На Христо Михайлов
Гост непознат!
Когато падне
нощта
над тоя мрачен край,
аз тръгвам
– изморен и гладен –
натам –
в есенната гора.
Аз гледам гарваните – същи,
аз слушам техния леден грак –
небето все така
прегръща
сирашкия свят
със своя мрак.
В Бойчиновци котлите парни
ехтят
и
тичат през нощта;
но още
във кръвта ми пари
среднощния,
нашия
пристъп там!…
-Тревожния кървав ден
бе минал…
Настъпи септемврийска нощ.
И ето в тая нощ
–пустинна –
решихме пристъпът
на нож!
Ний бяхме два пъти разбити –
и в третия последен бой
картечна ярост
–в мрака скрита –
косеше нашия малък брой…
О, то беше развихрен устрем –
такъв,
какъвто
няма днес!
Към своята велика утрин
да стигнем с бой – в смъртта поне…
Край мене падаха другари –
аз бях на две места ранен –
но, над Бойчиновската гара,
видях
как светна и притъмне!…
–Убийците отстъпват –
скоро!
Решително!
На нож!
Напред! –
отекна нашия вик в простора
и във сърцата ни замре;
ние бяхме стигнали целта си,
ние бяхме
с вечността звено –
и в смут видяхме,
че сме маса
бойци,
но никой няма нож…
И недоумението разгаряше
в сърцата пусто тържество:
в нощта
гореше трудова България!…
Гореше нашия живот!
1931 г.
