Автор: Б-23
Американската външна политика след края на Втората световна война е била заклеймявана от редица изследователи и мислители. Тук може да се споменат имената на Ноам Чомски, Майкъл Паренти, Джеймс Петрас, Оливър Стоун, Андрей Фурсов, Александър Дугин, а също така и на българските учени Велко Вълканов, Васил Проданов, Нако Стефанов, Валентин Вацев и други. Обикновено в своите изследвания те наблягат на грубата намеса на САЩ във вътрешните работи на независими и суверенни страни и народи, на десетките американски военни агресии по целия свят и на финансовата диктатура на долара. Далеч по-малко обаче се говори за американските опити за налагане на световна културно-идеологическа хегемония. На нея се обръща внимание в книгата „Защо хората мразят Америка“ с автори Зуяддин Сардар и Мерил Уин Дейвис (София, 2003 г.). В това изследване присъстват редица разобличителни данни за американската външна политика в различните й измерения. Например: наложените от САЩ икономически санкции срещу Ирак предизвикват истински геноцид срещу иракския народ – проучване на УНИЦЕФ от 1999 г. твърди, че 500 000 иракски деца под 5-годишна възраст биха били живи днес, ако не са били американските санкции, наложени против тяхната родина (стр. 65).
Но, по наше мнение, най-ценната част в книгата е тази, в която се представя политиката на американски (анти)културен хиперимпериализъм, или, както още го наричат авторите: цунамито на американската консуматорска култура. Сардар и Дейвис разглеждат последната като посегателство срещу идентичността на традиционните общества. Тази идентичност е плод на история, традиции, общност, предци и семейни корени. Сравнената с природно бедствие холивудска (анти)култура „поглъща и претопява, уподобява всичко, упражнява огромен непрестанен и непреодолим натиск върху хората от по-голямата част на света да променят начина си на живот, да изоставят всичко, което придава смисъл на живота им, да отхвърлят не само ценностите си, но и своята идентичност, утвърдени взаимоотношения, привързаност към исторически корени, архитектурни традиции, места, родове и обичаи“ (стр. 152).
Коренните култури „се стягат“ от американците „като в менгеме“. Американските корпорации прокарват своите стоки чрез една множествена стратегия, в която се използва американската музика, американската телевизия и американския начин на живот, като по този начин „окупират цялото достъпно културно пространство“.
Дава се пример с американските цигари. Това са не просто цигари, а елемент от американски стил и идентичност, които не се съобразяват с традициите на местните общества. В резултат конкретната марка американски цигари „задължава“ потребяващите ги (главно младежи) да носят и определен вид американски дрехи с американски надписи по тях. Така се налага една американска „комплексна идентичност“, която претентидира да е „куул“, „секси“ и „бастион на свободата и индивидуализма“. По този начин хиперимперската холивудска (анти)култура не само „замърсява коренните култури с боклуци“, но и представлява „яростна атака срещу идентичността на местното население“ (стр. 156).
Американската музика и американската телевизия (Сердар и Дейвис вероятно не са и предполагали какви щети ще започнат да нанасят впоследствие т. нар. американски социални мрежи, иначе със сигурност биха писали и за тях) формират една своеобразна „аудиовизуална бомбардировка“. Резултатът от нея, особено при младите хора, е, че се търсят и се носят американски маратонки, американски тъмни очила и всичко, което би ги обвързало с един измислен американски начин на живот, обикновено в разрез с традициите на местните народи и култури. По този начин се налага стремеж към безкрайна консумация и дистанцираност от всякаква колективна, общностна или социална отговорност. Всичко американско се налага като модерно, а всичко традиционно, произхождащо от местните традиции и история, се представя като „остаряло“, „изостанало“ и „тъпо“. Продуктите на местните култури биват (в най-добрия случай) маргинализирани, а често и дори напълно отречени и потиснати. Особено тежък удар в това отношение понася музиката на местното население като един от стълбовете на народната памет и националната идентичност.
Сардар и Дейвис обръщат специално внимание на езиковия сблъсък, като отражение на американската агресия срещу местната култура и идентичност. Те изтъкват, че езиците са сред главните инструменти за изразяване на една култура. Опитите за световно налагане на английския език в неговия американски вариант води дотам, че останалите езици „придобиват щампата на по-ниско качество“ (стр. 158). Ако на някоя дреха или друга стока надписът е на американски, то и самият продукт се води за „модерен“. Ако обаче надписите по него са например на български, то това се води за нещо „остаряло“ и „архаично“. По този начин „продукцията на местната култура е белязана с отсянката на изостаналост“ (стр. 158). В страните, озовали се пряко или косвено под американско влияние, през последните десетилетия се провежда същински „езиков холокост“. Гарите и аерогарите, улиците и магазините, интернет, телевизията и радиото са обхванати от американски езиков монопол, на една американска „езикова свръхсила“, която налага повсеместното отстъпление на местните национални езици. Налице е един нов вид „злокобен колониализъм“, който е по-опасен и по-вреден от класическия колониализъм в миналото: „Навремето просто взимахме суровините им. Сега завладяваме умовете им, като променяме основния инструмент, чрез който те мислят: техния език“ (стр. 159).
Сердар и Дейвис обвиняват САЩ в (анти)културен тоталитаризъм, който не просто налага свой модел, неотговарящ на историята, традициите и интересите на останалите страни по света, но и (което е по-лошо) се стреми да унищожи националните езици, архитектура, филмово изкуство, музика и по този начин да заличи националната идентичност и националната държава като преграда срещу настъплението на американската глобализация. Военно-политическата и финансова доминация на САЩ не е достатъчна, за да гарантира интересите на американските корпорации за извличане на максимални печалби чрез ограбване труда на подчинените държави. Необходима е и духовно-идеологически контрол, чрез който да не се допуска поробените народи да търсят изход от американското подчинение.
Разбира се, опитите за световно господство на САЩ в областта на културата не са постигнали и никога няма да постигнат пълен успех. Напротив, както отбелязват Сердар и Дейвис, подобен (анти)културен хиперимпериализъм поражда дълбоко напрежение и омраза към САЩ, дори в държави, които се предполага, че са техни близки съюзници (стр.162).
В заключение ще припомним, че въпросът за вредата от глобалното американско холивудско настъпление, за което пишат Сердар и Дейвис през 2002 г. има своето значимо отражение в революционната българска поезия цели 60 години преди това. Става въпрос за творчеството на Никола Вапцаров и за две от неговите безсмъртни стихотворения – „Кино“ и „Антени“, написани съответно през 1941 и 1942 година и оставили на нашия народ недвусмислено предупреждение за фалшивия и вреден характер на холивудското кино и музика. „Стига!“ и „Нима това си ти, човечество?“ – по този начин в най-концентриран израз се проявява възмущението на Вапцаров от запознаването с „ценностите“ на холивудската „култура“, символ на която се превръща „един размазан Джон“ и „саксофонената мъгла“. За нас не остава нищо друго освен да продължим пътя на великия български поет и да защитим българската национална култура и традиции от попълзновенията на унищожителната западна холивудска зараза.
КИНО
Отвънка беше шум
и светеха реклами.
В афиша
пишеше:
“Една човешка драма.”
Отвънка беше шум
и конника на Крум
се потеше
от стискане
в дланта ми.
И стана тъмно.
В белия квадрат
лъва на “Метро”
сънно се прозина.
И изведнъж – шосе,
след туй гора
и в дъното небе –
просторно, синьо.
И на шосето,
точно на завой,
се срещат две луксозни лимузини.
Това е нашия герой
и нашта героиня.
След удара
излиза джентълмен
и взема във ръцете си чилични
като перце примрялото момиче.
Отваря си очите –
те горят,
премрежват се
и гледат небосвода,
Да видиш ти какво момиче, брат –
като жребица от разплодник!…
В дърветата –
разбира се, славей.
Ръми над тях спокойно синината.
Примамлива и мека зеленей
оттатък шанците
тревата.
Един размазан Джон
целува страстно Грета.
По устните му –
сладостна лига…
С т и г а !
Къде е тука нашата съдба?
Къде е драмата?
Къде съм аз? Кажете!
В гърдите ни опрян е за стрелба
на времето барутно пистолета.
Та можем ли да любим
и скърбим
с наивната ви лековерност?
Гърдите ни са пълни с дим,
а дробовете ни – с каверни.
Така ли срещаме на път
любимите си
с лимузини? –
Изгрява любовта ни
в труд –
сред дим,
сред сажди
и машини.
И после… Сивия живот,
борба за хляб,
мечти неясни;
и вечер – тясното легло,
в което неусетно гаснем…
Това е то.
Това е драмата.
Останалото –
е измама.
АНТЕНИ
В студеното антените звънтят.
Над тях небето ниско е надвиснало
И аз не спя, и те не ще заспят,
замаяни от новини и мисли.
Като оса в ушите ще бръмчи
гласът на тъп и злостен агитатор.
Ще светне ярост в моите очи
и после ще обърна кондензатора,
ще плувна в саксофонена мъгла,
на негърката, в ритъма отсечен,
ще се люлеят тръпните бедра…
Нима това си ти, човечество?
Като че ли в тропическия пек,
под този тежък купол на небето,
се ражда черния човек
за екзотичен декор в кабаретата.
То сякаш, че живота ни тече
спокойно като Дунав в равнината.
Развей си черния перчем
и се надбягвай с пролетния вятър.
Но слушай как в студеното звънтят
през тази нощ антените отчетливо.
И аз не спя, и те не ще заспят,
и ти не ще заспиш, човечество.
