Васил Коларов – “Освобождението на България от турско робство”

/Реч на подпредседателя на Министерския съвет и Министър на външните работи Васил КОЛАРОВ на тържественото събрание, устроено на 3 март 1948г. в столичния театър „Република” по случай 70 години от сключването на Сан-Стефанския договор/

Уважаемо събрание!
Другари и другарки!

На 3 март 1878 г. в Сан-Стефано, пред вратата на самия Цариград, биде подписан тъй нареченият Сан-Стефански мир, по силата на който върху развалините на Европейска Турция биде създадена една нова държава – България. Тоя ден справедливо се счита за ден на Освобождението на българския народ от турско иго, тъй като на територията, която днес заема Народната република България, никога повече не стъпиха ордите на турските султани.

Когато се говори за Освобождението на българския народ, нужно е да се имат пред вид две неща.

Обикновено под това се разбира края на петвековното турско робство, утвърждаването на незиблемите права на нашия народ да се управлява сам, като народ свободен и равноправен с другите цивилизовани народи. С други думи, има се пред вид образуването на една свободна българска държава, макар че в началото Българското княжество беше васално на султана и тая по-скоро формална зависимост биде премахната окончателно едва 30 години по-късно – с обявяването на Независимостта на България (1908 г.).

Разбира се, националната свобода и независимост е главното нещо за един народ. Ако те липсват, не може да се говори сериозно за какъвто и да е политически и социален напредък на тоя народ. Тая истина ние я знаем от собствения наш опит.

Вследствие турското господство българският народ, който в средните векове беше достигнал до голямо могъщество и висока за онова време култура, в чиито недра се роди и разрасна едно от най-бележитите прогресивни и демократични социални движения в Европа – богомилството, вследствие турското господство неговото развитие биде прекъснато и той изостана с много години от свободните европейски народи.

Ние повторно изпитахме тежките удари върху нашето цялостно развитие като народ и държава, от немско-фашисткото проникване в България.

Затова Освобождението на България ние ценим като величайше народно благо, като едно от най-важните събития, което ще остане записано със златни букви в нашата история.

Затуй безпределна е и вечна ще бъде признателността на българския народ към братския руски народ, който преля кръвта на 200.000 свои синове за нашето освобождение. Безбройните паметници, които нашият народ е издигнал спонтанно, слушайки гласа на своето благородна сърце, във всички кътове на нашата земя, гдето само руски воини са се сражавали за нашата свобода, са едно такова ярко, красноречиво доказателство за това, което нищо не би могло да надмине по своята неподкупна и непосредствена убедителност.

Към това ние прибавяме и нашата двойна признателност към доблестната Червена армия, която, със своето светкавично настъпление на Балканите, прогони немските пълчища от българска земя и даде пълна възможност на въстаналия срещу фашистките палачи български народ да вземе съдбата си в своите здрави ръце.

Аз не мога в тоя момент да мина под мълчание и братската помощ, която румънският народ оказа за освобождението на България, като даваше убежище на българските революционери и участва със свои войски в освободителната война. Българският народ цени високо тоя акт на братска солидарност и е преизпълнен с чувства на дълбока признателност.

Но освободената в резултат на една война държава получава определен политически и социален облик в зависимост от това дали войната е предшествана или съпроводена от една национална революция, в зависимост от това как се е сложил нейният обществено-стопански строй и какви социални слоеве са играли и продължават да играят решаваща роля в народо-освободителните борби.

Това обстоятелство съвсем не е безразлично и за успеха на самата Освободителна война. Българската национална революция, както и националните революции на другите балкански народи, които я предшестваха, не само облекчи победата на руското оръжие, като раздруса турското господство и разкри слабостта на Отоманската империя, но тя даде и въоръжена помощ на руските войски в лицето на славните български опълченци.

От друга страна, благодарение своеобразния характер на българската национална революция, която бе една типично народна революция, социалните опори на реакцията в България бяха съборени, консервативните остатъци претърпяха едно голямо поражение и дребнобуржоазните народни слоеве – дребните селяни, занаятчии и излязлата из тяхната среда интелигенция – изтръгнаха важни отстъпки от намиращата се във възход българска търговско-индустриална буржоазия. Освободената от руските войски България се възроди към нов живот не само като една свободна от чужд национален гнет държава, но и като една модерна, в духа на времето държава, надарена с една от най-прогресивните и демократични за онова време конституции.

Прочее, два са факторите, които създадоха България като свободна и прогресивна държава: руско-турската война и българската национална революция В днешния ден, който е един велик празник на нашия народ, ние плащаме нашата дан от признателност както на благородния руски народ, който изнесе на плещите си Освободителната война, така и на доблестните български революционери, които подготвиха и облекчиха руската победа и осигуриха на трудещите се от градовете и селата всички блага, които тя донесе на българския народ.

I. РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА

Руско-турската война 1877/78 г. справедливо е наречена от българския народ Освободителна война.

Но тя не бе само освободителна война от гледището на тесните национални интереси на българския народ, тя бе също прогресивна война от международно гледище, от гледището на развитието на Европа, от това на общочовешкия социален напредък.

Епохата след великата Френска революция, чак до и включително руско-турската война, със своите войни, революции и сътресения, по думите на Ленин, бе епоха, когато се разбиваха старите изживели времето си реакционни феодално-монархически учреждения и се изграждаха основите на буржоазно-капиталистическото общество. В тая епоха буржоазията бе в подем, тя налагаше своето господство, нейната роля бе прогресивна. И войните, които тя води за освобождение и обединение, бяха също прогресивни. Така войните за освобождението на Италия от немско иго бяха прогресивни войни. Обединението на Германия, за което бе нужна също така победата при Садова (1866 г.), даде мощен тласък на развитието на капитализма.

Обръщайки погледите си към Балканския полуостров, най-голямата пречка за икономическия и социален напредък на народите тук беше бившата Отоманска империя. Господстващият в нея азиатски военен феодализъм, по общото признание на най-авторитетните изследователи, беше несъвместим с никакъв икономически и социален напредък. Тоя извод за изключително вредната от гледище на обществения прогрес роля на прогнилата и разлагаща се Отоманска империя през XIX век биде потвърден от историята.

Ако аз се спирам върху тоя исторически факт, това не е от желание да нанеса оскърбление на турския народ, към който аз питая уважение, понеже и той намери пътя на освобождението си от силите на мрака, гнета и варварството, които с векове го държаха в плен, а защото тия дни ние присъстваме на една бясна и преизпълнена с дива злоба и ненавист към българския народ кампания в турския печат. Нищо свято за българския народ не остана неочернено на страниците на истанбулските и анкарските вестници, чиито редактори, изглежда, завиждат на „славата” на турските робовладелци в бившата Отоманска империя, които отричаха човешките права на българския народ, но в същото време ограбваха и държаха в нищета и мрак и турските селяни и занаятчии.

Ние, представителите на българската работническа класа, на българския трудещ се народ, които турският печат третира като „разбойнически банди”, след първата световна война взехме под наша защита турските революционери, които потърсиха убежище у нас, и поздравихме горещо победата на турската национална революция, която трябваше да освободи турския народ от властта на чуждите финансови магнати и империалисти и техните турски оръдия. За голямо огорчение, чуждите финансови магнати и империалисти отново са в сила при епигоните на турската революция. Но да се върнем към нашата тема.

Известно е от историята, че бившата Отоманска империя беше „болният човек”, да спасят когото се бяха отчаяли и най-опитните „лекари” в Лондон, Виена и Париж, заинтересовани в поддържане на живота му. В тая Отоманска империя, която страдащите от бяла треска днешни турски газетари си я въобразяват в „блясък и величие”, доколкото е прониквала в нея каквато и да е цивилизация, единствен носител на последната е била презираната от османлиите славянска и гръцка „рая”. За това свидетелстват всички историци на оная епоха, начело с такива световни авторитети и тънки познавачи на Източния въпрос, като Маркс и Енгелс, създателите на великото учение на социализма, изложено за пръв път в знаменития „Комунистически манифест”, чиято 100-годишнина днес честват работниците и представителите на прогресивната мисъл от целия свят.

Те именно писаха, че „славянската и гръцката буржоазия в градовете и търговските центрове” на Европейска Турция е била „истинската опора на каквато и да е цивилизация, каквато действително се е въвеждала в страната”, и че турското население „все повече се измествало на заден план”. И те прибавят, че ако не са били гражданските и военни служби, които са се заемали изключително от „правоверните”, то турците са щели съвършено да изчезнат от Европа като фактор.

На фантазьорите от Босфора и Анкара, които по глупост напомнят за някогашния „Дунавски вилает”, аз ще приведа още следващия забележителен цитат от съчиненията на Маркс и Енгелс по Източния въпрос, писани в 1853 г.:

„Неопровержим факт е, че полуостровът, който се нарича просто Европейска Турция, представлява бащинско наследство на южнославянската раса. От 12 милиона население, 7 милиона принадлежат към нея. В продължение на 12 столетия тя владее страната…вътре в страната южните славяни се явяват единствените носители на цивилизацията.”

И накрая те пророчески заключаваха:

„Историята и фактите на нашето време сочат на необходимостта от основаването в Европа върху развалините на мюсюлманската империя на една свободна и независима християнска държава.”

Такава държава биде създадена и нищо не е в състояние да върне колелото на историята назад, което продължава да се върти напред и все напред.

По ирония на историята, бившите султански „раи” на Балканите – сърби, гърци, румъни, българи се освобождаваха едни след други от турско иго и създаваха свои независими държави не с помощта на западно-европейските държави, които се кичеха с принципите на свободата и хуманизма, а благодарение на насърчението и пряката поддръжка на Русия.

Ето какво са писали по тоя въпрос великите пролетарски учители и основатели на научния социализъм, които при това, като революционери, бяха пропити от дълбока ненавист към руския абсолютизъм:

„Когато в 1804 г. избухна сръбската революция, Русия веднага взе под своя защита въстаналите „раи”, и, като ги поддържа с две войни, закрепи в два договора вътрешната независимост на Сърбия. Кой реши изхода на борбата при въстанието на гърците? Не заговорите и бунтовете на Али паша при Янина, не битката при Наварин или френската армия в Морея, или лондонските конференции и протоколи, а Дибич, който мина Балкана начело на руската армия и стъпи в долината на Марица, и в туй време, когато Русия съвършено спокойно и без да се бои от нищо, вършеше делото си по разпокъсването на Турция, западните дипломати продължаваха да поддържат „статуквото” и неприкосновеността на Турция. Дотогава, до когато тая традиция бъде ръководно правило за западната дипломация, девет десети от населението на Европейска Турция ще вижда в Русия своя единствена опора, своя освободителка, свой месия.”

Тъй писаха Маркс и Енгелс за ролята на Русия на Изток, която обективно беше действително роля освободителна и прогресивна.

Продължавайки хода на мислите им, по хронологически ред на събитията, ние ще добавим:

Когато избухна българската революция в 1876 г., кой се притече на помощ на българския народ, изнемогващ под свирепите удари на султанските наказателни отреди и башибозушки орди? България получи свободата си не от цариградските конференции и протоколи, не от сълзите на европейските хуманисти, а от победоносната руска армия, която превзе Плевен, премина Шипка и заплаши самия Цариград.

Някои български лъжеисторици, които претендират даже, че споделят „прогресивни” исторически теории, при обяснението смисъла и значението на руско-турската война и на Освобождението на България, изхождат от това, че Русия в оная епоха беше една абсолютна монархия и пазителка на стария ред в Европа, а западноевропейските държави, като Англия и Франция, даже като Австро-Унгария) и Германия, бяха социално и политически по-напреднали и в техните недра се развиваше едно модерно работническо и социалистическо движение. Но тия лъжеисторици пренебрегват очевидния факт, че царска Русия, стремейки се към Цариград, независимо от целите, които си поставяше руското правителство, обективно действаше революционно по отношение на разлагащата се Отоманска империя и фактически беше съюзница на въставащите срещу турското робство балкански народи, когато либерална Англия и полуфеодална Австро-Унгария, в стремлението си към териториални завоевания, се явяваха крепители на гнилия азиатски ред в Европейска Турция и спъваха освободителната борба на балканските народи. Историческата истина е всякога конкретна и в нашия случай тя беше такава, че източната политика на царска Русия обективно вървеше по линията на прогресивното развитие на Близкия изток, когато източната политика на европейските държави беше пропита от консервативен дух, тя се стремеше към запазване на гнилата Отоманска империя непокътната и беше враждебна на пробуждащите се жизнеспособни и прогресивни балкански нации.

Даже по гръцките дела през двадесетте години на миналото столетие английското правителство само тогава се реши да вземе една по-енергична позиция в полза на гръцката независимост, когато по хода на работите то се убеди, че гръцката независимост ще бъде наложена на Турция, благодарение военния натиск на Русия и без участието на Англия.

Но нашите лъжеисторици забравят и друго от огромно значение обстоятелство, което беше изтъкнато още от Маркс и Енгелс и което не отбягна от вниманието на нашите революционери, а именно, че в освободените от руското оръжие балкански страни неизбежно се развиваше мощно течение за запазване националната независимост от всяко външно посегателство, в това число и от посегателството от страна на Русия, и че в самата Русия назряваше едно могъщо революционно демократическо движение, което щеше коренно да измени нейния държавен облик и заедно с това щеше да отсече завоевателното и империалистическо острие на нейната външна политика.

Нашите революционери, начело с Христо Ботев и Васил Левски, естествено, не вярваха в руския царизъм, но те оценяваха положително позицията на Русия по Източния въпрос. Ботев считаше, че нейните интереси ще заставят руското правителство да попречи на намесата на другите държави в полза на Турция и че то ще се отнесе съчувствено към освобождението на балканските народи, тъй като ще предпочете да има до себе си една свободна балканска федерация, отколкото гнилата и варварска държава на султаните.

Колко високо стояха нашите стари революционери над всякакви лъжеисторици и буржоазни либерали, които дадоха под наем своите гнили „теории” на българските фашисти, за да оправдаят подлото нападение на Съветска Русия от хитлеровите пълчища и окупацията на България от хитлеристка Германия!

Българските марксисти, начело с Благоев, ценяха високо акта на освобождението на България от руското оръжие, но в същото време те бяха непримирими врагове на империалистическите домогвания върху Балканите, както от страна на царска Русия, така и от страна на австро-унгарската реакционна монархия, зад която се виждаха ноктите на германския империализъм. В същото време, подобно на Ботев, Левски, Каравелов, те бяха органически свързани с революционното движение в Русия и бяха дълбоко убедени в неговата близка победа, която ще премахне каквато и да е причина за недоверие към нова Русия.

Сан-Стефанският мир създаваше една голяма славянска държава на мястото на европейските турски владения. Ако беше съдено на тая държава да излезе непокътната от разгорелите се съперничества и дипломатически игри на великите сили, то ходът на историята на Балканите щеше да бъде друг. Ние имаме основание да вярваме, че освободените от отоманско иго южни славяни щяха да намерят пътя на своето обединение и федериране, и бързо Балканите щяха да се развият икономически и културно, за да се превърнат в мощна преграда срещу немското проникване. Балканите отдавна щяха да престанат да бъдат барутен погреб.

Но Сан-Стефанският договор биде подложен на жестоки атаки от страна на английските и австрийските империалисти, които и го събориха при поддръжката на Бисмаркова Германия. Той биде заменен с фаталния Берлински договор – тоя източник на безкрайни злини, които от тогава насам се изсипаха върху главите на балканските народи.

Излагайки съдържанието на Берлинския договор, известните френски историци на XIX век Лавис и Рамбо ето как оценяват делото на европейските дипломати в Берлин:

„В историята – пишат те – са малко такива странни, такива несправедливи договори. Две държави, които не взеха никакво участие във войната, при което едната от тях, а именно Англия, направи неизбежна самата война като насърчаваше турците – тия две държави извлякоха от войната най-явната полза. Англия завзе остров Кипър и с това си осигури нова опорна точка на Средиземно море; Австро-Унгария придоби Босна и Херцеговина, като застана право на пътя към Солун … А зад Австрия почваше да се чувства влиянието на Германия, която от тогава насетне стана ръководната сила на напора към Изток („Дранг нах остен”).”

„. . . Сръбският народ, който се надяваше да образува едно цяло, се оказа, въпреки законното си желание и ясно изразената си воля . . . разделен на три групи. . . Също така биде нарушена народната воля с разделянето на България на три части. Като възвърна Македония под властта на султана, Европа извърши по подбудата на Англия и Австрия пряко нарушение на хуманността. В Сан-Стефано Русия се стремеше да осигури освобождението на всички християни; в Берлин не държаха сметка нито за справедливостта, нито за волята на народите, нито даже за здравия смисъл и общите интереси. Заключителният акт се явява паметник на егоизма, дело на взаимна завист и лични сметки, безнравствено и жалко дело, понеже, без да осигури ни най-малко мира, той, Берлинският договор, подготви само многобройни поводи за конфликти и войни в бъдеще.”

Историята потвърди напълно тая жестока, но справедлива присъда над едно от най-подлите и гнили творения на международния империализъм.

Някои лъжеисторици, за да оневинят Бисмарк, и днес още се опитват да стоварят отговорността за унищожението на Сан-Стефанския мир върху Русия. Но какво можеше да направи Русия, изоставена сама на себе си, когато тя беше заплашена с война от страна на англо-австрийската коалиция, поддържана и от Германия? Изтощена от войната с Турция, тя не можеше да се подхвърли на риска на една втора война и беше принудена да отиде на отстъпки, като спаси каквото можеше да бъде спасено от Сан-Стефанския мир.

II. БЪЛГАРСКАТА НАЦИОНАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ

Не е уместно, нито възможно, да се разпростирам тук върху българската национална революция, която, наред с руско-турската война, беше един от решаващите фактори за освобождението на българския народ и създаването на свободна и независима България.

Но аз не мога да не засегна някои въпроси от борбите за национално освобождение, които са важни за правилното осветляване на изоставената тема и са от актуално политическо значение.

Преди всичко, аз искам да привлека вниманието ви върху факта, че българският народ късно получи своята независимост. Макар българите да са помагали на другите балкански народи, да са вземали участие с оръжие в ръка в борбите за независимост на сърби и гърци, българската национална революция избухна едва когато тая на сърбите и гърците беше вече почти приключена. Лавис и Рамбо в своята история на XIX век обясняват това главно със следното обстоятелство: „Южна България – пишат те – като разположена на твърде близко разстояние от Цариград, е била постоянно препълнена с турски войски и не е могла да извърши и най-малкото движение, без риск да си навлече най-сурова мъст, а Северна България, представляваща преимуществено една равнина, не е била благоприятна за партизанска война, като Сърбия и Гърция.

Към това правдиво обяснение би трябвало да се прибави още и следното: българското население по равнините беше разделено от компактни турски маси, от които се вербуваха нередовни турски войски, за да държат „раята” в подчинение. Поради това, всички въоръжени въстания на българския народ, начиная от Чипровското въстание в 1688 г., за честването на което тая година е образуван нарочен комитет, и чак до Априлското въстание в 1876 г., са бивали потушавани с най-големи жестокости. Може би и поради това, почти всички те са свързани с войните, които са водени тук. Обаче, след оттеглянето на чуждите войски, въстаналото население, за да избегне турската мъст, е трябвало да емигрира масово в Румъния и Русия.

Вторият въпрос, на който искам да привлека вашето внимание, е туй изключително важно обстоятелство, че руско-турската война не само освободи България от чуждо иго, но така също ускори и довърши аграрната революция, която се извършваше в нейните недра. Избягалите турски паши, бегове и чифликчии побързаха да разпродадат чифлиците си на безценица на околните селяни, или техните земи бяха чисто и просто разграбени и поделени между последните. Биде премахната ангарията и всяка лична зависимост на дребните стопани. Събарянето на турското военно-феодално господство нанесе тежък удар и на разпадащите се еснафи и освободи промишления труд от феодалните окови.

Така свободна България се създаде и оформи като дребно-буржоазна демократическа страна, страна на дребна поземлена собственост, освободена от всякакви феодални тежести, и на свободен труд на независими производители, свободни от всякакви феодални ограничения.
Наистина, старият режим имаше крепители в лицето на реакционните класи (едрите земевладелци, чорбаджиите, юшурджиите, лихварите), но те бяха жестоко ударени от народната революция и тяхното господство беше силно разклатено. И те никога повече не можаха да се съвземат и да върнат колелото на историята назад.

Аз напомням тоя факт, понеже при съвсем друга историческа обстановка ние сме свидетели днес на един аналогичен процес. На 9 септември 1944 г. старите реакционни класи (крупните капиталисти, финансови магнати, спекуланти) също така получиха един жесток удар и те не можаха повече да се опомнят и да спрат процеса на дълбоките икономически и социални преобразувания, които преживява нашата страна под ръководството на Отечествения фронт и които водят към социализма. Те също не ще успеят да върнат колелото на историята назад.

Това е едно голямо преимущество на Народната република България пред много държави със стара култура, които днес се гърчат в страшни кризи, без да са налучкали изхода от тях.

Трето. Известни псевдоисторици-консерватори, закъснели носители на идеологията на старите чорбаджии, се опитват да ревизират, т.е. да фалшифицират историята на освобождението на България, като отричат каквато и да е заслуга на народните въстания. Някои от тях отиват тъй далеко, че прямо обвиняват революционерите, че със „изкуствените” въстания, които организирали, те принесли повече злини на народа, като предизвикали кланета от страна на турците. Аз бързам да прибавя, че господата от тая категория съвсем не се посвениха да похвалят организаторите на кланетата над народа, когато почувствуваха заплашено господството на монархо-фашистките клики у нас.

Други с „по-модерен” дух лъжеисторици поведоха ревизията, т. е. фалшифицирането историята на освобождението на българския народ по друг път, съгласно с псевдонаучните изисквания на стратегията на хитлеризма, чиято върховна максима гласи: „Разделяй и владей!”. Те виждат в славното минало на балканските народи, които живяха в разбирателство помежду си, взаимно си помагаха и съвместно се бориха срещу общия си угнетител и потисник, не урок за солидарност и сътрудничество, а източник на вражди и съперничества, най-див шовинизъм, който доведе не веднъж балканските народи до прага на пропастта. Един от ярките представители на тоя див шовинизъм у нас в най-критическия момент на нашата история (1944 г.) ни предава като „завет” на нашите възрожденци, че ние сме били заобиколени от всички страни с врагове (не хитлеристка Германия, която окупираше нашата страна беше врагът, а народите, които ни заобикалят – югославяни, румъни, гърци, албанци!), че трябвало да постоянстваме в борбата срещу тях (т.е. да бъдем верни на съюза с Хитлер), да сме се откажели от „съмнителни благодетели” (т.е. да не се уповаваме на Съветския съюз!), да сме чакали „благоприятно стечение на обстоятелствата” (също както Фердинанд след първата национална катастрофа в 1913 г. ни призоваваше да си „свием знамената за по-благоприятни дни!”).

Отечественият фронт, верен на истинските традиции на нашите възрожденци и революционери от епохата на борбите за национално освобождение, скъса решително с предателския курс на реакционерите и фашистите, и избра пътя на решителната борба срещу немско-фашистката диктатура в съюз с борещите се народи в съседните страни и с непоколебима вяра в мощта и помощта на Съветския съюз, на Червената армия.

Без тая ориентация, ярко изразена още в първата програма на Отечествения фронт, нас ни очакваше нова катастрофа – гибел.

С упоритата си борба, съпроводена с големи жертви, българският народ помогна много за очистването на България от немските пълчища, а така също и на целия Балкански полуостров. С победоносното народно въстание, организирано от Отечествения фронт, България стъпи решително по пътя на една коренна обнова, която завинаги ще осигури властта на народа и националната независимост на страната.

Величайшият завет на нашите революционери от епохата на националната революция и на нашите освободители, които сложиха костите си у нас, е да пазим непокътната нашата земя, да браним свободата и независимостта на нашата татковина. Самолетите, които прелетяват нашите граници от юг, са едно предупреждение. Нам е нужно да укрепим демократическите основи на нашата народна република, за да стане тя неатакуваема и непревземаема отвътре. Нам е нужно да развием приятелството и сътрудничеството преди всичко с нашите съседи, като унищожим и последната доза шовинистическа отрова в нашите взаимни отношения. Нам е нужно особено да укрепим нашите всестранни връзки със Съветския съюз.

Правителството на Отечествения фронт, възглавявано от нашия любим другар и вожд Георги Димитров, с най-голяма енергия провежда една програма на дълбоки икономически, политически и социални реформи, които ще подрежат корените на всяка реакция и ще осигурят стопанския и културния разцвет на нашия народ. Едновременно с това то укрепява дружбата на Народната република България с всички демократически народи и на първо място с новите демокрации и с нашия общ съюзник и защитник – великия СССР. И по тоя начин то осигурява неприкосновеността на нашата земя, мира, безопасността и независимостта на нашата родина.

Ние изпитваме истинска гордост от нашата народна армия, чиято млада струя днес положи клетва за вярна служба на Народната република, тя тясно и завинаги е свързана с народа. Тя е сраснала с неговите стремежи и идеали и, вярна на заветите на нашите революционери, следвайки примера на своята старша сестра – доблестната Червена армия, тя стои на стража на свободата и независимостта на нашата родина!

Великата Октомврийска революция пресече корените на царския империализъм, премахна и най-малките следи от експанзионистически, завоевателни стремежи във външната политика на Съветския съюз. Нашата освободителка Русия вече не е друго, освен великата нация на Плеханов и Ленин, на Белински и Чернишевски, на Пушкин и Толстой, на Горки и Чехов, на Суворов и Кутузов, на плеядата руски гении във всички области на науката, литературата и изкуствата, които признава и цени целият културен свят.

Тя днес е могъщият Съюз на съветските социалистически републики, който, възглавяван от своя гениален вожд Сталин, сломи гръбнака на хитлеристкото чудовище и спаси човешката цивилизация от гибел. Към тая Русия, която днес е опора на мира и демокрацията и към която теготее целият славянски мир, всички демократични народи, българската демокрация питае неограничено доверие и й изказва своята дълбока благодарност за двукратното освобождение от чужд гнет.

Вечна слава на падналите в боевете за освобождението на България бойци и революционери!

Безгранична синовна почит и уважение към останалите живи представители на славното поколение на старите наши революционери и опълченци!

Да крепне нерушимата българо-съветска дружба – завет на нашата национална революция и опора на свободна и независима, силна и щастлива България!

Сподели