Георги Караславов – “Походът на мракобесието”

Георги Караславов (1904 – 1980) е български писател – комунист. Сред неговите най-известни творби са „Селкор“ (1933), „Татул“ (1938) и „Снаха“ (1942). По време на фашистката диктатура в България (1923 – 1944) многократно е репресиран заради своите обществено-политически възгледи и литературни произведения.

Къде отидоха привържениците на фашизма, героите на реакцията, вдъхновителите на средновековното мракобесие?

В първите дни след девети септември, изплашени от своите собствени четвърт-вековни лъжи за това, че когато комунистите вземат властта, ще изколят всичко живо, те, смъртнобледи, се накичиха с червени ленти, с петолъчни звезди и с чукове и сърпове. Преди, когато те наистина колеха, когато правеха истински хайки за лов на „неблагонадежни“ и когато някои от тези „неблагонадежни“ успяваха да се изтръгнат от лапите им, те ги наричаха „тавански герои“. А когато разследваха заловените и се мъчеха с инквизиции да научат нещо, те апелираха за „доблест“ и „кавалерство“. В първите дни след 9 септември тези герои на „доблестта“ и „кавалерството“ се изпокриха в миши дупки и при случайни срещи с бивши „неблагонадежни“, „честитяха“ за „дългоочакваната промяна“ и лъжеха с фалшив възторг, че най-сетне си „отдъхнали“ от терора.

После тези „деветосептемврийци“ се окопитиха като разбраха, че комунистите няма да ги колят, обявиха се за „демократи“ и с дързост, която може да съперничи на тяхната подлост, на жестокостта и на безхарактерността им, насърчени от международната реакция, викат:

–          От постоянен страх и несигурност, ние не можем да творим културен живот!

Културен живот? Те – и културен живот? От кога, наистина, те, които гласуваха и отпущаха мизерни бюджети за просвета, те, които ограничаваха ученици и студенти в гимназиите и университетите, те, които конфискуваха толкова много вестници и книги, са се загрижили за културата? Каква култура? Ние я познаваме от близкото минало и, за да не помислят, че сме толкова късопаметни, ще напомним някои от „културните“ им прояви.

През периода 1923 г. – 1944 година те убиха:

Гео Милев, един от най-даровитите поети и един от най-културните хора на България.

Христо Ясенов, един от най-големите майстори на стиха.

Сергей Румянцев, певецът на българското борческо село.

Никола Ф. Гинев, блестящ фейлетонист и хуморист, редовен сътрудник на в. „Червен смях“.

Васил Карагьозов, поет, преводач, културтрегер.

Георги Шейтанов, даровит литературен критик.

Арсени Йовков, поет и преводач.

Тодор Страшимиров, белетрист.

Христо Кърпачев, поет.

Цветан Спасов, поет.

Никола Вапцаров, надеждата на младата българска поезия.

Васил Воденичарски, белетрист.

Тончо Стаевски, деветнадесетгодишен поет.

Христо Козлев, поет.

Дончо Попов, белетрист.

Стоян Куцаров, художник.

Това са имената на известните вече проявени писатели и поети. А колко млади, даровити, непроявени литературни сили са отишли заедно със стоте хиляди избити български граждани!… Петнадесет убити писатели и поети в малка България! Убити от ония, които днес издават свободно своите пасквили, ругаят отечественофронтовската власт и плюят върху независимостта на България!

Но няма нищо чудно в това. Палачите винаги са били и продажници. Ограбвачите никога не са били патриоти. Авантюристите никога не са имали родина. Потисниците никога не са имали доблест. Те прекараха през участъците и затворите най-добрите наши поети, писатели, журналисти, културтрегери. Нима ще кажат, че участъците и „модерните“ затвори, дето затворниците си поемаха дъх само за кратко време на „колелото“ под палката на садиста надзирател, са били през техния режим местата, където да се „твори културен живот без постоянен страх и несигурност“? През тези „културни“ кръгове на ада са минали следните български писатели:

Тодор Павлов, философ и критик.

Сава Гановски, философ и критик.

Христо Радевски, поет.

Кръстю Белев, писател.

Иван Мартинов, писател.

Людмил Стоянов, писател.

Никола Ланков, поет.

Марко Марчевски, писател.

Орлин Василев, писател.

Веселин Георгиев, поет.

Васил Павурджиев, писател.

Лозан Стрелков, поет.

Ламар, поет.

Здравко Сребров, писател.

Мицо Андонов, критик.

Крум Велков, писател.

Младен Исаев, поет.

Камен Калчев, писател.

Д. И. Полянов, поет.

Светослав Минков, писател.

Димитър Хаджилиев, писател.

Димитър Чавдаров – Челкаш, писател.

Панталей Зарев, писател.

Ангел Тодоров, писател.

Камен Зидаров, поет.

Ст. Лилянов, писател.

Павел Вежинов, писател.

Богомил Райнов, поет.

Стоян Даскалов, писател.

Андрей Гуляшки, писател.

Панталей Матеев, поет.

Никола Фурнаджиев, поет.

Георги Бакалов, критик.

Стоян Сотиров, художник.

Илия Бешков, художник.

Александър Жендов, художник.

Стоян Венев, художник.

Трудно могат да се изброят всички хора на изкуството, които са изживели ужасите на „модерните“ затвори, гнусотата на полицейските участъци, каторжните условия на концлагерите и мъката на интерниранията. Общо те са прекарали с десетки години в тези дупки на ужаса, в тези клопки на фашисткия садизъм, в тези фабрики на инквизициите, на умъртвявания и на духовно угнетяване. При тези страшни условия, един месец след като излезе от затвора, загина поетът на селските неволи Цанко Бакалов Церковски. В концлагер умря смелият публицист Коста Веселинов. В затвора угасна редакторът на в. „Новини“ Никола Илиев.

Много писатели и хора на изкуството емигрираха, за да се отърват от затвора, безследното изчезване или бесилката. Други заработиха в най-тежките условия на нелегалност или станаха партизани. Крум Кюлявков беше около двадесет години емигрант и нелегален. Николай Хрелков беше емигрант. Младен Исаев беше емигрант. Веселин Георгиев и Марко Бехар станаха партизани. В емиграция прекараха много години и Марко Марчевски, Александър Жендов, Георги Жечев, Борис Милев – Огин, Боян Дановски. Седем години беше интерниран, емигрант, нелегален и партизанин младият поет Валентин Арсениев…

Зад всяко име от този непълен списък, зад всяка дума, зад всяка буква се крие един цял мир на нечовешки страдания, на неизразим гнет, на адски мъки, на лойоловски инквизиции. Дори геният на един Данте не би могъл да опише нито стотна от дивия садизъм на реакцията през последните две десетилетия. Може да е имало по-мрачни режими, но не е имало режим по-вбесен от своето безсилие и ожесточен към всичко напредничаво от режима на българската реакция през последните две десетилетия. И от там тази мракобесническа стръв към всичко, което се мъчеше да мъждукне в пъкъла на ония модерни нероновци, които днес, при отечественофронтовската свобода, са станали глашатаи на „демокрация“ и на „свободен културен живот“. Онова дълбоко и страшно поражение на нашата култура, което те проведоха с такава животинска ярост през последните две десетилетия, може да се определи само с една дума: ужас!

Тепърва, когато хората се поуспокоят от кошмара на повалената реакция, когато поразровят старите архиви и съберат оцелелите документи, когато разчовъркат спомените, затрупани от грамадата на най-новите, толкова силни и внушителни впечатления, ще се види опустошението, което е нанесено на нашата култура и на нашето литературно развитие.

И все пак, пълна и точна представа ние никога не бихме добили, тъй като ние не знаем какви творения още би дал Гео Милев, който загина на тридесет годишна възраст, в разцвета на своите културни и творчески ламтежи, в изблика на своя поетичен талант и на своето режисьорско дарование… Никола Вапцаров започваше своя възход на високо даровит, крайно взискателен и скромен поет. Дончо Попов даде само няколко репортажа и няколко разказа. Тончо Стаевски загина толкова млад и в неговата партизанска раница са намерени прекрасни стихотворения, писани при най-тежки условия, при които може да бъде поставен един човек. А кой може да каже колко още младежи като него са загинали под сатъра на фашизма, на реакцията?

Цялостното опустошение на нашия културен живот не може и не трябва да се мери само с избитите и интернирани, затваряни и преследвани писатели. Наистина, това само най-ярко иде да подчертае варваризма на този режим, но има още много прояви, които допринесоха за осакатяването на нашия просветен растеж. Разтурването на младежкото въздържателно движение, в редовете на което се намираха най-дейните и даровити момчета и девойки, беше извършено с цел не само да се удари една организационна форма на напредничавата младежка дейност, но същевременно с цел тази дейност да се насочи към блатото на хулиганщината и тъпия шовинизъм, които с всички сили и средства се насаждаха в младежките души.

Походът към читалищата, тези светилници на българската култура, тези огнища на нашето възраждане, тези извори на широки познания сред народа бяха обезкървени и съсипани. „Неблагонадежните“ книги не бяха отстранявани от каталозите, а чисто и просто бяха изгаряни – по гьобелсовски.

И все пак, ако нашият народ издържа този страшен натиск върху неговото културно развитие, ако той спаси много от своите културни ценности, то се дължи на жертвите, които даде в тази тежка борба със силите на мрака. Хиляди учители бяха уволнени веднъж за винаги поради „антидържавна“ дейност, хиляди бяха интернирани, арестувани, изпратени в концлагери, хвърлени в затворите, защото като библиотекари, като секретари в кооперациите, като председатели в кооперативни групи, те саботираха мракобеснически нареждания на тогавашните варвари и сегашни „демократи“…

 Статия от брошурата на Георги Караславов „Ратаи на реакцията“, 1945 година

Сподели