Фридрих Енгелс – “Семейството” (гл. ІІ от произведението “Произход на семейството, частната собственост и държавата”)

Морган, който е прекарал по-голямата част от живота си сред ирокезите, живеещи и сега още в щата Ню Йорк, и е бил осиновен в едно от техните племена (племето на сенеките), намерил сред тях една съществуваща система на родство, която била в противоречие с техните действителни семейни отношения. При тях господствувало онова лесно разтрогваемо от двете страни еднобрачие, което Морган означава като „семейство по двойки”. Потомството на такава брачна двойка било известно на всички и общопризнато: не можело да има съмнение за кого трябва да се отнасят наименованията баща, майка, син, дъщеря, брат, сестра. Но фактическата употреба на тия изрази противоречи на това. Ирокезът нарича свои синове и дъщери не само собствените си деца, но й децата на братята си, а те го наричат баща. Но децата на сестрите си той нарича свои племенници и племеннички, а те него – вуйчо. Ирокезката, напротив, наред със собствените си деца нарича свои синове и дъщери и децата на сестрите си, а те я наричат майка. Децата пък на своите братя тя нарича свои племенници и племеннички, а те я наричат своя леля. Също така децата на братя, както и тия на сестри, се наричат помежду си братя и сестри. А децата на една жена и децата на нейния брат се наричат взаимно братовчеди и братовчедки. И това не са само празни названия, а изрази на фактически съществуващи възгледи за близост и отдалеченост, за еднаквост и нееднаквост на кръвното родство; и тези възгледи служат за основа на една напълно разработена система на родство, която е в състояние да изрази няколко стотици различни родствени отношения на отделния индивид. Нещо повече: тази система е в пълна сила не само при всички американски индианци (досега не е намерено нито едно изключение), но почти без изменение важи също и за най-древните жители на Индия, за дравидските племена в Декан и за племената гаура в Индустан. Означенията за родство при тамилите в Южна Индия и при сенеките-ирокези в щата Ню Йорк са еднакви и днес за повече от двеста различни родствени отношения. И при тези индуски племена, както и при всички американски индианци родствените отношения, произтичащи от съществуващата форма на семейство, също са в противоречие със системата на родство.

Как да си обясним това? При решаващата роля, която играе родството в обществения строй при всички диви и варварски народи, значението на тази тъй широко разпространена система не може да бъде премахнато само с фрази. Една система, която е общовалидна в Америка, която съществува също и в Азия при народи от съвсем различна раса и от която повече или по-малко изменени форми често се срещат навсякъде в Африка и Австралия – една такава система трябва да бъде исторически обяснена, тя не може да бъде ликвидирана с няколко фрази, както се опита да направи например Мак Ленан. Наименованията баща, дете, брат, сестра не са просто някакви почетни звания, а носят съвсем определени, много сериозни взаимни задължения, чиято съвкупност съставлява съществена част от общественото устройство на тези народи. И обяснението се намери. На Сандвичевите острови (Хаваите) съществуваше още до първата половина на този век една форма на семейство, която е имала точно такива бащи и майки, братя и сестри, синове и дъщери, вуйчовци и лели, братовчеди и братовчедки, каквито изисква американската и древноиндуската система на родство. Но забележително! Системата на родство, съществуваща на Хавайските острови, също не съвпадаше с фактически съществуващата там форма на семейство. А именно, там всички деца на братя и сестри без изключение са братя и сестри и ги смятат за общи деца не само на тяхната майка и нейните сестри или на техния баща и неговите братя, а на всички братя и сестри на техните родители без разлика. Следователно ако американската система на родство предполага една несъществуваща вече в Америка по-примитивна форма на семейство, която действително още намираме на Хавайските острови, хавайската система на родство, от друга страна, ни дава указание за една още по-ранна форма на семейство, съществуването на която ние наистина вече никъде не можем да докажем, но която непременно трябва да е съществувала, защото иначе не би могла да възникне съответната система на родство.

„Семейството”– казва Морган – „е активният елемент; то никога не стои на едно място, а крачи напред от по-низша към по-висша форма; съответно с развитието на обществото от низш към по-висш стадий. Системите на родство са, напротив, пасивни; само през дълги периоди те регистрират прогреса, който семейството е направило с течение на времето, и претърпяват радикални изменения само тогава, когато семейството радикално се е изменило.”

 „Същото става” – добавя Маркс – „и с политическите, юридическите, религиозните, философските системи изобщо.” /виж „Конспект на книгата на Луис Х. Морган „Първобитното общество”” – бел.ред./. Докато семейството продължава да живее, системата на родство се вкостенява и докато последната продължава да съществува по силата на привичката, семейството я надраства. Но със същата сигурност, с която Кювие по намерени при Париж марсупиални кости от скелет на животно е можал да заключи, че те са принадлежали на торбесто животно и че там някога са живели измрели торбести животни, със същата сигурност можем от една исторически стигнала до нас система на родство да заключим, че е съществувала съответната на нея отмряла форма на семейството.

Току-що споменатите системи на родство и форми на семейство се различават от сега господстващите по това, че всяко дете има няколко бащи и майки. При американска система на родство, на която отговаря хавайското семейство, брат и сестра не могат да бъдат баща и майка на едно и също дете; а хавайската система на родство предполага едно семейство, в което, напротив, това е било правило. Тук пред нас са редица форми на семейство, направо противоречащи на ония, които досега обикновено са се смятали като единствено съществували. Традиционната представа познава само еднобрачието, наред с него многоженство на един мъж, а в краен случай още и многомъжество на една жена, и при това, както и подобава на морализиращия филистер, премълчава, че практиката негласно, но безцеремонно престъпва поставените от официалното общество граници. Изследването на пра-историята, напротив, ни показва състояние, при което мъжете живеят в многоженство, а техните жени едновременно в многомъжество, и затова децата на едните и другите се смятат за общи на всички; състояние, което също, преди да премине окончателно в еднобрачие, претърпява редица изменения. Тези изменения са такива, че кръгът на общата брачна връзка, първоначално много широк, се стеснява все повече и повече, докато в края на краищата остане само отделната двойка, която преобладава днес. Възпроизвеждайки по тоя начин историята на семейството в обратен ред, Морган, в съгласие с повечето от своите колеги, стига до извода, че е съществувало едно първобитно състояние, когато в рамките на едно племе господствували неограничени полови връзки, така че всяка жена е принадлежала на всеки мъж и също тъй всеки мъж – на всяка жена. За такова първобитно състояние се говори още от миналия век, но само с общи фрази; пръв Бахофен – и това е една от неговите големи заслуги – се отнесе сериозно към него и потърси следи от това състояние в историческите и религиозните предания. Днес ние знаем, че тези намерени от него следи ни връщат съвсем не до един обществен стадий на безредни полови отношения, а до една много по-късна форма, до груповия брак. Споменатият примитивен стадий на обществото – ако той действително е съществувал – спада към една толкова отдалечена в миналото епоха, че едва ли можем да очакваме да се намерят – сред социални изкопаеми, при изостанали в своето развитие диваци – преки доказателства, че той е съществувал някога. Заслугата на Бахофен се състои именно в това, че той постави изследването на тоя въпрос на преден план /бележка на автора под линия: Колко малко е разбирал Бахофен това, което е открил или по-точно отгатнал, той доказва, като нарича това първобитно състояние хетеризъм. С хетеризъм гърците са означавали – когато са въвели тая дума – сношаване на мъже, неженени или живеещи в еднобрачие, с неомъжени жени; това предполага винаги определена форма на брак, извън която стават тези сношения, и включва проституцията най-малкото вече като възможност. Друг смисъл тая дума никога не е имала и в тоя смисъл я употребявам и аз заедно с Морган. Извънредно важните открития на Бахофен са навред до невероятност мистифицирани поради неговата представа, че източникът на исторически възникналите отношения между мъжа и жената винаги са били съответните религиозни представи на хората, а не действителните условия на техния живот./

Напоследък е станало мода да се отрича този начален стадий на човешкия полов живот. Искат да спестят на човечеството тоя „позор”. И при това се позовават, освен на липсата на каквото и да е пряко доказателство, особено на примера на останалия животински свят; от последния Льотурно („Еволюция на брака и на семейството”, 1888г.) привежда многобройни факти, според които съвсем безредни полови връзки са присъщи и тук на една ниска степен на развитие. Но от всички тия факти аз мога само да заключа, че те абсолютно нищо не доказват за човека и неговите първобитни условия на живот. Чифтосването за по-дълго време при гръбначните животни се обяснява достатъчно с физиологични причини, например при птиците с нуждата на женската от помощ през време на мътенето; срещащите се при птиците примери на вярна моногамия не доказват нищо за хората, тъй като хората не произлизат от птици. И ако строгата моногамия е върхът на всяка добродетел, палмата на първенството принадлежи на тенията, която във всеки от своите 50-200 проглотиди, или членчета, има пълен женски и мъжки полов апарат и цял живот прекарва в съвъкупяване със самата себе си във всяко от тия членчета. Но ограничим ли се с бозайниците, там намираме всички форми на половия живот – безредни отношения, подобие на групов брак, многоженство, еднобрачие; липсва само многомъжеството, до което са могли да стигнат само хората. Дори нашите най-близки родственици, четириръките, ни показват всички възможни различия в групирането на мъжките и женските; а ако теглим още по-тесни граници и разгледаме само четирите човекоподобни маймуни, тук Льотурно може само да ни каже, че те са ту моногамни, ту полигамни, докато Сосюр, според Жиро-Тьолон, твърди, че те били моногамни. И най-новите твърдения на Вестермарк („История на човешкия брак”, Лондон, 1891г.) за моногамията на човекоподобните маймуни далеч още не са никакво доказателство. Накратко, данните са такива, че честният Льотурно признава:

„Впрочем при бозайниците съвсем няма строга пропорция между степента на интелектуалното развитие и формата на полово общуване.”

А Еспинас („Животинските общества”, 1877г.) направо казва:

„Стадото е най-висшата социална група, която можем да наблюдаваме при животните. То е съставено, така изглежда, от семейства, но още от началото семейството и стадото се намират в антагонизъм, те се развиват в обратна пропорция.”

Както се вижда от казаното по-горе, ние не знаем нищо определено за семейните и другите общностни групи на човекоподобните маймуни; сведенията по това пряко си противоречат. Това не е и чудно. Колко противоречиви са, колко много се нуждаят от критическа проверка и пресяване дори сведенията, които имаме за дивите човешки племена! А маймунските общества могат да се наблюдават още по-трудно от човешките. Следователно засега трябва да отхвърлим всякакво заключение от такива абсолютно ненадеждни сведения.

Напротив, цитираната фраза на Еспинас ни дава по-здрава опорна точка. Стадо и семейство при висшите животни не се допълват взаимно, а са противоположни едно на друго. Еспинас излага много добре как ревността на самците по време на загонването отслабва всякаква задружност на стадото или временно я разрушава.

„Там, където семейството е тясно сплотено, стадо се образува само като рядко изключение. Напротив, там, където господствуват свободни полови сношения, или полигамия, стадото се образува почти от само себе си… За да се образува стадо, семейните връзки трябва да са отслабнали и индивидът отново да е станал свободен. Затова така рядко срещаме при птиците организирани ята… При бозайниците, обратно, намираме до известна степен организирани общества именно защото тук индивидът не е погълнат от семейството… Следователно чувството за стадна общност не може да има при възникването си по-голям враг от чувството за семейна общност. Да го кажем направо: ако се е развила една по-висша от семейството обществена форма, това е могло да стане само защото тя е разтворила в себе си такива семейства, които са претърпели основни изменения; това не изключва, че именно поради това същите тези семейства намират по-късно възможност отново да се организират при несравнено по-благоприятни условия.” (Еспинас, цит. съч.; цитирано у Жиро-Тьолон: „Произход на брака и на семейството”, 1884г., с. 518–520).

Оттук се вижда, че животинските общества наистина имат известна стойност за заключения относно човешките общества – но само отрицателна. Доколкото знаем, висшето гръбначно животно познава само две форми на семейство: многоженство и съжителство по отделни двойки; в двете се допуска само един възрастен самец, само един съпруг. Ревността на самеца, едновременно свързваща и ограничаваща семейството, довежда животинското семейство до противоречие със стадото; поради тази ревност стадото, по-висшата форма на общуване, в едни случаи става невъзможно, в други загубва сплотеността си или се разпада по време на загонването, а в най-добрия случай се спъва в по-нататъшното си развитие. Само това е достатъчно доказателство, че животинското семейство и първобитното човешко общество са несъвместими неща, че изтръгващите се от животинското състояние първобитни хора или не са познавали никакво семейство, или най-многото са познавали едно семейство, което не се среща при животните. Такова беззащитно животно като създаващия се човек би могло още да оцелее в незначителен брой дори при условията на изолация, когато висша форма на общуване е съжителството по отделни двойки, както – според твърдението на Вестермарк, който се опира на разкази на ловци – живеят горилата и шимпанзето. Но за да се излезе в процеса на развитието от животинското състояние и се осъществи най-великият прогрес, какъвто природата познава, се е искал още един елемент: да се замести недостатъчната защитна способност на отделния индивид с обединената сила и задружна дейност на стадото. Изхождайки от условията, при които живеят днес човекоподобните маймуни, преходът към човешко състояние би бил просто необясним; тези маймуни правят по-скоро впечатление на отклонили се странични линии, обречени на постепенно измиране и във всеки случай намиращи се в състояние на упадък. Само това е достатъчно, за да отхвърлим прокарването на каквито и да е паралели между формите на семейството при тях и при първобитния човек. Взаимна търпимост на възрастните самци, липса на ревност обаче са били първото условие за образуването на такива по-големи и дълготрайни групи, в чиято среда само е могло да се извърши превръщането на животното в човек. И наистина, какво намираме като най-стара, първоначална форма на семейството, съществуването на която в историята можем неоспоримо да докажем и която и днес още можем да изследваме тук-таме? Груповия брак, формата на брак, при която цели групи мъже и цели групи жени си принадлежат взаимно и която оставя много малко място за ревност. И по-нататък, при по-късна степен на развитие, намираме такава представляваща изключение форма като многомъжеството, което в още по-голяма степен е в крещящо противоречие с каквото и да е чувство на ревност и поради това е непознато на животните. Но известните на нас форми на групов брак са съпроводени от толкова своеобразно заплетени условия, че по необходимост сочат за по-ранни, по-прости форми на полово общуване, а заедно с това, в последна сметка, и за един период на безредни полови връзки, отговарящ на прехода от животинското към човешкото състояние; затова позоваването на браковете при животните ни връща тъкмо към точката, от която те трябваше да ни отведат веднъж завинаги.

Защото какво значи: безредни полови връзки? Това значи, че сега или в едно по-раншно време важещите забранителни ограничения тогава не са имали сила. Видяхме вече как е отпаднало ограничението, предизвикано от ревността. А че ревността е едно сравнително късно развило се чувство, е твърдо установено. Същото важи и за представата за кръвосмешение. Не само братът и сестрата са били първоначално мъж и жена, но и половата връзка между родители и деца и днес още е позволена при много народи. Банкрофт („Туземните племена от Тихоокеанските щати на Северна Америка”, 1875г., т.I) потвърждава съществуването на такива отношения при кавиатите край Беринговия проток, при кадиаките при Аляска, при тините във вътрешността на британска Северна Америка; Льотурно дава сведения за също такива факти при индианците чипедеи, при кукусите в Чили, при караибите, при карените в Индокитай; да не говорим за разказите на старите гърци и римляни за партяните, персите, скитите, хуните и др. Преди да е било открито кръвосмешението (а това е откритие, и то извънредно ценно), половата връзка между родители и деца не е могла да бъде по-отвратителна от тази между лица от различни поколения, а това се случва и днес дори в най-филистерските страни, без да възбужда голям ужас; дори стари „моми” на повече от шестдесет години понякога се омъжват, ако са достатъчно богати, за млади мъже на около тридесет години. А ако от най-първоначалните форми на семейство, които знаем, отхвърлим свързаните с тях представи за кръвосмешение – представи, които са напълно различни от нашите и често направо им противоречат, – ще получим една форма на полови връзки, която може да се означи само като безредна. Безредна дотолкова, доколкото още не е имало ограниченията, които обичаят е установил по-късно. Но от това съвсем не следва, че е неизбежно пълно безредие във всекидневната практика на тези връзки. Временно съжителство на отделни двойки съвсем не е изключено, както и сега, това става в повечето случаи дори в груповия брак. И ако най-новият отрицател на такова първобитно състояние, Вестермарк, окачествява като брак всеки случай, при който двата пола остават в съжителство до раждането на потомъка, трябва да се каже, че този вид брак е можел да се среща често при състоянието на безредните връзки, без да противоречи на безредността, т.е. на липсата на установени от обичая ограничения на половите връзки. Наистина Вестермарк изхожда от възгледа, че

„безредността включва потискането на индивидуалните наклонности”, така че „проституцията е нейната най-истинска форма”.

А на мене, напротив, ми се струва, че не може да бъде разбрано първобитното състояние, докато на него се гледа през очилата на публичния дом. На този въпрос ще се върнем при разглеждането на груповия брак.

Според Морган от това първобитно състояние на безредни полови връзки вероятно твърде рано се е развило:

  1. Кръвнородственото семейство – първият стадий на семейството. Тук брачните групи са разделени по поколения: всички дядовци и баби в рамките на семейството са мъж и жена помежду си, също тъй и техните деца, т.е. бащите и майките; децата на последните от своя страна образуват трети кръг общи съпрузи, а техните деца – правнуците на първите – четвърти кръг. Следователно в тази форма на семейство от взаимните съпружески права и задължения (както днес бихме казали) са изключени само прадеди и потомци, родители и деца. Братя и сестри, братовчеди и братовчедки от първа, втора и по-далечна степен на родство са всички помежду си братя и сестри и именно затова мъже и жени едни на други. Родственото отношение между брат и сестра при този стадий на семейството включва половата връзка между тях като нещо, което се разбира от само себе си /Бележка под линия на автора към изданието от 1884г.: В едно писмо от пролетта на 1882 г. Маркс се изказва с най-резки изрази за пълното изопачаване на първобитната епоха във Вагнеровия текст на „Нибелунгите”. „Де се е чуло и видяло брат да прегърне сестра като невяста.” На тия Вагнерови „богове на сладострастието”, които съвсем по модерен начин придават на своите любовни похождения по-голяма пикантност с известна доза кръвосмешение, Маркс отговаря: „В първобитната епоха сестрата е била жена и това е било нравствено”.

/Бележка под линия на автора към изданието от 1891г.: Един френски приятел и Вагнеров почитател не е съгласен с тая бележка и казва, че още в „Старата Еда”, която е послужила на Вагнер за основа, в „Егисдрека”, Локи упреква Фрайя: „Пред боговете прегърна ти собствения си брат”. Следователно бракът между брат и сестра още тогава бил забранен. „Егисдрека” е израз на едно време, когато вярата в старите митове била разрушена; това е чисто лукиановски тип сатира против боговете. Ако Локи като Мефистофел прави такъв упрек на Фрайя – това говори по-скоро против Вагнер – и няколко стиха по-нататък Локи казва на Нийордр: „Със своята сестра ти сътвори (такъв) син”. Нийордр наистина не е ас, а ван и в „Сага за Инглингите” той казва, че браковете между братя и сестри в земята на ваните били нещо обичайно, когато при асите не било така”. Това би могло да бъде указание, че ваните са по-стари богове от асите. Във всеки случай Нийордр живее между асите като между равни на него и затова „Егисдрека” е по-скоро едно доказателство, че по времето, когато са се създавали норвежките саги за боговете, бракът между братя и сестри, поне между боговете, още не е предизвиквал отвращение. Ако някой иска да оправдае Вагнер, той би направил по-добре вместо на „Еда” да се позове на Гьоте, който в баладата за бога и баядерката прави една подобна грешка относно религиозното отдаване на жените в храмовете, твърде много сближавайки тоя обичай със съвременната проституция. /.

Типичен пример на такова семейство би могло да бъде потомството на една двойка, при което във всяко следващо поколение всички помежду си са братя и сестри и тъкмо затова са мъже и жени помежду си.

Кръвнородственото семейство е отмряло. Дори най-първобитните народи, за които разказва историята, не дават нито един доказуем пример за него. Но че такова семейство непременно трябва да е съществувало, ни принуждава да приемем хавайската, още съществуваща в цяла Полинезия система на родство, която изразява такива степени на кръвно родство, каквито могат да възникнат само при тая форма на семейство; принуждава ни цялото по-нататъшно развитие на семейството, което предполага съществуването на тази форма като необходим първоначален стадий.

  1. Пуналуално семейство. Ако първата крачка напред в организацията на семейството се е състояла в изключването от половата връзка помежду им на родители и деца, втората се е състояла в изключването на сестри и братя. Този прогрес е бил поради по-голямата еднаквост по възраст на участниците безкрайно по-важен, но и по-труден от първия. Той се извършвал постепенно, започвайки вероятно с изключването на родните братя и сестри (т.е. от майчина страна) от половата връзка отначало в отделни случаи, като постепенно се превръщало в правило (на Хавайските острови още се срещали изключения и през тоя век) и завършило със забраната на брака дори между странични братя и сестри, т.е. по нашето означение между децата, внуците и правнуците на родни братя и сестри. Това според Морган е

„прекрасна илюстрация как действа принципът на естествения подбор”.

Няма съмнение, че племената, при които кръвосмешението е било ограничено в резултат на този прогрес, е трябвало да се развиват по-бързо и по-пълно, отколкото ония, при които бракът между братя и сестри е оставал правило и повеля. А колко силно се е почувствало въздействието на този прогрес, доказва произлязлата непосредствено от него и далеч надхвърляща първоначалната цел институция род, който образува основата на обществения строй на повечето – ако не и на всички – варварски народи по земята и от който в Гърция и Рим ние непосредствено преминаваме в цивилизацията.

Всяко първоначално семейство е трябвало да се разпадне най-късно след няколко поколения. Първобитното комунистическо общо домашно стопанство, което без каквито и да било изключения господствува чак до напредналия среден стадий на варварството, обусловило максимални размери на семейната общност, които са се менили според условията, но са били повече или по-малко определени за всяка местност. Щом възникнала представата за неприличността на половата връзка между деца от една майка, тя непременно е оказвала въздействие при раздробяването на старите и основаването на нови домашни общини (които впрочем не задължително съвпадали със семейната група). Една или няколко редици сестри образували ядрото на едната община, техните родни братя – ядрото на другата. По този или по подобен начин от кръвнородственото семейство произлязла формата, наречена от Морган пуналуално семейство. Според хавайския обичай известен брой сестри, родни или по-далечни (т.е. братовчедки от първа, втора или по-далечна степен), били общи жени на своите общи мъже, от които обаче били изключени техните братя; сега тези мъже се наричали помежду си не вече братя, каквито и не е било вече нужно да бъдат, а пуналуа, т.е. близък другар, нещо като associe /съдружник – бел.ред./. Също така редица родни или по-далечни братя имали известен брой жени, но не свои сестри, в общ брак и тези жени се наричали една друга пуналуа. Това е класическият облик на една семейна формация, която по-късно претърпяла редица видоизменения и чиято съществена характерна черта била взаимната общност на мъжете и жените в рамките на определен семеен кръг, от който обаче са изключени братята на жените – отначало родните, а по-късно и по-далечните, – а, от друга страна, и сестрите на мъжете.

Тази именно семейна форма ни възпроизвежда с най-пълна точност степените на родство, изразени в американската система. Децата на сестрите на моята майка са все още и нейни деца, също тъй и децата на братята на моя баща са и негови деца и те всички са мои братя и сестри; но децата на братята на моята майка са сега нейни племенници и племеннички, децата на сестрите на моя баща са негови племенници и племеннички, а те всички са мои братовчеди и братовчедки. Защото докато мъжете на сестрите на моята майка са все още и нейни мъже, а също така жените на братята на моя баща са и негови жени – правно, ако не винаги фактически, – общественото заклеймяване на половата връзка между братя и сестри разделя децата на братята и сестрите, третирани досега безразборно като братя и сестри, на два класа: едните си остават както по-рано (по-далечни) братя и сестри помежду си, а другите – в единия случай децата на брата, в другия децата на сестрата – не могат да бъдат вече братя и сестри, не могат да имат вече общи родители – нито общ баща, нито обща майка, нито двамата заедно; и затова за пръв път тук става необходим класът на племенниците и племенничките, на братовчедите и братовчедките, който при по-раншния семеен строй би бил безсмислен. Американската система на родство, която изглежда пълна безсмислица при всяка семейна форма, почиваща върху един или друг вид еднобрачие, намира своето разумно обяснение и естествено обосноваване до най-малките подробности в пуналуалното семейство. Доколкото е била разпространена тази система на родство, дотолкова поне е трябвало да съществува и пуналуалното семейство или някаква подобна на него форма.

За тази форма на семейство, чието действително съществуване на Хавайските острови е доказано, ние щяхме да имаме вероятно сведение от цяла Полинезия, ако благочестивите мисионери, както някога испанските монаси в Америка, биха могли да видят в такива противохристиянски отношения нещо повече от прост „ужас” /Бележка под линия на автора: Следите на безразборни полови връзки, така нареченото „греховно зачатие”, което Бахофен мисли, че е открил, водят – сега не можем да се съмняваме вече в това – към груповия брак. „Ако Бахофен счита тези бракове „пуналуа” за „незаконни”, някой от онзи период би счел повече от сегашните бракове между близки и далечни братовчеди от бащина или майчина страна за също такова кръвосмешение – като бракове между кръвни братя и сестри”(Маркс)./ Когато Цезар ни разказва за бритите, които тогава се намирали в средния стадий на варварството, че „при тях по десет или дванадесет мъже имат общи жени, и то най-вече братя заедно с братя и родители заедно с деца” – това се обяснява най-добре като групов брак. През периода на варварството майките нямали десет-дванадесет сина, достатъчно възрастни, за да могат да имат общи жени, но американската система на родство, която отговаря на пуналуалното семейство, дава много братя, защото всички близки и далечни братовчеди на един мъж са негови братя. Изразът „родители заедно с деца” може да е погрешно схващане на Цезар; при тая система все пак не е абсолютно изключено баща и син или майка и дъщеря да са се намирали в една и съща брачна група, но затова пък тя изключва баща и дъщеря или майка и син от такава група. Също така с тази или подобна форма на групов брак най-лесно се обясняват съобщенията на Херодот и други древни автори за общност на жените при дивите и варварските народи. Това важи и за съобщенията на Уотсън и Кей („Населението на Индия”), за тикурите в Ауд (северно от Ганг):

„Те живеят заедно” (т.е. полово) „почти безразборно в големи общности, и ако двама души се сметат за мъж и жена, тази брачна връзка е само номинална.”

Непосредствено от пуналуалното семейство, изглежда, е произлязла в повечето случаи институцията на рода. Наистина и австралийската система на брачни класове /става дума за брачните класове или секции – особени групи, на които са се делели повечето австралийски племена. Мъжете от всяка група можели да встъпват в брак само с жени от определена друга група; във всяко племе имало по 4-8 такива групи – бел.ред./ е можела да бъде отправна точка за него: при австралийците има родове, но още няма пуналуално семейство, а има една по-груба форма на групов брак.

При всички форми на групово семейство не е известно кой е бащата на едно дете, но е известно коя е майка му. Макар тя да нарича всички деца на цялото семейство свои деца и да има майчински задължения към тях, все пак тя разпознава своите родни деца сред другите. Следователно ясно е, че щом съществува групов брак, произходът може да се докаже само от майчина страна, следователно признава се само женската линия. И действително така е при всички диви и намиращи се в низшия стадий на варварството народи; и втората голяма заслуга на Бахофен е, че той пръв откри това. Изключителното признаване на произхода по майка и развилите се от него с течение на времето наследствени отношения той означава с наименованието майчинско право. За краткост аз запазвам този термин; но той е неправилен, защото на тази степен на обществено развитие не може още да става и дума за право в юридически смисъл.

Ако вземам сега от пуналуалното семейство една от двете типични групи, а именно групата родни и по-далечни (т.е. произхождащите от първа, втора или по-далечна степен) сестри заедно с техните деца и техните родни или по-далечни братя от майчина страна (които, според нашата предпоставка, не са техни мъже), ще имаме точно онзи кръг от лица, които по-късно ще се появят като членове на рода в неговата първоначална форма. Те всички имат една обща родоначалница; поради произхода си от нея всички женски потомци на всяко поколение са сестри. Но мъжете на тези сестри вече не могат да бъдат техни братя, следователно не могат да произхождат от тази родоначалница, следователно не влизат в кръвнородствената група, по-късния род; техните деца обаче спадат към тази група, тъй като произходът от майчина страна е единствено решаващ, защото е единствено известен. След като се утвърдила забраната на полова връзка между всички братя и сестри, дори и между най-далечните странични роднини по майчина линия, горната група се превърнала в род, т.е. тя се конституирала като установен кръг от кръвни роднини по женска линия, които не могат да встъпват в брак помежду си, кръг, който от тогава все повече и повече се утвърждава от други общи, обществени и религиозни институции и се отличава от другите родове на същото племе. Повече подробности за това – по-късно. Но щом намираме, че родът не само неизбежно, но дори напълно естествено се развива от пуналуалното семейство, съвсем очевидно е, че трябва да се приеме като почти сигурно някогашното съществуване на тази семейна форма за всички народи, при които може да се докаже наличието на родови институции, т.е. за почти всички варварски и културни народи.

Когато Морган е писал своята книга, нашите знания за груповия брак бяха още много ограничени. Знаеше се нещо за груповите бракове на организираните в класове австралийци, а освен това още в 1871г. Морган беше обнародвал стигналите до него сведения за хавайското пуналуално семейство. Пуналуалното семейство даде, от една страна, пълно обяснение на господстващата при американските индианци система на родство, която за Морган беше изходна точка на всичките му изследвания; от друга страна, то послужи като готова отправна точка за извеждането на майчинскоправния род; то представляваше, най-после, една много по-висока степен на развитие от австралийските класове. Затова разбираемо е, че Морган го разглежда като онази степен на развитие, която по необходимост е предхождала брака по двойки, и че му приписва всеобщо разпространение в древно време. Оттогава ние се запознахме с редица други форми на групов брак и сега знаем, че в това отношение Морган е отишъл прекалено далеч. Но все пак той е имал щастието да намери в своето пуналуално семейство най-висшата, класическата форма на груповия брак, оная именно форма, изхождайки от която преходът към една по-висша форма се обяснява най-просто.

Най-същественото обогатяване на нашите знания за груповия брак дължим на английския мисионер Лоримър Файсън, който години наред е изучавал тази семейна форма на нейната класическа почва – в Австралия. Най-низшата степен на развитие той е намерил при австралийските негри в Маунт Гамбир в Южна Австралия. Тук цялото племе е разделено на два големи класа – кроки и кумите. Половите връзки в рамките на всеки от тия класове са строго забранени; затова пък всеки мъж от единия клас е по рождение съпруг на всяка жена от другия клас и тя е негова съпруга по рождение. Не отделните индивиди, а целите групи са в брак една с друга, клас с клас. И трябва да се отбележи, че тук не се правят никакви ограничения на половите връзки поради разлика във възраст или близко кръвно родство освен ограниченията, обусловени от разделянето на два екзогамни класа. Всеки кроки има за законна съпруга всяка жена кумите; но тъй като неговата собствена дъщеря, като дъщеря на жена кумите, е според майчинското право също така кумите, по силата на това тя е по рождение съпруга на всеки кроки, следователно и на своя баща. Във всеки случай организацията по класове, каквато я знаем, не поставя никаква пречка за това. Следователно или тази организация е възникнала в едно време, когато, въпреки смътния стремеж да бъде ограничено кръвосмешението, човек не е виждал още нищо ужасно в половата връзка между родители и деца, и в такъв случай тази система ще е произлязла непосредствено от едно състояние на безредно полово общуване – или пък половата връзка между родители и деца е била вече забранена от обичая, когато са възникнали брачните класове, и в такъв случай сегашното състояние сведочи за съществуването преди това на кръвнородствено семейство и е първата крачка към отказването от него. Последното е по-вероятно. Доколкото ми е известно, примери за брачно общуване между родители и деца в Австралия не се споменават, а по-късната форма на екзогамия – родът, основан върху майчинското право – също, обикновено, мълчаливо предполага забраната на такова общуване като заварено положение още при основаването на този род.

Системата на двата класа се намира освен в Маунт Гамбир в Южна Австралия още и далече на изток по реката Дарлинг и на североизток в Квинсленд – следователно тя е широко разпространена. Тя изключва само браковете между братя и сестри, между братови деца и между сестрини деца от майчина страна, защото последните спадат към един клас; напротив, децата на брат и сестра могат да встъпват в брак. Една по-нататъшна крачка към възпрепятствуване на кръвосмешението намираме при племето камиларои по река Дарлинг в Нов Южен Уелс, където двата първоначални класа са се разпаднали на четири и всеки от тези четири класа, взет изцяло, е в брак с друг определен клас. Първите два класа са взаимни съпрузи по рождение; и в зависимост от това, дали майката е спадала към първия или втория клас, децата попадат в третия или четвъртия клас; децата на последните два класа, намиращи се помежду си също в брачни отношения, спадат към първия и втория клас. Така че едно поколение винаги спада към първия и втория клас, следващото – към третия и четвъртия, третото поколение – пак към първия и втория клас. Поради това децата на брат и сестра (от майчина страна) не могат да бъдат мъж и жена, но затова пък внуците на брата и сестрата могат да встъпват в брак. Този своеобразно комплициран строй се усложнява още повече от – във всеки случай по-късното – вмъкването в него на майчинско-правовия род, но тук не можем да се впускаме в подробности. И тъй виждаме, че стремежът да се възпрепятствува кръвосмешението се проявява все отново и отново, но инстинктивно, слепешката, без да се съзнава ясно целта.

Груповият брак, който тук, в Австралия, е още брак между класове, масово съпружество на цял клас мъже, често пръснати по целия континент, с един също тъй широко разпространен клас жени – този групов брак отблизо съвсем не изглежда тъй ужасен, както си го представя свикналата на публични домове филистерска фантазия. Напротив, минаха много години, докато само се догадиха за неговото съществуване, а в най-ново време то пак се оспорва. На повърхностния наблюдател той се представя като хлабаво еднобрачие, а на места като многоженство с практикувана от време на време изневяра. Нужни бяха дълги години проучване, както направиха Файсън и Хауит, за да открием в практиката на тия брачни отношения, в които обикновеният европеец вижда нещо подобно на това, което съществува в неговата родина, регулиращия закон, по силата на който чуждият австралийски негър на хиляди километри от своето родно място, сред хора, говорещи на непознат нему език, все пак нерядко във всеки лагер и във всяко племе намира жени, които без съпротива и без възмущение му се отдават, и по силата на който закон онзи, който има няколко жени, отстъпва на госта една от тях за през нощта. Там, където европеецът вижда безнравственост и беззаконие, всъщност господствува строг закон. Жените спадат към брачния клас на чужденеца и затова са негови съпруги по рождение; същият този нравствен закон, който предопределя двамата един на друг, забранява под страх на изгнание всяко общуване извън рамките на взаимно принадлежащите си брачни класове. Дори там, където жените ги отвличат, както става често и е правило в някои местности, законът на класовете се спазва акуратно.

Впрочем при отвличането на жени проличава вече следа от прехода към еднобрачие, поне във форма на брак по двойки: ако младият мъж е откраднал или отвлякъл момичето с помощта на свои приятели, то се използва полово от всички тях поред, но след това се признава за жена на младия мъж, който е устроил отвличането. И обратно, избяга ли отвлечената жена от мъжа и бъде ли хваната от друг, тя става негова жена и първият изгубва правото си на предимство. И така, наред с продължаващия общо взето да съществува групов брак и в неговите рамки възникват изключителни отношения – образуване на отделни двойки за по-дълго или по-кратко време, покрай това и многоженство, така че груповият брак и тук е в процес на отмиране и въпросът е само кой ще изчезне най-напред от сцената под европейско влияние: груповият брак или придържащите се към него австралийски негри.

Бракът по цели класове, какъвто господства в Австралия, е във всеки случай много низша и първоначална форма на груповия брак, докато пуналуалното семейство, доколкото знаем, е негова най-висша степен на развитие. Първият, изглежда, е форма, която отговаря на общественото развитие на скитащи диваци, вторият предполага вече относително устойчиви заселвания на комунистически общности и води непосредствено до следващата по-висока степен на развитие. Между двете тези форми на брак сигурно ще намерим още някои междинни степени; тук пред нас се намира една досега само разкрита, едва докосната област за изследване.

  1. Семейство по двойки. Известно съжителство по двойки за по-късо или по-дълго време се е срещало още в груповия брак или още по-рано; мъжът имал една главна жена (едва ли може да се каже любима жена) между многото жени и той бил за нея най-главният съпруг между другите. Това обстоятелство е допринесло немалко за объркването сред мисионерите, които виждат в груповия брак ту безредна общност на жени, ту произволно нарушаване на съпружеската вярност. Но такова обичайно съжителство по двойки трябвало все повече и повече да се затвърдява, колкото повече се развивал родът и колкото по-многобройни ставали класовете от „братя” и „сестри”, между които бракът бил сега невъзможен. Даденият от рода тласък за възпрепятстване на брака между кръвни родственици продължавал да действа. Така установяваме, че при ирокезите и при по-голямата част от другите индианци, които се намират в низшия стадий на варварството, бракът е забранен между всички роднини, които наброява тяхната система, а такива са няколко стотици видове. При тая растяща заплетеност на брачните забрани груповите бракове ставали все повече и повече невъзможни; те се измествали от семейството по двойки. При този стадий един мъж живее с една жена, но тъй, че многоженството и евентуалната изневяра остават право на мъжете, макар че първото рядко се случва поради икономически причини, докато от жените през цялото съжителство обикновено се изисква най-строга вярност й тяхната изневяра се наказвала жестоко. Но брачната връзка е за всяка страна лесно разтрогваема и децата принадлежат, както и по-рано, само на майката.

В това последователно провеждано изключване на кръвни роднини от брачната връзка също продължава да действува естественият подбор. По думите на Морган:

„Браковете между некръвнородствени родове са създавали физически и духовно по-силна раса; две прогресиращи племена са се смесвали и черепът и мозъкът на новите поколения се увеличавали природосъобразно, докато обхванели способностите и на двете”.

 Племена с родово устройство е трябвало следователно да вземат връх над изостаналите или със своя пример да ги увлекат след себе си.

Тъй че развитието на семейството в първобитната епоха се състои в непрекъснато стесняване на обхващащия първоначално цялото племе кръг, в рамките на който господствува брачна общност между двата пола. Чрез последователно изключване отначало на по-близки, а след това на все по-далечни роднини и накрая дори на роднините само по сватовство най-после всеки вид групов брак става практически невъзможен и в края на краищата остава една все още хлабаво обвързана брачна двойка – молекулата, с разпадането на която бракът изобщо престава. От това вече се вижда колко малко общо има индивидуалната полова любов в днешния смисъл на думата с възникването на еднобрачието. Това се доказва още повече и от практиката на всички народи, които се намират на тази степен на развитие. Докато при по-раншните форми на семейство мъжете никога не са били затруднени от липса на жени, а, напротив, са ги имали предостатъчно, сега жените станали рядкост и били търсени. Затова след появата на брака по двойки започват отвличанията и купуването на жени – широко разпространени симптоми, но нищо повече, на една настъпила, много по-дълбоко кореняща се промяна, симптоми, които, всъщност само методи да се набавят жени, педантичният шотландец Мак Ленан претвори в особени класове семейство: „брак-отвличане” и „брак-покупка”. Впрочем и при американските индианци, и другаде (на същата степен на развитие) сключването на брака е работа не на участниците в него, които често не са били и питани, а на техните майки. Така две съвсем непознати лица често ги сгодяват и те научават за сключената сделка едва когато наближи времето за сключване на брака. Преди сватбата младоженецът прави на родовите роднини на булката (т.е. на майчините й, а не на бащата и на неговите роднини) подаръци, които се смятат като откуп за отстъпеното момиче. Бракът може да бъде разтрогнат по желание на всеки от двамата съпрузи; но при много племена, например при ирокезите, постепенно се оформило отрицателно обществено мнение към такова разтрогване; при спорове като посредници се намесват родовите роднини на двете страни и само ако тяхната намеса не помогне, бракът се разтрогва, при което децата остават на жената, и всяка страна получава свободата отново да сключи брак.

Семейството по двойки, само по себе си прекалено слабо и прекалено неустойчиво, за да чувства нужда от собствено домакинство или дори само да го пожелае, съвсем не премахва комунистическото домашно стопанство, наследено от по-раншни времена. Но комунистическото домашно стопанство означава господство на жените в къщи, тъй както изключителното признаване на една родна майка, при невъзможността да се знае със сигурност родният баща, означава високо уважение към жените, т.е. към майките. Една от най-абсурдните, наследени от Просвещението в XVIII в. представи е, че в началото на развитието на обществото жената била робиня на мъжа. При всички диваци и всички варвари от низшия и средния стадий, отчасти и от висшия стадий, жената е не само свободна, но има и високоуважавано положение. Какво е това положение още при брака по двойки, може да засвидетелства Артър Райт, дългогодишен мисионер сред ирокезкото племе сенека:

„Що се отнася до техните семейства, по времето, когато те са живеели още в старите дълги къщи” (комунистически стопанства на няколко семейства)…„там винаги е господствал един клан” (род), „така че жените са вземали своите мъже от другите кланове” (родове) „…Обикновено женската част е господствала в къщи: запасите са били общи; но тежко и горко на нещастния съпруг или любовник, който е бил много ленив или много несръчен и не е внасял своя дял в общия запас. Колкото и деца или каквото и собствено имущество да е имал в къщи, той всеки момент е можел да получи заповед да събере парцалите си и да се пръждоса. И той дори не се и опитвал да се съпротивява; в къщи му ставало много горещо и не му оставало нищо друго, освен да се върне в своя собствен клан” (род) „или, което и ставало в повечето случаи, да потърси нов брак в друг клан. Жените били голяма сила в клановете” (родовете), „а също и навсякъде другаде. При случай те не се поколебавали да свалят някой главатар и да го деградират до прост воин”.

 Комунистическото домашно стопанство, в което повечето или всички жени се числят към един и същ род, а мъжете към различни родове, е реалната основа на онова повсеместно разпространено в първобитната епоха господство на жените, откритието на което е третата заслуга на Бахофен. В допълнение ще отбележа още, че сведенията на пътешествениците и мисионерите за обременяване на жените с прекомерна работа при диваците и варварите в никакъв случай не противоречи на казаното. Разделението на труда между двата пола се обуславя не от положението на жената в обществото, а от съвсем други причини. Народи, при които жените трябва да работят много повече, отколкото според нашите представи им се полага, често изпитват към жените много повече истинско уважение, отколкото нашите европейци. Дамата при цивилизацията, обкръжена от привидна почит и чужда на всякакъв истински труд, има безкрайно по-ниско обществено положение от извършващата тежка работа жена при варварството, която се смятала от своя народ за действителна дама (lady, frowa, Frau = госпожа) и е била по характера на положението си такава.

Дали бракът по двойки в Америка днес изцяло е изместил груповия брак – това трябва да решат по-подробните изследвания на намиращите се още във висшия стадий на дивачеството северозападни народи, и по-специално южноамериканските. За последните съобщават толкова разнообразни примери на полова волност, че тук едва ли може да се допусне пълно преодоляване на стария групов брак. Във всеки случай още не са изчезнали всички следи от него. Най-малко при четиридесет северноамерикански племена мъжът който се оженва за най-старата сестра, има право да вземе за свои жени и всички нейни сестри, щом достигнат необходимата възраст: остатък от общността на мъжете за цяла редица сестри. А за жителите на полуостров Калифорния (висш стадий на дивачеството) Банкрофт разказва, че те имат известни празненства, когато няколко „племена” се събират за безразборни полови сношения. Това са очевидно родове, които в тия празненства запазват смътния спомен за времето, когато жените от един род са имали като свои общи съпрузи всички мъже от друг род, и обратно. Този обичай съществува още в Австралия. При някои народи по-възрастните мъже, главатарите и магьосниците жреци експлоатират общността на жените за свои интереси и монополизират повечето от жените за себе си; но за това те на известни празници и на големи народни събори са длъжни да допускат старата общност и да оставят своите жени да се наслаждават с младите мъже. Цяла редица примери на такива периодични сатурналии /ежегодни празненства в древния Рим в чест на бог Сатурн, устройвани по време на зимното слънцестоене във връзка с привършване на земеделските работи. През време на тези празненства се устройвали масови пирове и оргии; в сатурналиите взимали участие и робите, на които се разрешавало да седят на една трапеза със свободните. В дните на сатурналиите царувала свобода на половите сношения. Думата „сатурналии” е станала нарицателна за означаването на разгулни пиршества и оргии – бел. ред./, когато старото свободно полово общуване отново влиза в сила за кратко време, дава Вестермарк на с. 28–29 на своята книга: при племената хо, сантал, пенджа и котар на Индия, при някои африкански народи и други. Странно е, че Вестермарк оттук прави извода, че това било остатък не от отричания от него групов брак, а от общия за първобитния човек и за другите животни период на загонване.

Тук стигаме до четвъртото голямо откритие на Бахофен, откритието на широко разпространената преходна форма от груповия брак към двойките. Това, което Бахофен представя като изкупление за нарушаване на старите повели на боговете – изкуплението, чрез което жената добива право на целомъдрие, е в действителност само мистичен израз на откупа, с който жената се откупува от старата общност на мъжете и добива право да се отдава само на един мъж. Този откуп се състои в ограничено отдаване: вавилонските жени трябвало да се отдават един път в годината в храма на Милита; други народи от Предна Азия са изпращали своите момичета за цели години в храма на Анаитис, където трябвало да се отдават на свободна любов с любимци по свой избор, преди да получат право да се омъжат; подобни обичаи, облечени в религиозно одеяние, са общи за почти всички азиатски народи между Средиземно море и Ганг. Изкупителната жертва става с течение на времето все по-лека, както забелязва и Бахофен:

„Повтарящото се всяка година отдаване отстъпва място на еднократната повинност, хетеризмът на матроните се заменя с хетеризма на девойките, практикуването му през време на брака – с практикуването му преди брака, безразборното отдаване на всички – с отдаването на определени лица” („Майчинско право”, стр.19).

При други народи религиозното одеяние липсва; при някои – траки, келти и др. в древността, при много коренни жители на Индия, при малайските народи, при тихоокеанските островитяни и при много американски индианци и днес още – момичетата се радват преди омъжването си на най-голяма полова свобода. Така е почти навред в Южна Америка, което може да засвидетелства всеки, който е проникнал там във вътрешността. Така например Агасис („Пътуване в Бразилия”, Бостън и Ню Йорк, 1886, стр. 266) разказва за едно богато семейство от индиански произход; когато се запознал с дъщерята, той попитал за нейния баща, като мислел, че той е мъжът на майката, който като офицер воювал във войната срещу Парагвай; но майката отговорила с усмивка: „Тя няма баща, тя е дете на случайността”.

„Така говорят винаги индианките или полуиндианките без срам или упрек за своите извънбрачни деца; и това съвсем не е нещо необикновено, а по-скоро обратното изглежда да е изключение. Децата…познават често само майка си, защото всяка грижа и отговорност лежи върху нея; за баща си те не знаят нищо; пък и на жената изглежда никога не минава и през ум, че тя или нейните деца могат да имат някакви претенции към него”.

Това, което изглежда странно тук на цивилизования човек, според майчинското право и в груповия брак е чисто и просто правило.

При някои други народи приятелите и роднините на младоженеца или сватбените гости упражняват по време на самата сватба наследеното от стари времена право върху невястата, като редът на младоженеца идва едва накрая: така е било на Балеарските острови и при африканските авгили в древността, а при племето бареа в Абисиния това се практикува и днес. При други народи пък някакво длъжностно лице, главатарят на племето или народа, касикът, шаманът, жрецът, князът или както и да се нарича той, е представител на общността и упражнява спрямо невястата правото на първата нощ. Въпреки всички неоромантични старания да бъде омаловажено това jus primae noctis /право на първа нощ – бел. ред./, то съществува като остатък от груповия брак и до ден днешен при повечето жители на Аляска (Банкрофт, „Туземни племена”, 1, 81), при племето таху в Северно Мексико (пак там, стр. 584) и при други народи; и то е съществувало през цялото средновековие най-малкото в първоначално келтски страни, където преминало направо от груповия брак, напр. в Арагония. Докато в Кастилия селянинът никога не е бил крепостен, в Арагония е господствало най-позорно крепостничество до декрета на Фердинанд Католик от 1486г. /Има се предвид т.нар. „Гваделупска сентенция от 21 април 1486г.” – арбитражно решение на испанския крал Фердинанд V Католик, което той взел под натиска на селското въстание в Каталония; кралят се намесил тук като арбитър между въстаналите селяни и феодалите. Решението предвиждало отмяна на закрепостяването на селяните към земята и премахване на редица най-омразни на селяните феодални повинности, включително правото на първата нощ; срещу това селяните трябвало да внесат голям откуп – бел. ред./. В този документ се казва:

„Ние постановяваме и обявяваме, че горепоменатите господа” (senyors, барони) „…също нямат право, когато селянинът се жени, да спят при жена му първата нощ, или в знак на своето господство през сватбената нощ, след като жената е легнала в леглото, да прекрачват последното и споменатата жена; също така упоменатите господа не могат да използват дъщерята или сина на селянина, срещу заплащане или без заплащане, против тяхната воля”. (Цитирано по каталонския оригинал у Зугенхайм, „Крепостничеството”. Петербург, 1861, стр.355).

Бахофен по-нататък е безусловно прав, когато навсякъде твърди, че преходът от това, което той нарича „хетеризъм”, или Sumpfzeugung, към еднобрачието се е извършил главно благодарение на жените. Колкото повече с развитието на икономическите условия на живота, т.е. с разложението на първобитния комунизъм и с растящата гъстота на населението, наследените от древността отношения на половете губят своя първобитно наивен характер, толкова повече е трябвало те да се виждат на жените унизителни и тягостни; толкова по-настойчиво е трябвало те да търсят избавление в правото на целомъдрие, във временен или траен брак само с един мъж.Този прогрес не е могъл да изхожда от мъжете между другото още и затова, че на тях изобщо никога, дори и до днес, не им е минавало и през ум да се откажат от приятностите на фактическия групов брак. Едва след като благодарение на жените се извършил преходът към брака по двойки, мъжете могли да въведат строгата моногамия – разбира се, само за жените.

Семейството по двойки възникнало на границата между дивачеството и варварството, най-вече във висшия стадий на дивачеството, и едва тук-там – в низшия стадий на варварството. То е характерната семейна форма за варварството, както груповият брак – за дивачеството, а моногамията – за цивилизацията. За да се развие то по-нататък до устойчива моногамия, били са нужни други причини освен действуващите дотогава. В съжителството по двойки групата била сведена вече до нейната последна единица, до нейната двуатомна молекула: до един мъж и една жена. Естественият подбор е извършил своята работа чрез последователно провежданото изключване от брачната общност; за него вече не останало нищо да върши в тая насока. Следователно, ако не са се появили нови обществени движещи сили, нямало е да има никаква причина от съжителството по двойки да се развие нова форма на семейство. Но тези движещи сили започнали да действат.

Напускаме сега Америка, класическата страна на семейството по двойки. Няма признак, който позволява да заключим, че там се развила една по-висша форма на семейство, че там преди откриването и завоюването й е съществувала някога и някъде трайна моногамия. Друго е положението в Стария свят. Тук опитомяването на домашни животни и развъждането на стада развило неподозирани дотогава източници на богатството и създало съвсем нови обществени отношения. До низшия стадий на варварството постоянното богатство се е състояло почти само в къщата, облеклото, грубите украшения и оръдията за добиване и приготвяне на храна: лодка, оръжия, покъщнина от най-прост вид. Храната е трябвало наново да се набавя ден след ден. А сега, със стадата от коне, камили, магарета, говеда, овци, кози и свини, настъпващите пастирски народи – арийците в индийското Петоречие и областта на Ганг, както и в тогава много по-богатите с води степи на Оксус и Яксартер /древните имена на реките Амударя и Сърдаря – бел.ред./, семитите по Ефрат и Тигър – са придобили едно имущество, което се нуждаело само от наглеждане и най-елементарни грижи, за да се размножава във все по-голям брой и да доставя най-обилна млечна и месна храна. Всички предишни начини за набавяне на храна отстъпват сега на заден план; ловът, по-рано необходимост, става сега лукс.

Но на кого е принадлежало това ново богатство? Без съмнение отначало на рода. Но частна собственост върху стадата навярно се е развила още отрано. Трудно е да се каже дали за автора на така наречената първа книга на Мойсей патриарх Аврам е бил притежател на своите стада по силата на собственото си право като глава на семейна общност или по силата на качеството си на фактически наследствен глава на един род. Сигурно е само това, че ние не бива да си го представяме като собственик в съвременния смисъл на думата. Сигурно е още и това, че на прага на достоверната история вече навсякъде намираме стадата като обособена собственост на главите на семействата, така както и произведенията на изкуството от варварската епоха, металически прибори, луксозни артикули и накрая, човешкия добитък – робите.

Защото сега било изнамерено и робството. За варварина от низшия стадий робът е бил безполезен. Затова и американските индианци постъпвали с победените неприятели съвсем различно, в сравнение с по-високата степен на развитие. Мъжете бивали убивани или пък приемани в племето на победителите като братя; жените се омъжвали или също били приемани за членове на победилия род заедно с оцелелите им деца. Човешката работна сила в този стадий още не дава що-годе забележим излишък над разноските за нейната издръжка. С въвеждането на скотовъдството, на обработката на металите, тъкачеството и, най-после, на полевъдството положението се изменило. Както тъй лесно постижимите по-рано съпруги сега придобили разменна стойност и бивали купувани, така станало и с работната сила, особено след като стадата окончателно преминали в семейно владение. Семейството не се увеличавало така бързо както добитъкът. Нужни били повече хора, за да го наглеждат, а за това е могъл да бъде използван плененият неприятел, който освен това е могъл да се размножава също така добре, както и самият добитък.

Такива богатства, веднъж преминали в частно владение на отделни семейства и умножили се там бързо, нанесли силен удар на обществото, основано върху брак по двойки и майчинскоправов род. Бракът по двойки внесъл нов елемент в семейството. До родната майка той поставил достоверния роден баща, който при това е бил вероятно повече достоверен, отколкото мнозина „бащи” днес. Според тогавашното разделение на труда в семейството на мъжа се падало доставянето на храната и на необходимите за това средства на труда, следователно и собствеността върху тях; той ги вземал със себе си в случай на раздяла, както и жената си запазвала покъщнината, следователно според обичая на тогавашното общество мъжът бил и собственик на новия източник на храна – добитъка, и по-късно на новото средство на труда – робите. Но според обичая на същото това общество неговите деца не могли да го наследяват, защото с наследяването положението било следното.

Според майчинското право, т.е. докато произходът бил воден само по майчина линия, и според първоначалния обичай за наследяване в рода отначало роднините в рода наследявали умрелите членове на своя род. Имуществото трябвало да остане в рода. При незначителността на предметите то може би отдавна преминавало на практика в ръцете на най-близките родственици, т.е. в ръцете на кръвните роднини от майчина страна. Но децата на умрелия мъж спадали не към неговия род, а към рода на майката; те наследявали майката – отначало заедно с останалите нейни кръвни роднини, а по-късно може би на първо място; обаче те не могли да наследяват своя баща, защото не спадали към неговия род, а неговото имущество трябвало да остане в този род. Затова след смъртта на притежателя на стада неговите стада преминавали преди всичко в ръцете на братята и сестрите му и на децата на сестрите му или на потомците на сестрите на майка му. А собствените му деца били лишавани от наследство.

И така колкото повече богатствата се умножавали, толкова те, от една страна, придавали на мъжа по-влиятелно положение в семейството, отколкото на жената, а, от друга страна, пораждали стремеж да бъде използвано това засилено положение, за да се измени обичайният ред на наследяване в полза на децата. Но това не могло да стане, докато произходът се определял според майчинското право. То следователно трябвало да бъде премахнато и било премахнато. Това съвсем не било така трудно, както ни изглежда днес. Защото тази революция – една от най-коренните, които е преживяло човечеството – не е било нужно да засегне който и да било от живите членове на рода. Всички негови членове са могли да си останат това, което са били по-рано. Достатъчно било простото решение – потомците на мъжете членове на рода да остават занапред в него, а потомците на жените да бъдат изключвани, като преминават в рода на своя баща. С това били премахнати определянето на произхода по женска линия и правото на наследяване по майка и били въведени произходът по мъжка линия и правото на наследяване по баща. Ние не знаем нищо как и кога се е извършила тази революция при културните народи. Тя изцяло се отнася към предисторическата епоха. Но че такава революция се е извършила, това повече от достатъчно доказват събраните, и по-специално от Бахофен, данни за многобройни следи от майчинско право; колко лесно става тя, виждаме по редица индиански племена, при които тя се извършила едва неотдавна и още се извършва отчасти под влиянието на нарастващото богатство и на изменения начин на живот (преминаване от горите в прерията), отчасти под моралното въздействие на цивилизацията и мисионерите. От осем племена в поречието на Мисури шест имат мъжка, но две имат още женска линия на произход и съответно наследяване. При племената шоуни, миами, делавери се е вкоренил обичаят децата да бъдат прехвърляни в рода на бащата, като им се дава родово име, принадлежащо на неговия род, за да могат да наследяват бащата. „Вродена казуистика на човека – да изменя нещата, като им изменя имената! И да намери вратички, за да руши традицията в рамките на традицията, когато някой пряк интерес е давал достатъчна подбуда за това!” (Маркс). От това произлязла безнадеждна бъркотия, която могла да бъде отстранена и отчасти била отстранена с прехода към бащинското право. „Това, изглежда, е изобщо най-естественият преход” (Маркс). По това, какво могат да ни кажат специалистите по сравнително право за начина, по който се е извършил тоя преход при културните народи от Стария свят – разбира се, почти само хипотези, – сравни М. Ковалевски, „Очерк за произхода и еволюцията на семейството и частната собственост”, Стокхолм, 1890”.

Събарянето на майчинското право е било световноисторическо поражение на женския пол. Мъжът поел кормилото и в къщи, жената била унизена и потисната, станала робиня на неговата похот и прост инструмент за раждане на деца. Това принизено положение на жената, както изпъква то особено явно при гърците от героичната и още повече от класическата епоха, е било постепенно разкрасявано и лъжливо представяно, на места и обличано в по-меки форми, но в никой случай не е било премахнато.

Първият резултат от така установилото се самовластие на мъжете се проявява във възникващата сега междинна форма на патриархалното семейство. Това, което го характеризира главно, не е многоженството, за което ще говорим по-нататък, а

„организацията на известен брой свободни и несвободни лица в едно семейство под бащинската власт на главата на семейството, В семитската форма главата на семейството живее в многоженство, несвободните имат жена и деца и целта на цялата организация е грижата за стадата в пределите на определена територия”.

Същественото е включването на несвободни в него и бащинската власт; затова завършен тип на тази семейна форма е римското семейство. Думата familia означава първоначално не състоящия се от сантименталности и домашни раздори идеал на днешния филистер; при римляните отначало тя се отнася дори не и до брачната двойка и нейните деца, а само до робите. Famulus значи домашен роб, а familia е съвкупността от робите, които принадлежат на един човек. Още по времето на Гай familia, id est patrimonium (т.е. наследството), се е предавала по завещание. Изразът е бил измислен от римляните, за да бъде означен един нов обществен организъм, главата на който по силата на римската бащинска власт е бил господар на жена и деца и известен брой роби, с правото над живота и смъртта на всички.

 „И така, думата не е по-стара от обвитата в желязна броня семейна система на латинските племена, възникнала след въвеждането на полевъдството и узаконяването на робството и след отделянето на арийските италийци от гърците”.

Маркс прибавя: „Съвременното семейство съдържа в зародиш не само робство (servitus), но и крепостничество, защото от самото начало то има отношение към земеделските работи. То съдържа в миниатюр всички онези противоположности, които по-късно широко се развиват в обществото и в неговата държава”.

Такава форма на семейството означава преход от брака по двойки към моногамия. За да се осигури верността на жената, следователно истинското бащинство на децата, жената се предоставя безусловно във властта на мъжа, и ако я убива, той упражнява само своето право.

С патриархалното семейство навлизаме в областта на писаната история, а заедно с това в една област, където сравнителното право може да ни окаже значителна помощ. И действително тя ни е довела тук до значителна крачка напред. Ние дължим на Максим Ковалевски („Очерк за еtс. на семейството и частната собственост”, Стокхолм, 1890, стр. 60–100) доказателството, че патриархалната домашна община, каквато намираме и днес още при сърби и българи под името „задруга” (на немски нещо като Verfreundung) или „братство” и във видоизменена форма при ориенталски народи, е образувала преходната степен между майчинскоправовото семейство, произлязло от груповия брак, и отделното семейство в съвременния свят. Това, изглежда, е доказано поне за културните народи от Стария свят – за арийците и семитите.

Южнославянската задруга дава най-добрия, още жив пример на такава семейна община. Тя обхваща няколко поколения от потомци на един баща заедно с техните жени, като всички живеят заедно в един двор, заедно обработват своите нивя, хранят се и се обличат от общи запаси и заедно владеят излишъка от добива. Общината се намира под върховното управление на домакина (domacin), който я представлява навън, може да отчуждава по-малки предмети, води касата и е отговорен за нея, както и за правилния ход на цялото домакинство. Той се избира и съвсем не е нужно да бъде най-старият. Жените и тяхната работа се ръководят от домакинята (domacica), която обикновено е жената на домакина. Тя също има важен, често пъти решаващ глас при избора на съпруг за момичетата. Но върховната власт има семейният съвет, събранието на всички възрастни членове, жени и мъже. Пред това събрание домакинът дава сметка; то взема най-важните решения, раздава правосъдие на членовете, решава по-важните покупки и продажби, особено на земя, и т.н.

Едва преди около десет години беше доказано, че и в Русия още съществуват такива големи семейни общини; сега е общопризнато, че те също тъй дълбоко се коренят в руските народни обичаи, както и селската община. Те фигурират в най-стария руски законник, в „Правда” на Ярославл /„Правда на Ярославл” се нарича първата част от най-старата редакция на „Руска правда” – сборник от закони на древна Рус, който бил създаден през XІ-XІІв. въз основа на обичайното право от онова време и отразявал икономическите и социалните отношения в тогавашното общество – бел. ред./, под същото име (верви), както и в далматинските закони /сборник от закони, които действали през XV-XVІІІв. в Полица (част от Далмация); известен под името Полицки статут – бел. ред./, а доказателства за тях могат да се намерят и в полските и чешките исторически източници.

И при германците, според Хойслер („Институции на германското право”), стопанската единица първоначално не е отделното семейство в съвременния смисъл, а „домашната община” [„Hausgenossenschaft”], която се състои от няколко поколения, респективно отделни семейства, и наред с това доста често включва в своя състав и несвободни. Също и римското семейство се свежда до тоя тип и поради това в последно време е силно оспорвана абсолютната власт на бащата на семейството, както и безправието на останалите членове на семейството по отношение на него. Изглежда и у келтите са съществували подобни семейни общини в Ирландия; във Франция те се запазили до Френската революция в Ниверне под името рагconneries, а във Франш Конте и досега не са съвсем изчезнали. В околността на Луан (департамент Сона и Лоара) се срещат големи селски къщи с обща, висока, стигаща до стряхата централна зала и около нея стаи за спане, в които се влиза по стълби с шест до осем стъпала и в които живеят няколко поколения на същото семейство.

В Индия домашната община със съвместно обработване на земята се споменава още от Неарх във времето на Александър Велики и съществува и до днес в същата местност (Пенджаб) и в цялата северозападна част на страната. В Кавказ самият Ковалевски можа да докаже нейното съществуване. В Алжир тя още съществува при кабилите. Дори изглежда, че е съществувала и в Америка; искат да я открият в „саlpullis” /семейни общини при мексиканските индианци през периода на завладяването на Мексико от испанците; всяка семейна община (calpulli), всички членове на която имали общ произход, притежавала общ участък земя, който не подлежал нито на отчуждаване, нито на подялба между наследниците – бел.ред./, които Зурита описва в старо Мексико; а Кунов („Аusland”, 1890, кн. 42-44) доста ясно е доказал, че в Перу по времето на завладяването му е съществувало устройство, подобно на германската марка (странно е, че то се е наричало също marса), с периодично разделяне на обработваемата земя, следователно с индивидуална обработка на земята.

Във всеки случай патриархалната домашна община с общо земевладение и съвместно обработване на земята получава сега съвсем друго значение в сравнение с преди. Не можем повече да се съмняваме въз важната преходна роля, която тя е играла при културните народи и при някои други народи от Стария свят през периода между семейството с майчинско право и отделното семейство. По-долу ще се върнем към направеното от Ковалевски по-нататъшно заключение, че тя е била също преходната степен, от която се е развила селската община, или марката, с обработване на земята от отделни семейства и с отначало периодично, а след това окончателно разделяне на орната земя и ливадите.

Относно семейния живот в тези домашни общини трябва да отбележим, че поне в Русия бащата на семейството здравата злоупотребява със своето положение спрямо по-младите жени в общината, особено спрямо снахите, и често си образува от тях харем; руските народни песни са твърде красноречиви по това.

Преди да преминем към бързо развиващата се след падането на майчинското право моногамия, ще кажем още няколко думи за многоженството и многомъжеството. Тези две форми на брак могат да бъдат само изключения – тъй да се каже, исторически луксозни продукти – дори и да се срещат в някоя страна една до друга, което, както е известно, не става. Тъй като изключените от многоженството мъже не могли да намерят утеха при жените, останали неизползвани при многомъжеството, а броят на мъжете и жените, независимо от социалните институции, досега е бил почти еднакъв – то нито едната, нито другата форма на брак в никакъв случай не е могла да стане общопризната. В действителност многоженството на един мъж очевидно е било продукт на робството и се е ограничавало само с отделни лица, заемащи изключително положение. В семитското патриархално семейство в многоженство живее само патриархът и най-много още някои негови синове, а останалите трябва да се задоволят с една жена. Така е и днес още в целия Ориент: многоженството е привилегия на богатите и знатните, като жените се доставят главно чрез покупка на робини; масата на народа живее в моногамия. Също такова изключение е и многомъжеството в Индия и Тибет, чийто несъмнено небезинтересен произход от груповия брак трябва да се изследва по-подробно. Впрочем, в своята практика многомъжеството изглежда много по-търпимо, отколкото ревнивият режим на мохамеданските хареми. Поне при наирите в Индия всеки трима, четирима или повече мъже наистина имат една обща жена, но всеки от тях може наред с това да има заедно с други три или повече мъже втора жена и по същия начин и трета, четвърта и т.н. Чудно е, че Мак Ленан в тия брачни клубове, в повечето от които човек може да членува едновременно и които той самият описва, не е открил новата категория клубен брак,. Впрочем този обичай на брачни клубове съвсем не е истинско многомъжество; напротив, както вече забеляза Жиро-Тьолон, това е особена форма на групов брак: мъжете живеят в многоженство, жените – в многомъжество.

  1. Моногамното семейство. Както видяхме, то произлиза от семейството по двойки на границата между средния и висшия стадий на варварството; неговата окончателна победа е един от признаците на започващата цивилизация. То почива върху господството на мъжа със специалната цел за раждане деца с безспорно бащинство, а това бащинство е необходимо, защото тези деца един ден трябва да встъпят като кръвни наследници във владение на бащиното имущество. То се различава от брака по двойки по много по-голямата устойчивост на брачната връзка, която сега не може вече да се разкъсва по желание на двете страни. По правило сега само мъжът може да я разкъсва и да натирва своята жена. Правото на съпружеска изневяра му е осигурено и сега поне от обичая (Сode Napoleon му признава изрично това право, доколкото той не води чуждата жена в съпружеския дом) и с понататъшното обществено развитие то се практикува все повече; ако неговата жена си спомни старата полова практика и поиска да я поднови, тя бива наказвана по-строго, отколкото когато и да било по-рано.

В цялата й суровост новата форма на семейство срещаме при гърците. Докато, както отбелязва Маркс, положението на богините в митологията ни представя един по-раншен период, когато жените са имали повече свобода и по-почетно положение, в героичната епоха намираме жената вече унизена от господството на мъжа и от конкуренцията на робините. Достатъчно е да се прочете в „Одисея” как Телемах прекъсва майка си и я заставя да млъкне. Младите жени-пленнички стават у Омир жертва на чувствената наслада на победителите; военачалниците си избират по ред и според своя ранг най-красивите; цялата „Илиада” се върти, както е известно, около спора между Ахил и Агамемнон заради една такава робиня. При всеки по-значителен Омиров герой е спомената и пленената девойка, с която той дели палатката и леглото си. Тези девойки героите отвеждат също в родината и в съпружеския дом, както у Есхил постъпва Агамемнон с Касандра; създадените с такива робини синове получават малък дял от бащиното наследство и се смятат напълно свободни; Тевкър е такъв извънбрачен син на Теламон и може да носи името на баща си. От законната съпруга се изисква търпеливо да понася всичко това, но самата да пази строго целомъдрие и съпружеска вярност. Макар че гръцката жена от героичната епоха е наистина по-зачитана от жената от периода на цивилизацията, все пак тя е за мъжа в края на краищата само майка на неговите законни деца-наследници, негова главна домоуправителка и началничка на робините, които той може да направи свои любовници, когато пожелае, и в действителност ги прави. Съществуването на робството наред с моногамията, наличността на млади красиви робини, които принадлежат на мъжа с всичко, каквото имат, това от самото начало придало на моногамията нейния специфичен характер – да бъде моногамия само за жената, но не и за мъжа. Такъв характер тя има и днес.

При по-късните гърци трябва да правим разлика между дорийци и йонийци. Първите, класически образец на които е Спарта, имат в някои случаи още по-архаични брачни отношения, отколкото ги изобразява дори Омир. В Спарта съществува един видоизменен според тамошните възгледи за държавата брак по двойки, които в някои отношения напомня груповия брак. Бездетни бракове се разтрогват: цар Анаксандридас (около 650 години преди нашето летоброение) взел към своята бездетна жена втора и водил две домакинства: около същото време цар Аристон взел трета към двете си безплодни жени, но за това освободил една от първите. От друга страна, няколко братя могли да имат обща жена; приятелят, на когото жената на приятеля се харесвала повече, можел да я разделя с него и се смятало за прилично да бъде предоставена собствената жена на разположение на някой як „жребец”, както би казал Бисмарк, дори ако той не е съгражданин. От едно място у Плутарх, където една спартанка отправя при своя мъж обожателя, който я преследва с предложения, може да се заключи – според Шьоман – дори за още по-голяма свобода на нравите. Затова и действително нарушаване на съпружеската вярност, изневяра на жената зад гърба на мъжа, е било нещо нечувано. От друга страна, в Спарта, поне в най-доброто й време, домашните роби били непознати, крепостните илоти /безправни жители на древна Спарта, прикрепени към земята и задължени да изпълняват определени повинности в полза на земевладелците-спартиати. Всъщност положението на илотите по нищо не се отличавало от положението на робите – бел.ред./ живеели отделени в именията; затова изкушението за спартиатите /пълноправни граждани на древна Спарта – бел.ред./ да се забавляват с техните жени, е било по-малко. При всички тези условия естествено е, че жените в Спарта заемали много по-почетно положение, отколкото при другите гърци. Спартанските жени и елитът на атинските хетери са единствените жени в Гърция, за които древните автори говорят с респект и чиито изказвания те намират достойни за отбелязване.

Съвсем друго е положението при йонийците, за които е характерна Атина. Момичетата се учили само да предат, тъкат и шият и най-многото малко да четат и пишат. Те били почти затворнички, дружели само с други жени. Женските покои били отделна част от къщата, в горния етаж или в задната част, където мъже, а особено чужди, трудно прониквали и където жените се оттегляли при посещение на мъже. Жените не излизали вън от къщи, без да бъдат придружени от робиня; в къщи те били буквално охранявани; Аристофан говори за молоски кучета, държани за плашене на браконарушителите, а поне в азиатските градове за надзор върху жените държели евнуси, които били фабрикувани на остров Хиос още в Херодотово време за продажба и според Ваксмут не само за варварите. У Еврипид жената е наречена oikurema, вещ за домашна употреба (думата е от среден род), и за атинянина, извън службата й да ражда деца, тя действително не била нищо друго освен старша домашна прислужница. Мъжът се отдавал на своите гимнастически упражнения, на своите обществени работи, от които жената била изключена; освен това той имал често и робини на свое разположение, а през периода на разцвета на Атина – и една широко разпространена и покровителствана от държавата проституция. Именно на почвата на тази проституция се развиват единствените гръцки женски характери, които със своя ум и своя художествен вкус така се издигнали над общото равнище на жените в древността, както се издигнали спартанките със своя характер. Но че атинянката е трябвало първо да стане хетера, за да стане жена, това е най-строгата присъда срещу атинското семейство.

Това атинско семейство с течение на времето станало онзи образец, по който устройвали своите домашни отношения не само другите йонийци, но постепенно и всички гърци от метрополията и колониите. Но въпреки всичкото затворничество и надзор гъркините много често намирали случай да измамват своите мъже; а последните, които биха се срамували да проявят каквато й да е любов към своите жени, се забавлявали с всевъзможни любовни истории с хетерите; но унижението на жените си отмъщавало на мъжете и унижавало и тях, докато в края на краищата те потънали в отвратителна педерастия и опозорили своите богове, както и самите себе си, с мита за Ганимед.

Такъв е произходът на моногамията, доколкото можем да го проследим при най-цивилизования и най-високо развит народ на древността. Тя в никакъв случай не е плод на индивидуална полова любов, с която е нямала абсолютно нищо общо, защото браковете, както и по-рано, си оставали бракове по сметка. Тя е първата семейна форма, основана не върху естествени, а върху икономически условия, именно върху победата на частната собственост над първоначалната, стихийно създала се обща собственост. Господство на мъжа в семейството и раждане на деца, които да бъдат само негови и определени за наследници на неговото богатство – такава е била изключителната цел на еднобрачието, откровено изказана от гърците. Във всичко друго то е било бреме за тях, дълг към боговете, държавата и своите предци, който трябвало да бъде изпълнен. В Атина законът изисквал от мъжа не само встъпване в брак, но и изпълняване на един минимум от така наречените съпружески задължения.

Така че еднобрачието се появява в историята съвсем не като помирение на мъжа и жената, още по-малко като най-висша форма на брака. Напротив. То се появява като поробване на единия пол от другия, като провъзгласяване на непознат досега в цялата предистория антагонизъм на половете. В един стар, неотпечатан ръкопис, изготвен от Маркс и мене в 1846 г., намирам следните думи: „Първото разделение на труда е това между мъжа и жената за създаване на деца”. И днес мога да добавя: първата класова противоположност, която се появява в историята, съвпада с развитието на антагонизма между мъжа и жената в еднобрачието, а първото класово потисничество – с потисничеството на женския пол от мъжкия. Еднобрачието е било голям исторически прогрес, но същевременно то открива, наред с робството и частното богатство, онази и до днес продължаваща се епоха, в която всеки прогрес е същевременно и относителен регрес, когато благополучието и развитието на едни се осъществяват чрез мъките и потискането на други. Еднобрачието е клетъчната форма на цивилизованото общество, по която можем да изследваме природата на развиващите се в него противоположности и противоречия. Старата относителна свобода на полово общуване съвсем не изчезва с победата на брака по двойки или дори на еднобрачието.

„Старата брачна система, сведена до по-тесни граници в резултат от постепенното отмиране на пуналуалните групи, все още е обгръщала развиващото се по-нататък семейство и е спъвала развитието му чак до първите проблясъци на цивилизацията… тя изчезва, най-после, в новата форма на хетеризма, която преследва хората и през периода на цивилизацията като тъмна сянка, разстлана над семейството”(Морган).

Под хетеризъм Морган разбира съществуващото наред с еднобрачието извънбрачно полово общуване на мъжете с неомъжени жени, което, както е известно, цъфти в най-различни форми през целия период на цивилизацията и все повече и повече се превръща в явна проституция. Този хетеризъм води началото си направо от груповия брак, от жертвеното отдаване на жената, чрез което тя си откупувала правото на целомъдрие. Отдаването за пари било първоначално религиозен акт, то ставало в храма на богинята на любовта и парите отивали отначало в съкровищницата на храма. Хиеродулите /в древна Гърция и гръцките колонии робите и робините, които принадлежали на храмовете. Жените-хиеродули на много места, особено в градовете на предна Азия и в Коринт, се занимавали с храмова проституция – бел. ред./ на Анаитис /древногръцкото име на Анакита, богиня на водата и плодородието в древноиранската митология; култът на Анакита получил широко разпространение в Армения, където образът й се слял с образите на малоазиатските богини на плодородието – бел. ред./ в Армения, на Афродита в Коринт, както и прикрепените към храмовете религиозни танцьорки в Индия, така наречените баядерки (думата е изопачена от португалската bailadeira, танцьорка), са първите проститутки. Отдаването, първоначално дълг на всяка жена, по-късно било практикувано само от тези жрици като заместнички на всички останали жени. При други народи хетеризмът води началото си от позволената на момичетата полова свобода преди брака – следователно също е остатък от груповия брак, само че стигнал до нас по друг път. С появата на имущественото неравенство, т.е. вече във висшия стадий на варварството, наред с робския труд се появява спорадично и наемният труд и едновременно като негов необходим корелат професионалната проституция на свободните жени наред с принудителното отдаване на робините. Тъй че наследството, което груповият брак завеща на цивилизацията, е двойствено, както и всичко, което цивилизацията създава, е двойствено, двулико, раздвоено, противоречиво: от една страна, моногамия, от друга страна, хетеризъм с неговата крайна форма проституцията. Хетеризмът е също обществена институция като всяка друга; той е продължение на старата полова свобода – в полза на мъжете. В действителност не само търпян, но и свободно практикуван особено от господстващите класи, хетеризмът е осъждан на думи. Но в действителност това осъждане никак не засяга участващите в него мъже, а само жените: те са заклеймявани и изхвърляни от обществото, за да бъде още един път прокламирано безусловното господство на мъжете над женския пол като основен обществен закон.

Но с това се развива едно второ противоречие в самата моногамия. До съпруга, който подслажда живота си с хетеризма, стои пренебрегнатата съпруга. Едната страна на противоречието е немислима без другата, както не е възможно да имаме в ръка цяла ябълка, след като сме изяли половината. Въпреки това такова, изглежда, е било мнението на мъжете, докато техните жени не ги вразумили. С еднобрачието се появяват две постоянни, по-рано неизвестни характерни обществени фигури: постоянният любовник на жената и мъжът рогоносец. Мъжете удържаха победа над жените, но увенчаването на победителите поеха великодушно победените. Наред с еднобрачието и хетеризма прелюбодеянието стана неизбежно обществено явление – забранено, строго наказвано, но неизкоренимо. Сигурността на произхода на децата от законния баща продължава да почива както преди най-вече върху морално убеждение и за да разреши непазрешимото противоречие, Сode Napoleon въведе чл.312:

„Заченатото през време на брака дете има за баща съпруга”.

Такъв е последният резултат от три хиляди години съществуване на еднобрачието.

Така че в случаите, когато отделното семейство остава вярно на своя исторически произход и когато поради изключителното господство на мъжа ясно се проявява антагонизмът между мъжа и жената, това семейство ни дава в миниатюр картината на същите противоположности и противоречия, в които се движи обществото, разделено на класи след настъпването на цивилизацията, без да може да ги разреши и преодолее. Аз говоря тук, разбира се, само за онези случаи на еднобрачие, когато брачният живот действително протича според предписанията на първоначалния характер на цялата тази институция, но жената се бунтува против господството на мъжа. Че не всички бракове протичат така, това никой не знае по-добре от немския филистер, който също и в дома си не умее да бъде господар, както и в държавата, затова с пълно право в къщи жена му пее, щом него не го бива за това. Но затова пък си въобразява, че той е много по-горе от своя френски другар по нещастие, на когото по-често, отколкото на самия него се случват далеч по-лоши неща.

Впрочем отделното семейство не навсякъде и не във всяко време се е появявало в оная рязка класическа форма, каквато то е имало при гърците. При римляните, които като бъдещи завоеватели на света са имали по-широк, макар и по-малко изтънчен поглед от гърците, жената е била по-свободна и по-почитана. Римлянинът е смятал, че съпружеската вярност е достатъчно гарантирана от властта му над живота и смъртта на неговата жена. Освен това жената е могла тук наравно с мъжа да разтрогва брака при желание. Но най-големият прогрес в развитието на еднобрачието е постигнат несъмнено с влизането на германците в историята, и то защото при тях – навярно поради бедността им – моногамията, изглежда, тогава не се била развила още напълно от брака по двойки. До това заключение стигаме въз основа на три обстоятелства, които Тацит споменава. Първо, при цялата светост на брака – „те се задоволявали с една жена, жените живеели обградени от целомъдрие” – все пак за знатните и за вождовете на племената било позволено многоженството, т.е. подобно на американците, при които съществувал брак по двойки. Второ, преходът от майчинското право към бащинското право е могъл да се извърши при тях едва малко преди това, защото братът на майката – най-близкият мъжки сродник в рода според майчинското право – още бил считан почти за по-близък роднина от собствения баща, пак подобно на гледището на американските индианци, при които Маркс, както често казваше, намери ключа за разбиране на нашата собствена първобитна епоха. И, трето, жените при германците се ползвали с голяма почит и имали значително влияние и върху обществените работи, което е в пълно противоречие с моногамното господство на мъжете. Почти във всичко това германците не се различават от спартанците, при които, както видяхме, бракът по двойки също не е бил още напълно преодолян. Тъй че и в това отношение с германците придобил световно господство един съвсем нов елемент. Новата моногамия, развила се сега върху развалините на Римската империя от смешението на народите, облякла господството на мъжете в по-меки форми и дала на жените поне външно много по-почетно и по-свободно положение, каквото класическата древност никога не е познавала. С това за пръв път била създадена възможността, въз основа на моногамията – в нея, наред с нея и против нея, според обстоятелствата, – да се постигне най-големият нравствен прогрес, който й дължим: съвременната индивидуална полова любов, непозната в целия по-раншен свят.

Но този прогрес е произлязъл несъмнено от обстоятелството, че германците преживявали още периода на семейството по двойки и присадили в моногамията, доколкото било възможно, съответно на това семейство положение на жената, а съвсем не от някакво приказно и чудно предразположение на германците към чистотата на нравите, която се ограничава с това, че бракът по двойки действително е лишен от резките нравствени противоречия, присъщи на моногамията. Напротив, германците при своите преселвания, особено на югоизток, към степните номади на Черно море, били дълбоко паднали в нравствено отношение и възприели от тях не само изкуството им да яздят, но и гнусни противоестествени пороци, което Амиан изрично потвърждава за тайфалерите и Прокопий за херулите.

Но ако от всички познати форми на семейство моногамията е била единствената форма, при която е могла да се развие съвременната полова любов, това не значи, че последната се е развила в нея изключително или предимно като любов на съпрузите един към друг. Самата природа на трайното еднобрачие при господството на мъжа изключва това. При всички исторически активни, т.е. при всички господствуващи класи сключването на брак си остава това, което е било след времето на брака по двойки – сделка, която уреждат родителите. И първата, появила се в историята форма на половата любов като страст, като присъща на всеки човек (поне от господствуващите класи) страст, като висша форма на половия нагон – което именно съставя нейния специфичен характер, – тази нейна първа форма, рицарската любов през средновековието, в никакъв случай не е била съпружеска любов. Напротив. В своята класическа форма при провансалците тя с издути платна е устремена към нарушаване на съпружеската вярност и техните поети я възпяват. Цветът на провансалската любовна поезия /става дума за поезията на трубадурите в Южна Франция от края на XІ и началото на XІІІ век – бел. ред./ са албите, преведено: песни на зората. С ярки краски описват как рицарят лежи в леглото на своята красавица – жената на друг мъж, – докато вън стои стражът, който, щом сипне зората (alba), му дава знак, за да може да се измъкне незабелязан; сцената на раздялата е най-силният момент. Северните французи, както и почтените немци също възприели тоя вид поезия със съответния му маниер на рицарска любов и старият наш Волфрам фон Ешенбах е оставил на тази съблазнителна тема три чудно хубави песни, които аз обичам повече от трите му дълги героически поеми.

Днес има два вида сключване на брак при буржоазията. В католическите страни родителите, както и преди, избират за младия буржоазен син подходяща жена и последицата от това, разбира се, е най-пълно развитие на присъщото на моногамията противоречие: пищен хетеризъм от страна на мъжа, пищна изневяра от страна на жената. Католическата църква навярно и само затова е отменила развода, защото се е убедила, че против съпружеската изневяра, както и против смъртта, не е намерена още билка. В протестантските страни, обратно, обикновено се позволява на буржоазния син по-голяма или по-малка свобода да си намери жена от своята класа, като в основата на сключването на брака може да има и известна доза любов, което от благоприличие винаги се предполага – в духа на протестантското лицемерие. Тук хетеризмът се практикува от мъжа по-флегматично, а измяната на жената не е така честа. Но тъй като при всяка форма на брак хората си остават такива, каквито са били преди брака, а буржоата в протестантските страни са повечето филистери, тази протестантска моногамия, като средно аритметично от най-добрите случаи, само довежда брачното съжителство до непоносима скука, която наричат семейно щастие. Най-доброто огледало на тези два начина на женитба е романът: за католическия начин – френският роман, за протестантския начин – немският. И в единия, и в другия „той ги получава”: в немския младият мъж – момичето, във френския съпругът – рогата. Кой от двамата е по-зле, не винаги е ясно. Поради това и скуката на немския роман също тъй ужасява френския буржоа, както „безнравствеността” на френския роман – немския филистер. Впрочем напоследък, откакто „Берлин става световен град”, немският роман започва да говори по-малко боязливо за отдавна добре познатите там хетеризъм и съпружеска изневяра. Но и в двата случая женитбата се обуславя от класовото положение на участващите и затова винаги е брак по сметка. Този брак по сметка доста често и в двата случая се превръща в най-груба проституция – понякога на двете страни, а много по-често на жената, която се различава от обикновената куртизанка само по това, че дава под наем своето тяло не като наемна работничка на парче, а веднъж завинаги го продава в робство. И за всички бракове по сметка важат думите на Фурие:

 „Както в граматиката две отрицания дават едно утвърждение така в брачния морал две проституции се считат за една добродетел”.

Половата любов ще стане и може да стане действително правило в отношението към жената само сред потиснатите класи, следователно в днешно време сред пролетариата, независимо дали това отношение е официално признато или не, но тук са отстранени всички основи на класическата моногамия. Тук липсва всякаква собственост, за чието запазване и наследяване именно са създадени моногамията и господството на мъжа; затова тук липсва и всякаква подбуда за установяване господство на мъжа. Нещо повече – липсват и средствата: буржоазното право, което охранява това господство, съществува само за имотните и за техните взаимоотношения с пролетариите; то струва пари и поради бедността на пролетария няма никакво значение за отношението на работника към неговата жена. Тук решават съвсем други лични и обществени отношения. Особено след като едрата индустрия принуди жената да остави дома си и да отиде на пазара на труда и във фабриката, като много често я прави изхранваща семейството, отнета беше всякаква почва за последния остатък от господството на мъжа в пролетарския дом, като е останала може би само известна доза бруталност към жените, вкоренила се след въвеждането на моногамията. Тъй че семейството на пролетария не е вече моногамно в строгия смисъл на думата, дори при най-страстна любов и неизменна вярност и на двамата и въпреки всевъзможните църковни и светски благословии. Затова и вечните спътници на моногамията, хетеризмът и съпружеската изневяра, тук играят съвсем нищожна роля; жената фактически отново е получила правото да разтрогва брака и когато страните не могат да се понасят, те предпочитат да се разделят. С една дума, пролетарският брак е моногамен в етимологическия смисъл на думата, но съвсем не в историческия й смисъл.

Нашите юристи наистина смятат, че прогресът на законодателството все повече отнема на жените всякакво основание за оплакване. Законодателните системи на съвременните цивилизовани страни все повече признават, първо, че бракът, за да бъде валиден, трябва да бъде доброволно сключен от двете страни договор, и, второ, че и през време на брака двете страни трябва да имат еднакви права и задължения. И ако тези две изисквания бъдат проведени последователно, жените щели да имат всичко, каквото могат да желаят.

Тази чисто юридическа аргументация е съвсем същата, с която радикалният буржоа републиканец призовава пролетария да мирува. Трудовият договор също трябва доброволно да се сключва от двете страни. Но той е доброволно сключен, щом законът на книга поставя двете страни в равно положение. Властта, която различното класово положение дава на едната страна, натискът, който тая власт упражнява върху другата страна, действителното икономическо положение на двете страни – всичко това не интересува закона. Също и през времетраенето на трудовия договор двете страни трябва да бъдат равноправни, в случай че едната или другата не се откаже изрично от него. Но че икономическото положение принуждава работника да се отказва дори от последната привидност на равноправие, за това законът също не е виновен.

По отношение на брака дори и най-напредничавият закон е напълно удовлетворен, щом участниците формално са вписали в протокола своето доброволно съгласие. Какво става зад юридическите кулиси, където протича действителният живот, как се стига до това доброволно съгласие – това може да не интересува закона и юриста. И все пак най-простото сравнение на правото би трябвало да покаже на юриста какво представлява това доброволно съгласие. В страните, в които законът задължително осигурява на децата дял от имуществото на родителите, в които те следователно не могат да бъдат лишавани от наследство – в Германия, в страните с френско право и т.н., – децата при сключване на брак са свързани със съгласието на родителите. В страните с английско право, в които законът не изисква родителско съгласие за сключване на брак, родителите имат пълната свобода да завещават своето имущество, те могат при желание да лишат от наследство своите деца. Ясно е, че въпреки това и именно поради това сред класите, където има какво да се наследява, в Англия и Америка, свободата за сключване на брак фактически не е нито на йота по-голяма, отколкото във Франция и Германия.

Не е по-добре положението и с юридическото равноправие на мъжа и жената в брака. Правното неравенство на двамата, което сме наследили от по-раншните обществени отношения, не е причина, а резултат от икономическото потисничество на жената. В старото комунистическо домашно стопанство, което обхващало много брачни двойки с техните деца, повереното на жените ръководство на домакинството било също така публично, обществено необходимо занятие, както набавянето на хранителни продукти от мъжете. С появата на патриархалното семейство и още повече на моногамното отделно семейство положението се изменило. Ръководенето на домакинството изгубило своя обществен характер. То не засягало вече обществото. То станало частна служба; жената станала първа прислужница, изтикана от участието в общественото производство. Едва едрата индустрия в наше време отново й откри – и то само на пролетарката – пътя към общественото производство. Но при това, ако изпълнява своите частни задължения в семейството, тя остава изключена от общественото производство и не може да припечели нищо; а ако иска да участвува в обществения труд и самостоятелно да припечелва нещо, тя не е в състояние да изпълнява семейните си задължения. И такова е положението на жената както във фабриката, така и във всички други отрасли, включително медицината и адвокатството. Съвременното отделно семейство се основава върху явното или прикритото домашно робство на жената, а съвременното общество е една маса, която изцяло се състои от отделни семейства като негови молекули. Мъжът днес трябва в повечето случаи да припечелва, да изхранва семейството, поне сред имотните класи, и това му дава господствуващо положение, което не се нуждае от никакви специални юридически привилегии. В семейството той е буржоата, жената представлява пролетариатът. Но в областта на индустрията специфичният характер на тегнещото върху пролетариата икономическо потисничество ще изпъкне с пълната си острота едва когато бъдат премахнати всички установени със закон специални привилегии на капиталистическата класа и възстановено пълното юридическо равенство на двете класи; демократическата република не премахва противоположността на двете класи, напротив, тя именно създава почвата, върху която ще се разрешава с борба тази противоположност. А също така своеобразният характер на господството на мъжа над жената в съвременното семейство и необходимостта, както и начинът за установяване на действително обществено равенство на двамата, ще изпъкнат в пълна светлина едва когато двамата юридически станат напълно равноправни. Тогава ще се види, че освобождението на жената има за своя първа предпоставка връщането на целия женски пол към обществения труд и че това на свой ред изисква отделното семейство да загуби качеството си на стопанска единица на обществото.

***

И така, имаме три главни форми на брака, които в основни линии отговарят на трите главни стадия в развитието на човечеството. На дивачеството отговаря груповият брак, на варварството – бракът по двойки, на цивилизацията – моногамията, допълнена със съпружеска изневяра и проституция. Между брака по двойки и моногамията във висшия стадий на варварството се вмъква господството на мъжете над робините и многоженството.

Както показа цялото ни изложение, прогресът, който проличава в тази последователност на формите, е свързан с тази своеобразност, че от половата свобода на груповия брак все повече и повече се лишават жените, но не и мъжете. И наистина, груповият брак продължава да съществува за мъжете и до днес. Онова, което е престъпление за жената и води до тежки правни и обществени последици, за мъжа се смята почтено или в най-лошия случай като леко морално петно, което той носи с удоволствие. Но колкото повече традиционният хетеризъм се изменя в наше време в резултат на капиталистическото стоково производство и се приспособява към него, колкото повече той се превръща в неприкрита проституция, толкова повече той действа деморализиращо. И при това той деморализира много повече мъжете, отколкото жените. Проституцията развращава между жените само ония нещастници, които стават нейни жертви, но и тях далеч не толкова, както обикновено се мисли. Затова пък тя разваля характера на всички мъже. Например дългото годеничество в девет случая от десет е истинска предварителна школа за съпружеска изневяра.

Но ние вървим към обществен преврат, когато досегашните икономически основи на моногамията неминуемо ще изчезнат също тъй, както и основите на нейното допълнение – проституцията. Моногамията е възникнала от съсредоточаването на големи богатства в едни ръце – и то в ръцете на мъжа – и от потребността тези богатства да бъдат наследени от децата на този мъж, а не на някой друг. За това е била нужна моногамия на жената, а не на мъжа, така че тази моногамия на жената съвсем не пречи на явната или тайната полигамия на мъжа. Но предстоящият обществен преврат, превръщайки в обществена собственост поне безкрайно огромната част от трайните, подлежащи на наследяване богатства – средствата за производство, – ще сведе до минимум всички тези грижи за наследяване. Но тъй като моногамията е възникнала по икономически причини, ще изчезне ли тя, когато изчезнат тия причини?

На това би могло да се отговори не без основание: тя не само не ще изчезне, а, напротив, едва тогава напълно ще се осъществи. Защото с превръщането на средствата за производство в обществена собственост ще изчезне и наемният труд, пролетариатът, следователно и необходимостта за известен – статистически изчислим – брой жени да се отдават за пари. Проституцията ще изчезне и моногамията, вместо да отмре, ще стане най-после действителност и за мъжете.

Следователно положението на мъжете във всеки случай силно ще се измени. Но и в положението на жените, на всички жени, ще настъпи значителна промяна. С преминаването на средствата за производство в обществена собственост отделното семейство престава да бъде стопанска единица на обществото. Частното домашно стопанство ще се превърне в обществена дейност. Грижата за децата и тяхното възпитание ще стане обществена работа; обществото ще се грижи еднакво за всички деца, брачни и извънбрачни. С това ще отпадне тревогата за „последиците”, която днес е най-същественият обществен – морален и икономически – момент, който възпрепятства момичето да се отдаде без страх и опасения на любимия мъж. Няма ли да бъде това достатъчна причина за постепенно възникване на по-свободни полови връзки, а заедно с това н на снизходително обществено мнение за моминска чест и женски свян? И, най-после, не видяхме ли, че в съвременния свят моногамията и проституцията са наистина противоположности, но неделими противоположности, полюси на един и същ обществен ред? Може ли проституцията да изчезне, без да повлече със себе си в пропастта и моногамията?

Тук влиза в действие един нов момент, момент, който по времето, когато се оформяла моногамията, съществувал най-многото в зародиш: индивидуалната полова любов.

Преди средновековието не може да става и дума за индивидуална полова любов. Че личната красота, близкото общуване, еднаквите наклонности и т.н. у хора от различен пол са пробуждали стремеж към полово общуване, че за мъжете, както и за жените, не е било съвсем безразлично с кого са влизали в такива интимни отношения – това се разбира от само себе си. Но оттук до истинската полова любов е още безкрайно далече. През цялата древност браковете се сключват от родителите на встъпващите в брак и последните се примиряват с това. Мъничката брачна любов, която познава древността, не е някаква субективна симпатия, а обективен дълг – не е основа на брака, а негов корелат. Любовни отношения в съвременния смисъл се срещат в древността само извън официалното общество. Пастирите, чиито любовни радости и мъки ни възпяват Теокрит и Мосхос, Дафнис и Хлоя на Лонгос /Дафнис и Хлоя са герои на древногръцки пасторален роман от ІІ-ІІІв., за неговия автор Лонгос не са се запазили никакви сведения – бел.ред./, са все роби, които нямат никакво участие в държавата – жизнената сфера на свободния гражданин. А освен при робите любовни истории срещаме само като продукт на разложението на залязващия стар свят и с жени, които стоят също извън официалното общество, с хетери, т.е. с чужденки или освободени робини: в Атина – в навечерието на нейния залез, в Рим – по времето на империята. Ако действително са ставали любовни истории между свободни граждани и гражданки, то е било само като съпружеска изневяра. А на класическия поет на любовта в древността, на стария Анакреон, половата любов в нашия смисъл била толкова безразлична, че за него дори и полът на любимото същество бил безразличен.

Нашата полова любов се различава съществено от простото полово влечение, ероса, на древните. Първо, тя предполага у любимото същество взаимност в любовта, в това отношение жената е наравно с мъжа, докато при античния ерос съвсем не винаги я питат. Второ, половата любов има такава степен на интензивност и трайност, че непринадлежането и разлъката изглеждат и на двете страни като голямо, ако не и най-голямо нещастие; за да си принадлежат взаимно, те рискуват дори и живота си – нещо, което в древността се случвало най-многото при съпружеската изневяра. И най-после възниква нова нравствена мярка за оценка на половата връзка: питат не само дали тя е брачна или извънбрачна, но и произтича ли тя от любов и взаимна любов, или не? Разбира се, във феодалната или буржоазната практика с тази нова мярка става същото, както с всички други мерки на морала – тя не се зачита. Но същевременно тя се признава също като другите – на теория, на хартия. А засега не може и да се иска повече.

Където спира древността със своите наченки на полова любов, оттам започва средновековието: със съпружеската изневяра. Вече описахме рицарската любов, която създаде песните на зората. От тази любов, която се стреми да разруши брака, до любовта, която трябва да стане негова основа, има още дълъг път, който рицарството не можа да измине докрай. Дори ако преминем от леконравните романски народи към добродетелните германци, в „Песен за Нибелунгите” намираме, че Кримхилд, макар и влюбена тайно в Зигфрид не по-малко, отколкото той в нея, когато Гунтер й съобщава, че я е обрекъл за жена на един рицар, когото не назовава, отговаря просто:

„Вие няма защо да ме молите; както ми заповядате, така ще постъпя; когото вие, господарю, ми дадете за съпруг, за него на драго сърце ще се сгодя”.

На нея и през ум не й минава, че нейната любов изобщо може да се вземе под внимание. Гунтер праща сватове за Брюнхилд, Ецел за Кримхилд, без да са ги виждали някога; също и в „Гутрун” /средновековна немска епическа поема от XІІІв. – бел. ред./ Зигебант Ирландски се сватосва за норвежката Уте, Хетел Хегелингенски за Хилде Ирландска, най-после Зигфрид Морландски, Хартмут Ормански и Хеовиг Зеландски – за Гугрун; и едва тук последната решава свободно в полза на Хервиг. Обикновено невястата на младия княз избират неговите родители, ако те са живи, инак той прави това сам, като се съветва с големите ленни владетели, които във всички такива случаи казват своята тежка дума. А и не може да бъде другояче. За рицаря или барона, както и за самия княз-владетел на страната, женитбата е политически акт, възможност за усилване на своето могъщество чрез нови съюзи; трябва да решават интересите на династията, а не личните желания. Как може при тия условия любовта да има последната дума при сключването на брак? Не е друго положението и с цеховия бюргер на средновековните градове. Именно охраняващите го привилегии, изпълнените с много уговорки цехови наредби, изкуствените граници, отделящи го юридически в едни случаи от другите цехове, в други от собствените му цехови колеги или от неговите калфи и чираци, вече достатъчно стеснявали кръга, в който той можел да си търси подходяща съпруга. И коя измежду тях била най-подходящата при тази заплетена система това решавали безусловно не неговите индивидуални желания, а интересите на семейството.

Така в безкрайното множество случаи сключването на брак си оставало до края на средновековието това, каквото е било в началото – въпрос, който не се решавал от участвуващите страни. В началото човек се раждал вече оженен – оженен за цяла група от другия пол. В по-късните форми на груповия брак се запазило вероятно същото положение, само че при растящо стесняване на групата. При брака по двойки е правило майките да уговарят браковете на своите деца; и тук решават съображения за нови родствени връзки, които трябва да осигурят на младата двойка по-здраво положение в рода и племето. А когато с надделяването на частната собственост над обществената и със заинтересоваността в наследяването господстващо положение заели бащинското право и моногамията, сключването на брак станало напълно зависимо от икономически съображения. Формата на брака-покупка изчезва, но това нещо във все по-големи мащаби се практикува, така че не само жената, но и мъжът добива цена – не според личните си качества, а според имуществото си. Че взаимната симпатия на участвуващите страни трябва да надделява над всички други съображения за сключване на брак – това в практиката на господстващите класи си остава нещо нечувано още от самото начало; такова нещо се среща най-много в романтиката или сред потиснатите класи, които обаче не влизат в сметката.

Такова беше положението, което завари капиталистическото производство, когато то от епохата на географските открития насам благодарение на световната търговия и манифактурата започна да се готви за световно господство. Може да се смята, че този начин на сключване на брак особено му е подхождал – така и се оказа в действителност. Въпреки това – иронията на световната история е неизчерпаема – именно на капитализма беше съдено да направи в него решителен пробив. Като превърна всичко в стока, капиталистическото производство унищожи всички традиционни, запазили се от миналото отношения и на мястото на наследените обичаи, на историческото право то постави покупката и продажбата, „свободния” договор. Английският юрист Х.С.Мейн мислеше, че е направил велико откритие, когато каза, че целият ни прогрес по отношение на по-раншните епохи се състои в преминаването ни from status to contract /от статут към договор – бел. ред./ – от наследени към доброволно контрактувани отношения, което впрочем, доколкото е правилно, беше казано още в „Комунистически манифест”.

Но договор могат да сключват хора, които свободно разполагат с личността си, със своите постъпки и имущества и са равноправни един спрямо друг. Създаването на такива „свободни” и „равни” хора беше именно едно от главните дела на капиталистическото производство. Макар в началото това да ставаше само полусъзнателно и при това в религиозна маскировка, все пак от Лутеровата и Калвиновата реформация насам беше твърдо установена тезата, че човек е само тогава напълно отговорен за своите постъпки, когато ги е извършил при пълна свобода на волята, и че нравствен дълг е да се оказва съпротива против всяка принуда към безнравствено деяние. Но как се съгласуваше това с дотогавашната практика на сключване на брак? Според буржоазното схващане бракът е договор, юридическа сделка, и то най-важната от всички, защото се разпорежда с тялото и душата на двама души за цял живот. Тогава тя наистина се сключваше формално доброволно; без съгласието на участвуващите тя не можеше да се състои. Но много добре се знаеше как се стигаше до съгласие и кой фактически сключваше брака. Но ако за всички други договори се искаше действителна свобода на решението, защо да не се иска и за този? Нима двама млади, които трябва да бъдат събрани, нямат правото да разполагат свободно със себе си, със своето тяло и с неговите органи? Нима благодарение на рицарството половата любов не влезе в мода и нима в противоположност на рицарската любов, свързана с прелюбодеяние, съпружеската любов не беше нейната правилна буржоазна форма? Но ако е дълг на съпрузите да се обичат взаимно, не е ли също така дълг на обичащите се да се женят сами, а не друг да ги жени? Не стои ли това право на обичащите се по-високо от правото на родителите, роднините и другите обичайни брачни посредници и сводници? И ако правото на свободен личен избор безцеремонно е проникнало в сферата на църквата и религията, как може то да спре пред непоносимата претенция на по-старото поколение да се разпорежда с тялото, душата, имуществото, щастието и нещастието на по-младото поколение?

Тези въпроси трябваше да се повдигнат в едно време, когато бяха разхлабени всички стари връзки на обществото и разклатени всички наследени представи. Светът изведнъж стана почти десет пъти по-голям; вместо един квадрант от полукълбото сега цялото земно кълбо се намираше пред погледа на западноевропейците, които бързаха да завладеят и другите седем квадранти. И заедно със старите тесни рамки на родината паднаха и хилядогодишните рамки на предписания от средновековието начин на мислене. Пред външния и вътрешния поглед на човека се откри безкрайно широк хоризонт. Какво значение имаха добрата репутация на почтеността и наследените от редица поколения почетни цехови привилегии за младия човек, когото примамваха богатствата на Индия, златните и сребърните мини на Мексико и Потози? Това беше времето на странствуващото рицарство на буржоазията; то имаше също своя романтика и свои любовни мечти, но по буржоазен вкус и в последна сметка с буржоазни цели.

Стана така, че възходящата буржоазия, особено в протестантските страни, където съществуващият ред беше най-много изменен, започна все повече и повече да признава и за брака свободата на сключване договор и да я осъществява по описания по-горе начин. Бракът си оставаше класов брак, но в рамките на класата беше признати на участниците известна степен свобода на избора. И на хартия, в теорията за морала, и в поетическите изображения нищо не беше по-твърдо установено от това, че всеки брак, който не почива върху взаимна полова любов и върху действително свободното съгласие на съпрузите, е безнравствен. Накратко, бракът по любов беше провъзгласен за право на човека, и то не само за droit de l’homme /игра на думи: droit de lhomme означава право на човека, но също и право на мъжа – бел.ред./, но и като изключение за droit de la femme /право на жената – бел. ред./..

Но това право на човека се отличаваше в едно отношение от всички други така наречени права на човека. Докато последните на практика се ограничаваха само за господстващата класа – буржоазията, а за потиснатата класа – пролетариата – бяха пряко или косвено окастрени, тук пак се прояви иронията на историята. Над господстващата класа господстват известните икономически влияния и затова сред нея има само в изключителни случаи действително свободно сключени бракове, докато сред потиснатата класа, както видяхме, те са правило.

Следователно пълната свобода при сключване на брак може да се осъществи като общо правило само когато премахването на капиталистическото производство и на създадените от него отношения на собственост премахне всички странични икономически съображения, които и днес още оказват толкова силно влияние при избора на съпрузите. Тогава няма да има вече никакъв друг мотив освен взаимното влечение.

Тъй като половата любов по своята природа е изключителна – макар че тази изключителност днес се осъществява напълно само при жената, – то бракът, основан върху половата любов, е по своята природа еднобрачие. Видяхме колко прав е Бахофен, когато смята напредъка от груповия брак към еднобрачието за дело предимно на жените; само развитието от брака по двойки към моногамията може да се припише на мъжете; и това развитие исторически се състои всъщност във влошаване положението на жените и улесняване неверността на мъжете. Затова, когато отпаднат икономическите съображения, поради които жените търпят тази привична изневяра на мъжете – грижата за собственото си съществуване и още повече за бъдещето на децата, – постигнатото така равенство на жената, като съдим по целия досегашен опит, ще допринесе в безкрайно по-голяма стенен мъжете да станат действително моногамни, отколкото жените полиандрични.

Но от моногамията решително ще отпаднат ония характерни черти, които е отпечатало върху нея възникването й от отношенията на собствеността, а именно, първо, господството на мъжа и, второ, неразтрогваемостта на брака. Господството на мъжа в брака е проста последица от неговото икономическо господство и изчезва от само себе си заедно с последното. Неразтрогваемостта на брака е отчасти последица от икономическото положение, при което е възникнала моногамията, отчасти традиция от времето, когато връзката на това икономическо положение с моногамията не е била още добре разбирана и се е преувеличавала от религията. Днес тя се нарушава вече хилядократно. Ако нравствен е само основаният върху любов брак, тогава нравствен е само ония, в който любовта продължава да съществува. Но продължителността на пристъпа на индивидуалната полова любов е твърде различна при разните индивиди, особено при мъжете, и ако влечението съвсем престане или бъде изместено от нова страстна любов, разводът става благодеяние както за двете страни, така и за обществото. На хората само ще бъде спестена необходимостта да газят в калта на бракоразводен процес.

И така онова, което можем да предположим днес за формите на половите връзки след предстоящото премахване на капиталистическото производство, е предимно от отрицателен характер и се ограничава най-вече с това, което ще отпадне. Но какво ново ще се появи? Това ще се определи, когато израсте ново поколение: едно поколение от мъже, които никога в своя живот няма да бъдат принуждавани да купуват жената с пари или с други средства на социална власт, и поколение от жени, които никога няма да се отдават на един мъж от други съображения освен от истинска любов, нито ще отказват да се отдават на любимия си от страх от икономическите последици. Когато се появят тези хора, те пет пари няма да дават за това, което според сегашните представи им се предписва да вършат; те ще си създадат сами своя собствена практика и съобразно с нея ще си изработят свое обществено мнение за постъпките на всекиго поотделно – и точка.

Но да се върнем към Морган, от когото доста се отдалечихме. Историческото изследване на обществените институции, развили се през периода на цивилизацията, излиза извън рамките на неговата книга. Затова съдбата на моногамията през този период го занимава много малко. И той вижда в по-нататъшното развитие на моногамното семейство известен прогрес, приближаване до пълното равноправие на половете, без обаче да смята тая цел за постигната. Но, казва той,

„ако признаем факта, че семейството е преминало последователно през четири форми и сега се намира в пета, възниква въпросът, дали тая форма ще се задържи дълго в бъдеще. Единственият възможен отговор е, че семейството ще се развива по-нататък, както се развива обществото, ще се изменя дотолкова, доколкото се изменя обществото, т.е. както е било досега. То е продукт на обществената система и ще отразява нейното културно състояние. Тъй като от започването на цивилизацията нататък моногамното семейство се е усъвършенствало, а особено забележимо в най-ново време, най-малкото може да предполагаме, че то е способно да се усъвършенства още повече, докато бъде постигнато равенството на двата пола. Ако в далечното бъдеще моногамното семейство не бъде в състояние да изпълнява изискванията на обществото, невъзможно е да предскажем какъв характер ще има неговият приемник”.

Сподели