Цветан Спасов (1919-1944) – поет-комунист, загинал за свободата на България
Когато животът ме гневно притисне
със своята силна и груба ръка,
несетно си спомням за дякона Левски
в стихията бурна на трудна борба.
И аз не заплаквам. И аз не оплаквам
на своята младост смрачения ден,
защото в очите ме Дяконът гледа
със поглед спокоен и бодро засмен.
И той ми говори, че трябва да бъда
корав като камък и всякога смел,
че трябва да срещнем открито и будно
живота разбуен, широк, накипел;
че трябва да любя народа си беден,
от грижи чемерни безспирно люлян,
та в земите бели, бездушни и ледни
да грее във него спасителен плам;
че младите – те са надеждата на света,
която разтапя смразени гърди,
която откърмя от пламък приветен
за утрото ново засмени зари.
Когато животът ме гневно притисне
със своята груба и силна ръка,
несетно си спомням за дякона Левски
в стихията бурна на трудна борба.
И аз не заплаквам, и аз не оплаквам
на моята младост смрачения ден,
защото в очите ме Дяконът гледа
с поглед спокоен и бодро засмен.
И моята млада и силна десница
издигам със вяра и тръгвам напред, –
със моите верни бодри връстници
да срещнем зората със весел привет.
