Проф. д-р Евгения Калинова е специалист по съвременна история на България с над 200 научни публикации в страната и чужбина. Публикуваме откъс от нейно интервю за списание „Българка“ от декември 2017 г. „Историята не е за продан и не е за развлечение!“
Като специалист по темата, намирате ли, че т. нар. „българска следа“ в атентата срещу папа Йоан Павел II (13-ти май 1981 г.) е характерен вид прийом от Студената война? „Българската следа“ е коментирана от авторитети като Кисинджър и Бжежински. При гостуването си в България през 2002 г. папа Йоан Павел II призна: „Българската връзка в атентата срещу мен беше инсинуация…“
Проф. Калинова: Благодаря Ви за този въпрос, тъй като се занимавам с темата за „българската следа“ от доста време. За мен тя може да се разглежда единствено през призмата на втората Студена война – термин, с който историците наричаме новото рязко изостряне на напрежението между Изтока и Запада от края на 70-те години. Въпреки че Мехмед Али Агджа, стрелял на 13-ти май 1981 г. срещу папа Йоан Павел II на площад „Свети Петър“ в Рим, е заловен на място и осъден, сензацията не отшумява. Тя е подклаждана от няколко западни разузнавателни служби, вкл. чрез подаване на фалшиви документи до италианското следствие. Но най-вече чрез използване на медиите за налагане в общественото съзнание на възможно най-негативен образ на противника от другата страна на „желязната завеса“.
Жертва на идеологическото противоборство става България и Сергей Антонов, арестуван през ноември 1982 г. Освободен е едва през 1986 г. поради липса на доказателства за съпричастност към атентата. За тези четири години медиите на Запад, както и редица високопоставени политици, някои от които Вие споменахте, представят за категорично доказана „българската следа“ и това не се променя дори и след произнасянето на оправдателната присъда. Липсата на юридически годни доказателства няма значение за тази медийна война. Оневиняващите факти са пренебрегвани, докато нескопосните обвинения, базирани на възможно най-несигурния единствен свидетел (Агджа!), са широко тиражирани, наред с „блестящото“ журналистическо разследване на американската журналистка с репутация на специалист по терора – Клеър Стърлинг. Статията ѝ „Заговорът за убийството на папата“ „открива“ българската следа и я налага в медийното пространство, тъй като е публикувана на 15-ти август 1982 г. в списанието „Рийдърс Дайджест“, излизащо в 30-милионен тираж, на близо 20 езика и със 100 млн. читатели. Все пак, тази статия и версия не би имала такъв отзвук, ако не беше толерирана от ръководителите на ЦРУ и от водещи западни политици, които внушават, че България е съучастник в атентата, подтиквана от Москва. Заслужава да се отбележи, че подобен медиен отзвук не предизвиква нито странната смърт на папа Йоан Павел I, настъпила само месец, след като е избран на този пост (1978 г.), нито повече от 20-те опита за покушение, извършени срещу Йоан Павел II преди и след 1981 г.
Въпросът е дали някога ще разберем цялата истина за този атентат. В разсекретен през 2000 г. доклад на директора по глобалните въпроси в ЦРУ Дейвид Коен от 1-ви април 1987 г. (година след оправдателната присъда) се твърди, че „истината около атаката срещу папата може никога да не излезе на бял свят“. След рухването на социализма в Източна Европа темата за позабравената „българска следа“ се подхваща отново – този път като аргумент в политическото противоборство между СДС и БСП. Голяма е ролята на президента Желю Желев, убеден, че ДС е била способна на подобно дело. Неговата формула е: „истината – каквато и да е тя – да излезе наяве“, като същевременно няма доверие, че разкриването ѝ може да стане в България. През 1991 г. по негово разпореждане 200 тома следствени материали от българските архиви са предадени на един американски професор срещу обещание за „независимо“ разследване, но такова така и не се случва.
Макар че специална комисия за разследване на престъпленията на Държавна сигурност, създадена от кабинета на Димитър Попов, в края на 1991 г. прави категоричен извод, че няма българско участие в атентата, тази оценка не се оповестява, а докладът остава засекретен чак до 2001 г. Инициирано е второ българско следствие и преди да завърши работата му, премиерът на първия кабинет на СДС – Филип Димитров, при посещение в САЩ заявява, че „не е изключено България да е замесена в атентата“, а липсата на доказателства била „маловажна“. През 1993 г. при правителството на Л. Беров и в резултат на заключенията на второто следствие в Народното събрание прозвучава първата след 1989 г. официална позиция, че категорично няма „българска следа“ в атентата. Това обаче не е достатъчно за Ж. Желев и той продължава да настоява пред италианския премиер Джулио Андреоти, че истината „каквато и да е тя“, трябва да излезе наяве. Андреоти обаче е повече от категоричен, че българското участие е „измислица на американските служби“ и че става дума за „мащабно замислена провокация в рамките на Студената война и за нуждите на Студената война“. Той е също толкова категоричен, че истинските виновници никога няма да излязат наяве.
Аз също съм много скептична, че някога ще прочетем всички чужди архиви и ще можем да посочим поръчителите на атентата, но що се отнася до „българската следа“, би трябвало и в политическото, и в научното говорене да сме категорични в отричането ѝ. В крайна сметка, по думите на Ноам Чомски, тя се оказа ярък пример на дезинформация и „един успешен опит за манипулиране на човешкото мислене“.
