Ново издание на „Едноетажна Америка“ от Иля Илф и Евгений Петров

През 2018 г. на български език беше преиздаден пътеписът на съветските писатели Иля Илф и Евгений Петров, представящ впечатленията от пътуването им до САЩ през есента на 1935 г. (книгата „Едноетажна Америка“ е отпечатана през 1937 г.) Обикаляйки 25 американски щата, посещавайки стотици градове и срещайки се с хора от най-различни прослойки, авторите на „Дванадесетте стола“ и „Златният телец“, представят своята критична гледна точка за прочутия „американски начин на живот“. Илф и Петров не изпадат в голословно отрицателство, а отчитат както положителните, така и (преобладаващо) отрицателните страни на живота в САЩ. Критиката на съветските писатели е оценена от различни авторитетни американски издания и цитати от тях могат да бъдат прочетени на една от вътрешните корици на книгата:

„Една от най-добрите книги, написани за Америка от чужденци.“

News Courier, North Carolina

„Не са много чуждестранните посетители, които са пътували по-далеч от „Бродуей“ или централните улици на Чикаго. Малцина са тези, които могат да разкажат своите впечатления с такава енергия и хумор.“

New York Herald Tribune

„Това е книга, която американците трябва да четат и обсъждат. Нямаме право да сме гневни от описаната картина. Тя е едно необходимо напомняне за живота ни и това, което ни заобикаля.”

Saturday Review of Literature

„Тази книга трябва да се чете с голямо внимание. Американците могат само да спечелят, ако погледнат нещата от този ъгъл.”

Allentown Morning Call

 

Тук споделяме някои от по-интересните впечатления и разсъждения на двамата съветски писатели за „едноетажна Америка“:

Как се е получило така, че най-богатата в света страна, страната на земеделците и животновъдите, на златото и удивителната индустрия, страната, чиито ресурси са достатъчни, за да се създаде рай в нея, не може да даде на народа вкусен хляб, прясно месо, краве масло и зрели домати?

Ние видяхме около Ню Йорк пущинаци, обрасли с бурени, изоставени парчета земя. Тук никой не сееше зърнени храни, не отглеждаше добитък. Не видяхме тук нито квачки с пилета, нито градини.

– Видите ли – казаха ни – това просто е неизгодно. Тук е невъзможно да конкурираш монополите от Запад.

Някъде в кланиците на Чикаго колеха добитъка и го разкарваха из цялата страна в замразен вид. Някъде от Калифорния мъкнеха охладени кокошки и зелени домати, които трябваше да доузряват във вагоните. И никой не смееше да влезе в борба с могъщите монополисти.

…В Америка народното хранене, както и всички останали отрасли, е организирано на един принцип – изгодно или неизгодно. Около Ню Йорк е неизгодно да се отглежда добитък и да се обработват градини. Ето защо хората ядат замразено месо, осолено масло и недозрели домати. На някакъв си гешефтар е изгодно да продава дъвка – и приучили народа на това жвакане. Киното е по-изгодно от театъра. Затова киното се е разраснало, а театърът е в немилост, макар в културно отношение американският театър да е много по-значителен от киното…

***

Тротоарите са безлюдни. Затова пък платната на улиците са запълнени с автомобили. Те заемат всички свободни места от двете страни. Забранено е спирането само срещу пожарните кранове или входовете, за което свидетелства надпис: „No parking“! „Паркирането забранено“!

Понякога това се превръща в мъчително занимание – да намериш място, където можеш да оставиш колата, както говорят руснаците в Америка – „да се паркираш“! Една привечер ние се оказахме в Сан Диего, град на тихоокеанския бряг. Трябваше да оставим някъде колата, за да обядваме. И ние цял час се лутахме из града, изгаряни от желание „да се паркираме“. Градът беше така препълнен с коли, че не се намери място още за една, само за една кола.

***

Съвременната американска техника стои несравнимо по-високо от американското социално устройство. И в същото време, докато техниката произвежда идеални предмети, облекчаващи живота, социалното устройство не дава на американеца да припечели пари за покупката на тези предмети.

На изплащане – това е основата на американската търговия. Всички предмети, които се намират в дома на един американец, са купени на изплащане: печката, на която той готви, мебелите, на които седи, прахосмукачката, с помощта на която почиства стаите, дори самата къща, в която живее – всичко е получено на изплащане. За всичко това трябва да се плащат пари десетки години. Всъщност нито къщата, нито мебелите, нито чудните дреболии на механизирания бит не му принадлежат. Законът е много строг. От сто вноски може да си внесъл деветдесет и девет, но ако за стотната не ти стигнат пари, тогава си взимам предмета. За по-голямата част от народа собствеността е фикция. Всичко, дори креватът, на който спи върлият оптимист и запаленият защитник на собствеността, принадлежи не на него, а на промишлената компания или на банката. Достатъчно е да остане човек без работа и на следващия ден той започва ясно да разбира, че не е никакъв собственик, а най-обикновен роб като чернокожия, само че с бял цвят.

***

Рекламата до такава степен е проникнала в американския живот, че ако в едно чудно утро американците се събудят и видят, че рекламата е изчезнала, повечето от тях биха се отчаяли съвсем. Нямаше да знаят:

Какви цигари да пушат?

От кой магазин да купуват готови дрехи?

С какво разхладително питие да утолят жаждата си – кока-кола или джинджър ейл?

Какво уиски да пият – „Бял кон“ или „Джони Уокър“?

Какъв бензин да купуват – „Шел“ или „Стандарт ойл“?

В кой бог да вярват: баптиския или презвитерианския?

Невъзможно щеше да бъде да решат:

Заслужава ли си да се дъвче дъвка?

Кой филм е забележителен и кой направо гениален?

Трябва ли да отиде доброволец във флота?

Полезен или вреден е климатът на Калифорния?

И изобщо без реклами дявол знае какво би станало. Животът би се усложнил до невероятност. Би се наложило над всяка своя жизнена крачка американецът да мисли сам.

Не, с рекламата е много по-лесно. Американецът за нищо не трябва да размишлява. За него мислят големите търговски компании.

…И ето че рекламата ви дебне навсякъде; вкъщи и на гости, на улицата и по пътя, в таксито, в метрото, във влака, в самолета, в линейката на „Бърза помощ“ – навсякъде.

***

Ако попитате кое можем да наречем главна особеност на Съединените американски щати, можем да отговорим: ето тази къщурка в пустинята. В тази къщурка е представен целият американски живот: пълен комфорт в пустинята наред с бедните колиби на индианците. Напълно както в Чикаго, където наред с Мичиган авеню се намира сметище. Където и да отидете, пътешественико,, на север, на юг или на запад, в Ню Йорк, Ню Орлианс или Ню Джърси – навсякъде ще видите комфорт и бедност, мизерия и богатство, които като две неразделни сестри стоят уловени за ръка, край всички пътища и край всички мостове на великата страна.

***

…Техниката на американското кино не се нуждае от похвали – на всички е известно, че тя стои на много високо равнище – но така наречените „художествени“ филми просто плашат. Всички тези филми са под равнището на човешкото достойнство. На нас ни се струва, че е унизително за човек да гледа такива филми. Те са предназначени за птичи мозъци, за тъпото едро рогато човечество, за камилската непретенциозност. Камилата може цяла седмица да прекара без вода, определен сорт американски зрители може двадесет години наред да гледат безсмислени филми. Всяка вечер ние влизахме в салона на киното с някаква надежда, а излизахме с такова чувство, сякаш бяхме изяли омръзналата ни, известна във всичките й подробности [американска] закуска номер две. …Културният американец не признава правото на родната кинематография да се нарича изкуство. Нещо повече: той ще ви каже, че американската кинематография е морална епидемия, не по-малко вредна и опасна от скарлатината и чумата. Всички прекрасни постижения на американската култура – училища, университети, литература, театър, всичко това е угнетено, смазано от кинематографията. Можеш да бъдеш мило и умно момче, прекрасно да се учиш в училище, отлично да завършиш курса на университетските науки – и след няколко години редовно посещаване на кино да се превърнеш в идиот.

…[среща с американски кинодеец]: Прегледайте сега хилядите филми, изготвени в Холивуд през последните години и вие ще видите, че банкерът като отрицателен персонаж е изчезнал. Той дори се е превърнал в положителен тип. Сега това е добър, симпатичен делови човек, който помага на бедния или влюбения. Това е така, защото сега господари на Холивуд станаха банкерите, едрите капиталисти. И те, вече сами разбирате, няма да допуснат да ги показват във филмите като мерзавци. Ще ви кажа нещо повече. Американската кинематография е може би единствената промишленост, където капиталистите влязоха не само заради печалбата. Не е току-така, че ние правим идиотски филми. Заповядват ни да ги правим. Правят го нарочно. Холивуд планомерно тъпче главите на американците с глупости, кара ги да затъпяват със своите филми. Нито един сериозен жизнен въпрос няма да бъде засегнат в холивудски филм. Гарантирам ви това. Нашите господари няма да го допуснат. Тази многогодишна работа вече е дала страшни плодове. Отучили са напълно американския зрител да мисли. …У нас няма нито един независим човек освен Чаплин. Ние служим при своите господари и вършим всичко, което ни заповядват.

***

Буржоазията похити от народа изкуството. Но тя дори не иска да поддържа това откраднато изкуство. В Америка купуват отделни изпълнители и плащат за тях много пари. Скучаещите богаташи се преситиха от Шаляпин, Хайфец, Горовиц, Рахманинов, Стравински, Джили и Тоти дел Монте. За милионера не е толкова трудно да заплати десет долара за един билет. Но, виж, опера или симфоничен оркестър – това, разбирате ли, е много скъпо. Тези видове изкуство изискват дотации. Държавата не дава пари за това. Остава прославената американска благотворителност. Благотворителите издържат в цяла Америка само три оперни театъра, а от тях само нюйоркската „Метрополитен опера“ работи редовно цели три месеца в годината. Когато казвахме, че в Москва има четири оперни театъра, които работят цяла година с прекъсване само от три месеца, американците вежливо се учудваха, но дълбоко в душата си не вярваха.

***

След две мили се озовахме пред входа на село на индианците пуебло, единствено от индианските племена, което живее на същото място, където е живяло още преди появяването на белите хора в Америка. Всички останали племена са били изпъдени от своите територии и са били пропъждани по няколко пъти на все по-лоши и лоши места. Пуебло са запазили своята стара земя, само защото, както изглежда, в нея не се е намерило нищо, което би събудило интереса на белия човек – тук няма нито нефт, нито злато, нито въглища, нито удобни пасища. …Те живеят сред белите, изпълнени с мълчаливо презрение към тях. И досега не ги признават, като господари на страната. И това не е чудно, ако си спомним, че в историята на индианския народ не е имало случай едно племе да пороби друго.

…[Индианското племе] Наваго мразят и презират „бледоликите братя“, които ги унищожавали няколко столетия, изпъждали ги във все по-лоши места и в края на краищата ги натикали в безплодната пустиня. Тази омраза прозира във всеки поглед на индианеца. Индианецът ще превързва новороденото дете към малка дъска и ще го слага направо на мръсния пръстен под на вигвама, но няма да приеме от белия човек неговата култура. Индианците почти не се смесват с белите. Тази многовековна упорита съпротива на индианците е навярно едно от най-забележителните явления в историята на човечеството.

…Американците дори малко се гордеят със своите индианци. Така се гордее директорът на една зоологическа градина с рядък екземпляр стар лъв. Гордият звяр е много стар и вече не е опасен, ноктите му са се притъпили, зъбите му са паднали. Но кожата му е прекрасна. Уреждайки резервати, училища и музеи, забравят, че в основата на развитието на един народ лежи родният език. В индианските училища преподават само бели и само на английски език. А индианска писменост изобщо не съществува.

***

В продължение на няколко часа срещахме само еднообразни и жалки дъсчени колиби на чернокожи ратаи. Това беше еднообразие, предизвикано от крайна мизерия, някакъв стандарт на мизерията. Из пустите дворове, заградени с полусрутени плетища, не се виждаха не само крави, свине или кокошки, но дори и шепа слама. Това беше най-последната степен на бедността, пред която живописната мизерия на индианците можеше да се вземе за връх на благосъстояние, даже на разкош. Това беше в американския Юг, едно от най-плодородните места на земното кълбо.

…Роби вече няма в Съединените щати. По закон чернокожите там са пълноправни и свободни хора. Но нека само някой чернокож се осмели да влезе в кино, трамвай или църква, където има бели!

…Колкото по-нататък се придвижвахме по Южните щати, толкова по-често се сблъсквахме с всякакъв вид ограничения, създадени за чернокожите. Това бяха ту отделни тоалетни „за цветни“, ту специална пейка на автобусната спирка или специално отделение в трамвая. Тук даже църквите бяха специални – например за бели баптисти и за черни баптисти.

…В градчетата господстваше белият човек и ако някой чернокож се появяваше до прекрасна, увита в бръшлян видна къща в „резиденшъл парт“, то обезателно беше с четка, кофа или пакет, които показваха, че тук той може да бъде само слуга.

…На чернокожите милостиво разрешават да бъдат артисти. Види се, когато чернокожият е на подиума, а белият в ложата, той може да гледа на чернокожия отвисоко и неговото честолюбие на господар не страда. …Във всички филми и водевили чернокожите се представят като комични персонажи, които изобразяват глупави, но добродушни слуги. …При все това южният джентълмен смята, че чернокожите много го обичат. В кинодрамите из живота на земевладелците непременно фигурира стар побелял чернокож, който обожава своя господар и е готов да даде живота си за него.

Чернокожите в Южните щати са безправни ратаи, доведени до състоянието на домашни животни – тук те са роби.

…Естествено, според американските закони и особено в Ню Йорк чернокожият има право да седне на което и да е място между бели, да отиде в „бяло“ кино или „бял“ ресторант. Ала той самият никога няма да направи това. Защото много добре знае как завършват такива експерименти. Разбира се, него няма да го пребият както на юг, но че неговите най-близки съседи в повечето случаи незабавно демонстративно ще си излязат – това е несъмнено.

***

Кой знае защо, всеки път, когато започваш да прехвърляш през паметта си елементите, от които се оформя американския живот, спомняш си именно бандити, а ако не бандити, то рекетьори, а ако не рекетьори, то банкери, което изобщо е едно и също. Спомняш си целия този човешки измет, който замърсява свободолюбивата и работлива страна.

***

И така, право на свобода и на стремеж към щастие несъмнено съществува, но възможността за осъществяването на това право е извънредно съмнителна. В твърде опасно съседство с паричните подземия на Уолстрийт се намира това право. Затова пък външните форми на демокрация се съблюдават от американците с необикновена педантичност.

***

Форд никога няма да покани този млад инженер вкъщи на гости, но на работа те са равни, заедно правят автомобили. Форд познава и се обръща по име към много стари работници от своя завод: „Хелоу, Майк!“ или „Хелоу, Хенри!“. Тук те като че ли са равни, заедно правят автомобили. Но автомобилите ще продава само старият Хенри [Форд]. А старият Майк или старият Джон ще се изхабят и ще бъдат изхвърлени на улицата, както се изхвърля вече изхабен лагер.

***

На територията на Съединените американски щати живеят сто и двадесет милиона души. Тринадесет милиона от тях вече много години нямат работа. Заедно със семействата си те представляват четвърт от населението на цялата страна. А икономистите твърдят, че на територията на Съединените щати още сега, още днес, могат да се изхранват един милиард души.

***

Трябва човек да види капиталистическия свят, за да оцени поновому  света на социализма. Всички достойнства на социалистическото устройство на нашия живот, които от всекидневното съприкосновение с тях човек престава да забелязва, от разстояние изглеждат особено значителни. …Съветските хора в чужбина не са просто пътешественици, командировани инженери или дипломати. Всички те са влюбени, откъснати от своята любов – всяка минута си спомнят за нея. Това е особен патриотизъм, който не може да бъде понятен, да кажем, на американеца. …Средният американец не може да търпи отвлечени разговори и не засяга далечни от него теми. Него го интересува само онова, което е свързано непосредствено с неговия дом, автомобил или най-близки съседи. От живота на страната той се интересува само веднъж на четири години – по време на изборите за нов президент.

***

Страшни са престъпленията на американския капитализъм, който с удивителна ловкост е пробутал на народа най-долнопробно кино, радио и ежеседмични буламач на списанията, а е оставил за себе си Толстой, Ван Гог и Айнщайн, но е дълбоко равнодушен към тях.

На света всъщност има само един благороден стремеж на човешкия ум – да победи духовната и материалната мизерия, да направи хората щастливи. И онези хора в Америка, които са си поставили за цел да постигнат това – напредничави работници, радикални интелигенти, в най-добрия случай се смятат за опасни чудаци, а в най-лошия – за врагове на обществото. …Някакъв си Хърст или холивудски спекулант успяват да доведат добрите, честни, работливи средни американци до духовното равнище на диваци. …А на избирателя натрапват политически идеи, чието равнище не превишава равнището на среден холивудски филм.

***

Стимул на американския живот са били и са останали парите. Съвременната американска техника е напреднала и се е развила, за да могат по-бързо да се правят пари. Всичко, което носи пари, се е развивало, а всичко, което не носи пари, се е израждало и линеело. В надпреварата за пари газовите, електрическите, строителните и автомобилните компании са създали много високо жизнено равнище. Америка се е издигнала до висока степен на благосъстояние, като е оставила Европа далече зад себе си. И тъкмо сега е станало ясно, че тя е сериозно и тежко болна. И страната стигнала до пълен абсурд. Сега тя е в състояние да изхрани един милиард души, а не може да изхрани своите сто и двадесет милиона. Тя има всичко, за да създаде на хората спокоен живот, а се е устроила така, че цялото население се намира в състояние на тревога: безработният се страхува, че никога няма да намери работа, работещият се страхува да не загуби своята работа, фермерът се страхува от лоша реколта, защото цените ще скочат и той ще трябва да купува храна на високи цени, но той се бои и от добрата реколта, защото цените ще паднат и ще трябва да продава на безценица храната, страхуват се богатите, че бандити ще откраднат децата им, бандитите се страхуват, че ще ги сложат на електрическия стол, чернокожите се страхуват от съда на линча, политическите дейци се страхуват от изборите, човекът от средната класа се страхува да не се разболее, защото докторите ще вземат цялото му състояние, търговецът се страхува, че ще дойдат рекетьори и ще започнат да стрелят с картечници в тезгяха.

В живота на Съветския съюз е залегнала комунистическата идея. У нас има точна цел, към която страната върви. Ето защо ние, хората, които в сравнение с Америка засега имаме среден доход, в момента сме по-спокойни и щастливи, отколкото тя – страната на Морган и Форд, на двадесет и петте милиона автомобила, на милион и половина километра идеални пътища, страната на студената и топлата вода, на баните и сървиса.

***

Най-напред ние трябва да изучим Америка, да изучим не само нейните автомобили, турбогенератори и радиоапарати (това правим), но и самите методи на работа на американските работници, инженери, делови хора, особено на деловите хора, защото ако нашите стахановци надхвърлят нормите на американските работници, а инженерите често не отстъпват на американските (това ние чухме от самите американци), то много наши делови хора или ръководни стопански работници значително са изостанали още от американските делови хора по отношение на точността и акуратността в работата.

Няма да говорим сега за достойнствата на нашите стопански работници, за тяхната идейност и работоспособност. Това са достойнствата на комунистическата партия, която ги е възпитавала. Няма да говорим и за недостатъците на американските делови хора – за тяхната безидейност, алчност и безпринципност. Това са недостатъци на възпиталия ги капитализъм, за нас много по-важно е сега да се изучат техните достойнства и нашите недостатъци, защото е необходимо да се учим от тях.

…Американският делови човек има време за делови разговор. Американецът седи в своя офис, съблякъл сакото си и работи. Работи тихо, незабелязано, безшумно. Той никъде не закъснява, за никъде не бърза. Има един телефон. Него никой не го чака в приемната, защото „ъпойнтмънт“ (среща) се определя обикновено с абсолютна точност и за разговор не отива нито една излишна минута. Той се занимава само с работата, изключително с работата. Кога заседава – неизвестно. По всяка вероятност заседава много рядко.

Ако американецът е казал в разговора, даже мимоходом: „Ще свърша тази работа“, нищо не трябва да му се напомня. Всичко ще бъде направено. Умението да държиш на думата си, да държиш здравата, точно, да се пръснеш, но да удържиш на думата си – ето най-важното, на което трябва да се учим от американските делови хора.

***

В Ню Йорк беше свежо, духаше вятър, грееше слънце. Чудно красив е Ню Йорк! Но защо ти става тъжно в този велик град? Къщите са толкова високи, че слънчевата светлина пада само върху горните етажи. И цял ден не ви напуска впечатлението, че слънцето залязва. Още от сутринта залез. Навярно от това е така тъжно в Ню Йорк.

…Ню Йорк е в плен на автомобилите и автомобилите се държат в града като истински окупатори – убиват и осакатяват местните жители, държат се с тях строго, не им дават да гъкнат. Хората се отказват от много неща, само и само да напоят своите потисници с бензин, да заситят тяхната вечна жажда с масло и вода.

Освен автомобилите има още един страшен властелин в Ню Йорк. Това е грохотът. Грохотът се произвежда тук в грамадно количество. Под земята вие събуей, над главата гърми надземната железопътна линия, стотици хиляди мотори бучат едновременно по улиците, а когато настъпва нощта, когато шумът малко утихва, по-ясно се чуват тревожните и продължителни сирени на полицейските, пожарните и гангстерските автомобили. …И ако само в Ню Йорк има повече телефони, отколкото в цяла Англия, то безусловно в същия този Ню Йорк за един ден се употребяват повече прахове против главоболие, отколкото в Англия за половин година. В по-тихите райони на Ню Йорк квартирите са по-скъпи не защото са по-хубави, а защото тук има по-малко шум. В Ню Йорк търгуват с тишината и тази стока струва скъпо. Това е нещо като английски костюм. Скъпо, затова пък хубаво.

***

Какво може да се каже за Америка, която едновременно ужасява, възхищава, предизвиква жалост и дава примери достойни за подражание, за страна богата, бедна, талантлива и бездарна? Ние можем да кажем честно с ръка на сърцето: интересно е да наблюдаваме тази страна, но да живеем в нея не ни се иска.

Сподели