Никога не е късно за Георги Кирков (150 години от рождението му)

Кой съм аз, за да пиша за Георги Кирков? Има стотици хора, които познават прекрасно неговата история, публицистиката му, неговите сатири и хуморески, творчеството му като цяло, неговото иронично отношение към буржоазията, презрението му към капитала, любовта му към работническата класа, към хората, към народа.

Кой съм аз, за да пиша за човека, за когото казват, че е един от най-добрите оратори в България след Освобождението?  Човекът, който е притежавал обаяние, външна красота, духовно присъствие, ум и интелект, талант на оратор, умения на политик и организатор, а отгоре на всичко това, човечност и другарска топлота. Той e истински духовен водач, отдаден на социалистическите идеи, отдаден на марксизма. Речта му e изпъстрена със сериозни научни термини, русизми, турцизми, латински наименования, шеги и каламбури, пословици, поговорки, гатанки, библейски притчи и най-обикновени думи от разговорния език. Кирков винаги воювал, атакувал, настъпвал и никога не се отбранявал, не се извинявал.

Казват, че всяка епоха ражда герои и големи личности, безспорно една от големите личности на новоосвободена България е Георги Кирков. Та само фактът, че е открил за българската политика, Георги Димитров е напълно достатъчен да се каже, че е направил много, дори да не притежаваше никакви други качества, а той ги е имал и то в изобилие. Трудолюбието на Кирков, неуморимостта му, фактът, че не се страхува да осмива и разобличава, го правят толкова ценен за българската политика, за българския социализъм, за България. Както публично, така и чрез вестник „Работническо дело“ той критикува, разобличава, осмива българския псевдо политически елит, буржоазията, като периодът, в който работи за вестника, основателно е наречен „Кирковския период“. Роден по време на турското робство, неговото разбиране за свобода не приключва с Освобождението, стига много по-далеч.

Той притежава умението да излага последователно факти, да оборва с реторически похвати политическите противници в условията на кръгова отбрана и същевременно да громи капитала и на друг фронт, чрез сатира и хумор.

Той описва начина на правене на избори на българските буржоазни партии като жалка комедия. Въпреки уверенията за законност и свобода, изборите, както и днес, са придружавани от позорни сцени – шайки, побои, фалшификации, насилия,  „опойвания“, измами, подкупи.

Героите на Кирков от неговите „Дремиградски смешила“ са сякаш извадени не от началото на миналия век, а от сегашната политическа класа. Да, България и сега е един Дремиград, а героите му Чесалото, Панчо Куйрукът, Петко Чорлов, който в една прекрасна сутрин забелязал, че съвестта му липсва, Михо Бузина, и помиарската глутница, кучешка пасмина, състояща се от либералът Шаро, демократът Белчо, консерваторът караман с отрязаните уши, са олицетворение и на днешния „политически елит“ който също като тях не признава стремежа си към кокала, а го обяснява с любов към родината и интересите на отечеството, с демократичните права и свободи…

Ами овцете, които си избират за водач вълка? Не сме ли  това всички ние, целият наш изстрадал и продължаващ да страда народ? И колко трябва да останем, колко от нас трябва да бъдат „изядени“, за да разберем, че сме избрали грешния водач. В същият разказ „Вълк-водач“ Кирков описва митинга на овцете, където си избират бюро, състоящо се от пет овци и два коча. Те на бърза ръка отхвърлят предложението кучето да бъде пазач на стадото, като го определят като безбожник и социалист. Две определения, които и днес биха били достатъчни, за да повлияят на превърналия се в стадо наш народ.

Скоро не е имало, а и сигурно скоро няма да има такъв Майстор в редиците на която и да е българска партия. Политиците в световен мащаб липсват, лидерите почти ги няма, а майстори като Кирков може да не се родят следващите 1000 години.

Докато подготвях своят доклад за това как виждам Георги Кирков, си зададох няколко въпроса:

  1. Защо произведенията на Георги Кирков ме вълнуват, а речите и изказванията на лидерите от която и да е българска партия не. Не са ми интересни, не искам да ги слушам и гледам. Причината, според мен, е в разминаването между думите и делата. И Кирков и Благоев и Георги Димитров знаят, че при един социалист, комунист, идеалист не трябва да има такова разминаване. Защото за тях не е важно избирането им, а промяната на обществото. Не е важно те да благоденстват (а те са можели), а е важно народът да живее добре.
  2. Ако има хора, които са качествени, защо никой не ги търси или ги търсят в момент, в който могат да им донесат полза, а после ги натикват в ъгъла? Защо Георги Кирков открива за България Георги Димитров, а не някой свой роднина, роднина на жена си или някой, който да му върши някаква работа, пък било и посредствен, слугинаж, както масово се прави сега.
  3. Ако Георги Кирков живееше сега, къде щеше да бъде? В някоя партия, синдикат или просто щеше да хване гората. Всъщност той сам отговаря на този въпрос „Там, където са нашите другари по съдба и по нещастие, там ние също сме и ние понасяме същото дотогава, докато имаме възможност да бъдем в състояние да премахнем това положение“.

Отдаден, запленен от социалистическия идеал, посветен на тегобите на народа, борещ се и обичащ, словото на Майстора е актуално днес, ще бъде актуално и утре!

                                                                                                                          Ангел Стефанов

Сподели