Характерни черти на германо-фашистката окупация на България през 1941-1944 г.

Евгений   Г.   Каменов

 Списание „Исторически преглед“, година ХХІІ, кн. 1, 1966 г.

Формите и методите на фашистката окупация на България през периода на Втората световна война (1941–1944 г.) се определиха не само от плано­вете и намеренията на хитлеристка Германия, но също и от някои исторически, политически, икономически и други условия, с които се характеризираше положението в България в навечерието на войната.

Първият въпрос, който се поставя, е дали изобщо България може да се третира като окупирана страна през периода на Втората световна война или тя е била обикновен германски съюзник. Този въпрос възниква естествено поради факта, че навлизането на германските войски в България се извърши формално със съгласието на българското правителство и му се придаде характер на доброволно допускане на чужди войски на територията на страната.1

Въпросът има както формално-юридическа, така и фактическа страна. Няма никакво съмнение, че хитлеристките нашественици предвиждаха в своите планове окупирането на Балканите без оглед на съгласието и отношението на съответните правителства. Фактът, че в България господстваше монархо-фашистка диктатура, която беше суспендирала конституцията и беше лишила фактически народа от демократичните му права и институции, беше използван от хитлеристките окупатори, за да получат привидна легализация на нахлуването си в България чрез съгласието на едно противозаконно и насилническо правителство. Следователно от конституционно гледище може да се счита, че съгласието за навлизане на германските войски в България е дадено от една незаконна власт, но от гледище на международното право е достатъчно съгласието, дадено от правителството, което имаше фактическата власт в ръцете си. И в същност в някои международни актове, като Договора за мир с България от 1946 г., подписан на 10. II. 1947 г. в Париж, България се третира като съюзник на  хитлеристка  Германия.2 Някои западногермански автори и специално представителите на т. нар. Остфоршунг упорито разпространяват версията, че България е била равноправен съюзник на Германия.3

При изясняването на този въпрос трябва да се има предвид, че по своето положение царското правителство, което допусна германските войски и се обяви за съюзник на хитлеристките нашественици, в много отношения не се различаваше от марионетъчните правителства и власти в други окупирани от фашистка Германия страни: правителствата на Хаха и Тисо, на Петен и Куизлинг. Формално актовете на управление се издаваха от българските власти, но фактически тези власти вършеха онова, което искаха от тях германските окупатори. Хазяйниченето на германо-фашистките власти в страната често пъти вземаше форми, които напълно отговарят на истински окупационен режим.

За това могат да се посочат такива факти като поемането от българската държава на разходите по издръжката на германските войски в България. От спогодбата, сключена между българското и германското правителство на 1 февруари 1941 г., известна под името спогодба „Нойбахер”, се вижда, че БН банка предоставя за нуждите на германската войска първоначално 500 млн. лв. Впоследствие обаче се изтеглят все нови и нови суми, за да достигнат за целия период на окупацията сумата 7039 млн. лв.4 Наистина формално те са минавали като кредит и с тях е заверявана клиринговата сметка на България. Това обаче е останало само на книга, защото фактически германците нищо не са изплатили и очевидно нищо не са мислили да изплащат.

Спогодбата „Нойбахер” предвижда също, че германските военни материали „се освобождават от всякакъв контрол на българските власти и получават митническа свобода” (т. 2, буква „а” от „Насоки”, приложени към Спогодбата,5 че „комплектни транспорти на германската войска ще се контролират чрез германския водач на транспорта” (т. 2, б. „б” от „Насоки”6, че „квартири ще се изискват от кмета на общината”, като наемът ще се определя от германските военни власти във връзка с местните общински власти според германския закон”7, че „на германската войска и на германските военнослужещи ще се дават във всички публични и частни уредби и места в България същите облагоприятствувания и намаления, каквито се дават на българските военнослужещи”8, че „българската държава поема гаранция за вреди, причинени при изпълнение на службата от чинове на германската войска в България”9 и че всички гражданскоправни искове срещу германската войска и германските военни лица ще бъдат разглеждани от комисия в състав двама германски и двама български членове.10

Спогодбата от 24/27 април 1941 г., известна под името спогодба „Клодиус”, предвижда, че „в окупираната от България част от бившата югославска държава Германия може да продължи неограничено започнатата от нея експлоатация на сурови материали и преди всичко на минерали”. „Разноските за германските военни съоръжения в окупираната от България бивша югославска област ще се поемат от България”, а също така и разноските, които произлизат от присъствието на германските войски в същата област. Съобразно с това БНБ ще обменя кредиткасеншайните, издадени от германските войски.11 Същите правила се прилагат и по отношение на окупираните от България гръцки области.12

Германските войски в България са ползвали безплатно телефонните и телеграфните линии в страната13 и пренасянето на кореспонденцията им се е извършвало безплатно;14 българската държава е поемала разходите за почивка на германски и италиански военни лица в България,15 предоставяла е безплатно лечение на ранени и заболели германски офицери и войници.16 България е кредитирала, което фактически е означавало, че е заплащала строежа на германски летища,17 военни депа18 и др.

Германските войски закупуваха с отпусканите им от българската държава пари големи количества стоки от пазара, с което влошаваха и без това крайно тежкото положение по снабдяването на населението с хранителни и други потребителни стоки.19 Установявайки пълен контрол върху вноса и износа и външните плащания на България, а чрез филиалите на крупните германски монополи и върху най-важни сектори на промишлеността, търговията, кредита и други отрасли, хитлеристка Германия фактически подчиняваше на своята воля и интереси икономиката на страната.20

Германците се ползваха от редица привилегии, като намалени тарифи по БДЖ, освобождаване от такси на изнасяни за Германия стоки, намалени тарифи за товарене и разтоварване в българските пристанища и др. До какви крайни форми беше стигнало германското господство в икономиката на страната, може да се види и от такъв пример като установяването в полза на акц. д-во „Соя” (креация на „И. Г. Фарбениндустри”) на монопол за производството и износа на соя. И когато Кооперативната централа при Съюза на популярните банки „Задруга” направи опит да организира засяването на соя и износа за други страни, българското правителство, очевидно по чие искане и в чий интерес, осуети този опит.21

Германците фактически упражняваха контрол върху дейността на фашистката полиция, върху централните и местните власти. С лично поверително писмо № 1–196 от 6 март 1944 г. Щабът на българската войска съобщаваше, че „германското командване е назначило свои бойни коменданти в главните градове на страната, на които е възложена задача да организират частите си за защита при евентуално нападение или да имат готовност за подвижни действия извън гарнизоните”. В същото писмо се казва, че на тези германски бойни командири е наредено да влязат във връзка с българските началници на гарнизони в същите градове, „за да се избягнат недоразумения, а така също и за уреждане на евентуални съвместни действия и отбранителни мерки”.

За поведението на германските власти в България е характерен случаят с един инцидент със саботаж в склада на А. Д. „Петрол” в Русе. В писмо от 1. XI. 1941 г. шефът на германското гестапо пише до българското военно министерство между другото следното: „Назначаването на един известен на полицията комунист в един завод, който е подложен на опасност от саботажни действия, е едно лекомислие, което не може да се оправдае с нищо и трябва да бъде порицано най-строго от гледището на германската войска, която има извънредно голям интерес, щото намиращите се там бензинови припаси да бъдат осигурени. Ето защо, моля да ми се съобщи името на ръководителя на д-во „Петрол”, който е отговорен за назначаването на атентатора, за да бъде разпитан.” По този повод в д-во „Петрол” в Русе се явяват германски офицери, които съобщават, че са наредили, ако се повтори случаят на саботаж, веднага да бъдат разстреляни от германските войници без всякаква процедура директорът и главният инженер на предприятието. По иск не на върховното командване на германската войска Министерството на войната нарежда да се смени главният директор и да се вземат специални мерки по охрана на складовете и района на д-во „Петрол”22.

Тези и редица подобни факти показват, че във взаимоотношенията между германските и българските власти са съществували много елементи, които наподобяват режима на истинска окупация, макар че формално това са били съюзни отношения.

Според четвъртата конвенция относно законите и обичаите на сухоземната война, сключена през 1907 г. в Женева, една територия се смята за окупирана, когато фактически се намира под властта на неприятелската войска (чл. 42).23 Поради фашисткия характер и прогерманския курс на политиката на българското правителство, поради раболепието на българските власти към германските им господари не винаги се забелязваше, че фактически властта се намираше в ръцете на германските нашественици. Но това беше така и то се проявяваше особено ярко при редките случаи, когато по едни или други причини българските власти се опитваха да възразяват на исканията и решенията на германците. Във всички тези случаи те заемаха ролята на просители, а въпросите се решаваха в крайна сметка от германските господари на страната.

За разлика от анексията окупацията не предполага пълно суспендиране на завареното законодателство и разпростиране върху окупираната територия на държавния и правен порядък на страната окупаторка.24 Що се отнася до правата на окупатора да издава разпореждания за възстановяване обществения ред (чл. 43 от четвъртата женевска конвенция), да събира налози или да върши реквизиции за нуждите на войската или на управлението (чл. 49 и 52), то в България германците не действаха пряко, но постигаха същите цели, като използваха българските власти, които действаха по тяхно искане и в техен интерес.

С тези уговорки и в този условен смисъл ние говорим за германска окупация на България през периода 1941–1944 г.

*

Вторият въпрос, който се поставя във връзка с нашата проблема, е въпросът за спецификата и особеностите на обстановката в страната.

Първият значителен и определящ факт бе разделението и дълбоката противоположност, които съществуваха между народа, от една страна, и управляващите кръгове, от друга.

От една страна, управляващите кръгове в България бяха много тясно свързани с германския империализъм и с всички сили се стремяха да присъединят България към германо-фашисткия блок, като окажат максимална помощ за успеха на германската агресия. От друга страна, тази политика не само не беше популярна и не срещаше подкрепата на българския народ, но се натъкваше на неодобрението и съпротивата на широки слоеве от българската общественост.

За прогерманската политика на управляващите кръгове важен дял се пада на царската династия, издънка на немския княжески род на Сакскобургготите. Подобно на своя баща Фердинанд, който въвлече България в Първата световна война на страната на Германия, тогавашният цар Борис III започна системна и методична подготовка за въвличането на България във Втората световна война на страната на хитлеристка Германия. Поучен от горчивия опит на своя баща, който беше изгонен от страната през 1918 г., цар Борис действуваше по-прикрито, като се стремеше да остави впечатлението, че провежданата прогерманска политика не е негово дело или че той действа по принуда на събитията. На времето се разпространяваха слухове, инспирирани от двореца, че цар Борис бил привърженик на неутрална политика, рисуваха го като миролюбец, приятел на западните демокрации и т. н.

През 1937 г. цар Борис предприе официално пътуване до Франция и Англия, което също така беше използвано, за да се създаде впечатление, че провежда някаква независима от хитлеристка Германия политика. Историческите факти обаче показват, че българският двор е провеждал фактически определена, макар и в някои моменти доста грижливо прикривана прохитлеристка политика. След своето пътуване до Англия под претекст, че прави частно посещение на своя баща, Борис III замина за Германия и има тайни срещи и разговори с Хитлер, при които докладва за разговорите си в Англия. Както изглежда, това е било важен момент в подготовката на позорната Мюнхенска среща на Хитлер с Чембърлейн и Даладие, която изигра фатална роля за ускоряване решителните стъпки на хитлеристката агресия.

В личните си спомени бившият министър и председател на Народното събрание, един от лидерите на партията „Демократически сговор”, Стойчо Мошанов съобщава, че цар Борис лично му е доверил, че при своето посещение през август 1937 г. в Англия е имал две срещи с Чембърлейн, при които централен е бил   въпросът  за  необходимостта да  се  избегне намесата на Съветския съюз в „европейските работи”. След това, без да уведоми дори м-р председателя на България, той заминал в първите дни на септември тайно за Германия, разговарял с Хитлер, след което по съветника си Ханджиев изпратил писмо до Чембърлейн, в което изложил „заключенията си от разговорите с Хитлер”, едно от които е било, че „Судетската област трябва да се пожертва”. Когато на 30 с. м. било съобщено за Мюнхенската среща, цар Борис дал на Стойчо Мошанов и Кьосеиванов да разберат, че заслугата за тази среща е негова.25

В същност през решителния период на навлизането на германските войски в България, на присъединяването й към Тристранния пакт, на обявяването война на САЩ и Англия, на окупирането на територии в Гърция и Югославия от български войски и други фатални решения фактически управлението на страната се намираше в ръцете на монарха и напълно зависимите от него царски правителства. Царят разтури парламента, назначи кабинет, съставен от лично предани нему отявлени германофили, като Богдан Филов и др.

След смъртта на Борис III беше учредено Регентство с участие на другия потомък на Кобургската династия принц Кирил, на дотогавашния министър- председател Богдан Филов и военния министър генерал Михов. То продължи с неотслабваща сила следваната при цар Борис прохитлеристка политика.

За поведението на Борис III свидетелства и записаното от бившия министър-председател Богдан Филов в дневника му, че той лично е одобрил решението, взето на 12. XII. 1941 г., България да скъса дипломатическите си отношения със САЩ и Англия и да им обяви война. В същия дневник на 26 май 1949 г. е записано също, че царят е „одобрил напълно мерките против евреите”26.

Тези и други исторически данни разобличават опитите на буржоазната пропаганда да представи българския монарх за миролюбив, хуманен и демократичен.

Важен фактор за германофилската ориентация на официалната политика на България бяха влиятелните индустриалци и търговци, които бяха свързани икономически с Третия Райх. В резултат на методично провежданата от царските правителства в България политика българската външна търговия все повече и повече се насочваше към Германия. През 1939 г. Германия заедно с окупираните от нея Бохемия и Моравия държеше 71,1% от износа и 69,6% от вноса на България,27  а заедно с другите фактически окупирани земи – над 3/4 от българския износ. По този начин България ставаше във все по-голяма степен икономически зависима от Германия и интересите на все по-значителна част от българската буржоазия се насочваха към Германия. Това улесняваше прогерманската ориентация на управляващите кръгове в страната, които намираха подкрепа на тази своя политика в средите на свързаните с Германия „делови” кръгове.

В икономиката на България играеше голяма роля чуждият капитал. Чуждият акционерен капитал възлизаше в навечерието на войната на 11 449 млн. лв. срещу 37 637 млн. лв. български капитал. Над 40% от този чужд капитал се намираше в ръцете на германски (16%) и италиански (24,8%) капиталисти с тенденция за бързо увеличаване.28

Върху българската външна политика оказваха влияние и връзките на българската династия с италианския двор – българската царица Йоанна беше дъщеря на италианския крал Виктор Емануил.

Разбира се, в лицето на реакционните и фашизирани елементи от управляващата върхушка, военнополицейския апарат и ограничен кръг младежи пронацистката политика имаше свои активни поддържници, но за широка масова опора на тази политика не можеше и дума да става.

Съвършено противоположни бяха настроенията и политическите стремежи на българския народ, на най-широките кръгове от българската общественост. И тези стремежи и настроения не бяха нито временни, нито случайни, а имаха дълбоки корени и трайна основа.

Първият крупен факт, който играеше важна роля в политическия живот на страната, беше силно развитото русофилско чувство всред народа. По обективни исторически причини, поради общия славянски произход на българския и руския народ, поради верската общност, поради традиционните културни връзки и силното руско културно влияние в България, поради активната подкрепа и закрила на българското население през периода на турското иго от Русия и поради големия исторически факт, че България беше освободена от петвековното турско владичество с цената на големи жертви от руската армия, в съзнанието на най-широки слоеве от българския народ е залегнало силно чувство на привързаност към руския народ. Тези народни чувства и настроения преживяха през десетилетията и се запазиха въпреки многото превратности в политиката и в историческите събития.

Октомврийската революция предизвика отдръпването на известен брой от най-реакционните кръгове, но в работническите и селските маси създаде ентусиазъм и нови надежди в „Дядо Иван”. Все пак значителен брой представители на българската буржоазия останаха верни на своето традиционно русофилство. Това обстоятелство помогна в значителна степен за образуването през периода на войната на Отечествен фронт на по-широка обществено-политическа основа с участието и на някои десни буржоазни групи.

Могъщ фактор в организирането на народната съпротива срещу прохитлеристката политика на българските правителства беше твърде активната и с най-широко обществено влияние Българска комунистическа партия. Нейното обаяние беше много силно всред работническата класа, където влиянието на другите политически течения, включително и на социалдемократите, беше съвършено незначително; партията имаше силно влияние и всред интелигенцията, както и между селяните. Тя беше най-силната политическа партия в големите градове, като София, Варна, Пловдив, Сливен, Русе и др. При изборите за общински съветници през 1932 г. тя получи абсолютно мнозинство в столичния общински съвет, който беше разтурен от правителството. Освен това в няколкостотин села партията бе получавала при редица избори абсолютно мнозинство и много пъти ръководството на общините в тези села бе попадало в ръцете на избраниците на комунистическата партия (т. нар. комуни).

Друга политическа партия със силно влияние всред селяните беше Българският земеделски народен съюз, който преживя редица разцепления, в ръководствата му вземаха връх реакционни елементи, но огромната маса от сдружени земеделци беше прогресивна, антифашистки настроена и възпитана в духа на традиционното русофилство. Всред Земеделския съюз имаше силно течение за сътрудничество с комунистите (т. нар. единофронтовци). Земеделци и комунисти участвуваха заедно в първото антифашистко въстание, което се проведе в България през септември 1923 г., в редица случаи на отделни места излизаха с общи листи при изборите и сътрудничеха помежду си в кооперации, читалища и други масови организации. По този начин в борбата срещу фашистките режими, срещу прохитлеристката политика на управляващите кръгове, против германската окупация и военните авантюри на българския монархо-фашизъм българските комунисти намираха съюзници в лицето на широк кръг сдружени земеделци. Всичко това правеше народната съпротива срещу германския и българския фашизъм твърде широка и активна.

Заслужава да се отбележи фактът, че в България беше даден широк израз на народно възмущение срещу първите стъпки на германската агресия. При нахлуването на германските войски в Чехословакия през 1939 г. веднага беше взета инициативата от прогресивната студентска организация БОНСС за организирането на масови протестни демонстрации. При чехословашката легация в София се разля импозантна многохилядна манифестация на протест срещу нацистката агресия и на симпатия към братския славянски чехословашки народ. На 16 март 1939 г. от опозиционни народни представители беше отправено запитване в Народното събрание, в което се отбелязваше, че „изчезна от картата една свободна и независима държава и попадна в робство един просветен и трудолюбив славянски народ” и се поставяше въпросът, че е настъпил „последният момент да се вземат решителни мерки за създаване на непреодолима преграда срещу чужди домогвания”.

Особен интерес представляват масовите акции в подкрепа на миролюбивите предложения на Съветския съюз. Крупна акция беше предприета във връзка със съветското предложение от 25. XI. 1940 г. за сключването на пакт за приятелство и взаимопомощ с България. Канцелариите на царя, правителството и Народното събрание бяха затрупани от хиляди телеграми, писма, изложения и петиции, скрепени със стотици подписи, с които се искаше настоятелно да се сключи българо-съветски пакт за дружба и взаимопомощ.29 Тази акция придоби широка популярност под името „Соболева акция”, тъй като съветското предложение беше връчено на българското правителство от А. Соболев, помощник комисар на външните работи на СССР, при посещението му в София. На това народно искане правителството отговори с вълна от репресии, с арести, интернирвания и други форми на терор.

Върху основата на широките просъветски и антифашистки настроения всред българския народ и в резултат на революционната активност на БКП в България можа да се разгърне съпротивително движение в значителни размери. Във войската бяха образувани много антифашистки нелегални организации, които вършеха пропаганда всред войниците, укриваха и предаваха на партизанските отреди оръжие, провеждаха саботажни акции и др. Бяха създадени бойни групи в градовете и селата, които също така организираха саботажи, предприемаха наказателни акции срещу активни фашистки ръководители, провинени в провеждането на фашисткия терор лица, срещу германски военни лица и обекти. В София бяха убити такива видни фашистки деятели като бившият министър на войната и водач на крайната фашистка организация на легионерите генерал Луков, директорът на полицията, полковник Пантев, правителственият депутат Сотир Янев и други нацистки агенти, гестаповски офицери и войници.30 Само за времето от 1 януари до 30 ноември 1943 г. немското командуване беше отбелязало 1606 въоръжени нападения, диверсионни и саботажни акции в България. Бойните и саботажните акции на партизаните и бойните групи през най-тежките зимни месеци – декември 1943 до средата на февруари 1944 г. – наброяваха 436.31 Партизанските части предприемаха непрекъснати смели бойни, политически, наказателни, снабдителни, диверсионни и други акции. Често пъти те слизаха в селата, организираха там публични събрания и наказателни акции, след което отново се оттегляха в планините. На 24 март 1944 г. бе проведена партизанска акция и в Копривщица. Бяха водени и редица боеве, в които въстаниците проявиха изключителен героизъм и се справяха с многократно по-многоброен противник.32

Особено се разрасна съпротивителното движение през 1944 г. Само за юни 1944 г. бяха отбелязани от полицейските управления 415 въоръжени нападения на бойните групи и партизанските части и унищожени 889 немски и български военни и цивилни фашисти.

В същото време в цялата страна вилнееше страшен фашистки терор. От 19. I. 1942 г. до 4. IX. 1944 г. бяха арестувани 64345 души. За 12461 се искаше смъртно наказание. Интернирани бяха 31 520 души. Над 2139 домове на антифашисти бяха изгорени.33

Трябва да се подчертае, че условията, при които се водеше въоръжената борба и съпротивата срещу германската окупация в България, бяха в известно отношение по-трудни, отколкото в някои други страни, които бяха завладени насила и където бяха ликвидирани местните власти. Тук борците от съпротивата имаха насреща си не само чуждите окупационни власти, но и една организирана, неразбита държавна машина, разполагаща със свой военно-полицейски апарат, и следователно по-ефикасна в борбата срещу съпротивителното движение. Местните власти познават по-добре местните условия, имат по-точни сведения за хората и в редица случаи по-успешно се справят със своите задачи, отколкото това биха сторили чуждите окупационни власти. Всичко това се прояви и при окупацията на България от нацистите. Колкото и ненавиждан и компрометиран да беше монархо-фашисткият режим, за известни слоеве от дребната буржоазия имаше значение обстоятелството, че насреща им беше не пряко чуждият окупатор, а една „национална” власт, която при това се опитваше да придава законен вид на действията си.

Въпреки това националната съпротива можа да вземе широки размери и да нанесе значителни щети на немските окупатори и българските им оръдия.

Тези и редица други фактори от политическо, икономическо, историческо естество правеха пропастта между народа и правителството дълбока и не позволяваха на управляващите кръгове да провеждат свободно желаната от тях политика на безрезервно участие в германо-фашистката агресия.

Опитът на управляващата върхушка да провежда своята прогерманска политика се натъкваше на народната съпротива, изразявана в най-различни форми. При това положение върхушката трябваше да прилага методите на открито насилие, присъщи на фашисткия режим. В България монархо-фашистката диктатура господстваше много години преди войната и германо-фашистката окупация. Но през периода на войната и окупацията фашисткият терор и фашистката диктатура се изостриха и приеха най-крайни форми. Конституцията беше фактически суспендирана и страната се управляваше от доверени на царя чиновнически кабинети. Дори Народното събрание, което беше избрано чрез антиконституционни методи и при условията на открит фашистки терор, се оказа стеснително за провежданата от монарха политика. Поради това на 24 октомври 1939 г. беше разтурено 24-ото Народно събрание, като по фашистки образец с терор и фалшификации беше избран парламент, съставен от отявлени фашисти или безлични фигури – всички послушни оръдия на монарха. Последваха закони, с които се даваше пълен простор на фашистката диктатура. На 24. XII. 1940 г. беше въведен т. нар. Закон за защита на нацията, съставен напълно в духа на расистките теории на хитлеризма. С него се даваха неограничени пълномощия на правителството за разрешаване на „еврейския въпрос”. Беше създадено специално комисарство по еврейските въпроси, което въведе полицейски час за евреите, намалени дажби, отличителен знак – жълта шестолъчна звезда, забрани им да излизат извън селищата и да притежават радиоапарати и телефони. Под формата на облагане с еднократен данък беше иззета 1/5 до 1/4 от личните им имущества, а търговските и промишлените им предприятия бяха иззети.34

Няколко дни по-късно (на 29. XII. 1940 г.) беше гласуван Законът за организиране на българската младеж, с който се създаваше казионна фашистка организация под името Бранник. По-късно (на 27. V. 1941 г.) със специален закон бяха създадени професионални съюзи от фашистки тип и бяха забранени всякакви свободни синдикални и други организации. В края на септември 1942 г. министър-председателят Богдан Филов официално оповести решението на правителството да уволни 400 държавни служители за антифашистките им настроения и да „политизира” държавния апарат. По този повод той заяви пред представители на печата, че в България се установява авторитарен режим.35 Последваха редица други закони и разпореждания на властта, които напълно отговаряха на открития фашистки характер на режима. Политическите партии бяха забранени преди това, въведена беше строга фашистка цензура на печата. В цялата страна вилнееше страшен военно-полицейски терор, извършваха се масови арести, открити бяха редица концентрационни лагери, в които бяха изпратени хиляди антифашисти, прогресивно и демократично настроени хора; затворите бяха претъпкани с комунисти и други борци срещу монархо-фашизма и германо-фашистката окупация. Засилиха се санкциите по т. нар. Закон за защита на държавата, който предвиждаше смъртно наказание за членуването в нелегални организации, за участието във въоръжени акции, в саботаж и други форми на съпротива срещу фашизма. За пръв път в българското законодателство беше допуснато приложението на смъртно наказание и за непълнолетни. Изрично се предвиди, че под закрилата на този закон се намира не само българската държава, но и германските окупационни войски. Наред с това зачестиха случаите на избиване на борци срещу фашизма без съд и присъда.

Всички опити на монархо-фашистката диктатура да си създаде масова опора не дадоха сериозни резултати. Нещо повече, народната съпротива се засилваше и пропастта, която разделяше правителството от народа, се задълбочаваше. Само методите на открито насилие и произвол можеха да позволят на управляващите кръгове да задържат своята власт и да продължат още за известно време своята противонародна политика.

*

След всичко казано естествено идваме до въпроса за отражението, което вътрешната обстановка даде върху характера на окупацията.

Преди всичко изолираността на правителството и народната съпротива не позволяваха на управляващата монархо-фашистка клика и на немските й господари да осъществяват безпрепятствено и докрай своите планове и ги заставяше в редица случаи да лавират и да отлагат или напълно изоставят важни свои политически и военни планове и мероприятия. В това отношение са характерни следните факти:

Мерките на преследване на евреите, взети от българските власти, бяха посрещнати с открито неодобрение от българската общественост, която намери различни форми да изрази своя протест и да изяви своите симпатии и подкрепа към подложените на фашистки преследвания български евреи. Министерският съвет и Бюрото на Народното събрание бяха затрупани с изложения, телеграми и протести против приемането на Закона за защита на нацията. Масови делегации от столицата и от провинцията всекидневно пълнеха Народното събрание. Те организираха срещи със своите депутати, изисквайки от тях да не гласуват за предложения от правителството законопроект.36 По различни начини и при различни случаи българите изразяваха симпатиите си към евреите, оказваха им различни услуги и помощ, съдействуваха за укриване на отделни лица, еврейски имущества, събираха и изпращаха на нуждаещите се еврейски семейства парични и други материални помощи и т. н.

Знаменателен е фактът, че на немските окупатори и българските фашисти не се удаде да проведат мерките на депортиране и физическо изтребване на българските евреи така, както постъпиха в другите окупирани страни. Единственото обяснение на този факт е страхът от народната съпротива срещу тези варварски, фашистки действия. Правителството на Богдан Филов постигна тайно споразумение с хитлеристките окупатори да им предаде за изпращане в лагерите на смъртта 20 000 евреи от Македония и Тракия, окупирани тогава от българските войски. Фактически бяха депортирани 11 410 евреи от тези територии – мъже, жени, старци и деца, от които нито един не се върна. Опитът да се допълни числото с български евреи, който направиха българските управници, се натъкна на решителна съпротива и беше напълно осуетен.37

Друг забележителен факт, характеризиращ поведението на българските управници през периода на германската окупация, е, че до последния момент, до момента на пристигането на съветските войски до българските граници те не се решиха да обявят война на Съветския съюз. Те правеха всичко възможно, за да съдействат на германската агресия, залагаха изцяло на картата на хитлеристката победа и на поражението на Съветската армия, предприемаха редица враждебни срещу Съветския съюз актове, несъвместими с поддържането на нормални дипломатически отношения, но не се решиха нито да скъсат дипломатическите отношения, нито да въвлекат България открито във войната срещу Съветския съюз. Получи се парадоксалното положение: в страна като България, изцяло окупирана от германските войски, страна, подписала Тристранния пакт и присъединила се към Антикоминтерновския пакт, да стоят съветски дипломатически представители, съветска легация и консулство. На Източния фронт заминаха и взеха участие в хитлеристката агресия срещу Съветския съюз армии, войскови части, доброволчески отряди и други военни формации от по-голямата част от европейските страни, намиращи се под властта и влиянието на фашистка Германия. А преданите до смърт на хитлеризма и заложили цялото си съществуване на неговата карта български управници не можаха да вземат участие в този антисъветски поход с нито една дори най-незначителна войскова единица.38 Единственото обяснение на този забележителен факт е народната съпротива. Българските фашисти управници знаеха добре настроенията на българския народ и изключителните рискове и опасности, с които би бил свързан за тях всеки опит да въвлекат страната във война срещу Съветския съюз, срещу братския руски народ освободител.

Заслужава да се посочи като особеност на окупационния режим в България и своеобразното развитие на събитията около прекратяването на окупацията. И тук се получи нещо несвойствено за поведението на хитлеристките окупатори. По целия фронт на своето отстъпление немските войски организираха и водиха упорити ариергардни боеве, като в същото време палеха, разрушаваха, убиваха. Единствената страна, в която те не организираха съпротива и не водиха боеве с настъпващите съветски войски, а се оттеглиха предварително, беше България. Нещо повече, на 6. IX. 1944 г. началникът на германската военна мисия в България ген. Шнекенбургер официално заяви, че ще евакуира германските войски от България.39

Друго забележително събитие е навлизането на съветските войски в България. То се превърна в триумфално шествие, във всенародно ликуване и възторг. Войските бяха посрещнати навсякъде с цветя, прегръдки и масови манифестации на българо-съветската дружба. Никъде не беше даден нито един изстрел срещу навлизащите съветски войски. Това също така е резултат на дълбокото всенародно чувство на признателност към Съветския съюз, на любов към братския руски народ.

Такива са някои от особеностите на германската окупация в България, свързани главно със силното влияние и високата активност на антифашистката борба в България, с прогресивните и демократичните традиции на българския народ, с високата му политическа активност и съзнателност, със силната му привързаност към руския народ, към СССР.

Наред с това обаче има и редица неблагоприятни особености и характерни черти на германската окупация в България и специфични методи на нейното провеждане, които произтичат от друг род особени условия в нашата страна. Важна особеност на условията, при които се осъществи окупацията на България, е, че беше запазен държавният апарат и организацията на стопанския живот.

На първо място това освобождаваше хитлеристките окупатори от грижата и необходимостта да установят собствена администрация в окупираната страна и им позволяваше нашироко да използуват за целите на своята военна агресия в Европа цялата държавна машина и съществуващата стопанска организация, които българското фашистко правителство не само поставяше изцяло в тяхна услуга, но предприемаше специални мерки за тяхното усъвършенстване и приспособяване с оглед да служи по-добре на хитлеристките завоеватели и тяхната политика. Това осигуряваше съществени преимущества за окупаторите. Преди всичко това им спестяваше значителни разходи и грижи. Със своята сервилност българските управници гарантираха своевременното и добросъвестно провеждане на заповедите и исканията на своите чуждестранни господари.

Освен това българските власти се справяха с много по-голям успех, отколкото можеха да сторят това пряко германските окупационни власти, с редица задачи, в разрешението на които бяха заинтересовани окупаторите. Те познаваха много по-добре местните условия, разполагаха с организиран държавен апарат и със своята дейност много улесняваха германските окупатори. Ежедневната намеса на нацистите във вътрешния живот на страната се прикриваше зад действията на българските власти. Техните заповеди и нареждания добиваха външния вид на решения на българското правителство или на актове на други органи на властта, а това позволяваше да се демагогства и в известна степен да се прикрива истинският лик на окупатора и степента на заробване на страната от нацистите. Вместо да остави на окупаторите сами да се грижат да си осигуряват необходимите им доставки, транспорт и др., българското правителство се нагърбваше с тези задачи и ги изпълняваше в интереса на хитлеристките войски с български персонал, със средствата, които събираше от гърба на българския народ.

*

Накрая не можем да не се спрем на интересния въпрос за специфичните форми и прояви на икономическото ограбване на страната.

Като се има пред вид, че България не взе участие в активните военни операции на главните фронтове и че вниманието на окупаторите беше насочено главно към стопанската експлоатация на страната, към използуването на икономиката на страната за снабдяването на германските войски с хранителни продукти и други стоки и материали, заслужава да се спрем по-специално на формите и методите, по които се извършваше това снабдяване.

Главните мероприятия и в тази област се провеждаха от българските власти в интереса на германските окупатори и съобразно с техните искания и указания.

Така с оглед да осигури по-големи количества храни за Германия българското правителство въведе на 11 ноември 1940 г. купонна система за снабдяване на населението. На 1 февруари 1941 г. българското правителство подписа със стопанския пълномощник на Райха д-р Херман Нойбахер спогодба, която уреждаше снабдяването на нацистките войски в България и контрола върху износа на стоки и материали. Граничният контрол на стоките, посочени като военни, се предаваше в ръцете на хитлеристите независимо от това, дали се извозват като личен багаж на отделни чинове или в комплектни транспорти.40

На 2 с. м. беше подписан протокол за споразумение за подготвянето на БДЖ и обслужващия ги състав за нуждите на нацистките сухопътни войски.41 За снабдяването им с храна и фураж бяха организиран! специални складове в 10 града в страната.42 Всички доставки за нацистките войски бяха поети от учредената на 8 с. м. Централа за специални доставки. Тези доставки трябваше да се считат като износ и да се прибавят към редовния износ. Но до края на хитлеристката окупация в България той не беше платен нито с девизи, нито с внос от Германия.43

Доставки за германските войски се подготвяха още преди да се сформира Централа за специални доставки. Още на 6 с. м. бяха складирани за нацистките войски 635 т месо, 167 т животински и растителни мазнини, 415 т варива и ориз, 200 т сирене и кашкавал, брашно, спиртни напитки, цигари, фураж и др.44

С цинизма на всесилни господари нацистите още на 13. II. 1941 г. предупредиха своите български слуги, че „отлагат всички плащания, които трябва да се извършат до края на годината за след свършването на войната (около 1,5 млрд. лв.)”45.

На 1 юни 1940 г. беше учредена т. нар. Дирекция за външната търговия, която пое контрола върху вноса и износа на страната и го насочваше почти изключително към Германия. В резултат на това през 1941 г. вече 73% от износа и 79,6% от вноса на България беше с Германия.46

За да се осигури необходимото главно за нуждите на германските окупатори редовно функциониране на гражданските служби и производството, беше приет Закон за гражданската мобилизация от 23. IV. 1940 г., с който се даваше правото на властите да заставят работници и служители под страх на тежки наказания да извършват необходимите служебни и производствени дейности.

Специален режим беше установен за стопанското ограбване на окупираните от българските войски територии в Източна Сърбия, Македония и Западна Тракия. Чрез тази окупация България взе фактическо участие в хитлеристката агресивна война срещу Югославия и Гърция. В случая участието на България във войната беше прикрито под маската на мирно „национално” обединение, което беше използвано нашироко от официалната пропаганда, която се опитваше да спекулира с националните чувства на народа и се мъчеше да скрие истинското положение, че самата България се намираше под чужда окупация. За тези земи беше сключена специална спогодба, известна под името „Клодиус”. Тя признаваше правото на германците на неограничена експлоатация на индустриалните суровини и материали в земите на Югославия, присъединени след нацистката им окупация към България, а България беше задължена да им осигури железопътния транспорт в Македония, да изплати ценните книжа, издадени от хитлеристите в „отстъпените” й земи, и част от държавния дълг на Югославия към Германия.47 България беше най-жестоко ограбвана през войната от германските окупатори, но българското правителство активно съдействаше на този грабеж, като правеше всичко необходимо, за да му придаде необходимата „законна” форма.

След като се установи почти пълен монопол на Германия върху вноса и износа на България, нацистите и техните български слуги използваха каналите на външната търговия за широко ограбване на България. Стокообменът се извършваше по клиринг, но тъй като германският износ за България беше съвършено незначителен, България се превърна в крупен кредитор на Германия. За периода 1939–1944 г. активното салдо на България към Германия по клиринговата сметка възлезе на 18 млрд. лв. При това този стокообмен се извършваше при налагани едностранно нереални цени и добиваше в истинския смисъл на думата нееквивалентен характер. Според известни изчисления загубите на България от нееквивалентния характер на стокообмена през периода на германската окупация възлизат на около 16 млрд. довоенни (1939 г.) лева.48

От финансирането и издръжката на германските окупационни войски от българското фашистко правителство се прибави друга загуба за страната в размер на повече от 7 млрд. лв.49

Наред с това германските окупатори си осигуриха и редица привилегии за сметка и на гърба на българския данъкоплатец: вносните мита за техните стоки бяха намалени със средно 50%; германските предприятия в България, Македония и Тракия се ползуваха с големи привилегии, като освобождаване от износни мита, намаление с 50% за превозите по БДЖ, освобождаване от всякакви такси, данъци и пр. Общата загуба на народното стопанство за времето от 1939 г. до 1944 г. се изчислява на 27 986 млн. лв. по цени 1939 г., което съставлява 11,3% от националния доход на България за този период.50

Настанилите се в България германски окупационни войски закупуваха направо от производителите големи количества хранителни и други продукти и по този начин лишаваха населението от най-елементарното снабдяване.

В това отношение има и твърде изобличителни официални документи и констатации.51 Особено безогледно е било ограбването на българските тютюнопроизводители чрез търговията с тютюн, съсредоточена почти изключително в ръцете на могъщия германски концерн „РЕЕМТСМА”52.

Ще се спрем по-подробно на една специална форма на ограбване на българската държава и народното стопанство от германския монополистичен капитал, до която той прибягна в твърде широки размери през време на войната, ползвайки се от престъпното съучастничество на българското фашистко правителство. Касае се за неравноправните грабителски договори, които крупни германски фирми сключваха с правителството за извършването на известни строителни и други работи, т. нар. договори по костуеми цени. Бяха сключени цяла серия такива договори от страна на бълг. държава с различни немски и немско-български фирми. Така на 23. IX. 1943 г. беше подписан договор за строеж на язовирната стена „Росица” при с. Горско Косово, Севлиевско, със създаденото за целта сдружение „Арге Росица” (в него участваха германските фирми „Дикерфох & Видман”, със седалище Берлин, и акционерно дружество „Филип Холцман”, със седалище Франкфурт на Майн, българо-немското акционерно дружество „Н. Рела & Нефе” и др.); с „Арге Бели Искър” за строежа на язовир на река Бели Искър (с участието на германските акционерни дружества „Хофтиф”, „Грюн Билфингер” и българо-немското дружество „Циклоп”); „Арге Дивидаг” за строежа на корабостроителния завод във Варна (с участието на споменатите фирми „Дикерхоф & Видман” и „Н. Рела & Нефе” – договор от 12 март 1943 г.); с „Хофтиф” – „Циклоп” за постройка на тунела Гюешево (от 19. II. 1943 г.); с групата „Ленц-Ико-Терас-Тифбаум-Оймлери” и др.

Въпреки някои различия в подробностите между отделните договори всички те са еднакви по общите си положения и условия. Това са договори, с които се охраняват правата и интересите на едната страна – на германските фирми, без да се поемат никакви определени и обвързващи задължения от тях. Това са договори, които поради едностранния характер на правата и изгодите, които предвиждат, напълно подхождат на неравноправните и обикновено признавани за недействителни договори, известни под наименованието „социетас леонина”.

В какво се състоят основните положения на тези натрапвани на нашата страна от германските империалисти грабителски договори, благославяни и от продажната фашистка клика, която управляваше България?

Преди всичко характерно за тези договори е, че те се поставяха над законите и правопорядъка в нашата страна. Всички те съдържат клауза, с която се обявява, че Законът за бюджета, отчетността и предприятията, Законът за задълженията и договорите, законите за покровителство на труда и др. се считат за валидни между договарящите се страни само дотолкова, доколкото „те не противоречат на постановленията на настоящия договор”.

Същевременно за уреждане отношенията между страните по тези договори, имащи за обект строителни работи, които се извършваха в България, се обявяваха за задължителни известни германски нормативни актове. Така според изричен текст „наемите за употребените при постройката машини и инструменти” се пресмятаха въз основа на следните германски норми: Инвентарен списък на „стопанската група строителна индустрия”, първо издание, септември 1939 г. (Вибау); Наредбата за максималните наеми за строителен инвентар от 6. VI. 1939 г. Окръжното към горната Наредба на комисаря по цените от 19. X. 1939 г. и неговото допълнение от 13. II. 1941 г.

Но подчиняването на тези правоотношения, които възникваха в България и се отнасяха до обекти в същата страна на германски нормативни актове, намери най-скандалното свое изражение в следващата алинея от същия текст: „Ако през време на предприятието горните норми бъдат увеличени или намалени, то наемите от този момент нататък ще се изчисляват при новите норми.”

Освен наема за инвентара българската държава беше длъжна да заплаща на германските фирми буквално всички разходи по предприятието – предмет на договора. Така в тежест на българската държава бяха всички други разходи по инвентара. Българската държава заплащаше също и всички възможни разходи за персонала на предприятието. Българската държава заплащаше също и всички обществени осигуровки и други, предвидени както в българските, така и в германските закони.

Наред с това тези договори съдържаха още редица положения, които представляваха неравноправни задължения за българската държава и неоправдани привилегии за германските капиталистически компании. Така договорът не определяше колко и какви машини и инструменти ще докарат на предприятието германските фирми и бе „пропуснато” да се каже, че това ще се определя по взаимно съгласие, поради което този въпрос бе предоставен на осмотрението на германската страна, която бе заинтересована да получи повече наем. Още по-странен бе „пропускът” да се постави ограничението, че държавата ще плаща за ремонтите на този инвентар само тогава, когато те не са предизвикани по вина на противната страна.

Буди недоумение клаузата, че за извършването на основен ремонт на инвентара държавата трябваше да плаща на немските фирми „обезщетение” в размер на 24% от „действително пресметнатите” наеми, след като е плащала редовно наеми за използуването на този инвентар. Немските фирми си бяха осигурили пълно освобождаване от всички и всякакви данъци, такси и други тежести.

Други клаузи от тази категория са следните: ако по каквато и да било причина договорните работи не бъдат завършени от немската компания и инвентарът й остане да се ползува за довършване на строежа, наемът му се увеличава 2,5 пъти; ако пък държавата поиска прекратяване на работата, тя ще трябва да плати на германците и 7% върху стойността на недовършените работи. Германците са си осигурили дори привилегията да бъде освобождаван от мобилизация целият им персонал, и то в един момент, когато българските граждани бяха викани поголовно на т. нар. временно военно обучение.

Всички тези клаузи на разглежданите „договори по костуеми цени” превърнаха България в обетована земя за хищническия германски капитал. Германските фирми работеха при тези условия у нас без какъвто и да било риск. Те получаваха огромни доходи под формата на наеми за машините, съоръженията и другия инвентар, който използваха за строежа. Получаваха богати заплати, като настаниха на високо платени ръководни и надзорни служби голям брой германци с осигурена целогодишна заплата, в това число и през времето на мъртвите сезони. Обезпечени им бяха за сметка на българската държава, т. е. на гърба на българския народ, платени отпуски, командировки в чужбина, жилища, казино и други изгоди.

Но хитлеристите не се задоволяваха с всичко това. По силата на тези чудовищни договори те получаваха свръх всичко друго и 17% чиста печалба върху всички суми, които са изразходвали, а държавата им е заплатила за надници, заплати, за обществени осигуровки, за пътни и дневни, за материали, за транспорт, за амбалаж, за наеми на машини, инструменти и инвентар, за ремонти на тези машини, за обзавеждане на канцелариите, за канцеларски материали, телефонни и пощенски разноски и пр.

Независимо от това, че този процент на чиста печалба надхвърляше средната норма на капиталистическа печалба, той бе абсурден и в основата си. В разглежданите „договори по костуеми цени” е записано черно на бяло, че те получават 17% чиста печалба върху сумите, изразходвани от българската държава. И под тези абсурдни дори от гледище на капиталистическата икономика и етика договори стоят подписите на министри от царските правителства и в крайна сметка договорите са утвърдени от Министерския съвет, възглавяван от Богдан Филовци и други жалки оръдия на германския империализъм.

При това трябва да се прибави, че въпросните германски фирми и техните български съдружници получаваха печалби, без да поемат дори най-елементарния риск, свързан с капиталистическата дейност. Те получаваха своите 17% независимо от това, какви бяха условията на пазара, имаше ли покачване или спадане на цените, имаше ли или нямаше търсене и т. н. Всеки капиталист би завидял не без основание на такава фиксирана сигурна печалба, каквато си бяха осигурили германските капиталисти със съдействието на българските фашистки управници.

Най-абсурдното в цялата тази операция бе клаузата относно печалбата на германските фирми. Тя бе редактирана така, че в същност от тях самите зависеше в най-голяма степен да увеличават сумата, върху която ще се изчислява печалбата им. И то не като влагат свои капитали, а като заангажирват българската държава във все по-големи и по-големи разходи. Ако те заангажираха повече персонал и му плащаха по-големи заплати, те щяха да получат и повече печалба, защото върху всички тези разходи те имаха право на 17% без оглед на това, каква работа бяха извършили тези работници и чиновници, без оглед на това, дали те са били необходими или излишни, дали са работили или са бездействали. Базата, върху която се изчисляваше тяхната печалба, щеше да се разшири, ако те докараха повече машини, ако увеличаха разходите на държавата за наем на тези машини, работеха или не работеха, необходими ли бяха или бяха излишни. Ако увеличаха разходите си за леки коли, за жилища и пр., с това увеличаваха разходите на българската държава, върху която имаха право да получат своята чиста печалба от 17%.

В тези неравноправни договори бе отразен ярко духът на германския империализъм в много направления. Преди всичко бе отразен в неравноправното и господарското отношение към своите партньори от категорията на българската буржоазия. Империалистът има права, а другите са длъжни, за слугите има и санкции, и отговорности, но не и за господарите. Идеята за превъзходството на германската раса, за водаческото начало и в стопанската област също така бе ясно изразена: „Ръководните лица, надзорни органи и специалисти трябваше да бъдат германци. „В груба форма бе изразено и незачитането на българските закони, на българския правен ред, които стояха по-долу от волята и интересите на частния германски капитал. „Двете договарящи страни признават разпорежданията на настоящия договор за валидни пред всички други.”

Но особено ярко бе проявена хищническата, грабителската природа на германския империализъм. Той идваше у нас като представител на великия германски дух, с труда, с материалите, със средствата на българския народ да организира, да командува, да ръководи, а париите славяни да изпълняват нарежданията му. Той не влагаше капитал, не поемаше рискове, направо грабеше,  богатееше от нищо.

Всичко това показва до какви безогледни форми на грабеж прибягваше германският империализъм по отношение на нашата страна, какви абсурдни и чудовищни форми на експлоатация на другите страни бе готов да прилага германският финансов капитал, когато му се създаваха условия и възможности за това.

А сервилната българска буржоазия в лицето на управляващата монархофашистка клика му бе предоставила богати възможности за ограбване на стигналия до просешка тояга български народ и той нашироко бе използвал така предоставените му възможности.

От тези неравноправни грабителски договори нашата страна претърпя огромни щети, а германският финансов капитал извлече огромни незаконни печалби.

*

Посочените специфични особености на германската окупация на България, на формите и методите на нейното провеждане показват, че тя осигуряваше съществени преимущества за окупаторите, които действаха главно чрез българските фашистки власти, които им служеха като маши и ги освобождаваха от необходимостта сами да вадят кестените от огъня. От друга страна, тази окупация беше по-малко ефикасна за тях поради невъзможността им да въвлекат страната в активно участие в бойните действия и необходимостта да се задоволят с предоставянето от българските фашистки правителства на окупационни войски и за т. нар. присъединени територии. Освен това в България те не успяха да проведат редица от своите фашистки мероприятия, които провеждаха другаде.

Такава е историческата истина за хитлеристката окупация в България.

БЕЛЕЖКИ:

1 На 1 март 1941 г. Б. Филов подписа във Виена договора за присъединяването на България към т. нар. тристранен пакт и започна откритото навлизане на германо-фашистките войски в България, а един месец преди това беше подписана специална спогодба за финансиране на германските войски.

2 Вж. текста на Договора за мир с България, публикуван в „Държавен вестник”, бр. 201/1947 г., в преамбюла на който изрично се казва: „. . .България като стана съюзник на хитлеристка Германия. . .”. Там обаче се отбелязва и приносът на нова, народнодемокра­тична България, „която взе активно участие във войната срещу Германия”.

3 Вж. Д-р Ернстгерт Калба и Константин Д. Косев, Остфоршунг като оръжие на германския империализъм, стр. 63–71.

4 Вж. Давид Б. Коен, Финансирането на германските окупационни войски в България и отражението му върху народното стопанство (1941–1944), Известия на държавните архиви, кн. 3 от 1959 г., стр. 86.

5 Известия на държавните архиви, кн. 3, 1959 г., стр. 99.

6 Пак там, стр. 99.

7 Пак там.

8 Пак там.

9 Пак там, стр. 100.

10 Пак там.

11 Д. Коен, Известия на държавните архиви, кн. 3, 1959 г., стр. 107–108.

12 Пак там, стр. 108.

13 Пак там, стр. 112.

14 Пак там, стр. 117.

15 Пак там, стр. 112–113.

16 Пак там, стр. 116–117.

17 Пак там, стр. 142.

18 Пак там, стр. 143.

19 Вж. Д. Коен, Ограбване на българското народно стопанство чрез снабдяването на германските окупационни войски през Втората световна война, сп. „Исторически преглед”, кн. 4; 1961 г., стр. 3–40.

20 За ролята на германския капитал в България през този период вж. Ж. Н а т а н, Стопанска история на България, София, 1957 г., Л. Б е р о в, Към въпроса за външната търговска ориентация на българския фашизъм, 1929–1944 г., Трудове на ВИИ „К. Маркс”, 1954 г., кн. I; същия автор, Печалбите на капитала в България, София, 1961 г., А л. Б е х а р, Германският империализъм и отражението му в България, София, 1949 г., ; А. Ч а к а л о в, „Форми, размер и дейност на чуждия капитал в България 1978–1944 г., София, 1962 г.

21 А. Ча к а л о в, цит. съч., стр. 85.

22 О. Василев, Въоръжената съпротива срещу фашизма в България, 3923–1944 г., София, 1946 г., стр. 490–493 и стр. 594–595.

23 В този смисъл вж. „Международное право”, Изд. на АН на СССР, Москва, 1957 г., стр. 413; Алфред Фердрос, Международное право, М., 1960 (превод от немски), стр. 441.

24 В. И. Л и с о в с к и й, Международное право, Харьков, 1955, стр. 357; също А. Ф е р д р о с, цит. съч., стр. 452.

25 Стойчо Мошанов, Из спомените ми, т. I, стр. 9–11 (ръкопис), Архив на БАН.

26 ЦДИА, л. 203–204 и л. 94.

27 Статистически годишник на царство България 1940 г., стр. 500–501.

28 Пак там, стр. 622.

29 ЦДИА, ф. 370, oп. 1, а. е. 780 и а. е. 860; ф. 456, oп. 1, а. е. 15, л. 82, ф. 173, oп. 6, а. е. 1727; ф. 3. oп. 1,  а. е. 735.

30 ЦДИА, 456, on. 1, а. е. 8, л. 56–58.

31 История на България, София, 1955 г., т. II, стр. 799.

32 Пак там, стр. 801.

33 Пак там,  стр. 813.

34 Държавен вестник, бр. 151 от 14. VII. 1941 г.; също ЦДИА, ф. 456, on. 1, а. е. 5, л. 125, 134 и 161.

35 В. „Вечер”,  19. X. 1942 г.

36 История на България, София, 1955 г., т. II, стр. 753.

37 Пак там, стр. 788. В същия смисъл Н. Гринберг, Хитлеристкият натиск за унищожаване на евреите от България, Тел Авив, 1961 г.

38 Беше изпратен на Източния фронт само един санитарен влак.

39 ЦДИА, ф. 370, on. 1, а. е. 1571, т. VII, Дневник на регента Михов, записано за 5. IX. 1944 г.

40 ЦДИА, ф. 176, оп. 11, а. е. 401, р. 10, л. 1–6.

41 Военно-исторически архив в София, ф. М. В. – Ш. В., отдел Снабдителен 1941– 1945 г., on. V, д. 2108, л. 183-188.

42 БИА, on. II, д. 93, л. 354–356; също ЦДИА, ф. 284, on. 1, а. е. 5780, л. 3.

43 Статистика на външната търговия за 1941 г., София, 1942 г., стр. VI–VII.

44 БИА, ф. MB – ЩВ, отдел Снабдителен, 1941–1945 г., оп. 7, д. 93, л. 354–355.

45 ЦДИА,  ф. 456,  on. 1,  а. е. 4,  л. 112.

46 История на България, София, 1955 г., т. V, стр. 752.

47 ЦДИА, ф. 456, on. 1, а. е. 5, л. 38 и 40.

48 А. Ч а к а л о в, Форми, размер и дейност на чуждия капитал в България, 1878– 1944 г., София,  1962,  стр. 101–102.

49 Д. Коен, Финансирането на германските окупационни войски в България и от­ражението му върху нар. стопанство (1941–1944), Известия на държавните архиви, кн. 3, 1959 г., стр. 84.

50 А. Ч а к а л о в, цит. съч., стр. 105.

51 Вж. документите, публикувани от Давид Б. Коен в Известия на държавните архиви, кн. 3/1959 г., под № 33 (стр. 132–139).

52 Вж. Давид Б. Коен, Ограбването и разоряването на бълг. тютюново стопанство от фашистка Германия през Втората световна война (1940–1944 г.) в Известия на държавните архиви, кн. 4/1960 г., стр. 98–110, и публикуваните там документи. Също А. Ч ак а л о в, цит. съч., стр. 84–85 и посоченото там решение на Кюстендилския окръжен съд.

Сподели