Как и защо възникна FARC?

 Латинска Америка е континент на остри политически борби. Това важи с пълна сила и за периода от втората половина на ХХ век. Пазейки спомена от борбата против испанския колониализъм, на практика във всички латиноамерикански държави народите водят борба за политическа, икономическа и културна еманципация от следващата велика сила, стремяща се да подчини континента на своите интереси – Съединените американски щати. Бедността и експлоатацията не са чужди на народите на Латинска Америка. Тази борба в различните държави се води с различна интензивност и с различен успех. САЩ не жалят усилия и средства и впускат своя идеологически и военен апарат всеки път, когато усетят, че интересите им в региона са застрашени. За това говорят не един и два преврата, организирани или подпомагани от ЦРУ.

Може би най-контрастен е примерът в Колумбия. За период от над 50 години страната на практика е поделена между правителството и въоръжение партизански отряди.

Икономически предпоставки за възникването на революционно движение в Колумбия

 Колумбия е богата на природни ресурси. На нейна територия се намират едни то най-богатите залежи на злато, платина и смарагди. В страната има също мед, цинк, олово, уран манган, живак, сяра азбест. Основният поминък на населението е производството на кафе, като по това време Колумбия е на второ място в света по производство на кафе. Също така в страната се отглеждат царевица, жито, ориз, картофи, памук и тютюн. В страната има находища на нефт, който започва да става особено важен ресурс във втората половина на ХХ век.

Въпреки огромните природни богатства обаче, населението живее при лоши жизнени условия. Според официални данни на колумбийското министерство на труда от 60-те години средният годишен доход на глава от населението е едва 300 долара, като той се получава само от 5% от населението, освен това има един милион безработни и два милиона полубезработни. Безработицата до голяма степен се дължи и на засилено преместване на селяни в градовете, поради лошите условия на живот в селата. 64% от обработваемата земя е собственост на 3% латифундисти, 500 000 дребни стопани имат земя по-малко от 5 хектара, а над един милион ратаи нямат земя и постоянна работа, работят в изключително тежки условия и получават възнаграждения, които едва им стигат, за да не умрат от глад.

Лошите жизнени условия вървят ръка за ръка с неграмотността, която в този период в Колумбия обхваща 43% от населението, като през 1965 г. например е официално съобщено, че 54% от селяните са неграмотни; освен това милион и половина деца ежегодно остават вън от училището поради това, че за тях няма място, а 60% от записаните в университетите студенти не успяват да завършат поради липса на средства.

Колумбия е страна на контрасти. Американският журналист от сп. „Форчън“ описва своите впечатления от страната по този начин: „На хоризонта, на фона на сините простори на Карибско море се издигат кулите и складовете за нефт на един съвременен индустриален комплекс, а край него – изглед към истинско море от бараки, където цари такава страшна нищета и надеждите за бъдещето са толкова мрачни, както и по времето, когато по пътечките и тунелите на замъка са бродили испански войници… Пропастта между богатите и бедните почти не е намаляла, откак Боливар идва от венецуелските равнини и пресича Андите, за да сложи край на тривековното испанско господство.“ Понякога художествената интерпретация може да създаде по-ясна картина за ситуацията от статистиката. В Колумбия съществуват остри противоречия, които на пръв поглед няма как да бъдат разрешени по мирен път.

Важен фактор в колумбийското общество е католическата църква. Тя традиционно стои на консервативни позиции и е бранител на обществения ред. Колумбийската католическа църква има множество вестници и радиостанции. До голяма степен определя дневния ред на обществото и е стожер на властта.

Един от основните фактори в Колумбия е влиянието на Съединените американски щати. Американският капитал контролира ключовите отрасли в колумбийската икономика. Например от добива на злато, по което Колумбия е на 9 място в света, възлиза на 400 хиляди унции „трои“ годишно. Този добив отива директно в ръцете на американската компания „Чоко пасифико“, като същата е ситуацията с платината, а тези ценни метали се пренасят чрез частни кораби самолети, собственост на същата компания до хранилищата им в Чикаго, Ню Йорк, Сан Франциско, Ню Орлеан, а колумбийската държава дори няма информация в какъв размер са природните богатства, които се изнасят от страната.

Не е по-различно и положението с петрола. В този период 80% от петролните земни недра са в ръцете на американските монополи, като 60% от всичкия добиван в Колумбия петрол се изнася но не носи приход, понеже е собственост на чужди монополи, а останалите 40% се връщат в страната в преработено състояние, но за него трябва да се плаща в долари.

Традиционно в Латинска Америка силни позиции има американската корпорация „Юнайтед фрут компани“. В много от страните тя има монополно положение що се отнася до земеделското производство. Същевременно латиноамериканските работници са подложени на жестока експлоатация, а дори най-елементарните трудови права не се спазват. Огромните печалби на „Юнайтед фрут компани“ се изнасят директно за Съединените щати. През 60-те години на ХХ век само от Колумбия корпорацията изсмуква от притежаваните от нея плантации по 15 милиона долара чиста печалба.

Междувременно всяка година расте националният дълг на Колумбия към САЩ. Това е част от отнемането на суверенитета на страната. Отпусканите по програмата „Съюз за прогрес“ през 1964 г. пари не са в състояние нито да се сравняват с огромните суми, които се извличат от Колумбия, нито да решат дори и елементарни социални проблеми.

Може да се обобщи, че САЩ имат основна роля в икономическия живот на Колумбия. С това имат и основен принос за лошото материално положение на колумбийските селяни, които представляват мнозинството от населението на страната. Няма да е пресилено ако кажем, че Колумбия е превърната в колония от нов тип и суровинно-аграрен придатък на американските корпорации. Изхождайки от това не е трудно да си обясним защо недоволството на революционерите в страната е свързано основно с влиянието на Съединените американски щати. Няма да е изненада и защо Симон Боливар е припознат почти като икона, като символ на борбата против чуждото господство. Икономическото влияние на САЩ в Колумбия неразривно е свързано и с политическо такова.

Политически предпоставки за възникването на революционно движение в Колумбия

В политическия живот на Колумбия във втората половина на ХХ век има две основни политически партии – консервативна и либерална. До определен момент те са в конфликт и водят жестока борба помежду си. Периодично се редуват идвайки на власт една след друга, не рядко с насилие. Консервативната партия изразява интересите на едрите земевладелци, а либералната – на буржоазията. В страната съществува и комунистическа партия, изразяваща интересите на работниците и бедните селяни, която обаче е в нелегалност.

Така през 1946 г. на власт идва консервативната партия и започва „разюздан терор“ срещу своите политически противници – както представителите на либералната партия, така и на работническите и комунистически движения, получили подем след победата на СССР във Втората световна война, а министърът на вътрешните работи Монталво открито провъзгласява политиката на „огън и меч“. В този момент започват да се появяват различни бандити, като например Ефраин Гонзалес, които с покровителството на властта започват да извършват набези по селата, които оказват съпротива срещу репресиите на правителството. Често такива банди са използвани за прогонване на селяните от земята им и завземането ѝ от латифундисти.

През 1950 г., след размирици, президентските са спечелени от Лауреано Гомес, който обявява испанския диктатор Франко за свой учител, който започва открита разправа със своите противници, започвайки т.нар. „Ла Виоленсия“ (буквално „насилието“); жертвите на тази политика в периода до 1958 г. се изчисляват на над 200 хиляди души. В този период стихийно започват да се формират селски отряди за самозащита, начален стадий на разгаряне на партизанско движение. В този период бедните селяни започват да заемат пустеещите земи в централните и южни региони на страната. Подпомагани и инструктирани от правителството на САЩ, колумбийската армия и десните ескадрони на смъртта са предприели жестока кампания по изгонването на селяните от тези земи. При това положение появата на партизанско движение станало неизбежно.

В тези отряди силно влияние има Колумбийската комунистическа партия. Скоро те достигат размер от около 30 000 бойци, като опитите за потушаване на бунта чрез наказателни експедиции, организирани от президентите Гомес и Урданета Арбелас остават напразни. През 1952 г. те са посетени от Ернесто Че Гевара, като по това време той все още не е световноизвестният революционер, какъвто ще стане по-късно.

Разрастването на организираната съпротива в страната води до това, че на 13 юли 1953 г. армията, ръководена от американски съветници извършва военен преврат, сваля президента Гомес, като за нов държавен глава се самообявява командващият колумбийските въоръжени сили генерал-лейтенант Рохас Пиниля, който призовава за „мир, справедливост и свобода за всички“ и подканва партизаните да свалят оръжието и да „съдействат“. Този призив обърква част от въстаниците и някои се поддават на него. Други се отправят към високите планини на Колумбия и основават своя колония, наречена Риочикито („Малка река“), където се свързват с местни индианци, криещи се от репресиите на властта. По-късно една група от бойците се отправя на юг и там основава друга селска колония в местността Маркеталия, която по-късно ще придобие голямо значение за хода на събитията. В тази група е и бъдещият лидер на FARC-EP Мануел Маруланда.

Скоро обаче се оказва, че призивите за „мир, справедливост и свобода за всички“ нямат реално покритие и отново се стига до насилие. То води и до нов подем на партизанското движение. Срещу Маркеталия се правят няколко военни операции, които завършват с неуспех за армията. Управляващите кръгове разбират, че продължавайки по този начин, губят контрол над страната, затова на 1 декември 1957 г., в присъствието на американския посланик Бонсал и католическия архиепископ на Богота, мултимилионерът Луареано Гомес, водач на консерваторите и лидерът на дясното крило на либералите Алберто Ларес Камарго подписват „най-антидемократичното споразумение, което някога е познавала историята на латиноамериканските страни“, според което в продължение на 16 години обществените и държавните длъжности ще се поделят по равно между членовете на двете партии, а мястото на президента на републиката ще минава по ред от консерватор на либерал и т. н. В този момент е свалена последната фасада на демокрацията, като на практика в страната престава да съществува легална опозиция. Политическата система се бетонира за следващите 16 години, като постовете са разпределени между двете партии. Бетонира се също и фактът, че мнозинството от гражданите на Колумбия няма политическо представителство. Това е основата на изострянето на конфликта. Пред бедните селяни не стоят много алтернативи пред това да грабнат оръжието и да за защитят семейството и земята си, систематично нападани от армията и бандитските шайки.

Битката при Маркеталия; Възникване на FARC-EP

Към страха на управляващите в Колумбия от партизанското движение трябва да се прибави и примерът от успешната революция в Куба, който е особено заразителен за колумбийците. С това може да се обясни и повишената чувствителност на САЩ към въпросите за партизанските движения в Латинска Америка и тяхното потушаване. Кошмарите за създаването на една „втора Куба“ до голяма степен ще ръководят американската политика в региона. Още повече, че ресурсите и значението на Колумбия са несравнимо по-големи от тези на малкия карибски остров.

Във владените от тях територии, партизаните започват да организират живота по нов начин. Извършват аграрна реформа, управляват селата, които са завзели и общо взето се радват на поддръжката на местното население. Нова голяма офанзива срещу бунтовниците в Маркеталия е организирана през 1962 г. с помощта на американски специалисти, обучени в базите в Панама, Коста Рика и Форт Браг за „антипартизански действия“. Изпратени са 6500 войници и офицери, но атаката е отблъсната. Вместо да нанесе решителен удар на партизаните, това нападение отключва кампания на солидарност в градовете с бунтуващите се селяни.

През 1964 г. правителството подготвя нов удар срещу Маркеталия. В разработването на „План ласо“ участва специална комисия на Пентакога, начело с началника на управлението за военна помощ на САЩ генерал Роберт Ууд, а пряко участие във военните действия взимат министърът на отбраната на Колумбия генерал Руис Новоа и генерал Фахардо Пинсон – командващ сухопътната армия, а непосредственото осъществяване на плана е възложено на полковник Курреа Кубидес, бивш слушател от специализираните „антипартизански школи“ в Панама и Форт Браг. Съществена роля в развитието на събития играе и това, че Колумбийската комунистическа партия успява да узнае за „План ласо“ и го разгласява сред местните селяни, като за всички става ясна откритата американска намеса. Това допринася за създаване на позитивни настроения в полза на партизаните сред населението.

Срещу бунтовниците, командвани от команданте Мануел Маруланда, наброяващи общо 48 души са изпратени 16 000 войници. Освен това войниците са въоръжени с най-модерни за времето си оръжия, включително многостволни минохвъргачки и ракети, като имат подкрепата на самолети и хеликоптери. Правителствените части използват и бактериологическо оръжие, като над териториите, контролирани от партизаните, с парашути хвърлят стъклени съдове, пълни с вируси и бактерии от едра шарка. Въпреки това, благодарение на разликата в мотивацията за битка, както отчасти и заради географските условия, подходящи за партизанска война, революционерите воюват с изключителна успеваемост, като на трима убити партизани се падат триста убити правителствени войници. Това допълнително повлиява на морала на армията, която и без това не е особено мотивирана да се бие. Виждайки че не могат да се справят с партизаните, част от войниците се отдават на обикновен бандитизъм и тормоз на местните селяни. Това допълнително спечелва вторите на страната на революционерите.

За няколко месеца „операция Маркеталия“ поглъща 17-те милиона долара, които Пентагонът отпуска да провеждането ѝ, като остават 300 000 песо, които са обявени като награда за главата на партизанския лидер Мануел Маруланда, но никой не го предава. Мануел Маруланда, не само не е убит, но впоследствие ръководи и партизанските делегации в многобройните преговори с няколко президента на Колумбия, преговори, на които президентите са принудени не само да се явят, но и дори да бъдат инициатори за тях, заради военните успехи на партизаните. Президентите един след друг идват и си отиват, докато Маруланда дълги години продължава да стои на поста си. Партизанският водач ръководи революционерите чак до смъртта си на 26 март 2008 г.

През 1966 г. партизанските въоръжени сили, начело с Маруланда се назовават Революционни въоръжени сили на Колумбия (Fuerzas Armadas Revolucionarias de Colombia – FARC). По-късно към тях се присъединява друга партизанска групировка „Армия на народа“ (Ejército del Pueblo-EP). Така се формира и цялото наименование на организацията, станала най-голямата партизанска сила в Колумбия – FARC-EP. То счита за своя рождена дата 27 май 1964 г. – битката при Маркеталия.

В районите контролирани от FARC-EP започват да се извършват социална и аграрна реформа, а революционерите стават алтернативна власт в страната. Партизаните събират данъци, организират работата на обществените служби, като например медицинската помощ и образованието, правосъдието и т.н.

До примирието през 2016 г. FARC-EP е най-голямата партизанска армия в Латинска Америка, която води гражданска война срещу правителството, подкрепяно от САЩ в продължение на 52 години. Затова важно беше да се проследят фактите около формирането на тази организация.

Отрядите на FARC-EP възникват спонтанно срещу репресиите от страна на държавата, като а скелетът на организацията са членовете на тогавашната Колумбийска комунистическа партия, а „мнозинството партизани и досега воюват от идеалистични подбуди, защото социално-икономическата ситуация в страната и репресиите от страна на силовите държавни органи са ги довели до пълно отчаяние“. FARC-EP е създадена в противовес на армията, която защитава интересите на олигархията и репресира селското население. FARC-EP вижда като единствено средство за преодоляване на това състояние въоръжената съпротива, която ще доведе до „социална, икономическа и политическа революция“, а „главен враг на колумбийския народ е северноамериканския империализъм“. Като вдъхновител на организацията е латиноамериканският революционер Симон Боливар. В една декларация на FARC-EP пише: „Огромно значение придобива идеята на Освободителя Симон Боливар относно латиноамериканското единство. Ето защо ние призоваваме към създаването на Антиимпериалистически фронт на Нашата Америка“. Това говори за интернационализъм у колумбийските партизани. От друга декларация от 1964 г. пък може да разберем какви идеи има FARC-EP за бъдещото преустройство на Колумбия: „Коренна аграрна реформа, която да смени социалната структура на колумбийското село, на базата на конфискуване на латифундистките владения в полза на целия трудов народ…Анулиране на всички дългове на селяните към лихвари, спекуланти и официалните и полуофициалните кредитни институти, да се защити народното самоуправление на общините“, а „осъществяването на тази аграрна и революционна програма ще зависи от съюза между работници и селяни и от единния фронт на всички колумбийци за промяна на режима… докато бъде съборено това правителство на северноамериканските империалисти, което пречи да се осъществят стремежите на колумбийския народ“.

Изглежда, че в близките години FARC-EP ще престане да съществува във вида, в който е познат досега. Така или иначе, тази организация оставя траен отпечатък в борбите в Латинска Америка. Героичното начало през 1964 г. дава тласък за още по-мащабно развитие на партизанското движение в Колумбия, което през годините ще започне да служи за пример за много бунтовнически организации по света.

Стефан Петров

Използвани източници:

* Шишов, А., Бенбасат, Н., „Колумбия“, София, 1966.

* Владимиров, С., “Колумбия – димящ вулкан в Южна Америка“, София, 2004.

* Коларов, Г., „Историята и краят на 50-годишната гражданска война в Колумбия“, „Оффнюз“- интернет издание, последен достъп 02.06.2017 – https://offnews.bg/news/Analizi_289/Istoriiata-i-kraiat-na-50-godishnata-grazhdanska-vojna-v-Kolumbiia_637282.html.

* Младенова, Г. „Мирът, който виси на косъм“, „Дума“-  интернет издание, последен достъп 02.06.2017 – http://www.duma.bg/node/133444.