Ген. Христо Луков и съвременната българска историография

Напоследък отделни автори със съмнителна професионална репутация като журналистката Даниела Горчева правят опити за научно-историческа реабилитация на ген. Христо Луков. Те защитават Луков от нападките, че е с прогермански и прохитлеристки възгледи, и отстояват, че е „проамерикански настроен“ (защото не записал дъщеря си в германско, а в американско училище) и „български патриот“

Като цяло обаче съвременната българска историография (след 1989 г.) заема коренно различна позиция спрямо политическата дейност на Луков и на оглавявания от него СБНЛ. В настоящата статия ще представим на читателите образът на ген. Христо Луков такъв, какъвто е той според професионалните български историци, опиращи се в своите изследвания на най-обективния и научен метод – работата с документи.

 

            ***

            „Генерал-лейтенант Христо Луков е офицер, преминал през всички звена на военната кариера – от Военното училище (1907), началник артилерийската стрелкова школа (1924 – 1928), началник на отдел в артилерийска инспекция при Военното министерство (1928 – 1934) – до командир на дивизия (1934). От ноември 1935 г. до януари 1938 г. е министър на войната. С негова помощ е разгромен Военният съюз и се утвърждава ръководната роля на царя в армията. По-късно, когато започва да се огражда със свои хора, царят му поисква оставката.

Генерал Луков, според донесенията на германското посолство в София, е „силен човек”, който пропагандира „истинска национална програма (пронацистка)”. Той застава начело на Легиона (Съюз на българските национални легиони), организация от фашистки тип. Ръководството на организацията се готви да набере доброволчески отред за армията на фелдмаршал Ромел в Северна Африка. За броени месеци се записват 9600 доброволци. Царят се противопоставя на тази идея.

Германското посолство в България и лично Бекерле поддържат активни връзки с легионерите. Те използват генерал Луков и Легиона като заплаха срещу правителството на Б. Филов. Винаги, когато предявяват някакви искания пред българското правителство, демонстративно показват своите връзки с Легиона, с което напомнят, че с тяхна помощ правителството може да бъде сменено с крайната профашистка групировка (Луков, Цанков).

Това покровителство дава импулси на Легиона да започне (1942) настъпателни действия срещу правителството. Свикват се шумни събрания на легионерите, на които Луков критикува външната политика на правителството, че не е достатъчно прогерманска, не се води унищожителна борба срещу комунистическата партия и др. По същество те издигат искане за създаване на партия от фашистки тип и нацистко управление.

В дневника си Б. Филов на 25 февруари 1942 г. отбелязва: „Луков организира сега легионерите, изпраща инструкции в провинцията и предприема изобщо акция против правителството с помощта на легионерите; германците не крият симпатиите си към тях, чрез което им дават значително насърчение.”

В разговор Б. Филов и цар Борис III се съгласяват, че „трябва да вземат мерки за ограничаване на тяхната дейност”. Луков обаче става по-напорист. При аудиенция на генерала с Б. Филов в думите му се чувства заплаха. Това дава повод на Б. Филов да нареди на министъра на вътрешните работи „Да се придържа към твърда линия и да не разрешава на Луков никакви събрания”. Луков влиза в кореспонденция с Гьоринг, като търси неговата подкрепа. Пред Бекерле настоява за смяна на правителството с убедени нацисти. Тези действия на Луков принуждават Борис III да постави в Берлин въпроса да не се дават аванси на Луков.

В разговор с Хитлер в края на март 1942 г. царят посочва, че положението в България е по-различно от това в Германия. Тук е нужен по-умерен режим (поне до края на войната) и затова дейността на „честолюбиви политици, легионери, ратници и др.” е нежелателна. Царят съобщава на Филов, че Хитлер се изказва категорично против тяхната подкрепа, „щял да вземе нужните мерки” и наблегнал на това, че „той винаги ще пази авторитета на царя”. При срещата си с Гьоринг царят помолил да прекрати кореспонденцията с Луков.

Луков обаче не отстъпва. Сега търси сближение с шефа на Гестапо Химлер. Царят е силно обезпокоен, когато научава, че той настройва ръководителите на Гестапо срещу правителството и монарха. Бекерле продължава да използва заплахата от Луков и легионерите, за да направи правителството отстъпчиво по някои немски искания. Това става при искането за закриване на руското консулство във Варна.

Луков и най-близкият му помощник полковник Пантев (бивш началник на Дирекцията на полицията) подготвят посещение в Берлин с намерение да влязат във връзка с влиятелни лица в Третия райх и да ги склонят за един по-явен пронацистки кабинет в България. Цар Борис III извиква Богдан Филов и му нарежда да вземе незабавно мерки и осуети пътуването на Луков и Пантев за Берлин.

Диктаторските похвати на генерал Луков предизвикват разочарование сред част от легионерите, но сега Луков се ориентира към изявени прогермански офицери в тъй наречените „национални групи”. Тъкмо по този въпрос той е посетен ден преди убийството от група офицери. Дейността на Луков срещу правителството дава основания за съмнения, че убиецът може да е от средите на празителството. Това отбелязва и Бекерле в своя дневник.

Б. Филов и министър Габровски са убедени, че генерал Луков е застрелян от дейци на комунистическата партия. Предприемат пълна блокада на София. Арестувани са много нелегални дейци и съмнителни лица. Царят и Филов, макар и да осъждат убийството, си отдъхват. Легионът вече е в ръцете на генерал Жеков, а той няма да им създава грижи.

Изпълнителите на смъртната присъда на генерал Луков, членове на бойните групи на Работническата партия в София, успяват да се укрият. Полицията отговаря с ново масирано „прочистване” на София и изпраща в концлагерите стотици хора.“

Даскалов, Д. Политически убийства в новата история на България. София, 1999, с. 181-182.

 

***

„През 1937 г. голям шум предизвиква безкомпромисната позиция на генерал Пеев по въпроса за въоръжаването на българската армия. Той разобличава мошеническа сделка за доставка на негодно старо въоръжение от Италия, в която е замесен военният министър генерал Луков (според някои сведения и принц Кирил). Той поставя пред Висшия военен съвет разкритието за тази нечиста сделка, което довежда до скандал и уволнение (4 януари 1938 г. – бел. ред.)  на генерал Луков.“

(При неизяснени обстоятелства на 10 октомври 1938 г. в София е убит ген. Йордан Пеев. Една от версиите е, че убийството му е отмъщение за това, че е разкрил финансовите злоупотреби в големи размери на ген. Луков и принц Кирил – бел. ред.)

Даскалов, Д. Политически убийства в новата история на България. София, 1999, с. 160.

***

„При престоя си в София (1936 г. – бел. ред.) генерал Фридерици долавя разпространяваните слухове,  че Луков (тогава военен министър – бел. ред.) бил демагог и гешефтар, който държал пропагандни речи и организирал паради, за да манипулира общественото мнение. Направил поръчки за стотици милиони лева и за да бъдат раздадени навреме всички комисионни, е успял с подкрепата на принц Кирил, който не можел да плаща големите си дългове и затова участвал в аферата, да спре реконструкция на кабинета. Фирмите-изпълнители били препоръчани от Фердинанд, който бил добре осигурен от тях.“

Златарски, Вл. Райхът и царството. Германското присъствие в България 1933 – 1940 г. София, 2014, с. 166.

 

***

„От българска страна имат още една молба: преговорите (през 1938 г., за превъоръжаване на Българската армия – бел. ред.) да се водят без фирми, тъй като Луков бил отстранен от кабинета поради подкупи.“

Златарски, Вл. Райхът и царството. Германското присъствие в България 1933 – 1940 г. София, 2014, с. 208.

 

***

(През 1937 г. германската легация в София начело с пълномощния министър д-р Ойген Рюмелин съставя списък с хора „на които може да се разчита в настоящия момент“): „Особено интересна е характеристиката на доскорошния военен министър генерал-лейтенант Христо Луков: „Този изключително способен човек е силно прогермански настроен и със сигурност има голямо бъдеще в България. Но при сегашните обстоятелства, политическа предпоставка за това е временно да се въздържа и да не се изявява политически… Тепърва може да е много ценен за нас“.“

Златарски, Вл. Райхът и царството. Германското присъствие в България 1933 – 1940 г. София, 2014, с. 288.

***

„Една голяма и динамична част от общественото мнение, подстрекавано от националистически организации като „Националните легиони“, „Ратник“, Съюза на запасните офицери и от македонците, не криеше симпатиите си към германската кауза и разочарованието си от колебливостта на правителството да се присъедини към Тристранния пакт. Водени от видни личности като ген. Христо Луков, бившия министър-председател Цанков, бившия главнокомандващ ген. Жеков и мнозина млади депутати, десничарските групи станаха постепенно една опозиционна сила, критична не само спрямо Филовото правителство, но също и спрямо предпазливата политика на цар Борис.“

Груев, Ст. Корона от тръни. Царуването на Борис ІІІ 1918 – 1943. София, 1991, с. 332.

***

„В навечерието на войната фашисткият лагер е разделен на две части. Съществуваше едно екстремистко, безрезервно прогерманско реваншистко крило. Начело на това крило стоят група действащи офицери, сгрупирани около генерал Луков, много офицери от запаса начело с генера­лите Жеков и Шкойнов. Тук се числяха Народното социално движение на Ал. Цанков, Съюзът на българските национални легиони, Ратниците за напредъка на българщината, националистическата професорско-офицерска формация „Отец Паисий” и няколко дребни формирования с тоталитарни програми. Естествено към това крило гравитираха и македонстващите начело с Ив. Михайлов.

Оформено в навечерието на войната (1935 – 1938 г.), екстремисткото националистическо крило на българския фашизъм нямаше широка со­циална база. То се крепеше върху силата и парите на търговско-гешефтарската буржоазия, свързана с Германия. Много от неговите форма­ции са пряко субсидирани от германските разузнавателни централи, а известна част от неговите водачи са подкупени чрез комисионните за посредничество. Полицейските агенти например донасят, че СБНЛ и ратническата организация са богато субсидирани направо от германс­кото правителство.

… През есента на 1938 г. екстремистките фашистки среди започват бур­на националистическа кампания срещу неутралисткия курс на правителството. Начело на тази кампания се опитва да застане Ал. Цанков, все още лелеещ мечтата за общобългарски „фюрер”. Първоначално Цанков е резервиран и апелира в парламента за умереност, но под влияние на германската дипломация се впуща в бясна националистическа кампания, съпроводена с апология на германския райх.

По нареждане на Цанков ръководителите на Национално-социалното движение тръгват за провинцията, за да подстрекават своите привър­женици към активни действия и да застанат начело на националисти­ческата вълна.

По същото време Цанков установява връзки с генерал Луков за обе­диняване на националистическите и фашистките сили с прогерманска ориентация. През декември 1938 г. се провеждат съвещания, на които се обсъжда въпросът за една обща коалиция между легионери, македонстващи-михайловисти и авторитарната група „Млада България” под ръководството на Национално-социалното движение.

Наред с политическата дейност Цанковото движение и другите фашистко-екстремистки среди подемат силна пропагандна кампания за „хегемонията на българския дух на Балканите”, за „господството върху трите морета”.

Разработва се фашистката теория за естествената биологична екс­панзия на българите към Беломорието и другите български земи под чуждо робство.

Сам Ал. Цанков призовава българската младеж към издигане на „Светите национални идеали”, към създаване на „велика България – господарката на Балканския полуостров.”

Мюнхен силно активизира и екстремистките фашистки среди в армията. Те започват открита атака срещу правителството и царя, об­винявайки ги в страх и мекушавост, които проиграват добрите перспек­тиви за разрешаване на националните проблеми. Офицерите-екстре­мисти заявяват на всеослушание, че ако не се постигнат националните идеали, много хора ще бъдат изхвърлени на политическото бунище.

След Мюнхен ген. Луков започва серия сказки пред действащи и запасни офицери в този дух, като зове за реванш и подкрепа на хитле­ристка Германия.

Още през септември 1938 г. той се опитва да създаде нов политичес­ки център, като търси сътрудничеството на Ал. Цанков.“

Генчев, Н. Външната политика на България (1938 – 1941). София, 1998, 25-27.

 

***

„Германската политика се убеждава, че само дипломатическият на­тиск е недостатъчен, че трябва да се осъществят промени в София, за да може да се разчита на една трайна прогерманска ориентация на бъл­гарската политика.

И от началото на 1939 г. наред с дипломатите започват да действат пропагандните и разузнавателните централи. Дирижираната германска преса широко подема мотива за националните аспирации на България, за бойното българо-германско сътрудничество по време на миналата война. Германският печат публикува дълги информации за ревизионистическите манифестации в България, като непрекъснато внушава, че чув­ствата на „масите били споделени от най-сериозни политически кръго­ве”.

Засилват се и посещенията на германски политици, военни и други лица в България, контактите с фашистките екстремистки организации, активизира се дейността на Германо-българското дружество в Берлин и на Българо-германското дружество в София.

Особено дейна по това време става националсоциалистическата сек­ция на германците в София – истински център на шпионаж и вербовчици.

Цялата тази подмолна шпионска мрежа насърчава екстремистките прогермански среди към действия, насочени срещу правителството на Кьосеиванов. През пролетта на 1939 г. генерал Луков организира фа­шистките сили и в сътрудничество с Цанков подготвя преврат за сваля­не на правителството с оглед на една прогерманска ориентация на България.“

Генчев, Н. Външната политика на България (1938 – 1941). София, 1998, с. 41.

***

„…общата слабост на организацията (Народно социално движение начело с Ал. Цанков – бел. ред.) карат ръководните среди да търсят (през 1939 г. – бел. ред.) варианти и форми за нейното оздравяване. Кръгът на Т. Кожухаров продължава да залага на ген. Хр. Луков. Привличането му за организатор на движението и секретар на софийската организация щяло да стегне оределите и разбъркани сини редици, да привлече армията, както и да спечели земеделските маси на страната на НСД. Освен всичко друго генералът можел да осигури финансиране на организацията отвън, например от Германия.“

Петрова, Д. Александър Цанков и неговата партия (1932 – 1944). София, 2011, с. 243.

 

***

„Решителните действия на новия Главен водач (Хр. Луков – бел. ред.) не се посрещат с особена охота от страна на Царя и официалните власти. Смята се, че те пречат на официалната държавна политика, която по това време е плътно в ръцете на монарха. Царят нарича Луков „фюрера“, а Цанков – „дучето“. Имайки предвид единствено интересите на България, цар Борис ІІІ е много чувствителен относно излишно увеличаване на българските задължения, неохотно поети към Германия и нейните съюзници, и внимателно наблюдава развоя на събитията по света, вероятно с оглед на извършване на завой във външната ориентировка на страната в подходящо време. При тия негови стремежи той е саботиран от опозицията му отдясно, в която важна роля играят СБНЛ и РНБ, заедно с хората на професор Цанков, които са за по-определено отношение към Германия и евентуална военна намеса на тяхна страна.

След 25 април 1942 г. се въвеждат нови ограничителни мерки на СБНЛ и Луков. Говори се даже за дипломатическо искане за отзоваването на немския посланик в София, Бекерле, понеже се е смятало, че той е попаднал под влиянието на легионерите и може би желае да им помогне. Подозренията може би не са неоснователни. Връзките на германското посолство с дясно настроени политици и държавници не са били много тайни. С докладна записка до Рибентроп от 6 юли 1942 г. подсекретарят Лутер съобщава, че Луков е приятел с военновъздушното аташе в София, полковник фон Шьонебек, и чрез него изпраща доклади до Гьоринг. Знаело се е, че Луков има много добри връзки с германците и специално с Херман Гьоринг, дясната ръка на Хитлер.

Близък до генерала е д-р Димитър Вълчев, който като шеф на „Велтпресе“ (германската печатна пропаганда в България) има солидни връзки с германците и подсилва надеждите, че с немска помощ Легионът ще укрепне, ще се засили и може в подходящ момент да вземе властта в страната. Възможно е – поне до известна степен – че германската връзка на Луков и неговите хора е повлияла върху избирането му като Главен водач на СБНЛ. Не е изключено легионерите да са имали надежда, че под негово ръководство Легионът ще укрепне, а благодарение на връзките на генерала може даже да дойде и на власт.“

Алтънков, Н. Нарекоха ги фашисти. София, 2004, 224-225.

 

***

„Изцяло оформен фашистки характер вече през годините на Втората световна война имали Съюзът на българските национални легиони (ген. Христо Луков, после ген. Никола Жеков) и „Ратници за напредъка на българщината“ (Александър Белев, Л. Русев). В идеологическия им арсенал влизат обичайните крайнонационалистически и шовинистични, авторитарни и тоталитарни идеи, но още по-заострени и непримирими към всякакви партийно-парламентарни форми и либерално-индивидуалистични идеи; а също – и по-характерно – вождизъм и елитаризъм, расизъм, антисемитизъм и пр. Типично фашистките идеи (например водаческата) обаче остават недоразвити по тактически причини на съобразяване с установения монархически режим.“

Даскалов, Р. Българското Общество 1878 – 1939, т.1. София, 2005, с. 234.

 

***

„Истинската политическа дейност, заради която за ген. Христо Луков продължава да се говори и до ден днешен (за твърде много други професионални военни и дори военни герои отдавна вече почти никой не си спомня), е друга. Това е фактът, че от 1939 г. и до смъртта си ген. Луков оглавява създадения през 1932 г. Съюз на българските национални легиони. Оценката за този пост на ген. Луков е в пряка връзка с оценката за тази организация, създадена в изблик на национализъм и под влияние на разгарянето на национализма и реваншизма в Европа. Като имам предвид идеологията, политическите цели, политически противници, които си избират легионерите, и средствата, които те използват за борбата си, определено може да се направи изводът за профашисткия и пронацисткия характер на Съюза на българските национални легиони. Легионите се нареждат в дългата редица на подобни организация, никнещи като гъби в цяла Източна Европа през 30-те години. Естествено е при това положение ген. Луков, поне за времето, през което ръководи Съюза на българските национални легиони, да се определя като ярък представител на крайнодесните сили в България, следващи доктрината на фашизма и националсоциализма. И този последен щрих от биографията на генерала слага своя отпечатък върху цялостната историческа оценка за личността му. Днес си го припомнят днешните последователи на Съюза на българските национални легиони, а не просто родолюбиви българи. А военната кариера на ген. Луков няма нищо общо, тя е само детайл, който днес се използва, за да се скрие истинския характер на днешното му възвеличаване.

… В случая на ген. Луков историческият контекст е достатъчно ясен – той, както и Съюзът на българските национални легиони са привърженици на фашизма и националсоциализма и то в годините на Втората световна война, когато за всички заблудени от социалните аспекти на фашистките идеи вече е кристално ясно, че става дума за силовото налагане на новия германски ред с помощта на Вермахта, за програма за унищожаване на непълноценните и нежеланите.“

Интервю с проф. Искра Баева, 19 февруари 2013 г. – http://antinazimarch.blogspot.bg/2013/02/blog-post_5081.html

 

***

„Легионерската организация е формирана на основа младежката фракция на Съюза Българска родна защита, парамилитаристична организация, декларирала през 1928 г. официално своята фашистка същност и на кръга около изданието „Прелом”. Легионерският съюз (първоначално Съюз на младежките национални легиони) е основан през 1932 г. ;  Първоначално той е изцяло младежка  организация. Неговата идеология е националистическа, ревизионистка, антикомунистическа, антидемократична, на моменти силно антибуржоазна и антикапиталиистическа. Легионерската организация проявява открити, изключително силни симпатити към фашизма и националсоциализма (например в сп. „Мощ“, сп. „Прелом” 1933-1934)

До преврата от май 1934 г., когато над политическия живот се установява строг съдебен и полицейски контрол и се въвежда предварителна цензура, легионерите открито използват в своята емблематика свастиката. В годините на Втората световна война те не крият огромните си симпатии към „новия ред”, създаван от  Третия райх и съюзниците му, открито адмирират националсоциализма (напр. във в. „Народен водач” 1940 – 1941), организират събиране на доброволци за африканския корпус на Вермахта и пр.

Траен елемент от идеологията и особено от пропагандата на легионерите е антисемитизмът; свързани с легионерите среди и лица са сред едни от най-активните антисемитски пропагандатори в страната (Ал. Пъдарев, Л. Владикин и пр.).

… Луков се приобщава към Съюза на българските национални легиони (1940 г. ) и става ръководител на едно от неговите крила.

… На 13 февруари 1943 г. ген. Луков  е убит в София от комунистическа бойна група поради (изтъквано като основен мотив от мемоаристи и историци) опасението на комунистите, че би могъл, поради свои определени връзки с някои среди в ръководството на Третия райх и Националсоциалистическата партия, да поеме в свои ръце управлението на България като министър-председател или водач на страната.

Убийството на генерала го превръща почти автоматично в национален герой за легионерите, а и за широки националистки среди, симпатизиращи на Третия райх и противници на комунизма и на западните демокрации.

От дистанцията на времето оценката за генерал Луков след началото на Втората световна война изглежда, според мен, така:

Личност с определени претенции за политически водач на България, заемаща позиция в най-крайния сектор на дясното политическо пространство; водач на формация, тясно свързана идеологически, идейно, а и политически с националсоциализма и респективно, с политиката на Третия райх.“

Интервю с Николай Поппетров, 19 февруари 2013 г. – http://antinazimarch.blogspot.bg/2013/02/blog-post_1889.html

***

„На 13 февруари 1943 г. членове на бойната група на БРП В. Якова и П. Бураджиев убиват в София ръководителя на Съюза на българските национални легиони ген. Хр. Луков. Ликвидирането на водача на легионерите лишава германските служби в България от възможността да използват амбициозния български генерал и неговата организация за своите цели. „С неговото убийството – пише Бекерле (германски пълномощен министър в София – бел. ред.) – от политическия живот на България изчезна една от малкото видни личности““

Спасов, Л. България и СССР 1917 – 1944 г. (политико-дипломатически отношения). Велико Търново, 2008, с. 444.

***

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Ако по отношение на режима на цар Борис ІІІ са налице сериозни противоречия и дискусии относно неговия характер (авторитарен или монархофашистки), то за личността на ген. Луков в съвременната българска историческа наука спорове и сериозни разногласия няма. Демагог и гешефтар, германофил и хитлерист, агент на чужда държава и маша за намеса във вътрешните работи на България – такъв е образът на ген. Христо Луков. Всички изброени характеристики по никакъв начин не се вписват в представата нито за български патриот и национален герой, нито дори за български националист.

 

Идейно-теоретичен отдел към Движение „23 септември“

Сподели