Джек Лондон – „Как станах социалист“

Джек Лондон (1876 – 1916) е американски писател, автор на над 50 книги и около двеста разказа. Сред най-известните му романи са „Морският вълк, „Белия зъб, „Дивото зове. В много от своите произведения (напр. „Мартин Идън“, „Хора от бездната“) подлага на остра критика буржоазното общество. Автор на първия американски социалистически роман – „Желязната пета“ (1907 г.)

 

Ще бъде съвсем правилно, ако кажа, че станах социалист почти така, както тевтонските езичници са ставали християни – социализмът беше просто набит в главата ми. По време на моето покръстване не се стремях никак към социализма, напротив, борех се с все сили против него. Много млад и неопитен, аз познавах слабо живота и при все че никога не бях чувал за течението, наречено „индивидуализъм”, пеех химна на силните с цялото си същество.

Държах се така, защото самият аз бях силен. С думата „силен” искам да подчертая, че притежавах добро здраве и корави мускули, две обстоятелства, които лесно обясняваха моето поведение. Детството си прекарах в Калифорния, като се местех от ранчо в ранчо, юношеството – в продажба на вестници из улиците на един чист град на Запад, а младежките си години сред просмукалите с озон води на залива Сан Франциско и Тихия океан. Аз обичах живота на открито и се трудех на открито, когато вършех най-трудната работа. Без да се уча на нещо по-специално, аз се местех от работа на работа, наблюдавах света и го смятах за добър до най-малката негова подробност. Искам отново да подчертая, че този оптимизъм дължах на здравето и силата си, не ме смущаваха никакви болки или слабост, моите физически качества караха работодателите никога да не ми отказват работа, защото винаги бях годен да се трудя – да прехвърлям въглища, да служа като моряк или да върша каквато и да е друга физическа работа.

Поради всичко това, бликащ от младост и жизненост и в състояние да се справям с всичко с труд и борба, аз израснах краен индивидуалист. Това беше много естествено, защото винаги побеждавах. Ето защо аз сметнах играта, която виждах или мислех, че виждам да се играе около мен, твърде подходяща за МЪЖЕ. Да бъда МЪЖ, за мене означаваше тази дума да се напише с главни букви върху моето сърце. Да рискуваш като мъж, да се бориш като мъж, да вършиш работа на мъж (даже срещу заплата на момче), тези неща просто ме изпълваха и завладяваха така, както не можеше да ме завладее нищо друго. Аз отправях поглед напред към неясното и безкрайно бъдеще и за да участвам в дейността, която смятах присъща само на мъже, трябваше да бъда винаги с неразклатено здраве, със силни мускули и да не допускам злополуки. Както вече казах, това бъдеще за мен беше безкрайно. Аз се виждах как беснея в живота, без минутка отдих, подобно на един от „русите зверове” на Ницше, скитащи и побеждаващи изключително със своето превъзходство и сила.

Трябва да призная, че изобщо не мислех за всички нещастници: болни, страдащи, старци и сакати, освен неясното чувство, което изпитвах, че ако не беше нещастието им, и те можеха да бъдат така полезни, както и аз, ако искаха истински да се трудят и можеха да работят. Нещастията? Та това беше самата СЪДБА, написана също с главни букви, която не можеше никога да се избегне. Наполеон бе постигнат от нещастие при Ватерло, но това ни най-малко не намаляваше моето желание да стана един нов, появил се по-късно Наполеон. И така, оптимизмът, подхранван от стомах, който можеше да меля даже и парчета старо желязо, и тяло, процъфтяващо сред трудностите, не ми даваха възможност да считам нещастията ни най-малко свързани с моята славна личност.

Доста ясно подчертах, струва ми се, че изпитвах гордост да бъда един от силните мъже, които е създала природата. Достойнството на труда представляваше за мен най-внушителното нещо на света. Без да бях чел Карлайл или Киплинг, аз формулирах едно трудово евангелие, което засенчваше техните. Трудът представляваше всичко. Той беше посвещение и спасение. Гордостта, която изпитвах след изтичане на тежкия работен ден, сигурно ще ви се стори невероятна. Сега, когато се оглеждам в миналото, тя е почти невероятна и за мен. Аз бях най-верният наемен роб, какъвто капиталистите са експлоатирали досега. Да бягам от отговорност и да симулирам пред човека, който ми плащаше, представляваше грях преди всичко към мене и на второ място към него. Аз считах подобно поведение равносилно на престъпление, граничещо с предателство, а едва ли не и по-лошо от него.

Накратко, моят жизнеутвърждаващ индивидуализъм се влияеше от ортодоксалната буржоазна етика. Аз четях буржоазни вестници, слушах буржоазни оратори и ревях при гръмките, банални изявления на буржоазните политици. И не се съмнявам, че – ако други събития не бяха изменили хода на моята кариера – щях да се превърна в професионален стачкоизменник (един от американските герои на президента Елиот), който неминуемо щеше да изгуби главата и работната си сила под сопата на някой войнствено настроен профсъюзен член.

Точно по това време, току-що завърнал се от седеммесечно пътуване по море и едва навършил осемнадесет години, аз реших да стана скитник. По друмища и тесни пътеки аз си пробивах път от просторния Запад, където мъжете бяха едри и работната ръка не достигаше, към претъпканите работнически центрове на Изтока, с дребните мъже, които даваха мило и драго за работа. В това ново „изживяване”, присъщо на „русите зверове”, аз осъзнах, че гледам на живота под нов и съвършено различен ъгъл.

Аз попаднах от класата на пролетариата в класата, която социолозите обичат да наричат „най-бедният слой на населението”, и се изплаших, като открих по какъв начин се набираха хората за този „най-беден слой”.

Там срещнах най-различни мъже, много от които някога са били силни като мен и с настроение, присъщо на „русите зверове”: моряци, войници, работници, всички сакати, криви, с тела, обезформени от непосилен труд, трудности и злополуки, всички те изхвърлени от господарите си като негодни стари коне. Заедно с тях аз се мъкнех по пътищата и затръшвах задните врати на много къщи, зъзнех от студ в железопътните вагони и градските паркове и непрестанно  слушах историите на техния живот, започвал при  благоприятни условия като моите, с храносмилане  и тела като моите, а даже и с по-добри; тези хора загиваха пред очите ми в кланицата на дъното на Социалната яма.  Като слушах техните разкази, мозъкът ми започна да работи. Жената от улицата и мъжът от утайката на обществото ми станаха твърде близки. Аз видях картината на Социалната яма така ясно, като че ли тя представляваше нещо осезаемо. На дъното на Ямата видях тях, а малко по-нагоре, едва-едва над тях, видях себе си, впил нокти в хлъзгавата стена, облян в пот от напрежението на мускулите. Признавам, че тогава ме обзе див ужас. Какво ще стане, когато ме напуснат силите, когато вече няма да бъда в състояние да работя рамо до рамо със силните мъже, които не бяха още родени на земята? Тогава дадох велика клетва. Тя звучеше приблизително така:

„През целия си живот се трудя упорито с тялото си и с всеки отработен досега ден съм се приближавал до дъното на Ямата. Аз ще изпълзя обратно от Ямата, но това няма да направя със силата на моето тяло. Няма да се заемам вече с непосилна работа и да ме убие господ, ако пипна тежка работа повече, отколкото е абсолютно необходимо.”

Оттогава насам винаги отбягвам тежката работа.

Съвсем случайно, след като избродих десет хиляди мили през Съединените щати и Канада, аз свърнах към Ниагарския водопад. Там един полицай, който искаше да му платя такса, ме арестува, след това отказах да използвам правото си да се признавам за виновен или невинен и веднага ме осъдиха на тридесет дни затвор за това, че нямах установено жилище и никакви видими средства за препитание, после поставиха белезници на ръцете ми и ме оковаха с една сюрия мъже, попаднали в същите обстоятелства, откараха ни към Бъфалоу, където в затвора на окръга Ери ни картотекираха; там остригаха косата ми, обръснаха едва наболите ми мустачки, облякоха ми раиран затворнически костюм и един студент по медицина, който се учеше върху такива като мене, задължително ме ваксинира, сетне ме накараха да се движа в затворническа колона и ме принудиха да работя под наблюдението на пазачи, въоръжени с пушки марка „Уинчестър” – всичко това издържано в стила на „русите зверове”. Относно по-нататъшните подробности, неспоменати тук, въпреки намеците, че част от моя пълнокръвен национален патриотизъм се уталожи и изтече някъде през дъното на моята душа, трябва да кажа, че в края на краищата, след опита, който придобих, аз открих, че започнах да се интересувам повече от мъжете, жените и мъничките дечица, отколкото от някакви въображаеми географски граници.

Но да се върна към моя разказ. Съвсем очевидно е, струва ми се, как моят краен индивидуализъм ефикасно бе избит от мен и на негово място със същата ефикасност бе набито нещо друго. Но както дотогава, без да съзнавам, съм бил индивидуалист, така сега, без да разбера, се бях превърнал в Социалист и при това в непросветен социалист. Бях се преродил, запазвайки само името си, затова се заех да открия що за човек бях станал. Втурнах се обратно в Калифорния и се зарових в книгите. Не си спомням с какви книги се заех в началото. Това е подробност без особено значение. Все пак аз се бях превърнал в Нещо и с помощта на книгите открих, че това Нещо беше един нов Социалист. Оттогава насам прочетох безброй книги, но никакви икономически аргументи, никакви ясни доказвания за логичността и неизбежността на социализма не ми подействаха така дълбоко и убедително, както денят, в който за пръв път видях издигащите се около мен стени на Социалната яма и почувствах как се хлъзгам надолу, надолу към човешката кланица, към нейното дъно.

Сподели