Джек Лондон – „Какво означава за мен животът“

Джек Лондон (1876 – 1916) е американски писател, автор на над 50 книги и около двеста разказа. Сред най-известните му романи са „Морският вълк“, „Белия зъб“, „Дивото зове“. В много от своите произведения (напр. „Мартин Идън“, „Хора от бездната“) подлага на остра критика буржоазното общество. Автор на първия американски социалистически роман – „Желязната пета“ (1907 г.)

 

Роден съм в работническа среда. Още отрано открих ентусиазма, амбицията и идеалите и тяхното осъществяване се превърна в цел през моите детски години. Обстановката, която ме заобикаляше, беше груба и безмилостно сурова. Аз отправях поглед повечето нагоре, отколкото встрани, защото моето място в обществото се намираше на самото дъно. Животът тук не предлагаше нищо друго освен оскъдица и страдания както за тялото, така и за душата, защото тук и тялото, и душата бяха обречени на глад и мъчение.

Над мен се извисяваше колосалната сграда на обществото и аз мислех, че единственият ми изход беше да се изкача в нея. Реших това още в детството си. Там горе мъжете носеха черни костюми и колосани ризи, а жените бяха облечени в красиви рокли. Храната беше вкусна и я имаше в изобилие. Това беше за тялото, но там съществуваха и духовни блага. Аз знаех, че високо над мен царяха безкористните отношения, ясните и благородни мисли, будният интелектуален живот. Знаех всичко това, понеже четях романите на библиотека „Морски бряг”, в които, с изключение на подлеците и авантюристите, всички мъже и жени изказваха красиви мисли, говореха привлекателно и извършваха благородни постъпки. Накратко казано, както не се съмнявах в изгрева на слънцето, така не се съмнявах, че там, високо над мен, всичко беше изпълнено с красота, благородство и доброта, с всичко, което придава благоприличие и достойнство на живота и го прави приятен, с всичко, което възнаграждава човека за мъките и лишенията.

За човека от работническата класа не е така лесно да се издигне, особено когато е възпрепятстван от своите собствени идеали и илюзии. Аз живеех в едно ранчо в Калифорния и обстоятелствата ме принудиха да търся упорито стълбата, по която мога да се изкача нагоре. Още от ранна възраст се интересувах от размера на лихвата за спестените пари и терзаех детския си мозък, като се мъчех да разбера добродетелите и предимствата на това забележително изобретение на човека – сложната лихва. След това установих какви са работническите заплати за всички възрасти, а така също и екзистенц-минимума. Въз основа на събраните данни дойдох до извода, че ако се заема веднага с работа и спестяване на пари, едва на петдесетгодишна възраст ще мога да прекъсна работа и да вкуся голяма част от благата и радостите, които ще станат достъпни за мен някъде високо горе из обществената стълба. Разбира се, твърдо реших да не се женя и съвсем изпуснах предвид болестта – този страшен бич на работническата класа.

Но животът в мен настояваше за нещо повече от едно жалко съществуване. На десетгодишна възраст станах продавач на вестници и открих, че плановете ми за издигане в обществото са се променили. Около мен цареше все същата оскъдица и страдания, а високо над мен – същият мамещ рай. Аз реших да се изкача към него по друга стълба. Това беше стълбата на бизнеса. Защо да спестявам моите припечелени пари, като ги влагам в държавни облигации, когато мога да купя два вестника за пет цента, с едно завъртане на ръката да ги продам за десет и така да увелича двойно моя капитал? Това беше най-подходящата за мен стълба и аз започнах да се виждам като плешив и преуспяващ принц на търговията.

Напразни мечти! Когато станах на шестнайсет години, аз спечелих титлата „принц”. Но тази титла ми бе дадена от една банда убийци и крадци, които ме нарекоха „Принцът на пиратите на стриди”. По това време се бях изкачил вече на първото стъпало по стълбата на бизнеса. Така се превърнах в капиталист. Имах лодка и пълно снаряжение за грабеж  на стриди. Ето как започнах да експлоатирам себе подобните си. Екипажът ми се състоеше от един човек. Като капитан и собственик аз получавах две  трети от плячката, при все че той се трудеше толкова, колкото и аз, и рискуваше наравно с мен живота и свободата си.  Това първо стъпало беше пределната височина, на която се издигнах по стълбата на бизнеса. Една  нощ нападнах китайски рибари. Техните въжета и  мрежи струваха долари и центове. Това беше истински грабеж, признавам, но постъпката ми беше напълно в духа на капитализма. Капиталистът присвоява собствеността на ближния си, като подбива цените, злоупотребява с доверието, купува сенатори и висши съдии. Аз бях просто по-груб. В това се състоеше и единствената разлика. Служех си с оръжие.

Но през същата нощ моят екипаж се оказа от тези неспособни екипажи, които капиталистът е привикнал да ругае, защото подобни некадърници наистина увеличават разходите и намаляват доходите. Моят екипаж извърши и двете. От невнимание той подпали грота и го повреди съвсем. Тази вечер не получихме никаква печалба, а рибарите китайци станаха по-богати от това, че не успяхме да задигнем въжетата и мрежите им. Аз фалирах, не бях даже в състояние да заплатя шейсет и пет долара за нов грот. Закотвих лодката си, прехвърлих се на друга пиратска лодка и тръгнах да правя нападения нагоре из реката Сакраменто. През това време друга банда разбойници нападнали моята лодка. Те задигнали всичко и по-късно, след като я постегнах, успях да я продам едва за двайсет долара. Така слязох от първото стъпало, на което се бях издигнал, и никога вече не се опитах да се изкачвам по стълбата на бизнеса. Оттогава насам започнаха да ме експлоатират безмилостно други капиталисти. От моите силни мускули те печелеха пари, а аз едва свързвах двата края. Бях матрос, носач на пристанище, работник на речен плавателен съд; работих в консервни фабрики, в заводи и перални, косях ливади, чистех килими, миех прозорци. И нито веднъж не получих пълния продукт на моя труд. Виждах дъщерята на собственика на консервната фабрика в нейната кола и знаех, че и моите мускули помагат отчасти тази кола да се движи върху гумените си колела. Виждах как синът на собственика на фабриката отива в колежа и знаех, че и моите мускули отчасти му даваха възможност да пие вино и да се весели с приятели.

Всичко това не ме възмущаваше. Такива бяха правилата на играта. Силата беше на тяхна страна. Много добре, и аз не бях слаб. Ще си пробия път сред тях и ще печеля пари с мускулите на други. Работата не ме плашеше. Аз обичах тежкия труд. Ще напрегна сили, ще работя повече от всеки друг път и в края на краищата ще се превърна в стълб на обществото.

Точно тогава по една щастлива случайност открих работодател със същите възгледи. Аз имах желание да работя, а той още повече желаеше аз да работя. Мислех, че усвоявам нова професия. Всъщност работех за двама. На мене ми се струваше, че моят работодател ме учи да стана електротехник, в действителност той печелеше по петдесет долара месечно от мен. Двамата работници, които замених, бяха получавали месечно по четирийсет долара. За трийсет долара аз извършвах работата и на двамата.

Този работодател просто ме умори от работа. Човек може да обича стриди, но като прекали с тях, започва да изпитва отвращение. Така се случи и с мен. Прекалената работа ме накара да се отвратя от нея. Просто не ми се искаше и да помисля вече за работа. И избягах. Станах скитник, просех от врата на врата, кръстосвах Съединените щати и се обливах в кървава пот из бордеите и затворите.

Бях се родил в работническа среда и сега, на осемнайсетгодишна възраст, се намирах на по-ниско ниво от това, от което бях започнал. Намирах се долу, в подземния етаж на обществото, в самите адски дълбочини на мизерията, за която не е нито красиво, нито подходящо да се говори. Намирах се в ямата, в бездната, в калната утайка на човечеството – в касапницата и костницата на нашата цивилизация. Това е тази част от постройката на цивилизацията, която самото общество предпочита да не забелязва. Малкото място тук ме принуждава да премълча за нея; ще кажа само, че това, което видях там, ме потресе.

Аз се замислих ужасен и прозрях голата истина на сложната цивилизация, в която живеех. Животът се свеждаше до храната и подслона. За да се сдобият с тях, хората продаваха различни неща. Търговецът продаваше обуща, политикът своята съвест, представителят на народа, с известни изключения, разбира се, народното доверие, а почти всички останали търгуваха със своята чест. Уличните жени, както и обвързаните със свещените връзки на брака, бяха готови да продават своята плът. Всичко беше стока, всички хора купуваха и продаваха. Единствената стока, която работникът продаваше, бяха неговите мускули. Честта му нямаше цена на пазара. Работникът имаше за продажба само мускули и нищо друго.

Но съществуваше разлика, жизнена разлика. Обущата, доверието и честта могат по разни начини да се подновяват. Те представляват такава стока, която не изчезва. Мускулите обаче не могат да се подновяват. Когато търговецът на обуща продава стоката си, той непрестанно я попълва с нови чифтове обуща. За работника не съществува начин да подновява изразходваната си мускулна сила, която представлява неговата стока. Колкото повече продава от гази стока, толкова по-малко остава у него. Това е единствената му стока, а с всеки изминат ден тя непрестанно намалява. В края на краищата, ако не умре, той продава цялата си сила и приключва с тази търговия. Останал без единствената си стока, той фалира напълно и не му остава нищо друго, освен да слезе в подземния етаж на обществената сграда и да загине мизерно.

По-късно научих, че и човешкият мозък е своего рода стока. И той се различаваше от мускулите. Продавачът на мозък беше в разцвета на силите си едва на петдесет или шейсетгодишна възраст, когато неговата стока добива най-висока стойност. А на четирийсет и пет-петдесетгодишна възраст работникът е съвсем изтощен и негоден за нищо. Аз се намирах в подземния етаж на обществото, но това място никак не ми харесваше за живеене. Водопроводът и канализацията бяха нехигиенични, във въздуха се носеха зловония. Щом не можех да живея на първия етаж, можех да опитам да се настаня в мансардния. Вярно е, че и там храната беше оскъдна, но за сметка на това въздухът беше чист. И така, аз реших да не продавам мускулна сила, а да стана търговец на човешки мозъци.

Оттогава започнах да се стремя безумно към знанията. Върнах се в Калифорния и се зарових в книгите. Като се подготвях да стана търговец на човешки мозъци, аз неизбежно се задълбочих в социологията. В някои книги открих научно формулирани най-простите социологически схващания, до които бях стигнал самостоятелно. Други, по-големи умове, много преди моето рождение бяха разработили не само това, за което мислех тогава, но и много повече.

Разбрах, че съм станал социалист.

Социалистите са революционери дотолкова, доколкото се борят да разрушат настоящото общество и върху неговите развалини да построят обществото на бъдещето. Аз също бях социалист и революционер. Присъединих се към групата на революционерите – работници и интелигенти, и за първи път се включих в интелектуалния живот. Тук открих интелекти с остри умове и блестящи мислители; срещнах силни и бодри духом представители на работническата класа, с ръце, покрити с мазоли; разпопени духовници, чието разбиране за християнството изглеждаше много широко за братството на Мамоновите (Мамон  – бог на богатството и парите. Б. пр.) почитатели; професори, които не раболепстваха пред представителите на властващата класа и бяха изхвърлени навън за това, защото овладяваха знания, които се опитваха да употребят за благото на човечеството.

Тук открих също така възвишената вяра в човека, в блестящия идеализъм, открих привлекателността на честността, самоотрицанието и мъченичеството – всички чудесни и примамливи качества на душата. Тук животът беше чист, благороден и енергичен. Тук животът се преобразяваше, ставаше чуден и славеи и аз се чувствах радостен, че живея. Общувах с хора, изпълнени с великодушие, които възвишаваха плътта и душата над доларите и центовете, хора, за които тихият вопъл на гладуващото дете от бордеите означаваше много повече от всички гръмки приказки за търговска експанзия и световно господство. Около себе си виждах само благородни пориви и героични стремежи и дните ми бяха изпълнени със слънчева светлина, а нощите със звездно сияние, пред очите ми непрестанно блестеше свещената чаша на Грал (Чашата, която Христос е употребил на Тайната вечеря. Б. пр.), символ на страдащото и угнетено човечество, което в края на краищата ще бъде освободено и спасено.

И аз, жалкият глупак, смятах, че всичко това е само преддверие към удоволствията на живота, които щях да излитам в по-горните етажи на сградата на обществото. Аз изпитах разочарование от много мои мечти от времето, когато четях романите на библиотека „Морски бряг” в калифорнийското ранчо. Очакваха ме още много други разочарования.

Като търговец на мозък ми провървя. Обществото отвори вратите си за мен. Но едва прекрачих в неговата гостна стая и се разочаровах. Аз седнах на обяд с господарите на обществото, с техните жени и дъщери. Признавам, че жените бяха облечени много красиво, но за мое наивно изумление открих, че те са направени от същата глина, от която бяха направени всички останали жени, които познавах от подземния етаж на обществото. „Жената на полковника и Джуди О’Грейди са сестри по дух”, както и по тяло.

Порази ме не толкова това обстоятелство, колкото техният материализъм. Вярно е, че тези привлекателни и красиво облечени жени говореха сладкодумно за мили дребни мечти и мили малки добродетели, но независимо от тяхното сладкодумие, характерната черта на живота им си оставаше материализмът. А от какъв сантиментален егоизъм бяха обзети! Те вършеха дребни благодеяния и ги разказваха на всички, а в същото време храната и красивите им дрехи се купуваха с доходи, напоени с кръвта на детския труд, с кръвта на изнурителната работа, с кръвта на тези, които проституираха телата си. Когато споменах тези факти и в моята наивност очаквах, че тия сестри на Джуди О’Грейди ще хвърлят от себе си своите опръскани с кръв коприни и скъпоценности, те се развълнуваха и разгневиха, после започнаха да ми четат проповеди за липсата  на пестеливост, за пиянството, за вродената поквара, които били причина за цялата мизерия в подземния етаж на обществото. Когато забелязах, че не разбирам по какъв начин липсата на пестеливост, невъздържаността към алкохола и покварата могат да накарат едно полугладно шестгодишно дете да работи по дванадесет часа всяка нощ в някоя памучна фабрика на Юг, тези сестри на Джуди О’Грейди се нахвърлиха върху моя частен живот и ме нарекоха „бунтовник”, като че с това се уреждаше въпросът.

И със самите господари не се разбирах по-добре. Очаквах да срещна мъже, нравствено чисти, благородни и дейни, със също така чисти, благородни и жизнени идеали. Попаднах сред хора, които заемаха високи постове – проповедници, политици, бизнесмени, професори и редактори. Хранех се с тях, пиех вино с тях, разхождах се в техните автомобили и ги изучавах. Истина е, че между тях открих нравствено чисти и благородни хора, но с редки изключения те не бяха жизнеспособни. Дълбоко съм убеден, че пръстите на двете ми ръце ще бъдат достатъчни, за да преброя тези изключения. Ако в някого се чувстваше живот, то това беше гниещ живот, ако друг беше деен, неговите постъпки бяха нечисти, останалите бяха просто непогребани мъртъвци – чисти и изискани, подобно на добре запазени, но безмълвни мумии. Това се отнасяше особено много за професорите, които срещах, хора, доживяващи до упадъчния университетски принцип: „безстрастно стремление на безстрастен ум”.

Срещнах хора, които говореха за мир и разобличаваха войната, но пъхаха пушки в ръцете на пинкертоновци, за да избиват стачкуващите работници от собствените им фабрики. Виждах хора, изпълнени с възмущение пред грубостите на боксовите състезания, а в същото време участващи в подправки на хранителни продукти, от които ежегодно умираха повече бебета, отколкото е избил кървавият Ирод.

Разговарях с промишлени магнати в хотели, клубове и частни домове, в спални вагони и по палубите на параходи и се учудвах на оскъдните им познания за духовния мир на човека. От друга страна, открих, че техният собствен духовен мир, специално по отношение на бизнеса, беше неестествено много богат. Освен това разбрах, че когато въпросът се свеждаше до бизнеса, моралът беше равен на нула.  Ето този изтънчен джентълмен с аристократичните черти, привидно директор, а всъщност оръдие на корпорациите, които грабят тайно вдовиците и сираците. А онзи джентълмен, който колекционира изящни издания и е специален покровител на литературата, е жертва на шефа на общинската машина, човек с големи челюсти и гъсти вежди. Този редактор, който публикува рекламни съобщения за патентовани лекарства и не се осмелява да напише в своя вестник истината за тях от страх да не изгуби поръчките, ме нарече подъл демагог, защото му казах, че неговите познания по политическа икономия са остарели, а тези из областта на биологията са от времето на Плиний.

Онзи сенатор е оръдие и роб, жалка кукла в ръцете на всевластен и непросветен господар; такъв беше и този губернатор, и онзи член на върховния съд; но и тримата пътуват безплатно по железниците. Човекът, който говори спокойно и искрено за красотите на идеализма и добротата на бога, току-що е предал своите другари в една търговска сделка. А онзи, стълбът на църквата, щедрата ръка, която поддържа чуждите мисионери, изсмуква силите на своите продавачки по десет часа на ден срещу заплата, която не им стига даже да се нахранят, и по този начин открито ги тласка към проституиране. Друг прави дарения на университетите, а в съдилищата лъжесвидетелства, когато стане дума за пари. Ето и железопътния магнат, нарушил своята дума на джентълмен и християнин, като обеща тайно да направи отстъпки на един от двамата промишлени магнати, впили се един в друг в схватка на живот и смърт.

Навсякъде цареше едно и също: престъпления и лъжи, лъжи и престъпления. Дейните хора не бяха нито чистосърдечни, нито благородни, а тези, които бяха чистосърдечни и благородни, не бяха дейни. А пък огромната безпомощна човешка маса не беше нито благородна, нито дейна, но затова пък беше нравствено чиста. Тя не грешеше нарочно и умишлено, а грешеше пасивно и от невежество, като се примиряваше с неморалността и извличаше от нея полза за себе си. Ако беше благородна и дейна, нямаше да бъде невежа и щеше да се откаже да участва в измамите и престъпленията.

Открих, че не бих могъл да живея в горните етажи на сградата на обществото. Бях интелектуално отвратен. И нравствено измъчен. Спомних си за моите другари – интелектуалци и идеалисти, разпопени духовници, изхвърлени на улицата професори, за моите класово осъзнати и умни работници. Спомних си озарените от слънцето или звездите дни и нощи, когато животът представляваше едно бурно и приятно чудо, един духовен рай, изпълнен с безкористен героизъм и епична романтика. И видях пред себе си свещената чаша на Грал, обгърната от вечно сияние и светлина.

Тогава се върнах сред работническата класа, в която се бях родил и на която принадлежах. Не ми се искаше вече да се изкачвам нагоре. Импозантната сграда, извисена над мен, не съдържаше вече никакви удоволствия за моята личност. Сега ме интересуваха основите на тази сграда. Тук искам да работя с железен лост в ръка, рамо до рамо с интелектуалците, идеалистите и класово осъзнатите работници, искам да наблюдаваме внимателно какво става над нас и да разклащаме из основи цялата сграда. Някой ден, когато към нас се присъединят повече хора с железни лостове в ръце, ще съборим тази сграда заедно с нейния гнил живот и непогребани мъртъвци, с нейния чудовищен егоизъм и трескав материализъм. Тогава ще прочистим подземния етаж и ще построим нова сграда за човечеството, в която няма да има стаи за гости, а всички стаи ще бъдат светли и просторни и въздухът ще бъде чист, благороден и животворен.

Така си рисувам бъдещето. Очаквам с нетърпение времето, когато човекът ще се издигне до нещо по-достойно и по-възвишено от своя стомах, когато ще има по-силен стимул, който ще накара човека да действа. Стимул, по-силен от днешния, насочен само към стомаха. Аз вярвам в благородството и величието на човека. Вярвам, че духовната чистота и алтруизмът ще властват над днешното безкрайно чревоугодничество. И най-накрая, моята вяра е в работническата класа. Един французин бе казал: „Стълбата на времето се тресе под дървените обуща, които се изкачват, и под лачените, които слизат.”

Сподели