такива изчадия, предатели и изменници, които се опитаха да оклеветят светлото дело и неговите герои. Това бяха чорбаджиите и неговите изедници. За тях великите герои бяха „разбойници“ и „бандити“, които нарушаваха „тишината“ и „спокойствието“ в щастливото царство на султана.
Споменът за Хаджията и Караджата и за тяхната славна дружина всякога е дълбоко вълнувал всяко честно и свободолюбиво сърце. А днес тоя спомен и тия имена са бойно знаме. Защото днес народът ни отново изживява тъмни робски дни. Отново народът ни пъшка под черно иго – игото на германските фашисти и техните български агенти. И отново най-добрите синове на народа прегръщат беззаветно борбата за националната независимост на нашата страна.
И сега, както през турско време, когато народът работеше ангария и трудът му се ограбваше от бейове, паши и чорбаджии, народът страда и гладува, а неговите храни: сиренето, яйцата, вълната, житото отиват за немските фонове и барони, за немските империалисти и за фашистките банди на Хитлер. Както някога кърджалии, башибозуци и черкези преследваха и гонеха, насилваха и избиваха всичко по-будно между народа, така и днес фашистки гестаповци, изгубили човешки образ, български изчадия зверски измъчват и избиват цвета на патриотичната българска младеж. Те разплакаха хиляди майки, те зачерниха много домове. Затворите и лагерите са препълнени. И винаги в сътрудничество с фашистката отвратителна сган – синове на български чорбаджии и предатели. Както някога чорбаджийският и турскофилски вестник „Дунав“ (Русе, броеве 186, 292 и други от 1867-1868 г.) нарече нашите незабравими четници „разбойници“, „безделници“, „чапкъни“, „нехранимайковци“ – така и днес в гадния вестник „Зора“ гнусният предател Крапчев очерня светлото дело на истинските патриоти. И запомнете: със същите, буквално същите думи!
Хитлер и неговите слуги у нас готвят нещо още по-страшно: да ни хвърлят в престъпната война, която фашизма води срещу най-великия от славянските народи и наш освободител – братския руски народ. Те искат да фалшифицират нашата история и да убият дълбоката обич и признателност, която се таи в душата на народа.
Хитлер и неговите агенти – българските фашисти, разпратиха и разпращат българските синове, облечени във войнишки мундири, да избиват смелите и самоотвержени борци против хитлеровата робия за национална независимост и свобода на нашите съседи: сърби, гърци и други. Те искат да направят от свободолюбивия и демократичен български народ убийци и потисници на нашите съседи.
Но това не ще бъде! В душата на народа кипи вече негодуването срещу новия робски гнет. Разраства се движението на Отечествения фронт – всенародната организация за решителна борба с немско-фашистките поробители и окупатори. Борбата става вече открита. Съществува вече въстаническо движение. В него са най-честните и най-доблестните синове на народа.
Като героичните четници преди 76 години и те са готови да дадат своя млад живот за свободата и родината. Мнозина го дадоха вече. Свидни жертви! Ние ще си спомняме винаги за тях, както народът е запазил скъпи спомени за всички верни чеда, паднали в неравен бой за свободата.
Но сега ние вървим вдъхновени от техния пример, от техния труден, но единствен и победоносен път. Когато падна тежко ранен в ръцете на врага, Караджата извика за последен път:
„Дръжте се, братя! Смърт на кучетата!“.
Смърт на кучетата! Смърт на немските окупатори! – извикваме и ние днес и с тоя вик нека се хвърлим в борбата. С него ще победим.
Сборник „Говори радиостанция „Христо Ботев““, т. 7