ИМА ЛИ ПРАВИЛНИ РЕВОЛЮЦИИ?
ЗА ДРЕБНОБУРЖОАЗНО-ИДЕАЛИСТИЧЕСКИЯ ПОДХОД КЪМ СОЦИАЛИЗМА
В. ШАПИНОВ
Поражението на революциите винаги поражда разногласия и люшкания в лагера на революционерите. В двойно по-голяма степен това се отнася до цялата серия социалистически революции, започвайки с Октомврийската революция от 1917 г., и техните поражения в края на 1980-те години. Това поражение от гигантски исторически мащаб доведе до реставрация на всички течения и уклони в революционното движение, които някога се противопоставяха на марксизма. Поражението на революцитe вдъхна нови сили на меншевизма, кауцкианството, троцкизма, „левия” комунизъм, фройдо-марксизма и други подобни течения, извади от нафталина въпросите на теорията, отдавна-отдавна разрешени от историческото развитие на комунистическото движение, но възкресени от връщането назад на самата история.
Всички тези течения под една или друга форма се опитват да ревизират историята на строителството на социализма в СССР. За всички тях революцията от някой момент нататък е станала „неправилна” или е била „неправилна” отначало.
Основната грешка на „левите” критици на СССР се явява самият им метод на изследване, противоположен на марксизма, сходен с метода на социалистите-утописти в миналото, само че обърнат назад към историята. Социалистите-утописти противопоставяха на капиталистическата действителност умозрителният модел на идеалното общество – социализма, в същото време, когато марксизмът, развивайки социализма до нивото на наука, се стремеше да открие в развитието на самото капиталистическо общество тези сили и условия, които правят възможен социализма. Ако социалистите-утописти се опитваха да наложат социалистическото общество, взето от главата, то марксизмът изведе социализма от противоречията на самото капиталистическо общество.
Съвременните социалисти-утописти сравняват действително съществувалото през 20 век социалистическо общество с идеалния „модел” на социализма, частично взет от произведенията на класиците на марксизма, частично доизмислен от самите тях. Всичко, което не съответства на умозрителната им концепция ( която у всеки „ляв” критик е различна, доколкото е изведен от главата), се обявява за „деформация”, „извращение” или въобще за „държавен капитализъм”. „Левите” критици издигат редица положения, на които, по тяхно мнение, трябва да съответства революционният процес и неговите резултати, а ако не съответства, то „толкова по-лошо за него”, той незабавно се заклеймява като отстъпление от марксизма.
„Невъзможно е да се построи социализъм в една отделно взета страна” – заявяват те. Този мно-о-о-го революционен тезис (само световна революция и нищо друго!) обикновено обосновава контрареволюционната идея, че не е нужно да се строи социализъм в страните, където е победила революцията. Спекулирайки с трудностите, с които се сблъска строителството на социализма в СССР, Китай, Източна Европа, критиците доказват невъзможността на построяването на социализма по друг начин освен в целия свят едновременно. „Вижте какво се получи в крайна сметка, а нали ние от самото начало това казвахме”, – мъдруват те. Обаче меншевистката логика „не трябваше и да се опитва” е чужда на марксизма-ленинизма, а 70-те години социализъм в крайно трудни условия ни най-малко не се омаловажават от временната победа на контрареволюцията, от реставрацията на капитализма.
Разбира се, би било чудесно, ако социализмът беше победил наведнъж в целия свят – тогава нямаше да има нужда да се прави много от това, което правеха в СССР и в другите социалистически страни – по-малко жестока щеше да бъде класовата борба вътре в страната, нямаше да бъде необходимо да се превръща страната в обсаден лагер, което, несъмнено носи в себе си заплаха, не би била необходима свръхцентрализацията, ускорената индустриализация и колективизация, и всичко друго, през което се наложи да премине социализмът в условията на противопоставяне с империалистическите чудовища. Обаче диалектиката на световния капитализъм е такава, че все по-голямата интернационализация на производството и обединение на всички страни на планетата в единен икономически механизъм, още повече засилва неравномерността в икономическото и политическото развитие на всяка от тях. Икономическите и политическите предпоставки на социализма назряват в съвършено различни части на световната капиталистическа система. В свръхиндустриална Англия направо презряла за социалистически преврат, комунистите влачат жалко съществуване и практически нямат влияние сред работниците, а и самата работническа класа е безнадеждно разцепена на работническа аристокрация и на същински пролетариат, съставен от пакистански, индийски и африкански емигранти. Същевременно в полуаграрните Колумбия и Непал комунистите водят гражданска война и са близко до вземането на властта.
Феодализмът, както е известно, „победи” не в робовладелската метрополия – Рим, а във варварския северен край на империята. Капитализмът също отначало победи не в най-развитите феодални страни, а в Холандия, която тогава е била колония на феодалната империя Испания. Точно така и социализмът възниква в периферията на световната капиталистическа система и се сблъсква с гигантски трудности, тъй като вълната на световната революция не достигна до империалистическия център. Но наличието на тези трудности съвсем не означава, че народите от „третия свят” са длъжни да захвърлят всякаква надежда. Не, опитът на седем десетилетия социализъм в СССР, а също и революциите в Китай, Виетнам, Източна Европа, Куба доказват, че социализмът в тези страни е възможно да се построи, че революциите в „световното село” ускоряват революционния процес в „световния град”. Революциите в страните от периферията се явяват необходимо звено от веригата на световната революция, откъсващо парче след парче от империализма, а съвсем не „неправилни революции”, на които може само да се махне с ръка и да се чака кога ще победи социализмът в САЩ, Западна Европа и Япония. Капиталистическата метрополия изнася в периферията нищета и класови конфликти, но такова „избавление” от пороците на капитализма неизбежно ще донесе на метрополията вълна на световна революция, която се надига от покрайнините, в „световното село”, но неизбежно ще удари и центъра, „световния град”.
Обосновавайки невъзможността от строителство на социализма в една отделна страна или в няколко страни, обикновено не се привеждат никакви други разумни аргументи освен позовавания на класиците, които „така са казали”. Маркс и Енгелс действително са си представяли революционния процес като едновременно или с неголеми промеждутъци завземане на властта от пролетариата във всички развити европейски страни. Опитът от революционната вълна през 1848 г. логично навеждал на тази мисъл. Обаче с настъпването на епохата на империализма ситуацията се изменя. Анализирайки тези изменения, Ленин пише в 1915 г.: „Неравномерността на икономическото и политическото развитие е безусловен закон на капитализма. Оттук следва, че е възможно социализмът да победи първоначално в не много или дори в една отделно взета капиталистическа страна”.
След този цитат „левите” критици обаче обикновено пишат, че социализмът тук се разбира като партия или обществено движение, а не като социалистически обществено-икономически строй. Но Ленин продължава:
„Победилият пролетариат на тази страна, след като експроприира капиталистите и организира в страната си социалистическо производство, би се изправил срещу останалия капиталистически свят, привличайки към себе си потиснатите класи на другите страни, вдигайки в тях въстание против капиталистите…” ( „За лозунга за Европейски съединени щати” ).
По-късно, когато някои ръководители на Болшевишката партия наново възстановиха меншевишкия тезис за невъзможността да се построи социализмът в Русия, Ленин отново отговори, че в СССР има „ всичко необходимо и достатъчно за построяване на пълно социалистическо общество” ( „За кооперацията” ).
Този въпрос изглежда чисто академически, отзвук от миналото, но представете си, ако утре комунистите в някоя страна от Латинска Америка или Азия, Африка или от бившия СССР вземат властта в свои ръце. Над тях ще се посипят не само бомбите на империалистическите миротворци, но и на не по-малко опасните идеологически уклонисти „отляво”: „революцията е неправилна”, „извършена е в изостанала страна”, „управлява бюрокрация, а не работниците”, „не трябва да се строи социализъм, необходимо е да се изчака световната революция”. Появата на такива „леви” критици е неизбежна, тъй като тя ще бъде щедро спонсорирана от империализма, но ние сме длъжни още отсега да започнем да укрепваме идейно, за да не може нашите неустойчиви другари да преминат в критическия момент на позициите на неоменшевизма и за да не се окажат против волята си играчка в ръцете на реакционните сили.
„Революцията ще избухне в най-развитите капиталистически страни” – поучават „левите” критици на комунизма. Троцкистките и меншевишките секти и сектички прилепят етикета „дребнобуржоазен” на мощните комунистически партии, водещи борба, често въоръжена, в страните от „третия свят”, взимайки за свой съюзник цитати от Маркс и Ленин. Обаче още Маркс и Енгелс разбираха, че центърът на революционната борба може да се измести от най-развитите капиталистически страни: „Революцията ще започне този път на Изток, който досега беше незасегната крепост и резервна армия на контрареволюцията” – отбелязва Маркс в 1877 г. ( Писмо до Зорге, 27 септември 1877 г.).
Кауцки, тогава още марксист, написа в 1902 г. : „Революционният център се придвижва от запад на изток. В първата половина на 19 век той лежеше във Франция, частично в Англия. В 1848 г. и Германия встъпи в редицата на революционните нации…Новото столетие започва с такива събития, които навеждат на мисълта, че ние вървим към по-нататъшно придвижване на революционния център, именно: неговото преместване в Русия”. ( К.Кауцки, „Славяните и революцията”).
В 1923 г. Ленин писа за това, че революционният център и занапред ще продължи да се придвижва „на изток”: „Изходът на борбата зависи в края на краищата от това, че Русия, Индия, Китай и т.н. съставляват огромното мнозинство от населението. А именно това мнозинство от населението през последните години с необикновена бързина се въвлича в борбата за своето освобождение…”, западните капиталистически страни, несъмнено вървят по своя път към социалистическа революция, но правят това твърде своеобразно, „не чрез равномерно „назряване” у тях на социализъм, а чрез експлоатиране на едни държави от други”, в резултат на което народите на Азия и Африка се въвличат в революционното движение ( „По-добре по-малко, но по-добре” ). Опитът от революциите в Китай, Корея, Виетнам, Лаос, Куба, Афганистан, Никарагуа, блестящо потвърждават тази мисъл на Ленин.
Временното поражение на тези революции и тържеството на реакцията не ликвидира противоречията на империализма, а това значи, че пролетариите и полупролетариите от Изтока и Юга в скоро време ще ни зарадват с нови революционни постижения.
Обект на най-остра критика на „левите” се явява т.нар. бюрокрация в социалистическите общества. Несъмнено е, че това явление прие хипетрофически форми в късния СССР, обаче на определен етап бюрокрацията е не само неизбежна, но и играе прогресивна роля.
Когато в СССР през 1930-те години стана ясно, че световната революция ще се забави, а разделението на труда скоро няма да бъде унищожено – за това ще трябват десетилетия – започна подготовка на кадри – интелигенция, която би могла да усвои модерната техника. За да се създаде бързо, в екстрени срокове такава интелигенция, се наложи да се въведе и известно неравенство. Необходимо бе да се създадат най-добри условия за живот на тази „бюрокрация”, за да може тя бързо да се появи. Разбира се, това бе възпроизвеждане на неравенство, на несправедливост ( които обаче не могат да се сравняват с неравенството и несправедливостта на капитализма, но както и да е), но тази мярка бе принудителна, доколкото никой никъде още не е доказал възможност за съществуване на друг път. Да се внедри нова техника, да се развият производителните сили (без които бюрокрацията не може да се унищожи) бе невъзможно без „бюрокрация” – такава е диалектиката на действителната, а не на измислената история на социализма.
Единственото средство за премахването на бюрокрацията не е нито „сменяемостта” й, нито „съветски контрол” – това са все псевдорешения на проблема – действителното решение е в унищожаване разделението на труда на умствен и физически, а такова унищожение е възможно само при автоматизация на целия или на голяма част от ръчния, физическия труд. Само след това ще бъде възможно времето, за което мечтаеше Ленин, когато няма да има бюрокрация, защото всеки ще стане „малко бюрократ”. Без такива материални предпоставки всеки опит да се ликвидира бюрокрацията, ще завърши с неуспех и с възникване на бюрокрацията в нови, много по-уродливи и опасни форми.
Антибюрократическата риторика, много революционна в своите намерения, в 20 век все по-често се превръщаше в оръдие на контрареволюцията, тъй като в условията на отсъствие на материални условия за унищожението на разделението на труда тя неизбежно се оказва дребнобуржоазна анархическа фраза, бунт против диктатурата на пролетариата.
Не по-малко от фразьорството за бюрокрацията е разпространено в средите на „левите” критици и фразьорството за това, че видите ли, диктатурата на пролетариата в СССР и в другите социалистически страни била заменена с диктатура на партията или диктатура на вождовете.
Още Ленин се сблъска с подобни глупости. В 1921 г. той писа: „Самото вече поставяне на въпроса: диктатура на партията или диктатура на класата…свидетелства за най-невероятна и безизходна бъркотия на мисълта… Да дойдеш дотам, че да противопоставяш изобщо диктатурата на масите на диктатурата на водачите, е смешна нелепост и глупост” (В.И.Ленин – „„Левичарството” – детската болест на комунизма”). „Диктатурата на пролетариата е невъзможна по друг начин освен чрез Комунистическа партия” – каза Ленин на 10 конгрес на РКП(б). Комунистическата партия обединява най-съзнателните представители на работническата класа и вън или покрай нея диктатура на пролетариата въобще не може да се осъществи: „…под диктатура на пролетариата ние разбираме всъщност диктатура на неговото организирано и съзнателно малцинство. И действително, в епохата на капитализма, когато работническите маси се подлагат на непрекъсната експлоатация и не могат да развиват своите човешки способности, най-характерното за работническите политически партии е именно това, че те могат да обхванат само малцинството от своята класа…Поради това ние сме принудени да признаем, че само това съзнателно малцинство може да ръководи широките работнически маси и да ги води след себе си” – каза Ленин на 2ри конгрес на Коминтерна.
Революциите в страните от Азия и Латинска Америка показаха, че дори селските маси, при комунистическо ръководство могат да извършат съвсем не „селска”, а истинска пролетарска революция.
Твърдейки че например в СССР е била не диктатура на пролетариата, а диктатура на Сталин, „левите” критици дори не осъзнават каква безсмислица казват. На никой от тях и на ум не му идва да говори, че в САЩ сега е диктатура на Буш, а не диктатура на буржоазията, или че в Русия е диктатура на Путин, а не на едрия капитал. За всички леви е ясно, че Путин и Буш – това са само изразители на волята на буржоазията като класа, изразители на общите интереси на капиталистите. Но това, което е ясно за Буш или Путин, става мъгляво и неразбираемо по отношение на Сталин и СССР. Корените на това неразбиране, разбира се, не са само в това, че буржоазията всячески поддържа и тиражира ревизионистките измишльотини, но и в самото повърхностно, „цитатническо” разбиране на марксизма от „левите” критици, а също и във влиянието на дребната буржоазия, която винаги се е стремяла да противопостави на диктатурата на пролетариата „чистата” ( даже на думи и „работническа”) демокрация.
Има ли въобще правилни революции? Възможно ли е всичко да стане така, както е било замислено, както е било написано у класиците? Реалният живот винаги е по-богат и по-сложен от която и да е теория. Нито Маркс, нито Енгелс, нито Ленин никога не са се и опитвали да предложат готови рецепти за всички случаи, те ни дадоха само общото направление и метод, чрез умелото приложение на който може да се намери правилно решение във всяка ситуация. Този, който вместо приложение на метода на марксизма-ленинизма към конкретно-историческата ситуация се опитва да намери готови рецепти в произведенията на класиците, всякога ще греши и ще губи. Руската революция стана не съвсем „по Маркс”, китайската и кубинската – не съвсем „по Ленин”, бъдещите революции възможно е да станат не по Мао и Че Гевара. Ще се появят нови мислители и вождове, които ще осмислят бъдещите революции. Обаче, за да се направи това, за да се изработи правилна стратегия и тактика, без да се изучават теорията и практиката на Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин, Мао Дзе Дун, Хо Ши Мин, Че Гевара, Ким Ир Сен, е просто невъзможно. Отхвърляйки опита на великите социални революционери, заклеймявайки тяхната „бюрокрация”, „държавен капитализъм” и др.под., „левите критици” се превръщат в пречка за световния революционен процес, тяхната „най-правилна, кристално чиста марксистка позиция” се оказва на дело свод от догми и цитати, които, откъснати от реалното развитие, представляват от себе си антимарксистка софистика и еклектика.
Така че да отговорим на въпроса: има ли правилни революции? Да, всички са правилни! Няма неправилни революции. Има само неправилна крива логика на псевдомарксисти, в главите на които не се побира цялото богатство и сложност на реалната революция, размишленията за която представляват непосилни по своята конструкция за техните схеми и заучени цитати, разпадащи се при стълкновенията с диалектиката на действителната борба.
Източник: www.communist.ru
