Червена звезда над Китай

Преди повече от 80 години един американски журналист, Едгар Сноу, написа книга със заглавие „Червена звезда над Китай“, в която предсказа, че само китайските комунисти са способни да измъкнат страната с най-многобройно население в света, от мизерията и зависимоста от външни сили.

След буржоазната рево­люция през 1911 г. Ки­тай остана в полуколониална зависимост от големите империалистически държа­ви. Изостаналата страна стана жертва на аг­ресията на японския импе­риализъм. Именно войната с пълна си­ла разкри цялата слабост на Китай. Огромната страна не само не можеше да про­извежда танкове, оръдия, самолети и бойни кораби, но не можеше да осигури на армията си дори пушки, картеч­ници и ръчни гранати в необходимото количество. Не­що повече – след пораже­нието на японския милитаризъм през 1945 г., управля­ващият режим предизвика гражданска война по вну­шението на своите външни покровители, обричайки собствения на­род на разруха, глад и смърт.

Тряб­ва да се подчертае, че ки­тайският народ още от „опи­умната война“ през 19 век мъжествено оказваше съп­ротива на чуждите агресо­ри, но всичките му усилия, преди създаването на комунистическата партия, завър­шваха с поражение. Единст­вено комунистическата пар­тия успя да открие пътя към победата на революцията в хода на дълга борба. Само комунистите ус­пяха да превърнат „купчина­та пясък“, на която прилича­ше разединеният народ, в несъкрушим бетонен блок. Без компартията не би има­ло днешния могъщ и про­цъфтяващ Китай, това е очевидният урок на история­та.

Ръководно положение и доверие китайските кому­нисти получиха след като в продължение на десетиле­тия народът изпробва всич­ки други алтернативи, при това многократно. Така че приемането от китайския народ на ръководството на компартията беше резултат на дълго изстрадан избор и на историческа необходи­мост, защото просто за на­рода не оставаше друг спасителен път.

Създаването на Китайската комунистическа партия

В средата на 19 век Китай беше подложен на унижения и страдания, символ на които стана така наречената „Опиумна война“. Великата държава с най-многобройно население в света, създала блестяща култура, беше лишена от суверенитет и беше принудена да се съобразява с диктата на външни сили. Феодалната Цинска династия, която управляваше страната повече от 200 години, не само не можа да защити народа от външната агресия, но се превърна в оръдие на чуждото господство. Китайците посрещнаха новия 20 век в условията на национален позор поради окупацията на столицата Пекин от въоръжените сили на осем чужди държави.

Преди създаването на Китайската комунистическа партия немалко народни герои се опитаха да спасят своята родина и да се противопоставят на чуждата интервенция. Революцията през 1911 г. успя да освободи страната от Цинската династия, но не и от господството на чуждия империализъм.  Поради крайната слабост на китайската буржоазия тя беше неспособна да поведе народа на борба с големите империалистически сили и дори с остатъците на феодализма в страната. Създадена беше Китайската република, но тя си остана бедна и изостанала полуколониална и полуфеодална държава.

Прогресивните хора започнаха да разбират, че в историческите условия, в които се намира Китай, е невъзможно буржоазната република да доведе до национална независимост, демокрация и развитие, и трябва да се търсят други пътища за да се постигне тази цел.

Сред най-старото поколение китайски комунисти почти всички, без изключение, са били участници в революцията от 1911 г. или под нейното влияние. Един от тях, Лин Боцюй, си спомня за промяната в своите възгледи: „До революцията от 1911 г. аз мислех, че е достатъчно да се съкруши империята и ще настъпи велико спокойствие. … От своя горчив опит постепенно разбрах, че този път е негоден и тръгнах по пътя на комунизма. И не само аз. Такива хора в редовете на революцията бяха много“.

По времето когато китайският народ търсеше изход от тежкото положение, Октомврийската революция от 1917 г. показа нов път за спасение. Тя имаше особена привлекателна сила за китайците, тъй като се извърши в Русия – страна, която имаше сходни проблеми с Китай.

Професорът от Пекинския университет и завеждащ университетската библиотека Ли Дачжао първи издигна знамето на Октомврийската революция в Китай, а негов асистент в библиотеката е бъдещият вожд на китайската революция Мао Цзедун. Руската революция на практика показа на китайските марксисти, че невисокото ниво на икономическо развитие в една преобладаващо селска страна не е непреодолима пречка за да се тръгне по пътя на социализма. Нещо повече, това може да бъде единственият начин да се извади страната от нейната изостаналост. На дневен ред, като обективна необходимост за китайското общество, беше поставена задачата за създаване на комунистическа партия.

На 23 юли 1921 г., на територията на френската концесия в Шанхай, е открит Първият конгрес на Китайската комунистическа партия, на който присъстват 12 делегати, представляващи 53 члена на партията, както и двама представители на Коминтерна.

Току-що родилата се партия твърдо определя своя социалистически и комунистически избор, и своята революционна решителност, но все още не се ориентира в пътя на борбата в конкретните условия на Китай. Не разбира разликата и взаимната връзка между демократична и социалистическа революция. Все още не е наясно може ли веднага да се пристъпи към социалистическа революция в условията на китайското общество от 20-те години на миналия век, което се отличава с много слабо развитие на капитализма и господство на чуждия империализъм.

По това време Мао Цзедун е китайският комунист който най-добре разбира връзката на марксизма-ленинизма с китайската действителност. Той пръв осъзнава, че в Китай пътят на социалистическата революция минава през демократична революция, ръководена от партията и правилно посочва ролята на селските маси в тази революция. На 1 септември 1926 г., в статията „Националната революция и селското движение“, Мао Цзедун отбелязва, че: селският въпрос е централният въпрос на националната революция“ и че „ако селяните не се вдигнат и не ликвидират феодално-родовите привилегии на класата на помешчиците, то никога няма да успеем от корен да унищожим силите на милитаристите и империализма“. Аграрната революция беше основната част от китайската демократична революция. Без отмяна на феодалната собственост на земята не можеше да става и дума за премахване на феодалния строй. В Китай нямаше партия, която да изразява интересите на селските маси. Политическите партии на националната и дребната буржоазия не се интересувахаа от аграрния въпрос. Само Комунистическата партия поведе селската беднота против феодализма. В редица провинции на страната се разгръща такава широкомащабна революция в селата каквато историята на Китай дотогава не е познавала. След контрареволюционния преврат от 12 април 1927 г. под ръководството на Чан Кайши, се проведе 5-ият конгрес на ККП, в който ръководството на партията демонстрира нежелание да тръгне по пътя на развитие на революцията в селата и въоръжаването на селските маси.  Предателството на Чан Кайши беше квалифицирано като предателство на национална буржоазия, което беше също грешка. След избухването на въстанието в Нанчан, въоръжените действия, по думите на Чжоу Енлай, се провеждаха не за да се насочат към селата, да се въоръжат селяните и да се развие там революцията. „Идеята беше … да се опитаме да получим помощ отвън (от Коминерна) и да превземем големите градове, вместо да тръгнем незабавно към селата, да въоръжим селяните, да разгърнем аграрната революция и да създадем там опорни бази. Това беше главната грешка. Допускането на тази грешка не беше учудващо. До въстанието партията имаше само опит, когато редовни войски водят бойни действия за превземане на важни градове, а революционните въоръжени сили в обширните селски райони се считаха само за  спомагателни. Прецедент за завземане на селата на първо място нямаше и в историята на международното комунистическо движение. … Затова да избегне подобна грешка, за младата ККП беше трудно“ (Чжоу Енлай).

Причината китайската революция да оцелее след поражението от 1927 г. и дори да тръгне напред, беше, че китайските комунисти разгърнаха аграрната революция, опирайки се на селяните, които бяха огромното болшинство от населението на страната. Народната революция, ръководена от ККП, стигна до победата по своеобразен път. Това беше пътят на обкръжаване на града от селото и на тази основа на въоръженото завземане на властта. Този път беше открит в процеса на борбата и с цената на сериозни поражения. Най-голяма заслуга за неговото прокарване принадлежи на Мао Цзедун. По този повод той отбеляза, че за разлика от капиталистическите страни, в полуколониалния и полуфеодален Китай „задачата на Комунистическата партия е главно, не в това чрез дълга легална борба да върви към въстание и война, и не в това да се занимава, отначало с града, а след това със селата. Тя трябва да действа в друга последователност“. Едва след редица поражения се стигна до разбирането, че пътят, посочван от Мао Цзедун, е правилният. С него като ръководител ККП тръгва към победата на революцията.

Създаването на Китайската червена армия и победата на революцията

В продължение на повече от четвърт век Китайската комунистическа партия води героична борба за освобождението на страната от господството на чуждия империализъм и неговите местни слуги.

Пътят към победата премина през три граждански и една националноосвободителна война. Първата гражданска война продължи от 1924 до 1927 г., а втората – от 1927 до 1937 г.

Националноосвободителната война против японските агресори продължи от 1937 до 1945 г., а третата гражданска война – от 1945 до 1949 г. и тя завърши с пълна победа на революцията и създаването на Китайската народна република.

Първата гражданска война завърши през 1927 г. с временно поражение за народа и комунистическата партия. Китайските комунисти се убедиха, че революцията може да победи, само ако се създаде революционна армия под ръководство на партията. По този въпрос Мао Цзедун писа: „Поражението на революцията послужи за горчив урок на партията … тя навлезе в нов период – периода на създаване на Червена армия. В историята на нашата партия това беше изключително важен период: именно тогава тя разбра цялото значение на армията“.

За рожден ден на Червената армия се счита 1 август 1927 г., когато в град Нанчан избухва въстание, ръководено от компартията, на над 30 хиляди офицери и войници от армията на Гоминдана. Те бяха подкрепени от работнически и селски отряди. В ожесточени сражения бойците от Червената армия бяха изтласкани от завзетите градове и преминаха към партизански действия.

Стратегията и тактиката на Червената армия, по време на Втората гражданска революционна война се разработваха в съответствие с политическите цели и стратегическия план на партията, съобразен с конкретните условия на Китай и при огромно числено и техническо превъзходство на армията на Гоминдана. Стратегическият план предвиждаше пренасяне на центъра на революционната дейност от градовете в селата, където бяха създадени обширни по територия революционни опорни бази. В основата на тактиката залегна партизанска война, водена обаче както от партизански отряди, така и от редовни части на Червената армия по общ план. Основен тактически принцип беше създаването на местно превъзходство на силите над противника. Както казваше Мао Цзедун: „Нашата стратегия се състои в това един да се бие срещу десет, а нашата тактика се състои в това, десет да се  бият срещу един“.

Действията през Втората гражданска революционна борба се изразяваха в походи на гоминданските войски срещу революционните опорни бази. Червената армия противодействаше с активна маневрена отбрана. Тя отстъпваше без да влиза в решителни сражения, разгръщайки партизанска война в тила на врага. След като врагът се изтощи и неговите сили се разпръснат, за да окупират района, Червената армия нанасяше стремителен удар с превъзхождащи сили по най-слабите части на врага.

По-късно придобитият опит срещу превъзхождащ противник в гражданската война помогна на Червената армия успешно да воюва и срещу японските агресори.

Главното събитие през този период  беше „Дългият поход“ на Червената армия който завърши с успех и това имаше изключително важно значение за китайската революция. В периода 1931-33 г. се провалиха 4-те похода на Гоминдана против Чеврената армия и нейните бази. Вместо това числеността на Червената армия нарасна до 300 хиляди души, а опорните бази се разшириха. На 2 октомври 1933 г. започна петият поход на Гоминдана. В него участваха 1 милион войници и офицери, 200 бойни самолета и много друга бойна техника и голям брой чужди военни съветници. Компартията в този поход разчиташе на изпратения от Коминтерна военен специалист Ото Браун за военното ръководство на Червената армия. Ото Браун имаше голям опит в организирането на позиционна отбрана, получен през Първата световна война, но не разбираше характера на революционната война в Китай. Изоставена беше тактиката на маневрена война с разсредоточени сили и нанасяне на кратки внезапни удари и се премина към позиционна отбрана срещу многократно превъзхождащите сили на противника. В средата на април 1934 г. силите на Гоминдана се насочиха към град Гуанчан на границата на Централната опорна база. Въпреки голямото числено превъзходство на противника, Ото Браун съсредоточи в града главните сили на Червената армия и построи около него отбранителни укрепления. Той лично ръководи отбраната на града. След 18-дневни кръвопролитни сражения революционните войски понесоха тежки загуби и изоставиха Гуанчан. В началото на октомври гоминдановските войски навлязоха дълбоко на територията на Централната опорна база. В средата на октомври апаратът на ЦК на партията и частите на Червената армия с численост 86 хиляди души напуснаха Централната опорна база и започнаха да си пробиват път на запад. Така започна Дългият поход. На Червената армия се наложи да напусне революционните опорни бази на юг и да се прехвърли в северозападната част на Китай, в район близо до границата с Монголската народна република, където беше създадена мощна революционна база с център град Янан. Противникът беше лишен от възможност да обкръжава новата революционна база и да прекъсне връзката и възможността за помощ отвън. В същото време организирането на нов поход за унищожаването на тази база беше изключително трудно. По време на Дългия поход Червената армия, без организиран тил, с лоша екипировка и въоръжение, при много тежък терен, се придвижваше с изумителна бързина, изминавайки пеша 12500 километра, като средният денонощен преход беше 38 километра! Революционните войски прекосиха 18 планинсски вериги и 24 големи реки. По този повод Мао Цзедун писа: „Дългият поход беше невиждан в историята поход. Той беше глашатай, той беше агитатор, той беше сеяч….В продължение на дванадесет месеца, преследвани и бомбардирани всеки ден от въздуха от десетки самолети, разкъсвайки обкръжения, разгромявайки прикрития на врага и изплъзвайки се от преследването на милионна армия, ние вървяхме напред… Дългият поход беше глашатай, който възвести на целия свят, че Червената армия – това са герои, богатири, че империалистите и техния помогач Чан Кайши със своята шайка не са способни за нищо. … С една дума Дългият поход завърши с победа за нас и с поражение за врага.“

Когато на 7 юли 1937 г. японските империалисти отново нахлуха в Китай с цел да превърнат окончателно страната в колония, начело на съпротивата и националноосвободителната борба застана ККП. Под натиска на народа част от ръководството на Гоминдана беше принудена временно да прекрати гражданската война и да си сътрудничи  с комунистите срещу японската агресия, а друга част открито премина на страната на чуждите окупатори, създавайки марионетно правителство и въоръжени сили под японски контрол.

През май 1938 г. Мао Цзедун пише своя труд „За продължителната война“, в който прави дълбок анализ на перспективите на войната между Китай и Япония, и посочва обективните условия които предопределят, че войната ще е продължителна и в нея ще победи Китай.  „Войната между Китай и Япония, – отбелязва той, това не е просто война, а война не на живот, а на смърт, която се води между полуколониален, полуфеодален Китай и империалистическа Япония през 30-те години на 20 век. … Ако вземем всяка една от воюващите страни поотделно, трябва да констатираме, че те имат редица взаимно противоположни особености. Япония: първо, тя е силна империалистическа държава, нейните военни сили, икономическа мощ и мощта на нейната държавна машина се считат на Изток за първокласни; а в целия свят тя е една от 5-6 най-големи империалистически държави. …. Неизбежността на тази война, а също и невъзможността за бърза победа на Китай в нея се обясняват именно с това, че Япония е империалистическа държава и че тя притежава мощни военни сили, мощна икономика и мощна държавна машина. … Като обобщим всичко казано, стигаме до извода, че предимството на Япония е в нейната военна мощ, а нейните слаби страни са в реакционния и варварски характер на войната, която тя води, в нейните недостатъчни човешки сили и материални ресурси и в нейната международна изолация. Китай … Обобщавайки всичко казано, стигаме до извода, че уязвимо място на Китай е неговата военна слабост, а негови предимства са прогресивният, справедливият характер на войната, която той води, обширната му територия и широката международна поддръжка, с която той се ползва. … Тези особености определиха и определят насоката на политиката, военната стратегия и тактика на двете страни, определиха и определят продължителния характер на войната и предопределят крайната победа на Китай, а не на Япония.

На основата на своя анализ Мао Цзедун отхвърли широко разпространените теории в лагера на Гоминдана за „неизбежното поражение на Китай“ и за „бързата победа“ над агресора и насочи партията и Червената армия към стратегията за „продължителна война“.

Теорията за „неизбежното поражение“ се базираше на военната и икономическа слабост и изостаналост на Китай, докато теорията за „бързата победа“ – на надеждата, че агресията на Япония ще предизвика незабавната намеса на САЩ, Британия и Франция и бързото й поражение.

Той научно прогнозира три етапа на войната – стратегическа отбрана, равновесие и стратегическо контранастъпление. Посочи, че най-дълъг ще бъде етапът на равновесие на силите и главната форма на водене на война през този етап ще е партизанската война.  Този труд на Мао Цзедун се превърна в програмен документ, на основата на който ККП ръководеше войната срещу японските завоеватели.  Следващите години на практика потвърдиха точността на прогнозите на автора.

Народната партизанска война, ръководена от китайските комунисти, наистина достигна невиждани в историята на човечеството размери, като се съчетаваше с маневрена война на редовните части на Червената армия. През 1943-44 г. срещу китайските комунисти воюваха половината от японските войски в Китай и по-голямата част от войските на техните местни марионетки. Докато армията на Гоминдана търпеше непрекъснати поражения, Червената армия и партизаните биеха здраво агресорите и увеличаваха своите сили и освободените райони.  Китайските партизани станаха изключителни майстори в минната война. Разгърна се широко и „подземната война“. В селата бяха изкопани подземни тунели и скривалища които отначало свързваха мазетата на селските къщи, а по-късно започнаха да свързват и отделните села.

Съпротивата на китайския народ и главно на Червената армия ангажира срещу себе си главниите сили на японската сухопътна армия и нейниите сателити през целия период на войната. Японската армия понесе най-големи загуби във войната срещу Китай и китайският народ има решаващ принос за разгрома на Япония. Освен това японското командване не можеше и да мисли за нападение срещу СССР, докато неговите сухопътни сили бяха заети в бойни действия от голям мащаб и не бъде постигната окончателна победа в Китай. Това даде възможност на съветското ръководство да прехвърля значителни подкрепления от Далечниия Изток на фронта в Европа срещу хитлеристка Германия. По този начин Китай имаше своя важен принос в световната битка и победата над фашизма и на Изток, и на Запад във Втората световна война.

Когато Япония капитулира на 2 септември 1945 г., населението на освободените от народоосвободителната армия райони достигна 160 милиона, а нейната численост – 1280 000 бойци и командири. През 1946 г. Червената армия беше преименувана на Китайска народоосвободителна армия (КНОА).

След капитулацията на Япония  ККП разработи програма за демократично преустройство на страната, която имаше за цел независимост и възстановяване на националното стопанство. Вземайки предвид благоприятната вътрешна и международна обстановка компартията се придържаше към политиката на мирно развитие на китайската демократична революция. Ръководството на Гоминдана обаче, подстрекавано от американските империалисти, разпали Третата гражданска война в Китай. САЩ доставиха на Гоминдана огромно количество оръжие и армията на Гоминдана достигна 4 300 000 души – близо четири пъти повече от народоосвободителната армия. Войските на Гоминдана имаха пълно превъзходство в авиация и флот и огромно във всички видове бойна техника. Но въпреки огромното числено и техническо превъзходство, към пролетта на 1949 г. вече нищо не можеше да спаси армията на Чан Кайши от пълен разгром. На 23 април 1949 г. народоосвободителната армия овладя столицата Нанкин. Само незначителна част от гоминданските войски успяха да избягат по море на остров Тайван – останалите в огромната си част капитулираха или преминаха на страната на народната армия.

На 1 октомври 1949 г., на стохиляден митинг в Пекин, Мао Цзедун тържествено провъзгласи създаването на Китайската народна република. Над столицата на великата страна се издигна червеното знаме с пет звезди. То ще остане в историята с това име („Червеното знаме с пет звезди“). Червеният цвят на знамето символизира победата на революцията под ръководството на комунистическата партия, а петте звезди – единството на китайското общество. Голямата звезда е символ на значението и ръководната роля на Китайската комунистическа партия, а четирите малки звезди, които са разположени около нея, са четирите класи – работническа класа, селяни, градска дребна буржоазия и патриотична национална буржоазия, които подкрепят установената в страната „нова демокрация“ под ръководството на компартията. В този смисъл знамето точно отразява характера на китайското общество след победата на ревиолюцията. Завърши продължилият над сто години период в историята на Китай на чужда агресия и чуждо господство, и на вътрешни войни. В живота на китайския народ започна нова ера.

Строителството на социализма в Китай до 1978 г.

За да имаме представа за мащаба на проблемите, с които трябваше да се справят китайските комунисти, накратко ще опишем положението в Китай към края на 1949 г.

Икономиката на Китай беше крайно изостанала и преди войната с Япония, а тази война и последвалата гражданска война допълнително предизвикаха значителни жертви и икономическа разруха. По данни на ООН през 1949 г. националният доход на глава от населени­ето в Китай беше паднал до 27 долара или над два пъти по-малко от националния до­ход на бившата британска колония Индия от 57 долара. Особено изостанала беше индустрията. Така например през 1950 г. в Китай на чо­век от населението се про­извеждаше 2,37 кг. стомана и 8 киловатчаса елктроенергия, а в Ин­дия, една от най-изостаналите в развитието на индустрията страни в света – 4 кг стомана и 10,9 киловатчаса електроенергия. От това вре­ме е изказването на Мао Цзедун: „Какво можем да произвеждаме ние днес? Можем да произвеждаме столове, маси, чинии, чайни­ци, да отглеждаме зърно и да правим хартия. Но ние не сме в състояние да произве­дем дори един автомобил, самолет, танк или трактор“. Икономическата изостана­лост и зависимостта от имериалистическите сили предопределяха изключи­телната бедност на огром­ната част от китайския на­род. Средната продължителност на живота в Китай към 1949 г. беше 35 години.  Неграмотността достигаше 80 %. През същата година в градовете живееше 10,6 % от населението, а в селата – 89,4 %. Почти цялото селско население, с малки изключения, живееше в крайна бедност и непрекъснато на ръба на глада.

Това беше нивото, от което тръгна Ки­тайската народна републи­ка. Тук трябва да подчертаем, че до това положение Китай беше докаран от управлението на крайно десни националисти (както Чан Кайши и неговото обкръжение сами определяха своите политически възгледи). Именно те налагаха господството на чуждия капитал в собствената си страна, отхвърляйки възможността за независимо развитие по пътя на социализма и в сътрудничество с комунистите и СССР.  Заради своите класови интереси тези буржоазни националисти тъпчеха националните интереси на китайския народ.

След победата на революцията Китай беше принуден да участва в отблъскване на американската агресия в съседна Корея, през периода 1950-53 г., което също ангажира значителни сили и средства на току-що създадената народна република.

Въпреки всичко, китайските комунисти успяха за исторически кратък период да постигнат това, което не беше по-силите на буржоазните националисти в предходните десетилетия.

На първо място, беше установена демократичната диктатура на народа. Това означаваше демокрация за всички, които подкрепяха революцията, в това число работници, селяни и патриотична буржоазия, и диктатура за противниците на революцията: капиталисти свързани с Гоминдана и чуждия капитал (компрадори), едри земевладелци, спекуланти и т. н. Първата конституция беше приета през 1954 г., като върховен орган на властта беше Конгресът на народа. Създаден беше обединен фронт от няколко партии начело с ККП, който управляваше страната.

В областта на икономиката на първо място беше ликвидирана чудовищната инфлация и спекула чрез парична реформа. След това само за две години беше възстановено разрушеното от войната с Япония и гражданската война, в това число предприятия, напоителни съоръжения, ж. п. линии и т. н.

През 1952 година социалистическата държавна икономика произвеждаше 19,1 % от националния доход, индивидуалната частна икономика – 71,8 %, капиталистическата частна икономика – 6,9 % и останалите 2,2 %  идваха от кооперативната и смесена държавно-частна собственост.

В областта на индустрията промените бяха извършени по-бързо и лесно тъй като наследството на капитализма беше мизерно и включваше главно слабо развита частна лека промишленост. Предприятията на свързаните с Гоминдана собственици, които представляваха около 80 % от цялата индустрия, бяха директно национализирани, а предприятията на така наречените патриотични капиталисти постепенно бяха изкупени от държавата, като на бившите собственици се осигуряваше рента за дълъг период и някои от тях оставаха в ръководството на предприятията. Към края на първия петгодишен план този процес на изкупуване на частните предприятия беше в общи линии завършен.

Промишлеността, и на първо място тежката промишленост и транспорта, се развиваха с държавни инвестиции, подпомогнати до 1959 г. от нисколихвени кредити, отпускани от СССР и със съветска техническа помощ. Годишните темпове на ръст на индустрията в периода на Първия петгодишен план 1952 – 1957 г. достиг­наха рекордните 18 %, а само в тежката примишленост – 25,4 %!

Много по-сложни бяха промените в селата. Огромното и изключително бедно селско население се намираше все още в средновековието. 70 % от обработваемата земя принадлежеше на 10 %  от селяните, а останалите 90 % селяни притежаваха само 30 % от земята. При това имаше шепа много едри земевладелци, неголям процент средни селяни и огромен брой безимотни селяни. Едрите земевладелци даваха земя под аренда на безимотните селяни и присвояваха от 50 до 80 % от произведената продукция. Но точно безимотните селяни бяха главната опора на комунистите в гражданската война. Ключът, открит от комунистите, за да получат подкрепата на тези селяни, беше аграрната реформа, извършвана по желание и със силите на самите селяни. Тази реформа имаше изключителен успех в освободените райони още преди победата на революцията. Аграрната реформа се състоеше в отнемане земята на малобройните едри собственици и разделянето и между всички селяни. Това ставаше спонтанно и напълно демократично – на общи селски събрания. Ролята на комунистите всъщност беше да не допускат неоправдано насилие над едрите собственици, когато те не са извършили престъпления и не оказват съпротива. Разделянето на земята предизвика истински ентусиазъм сред огромното мнозинство безимотни селяни и съответно ръст на  производството. Ръководството на ККП обаче ясно съзнаваше, че частното, базирано на ръчен труд земеделие, няма перспектива. То не можеше да осигури бързо развитие на индустрията в страната. Поради ниската производителност на труда примитивното ръчно земеделие не можеше да освободи необходимата работна сила за индустрията, а поради ниските добиви – не можеше да осигури необходимото нарастване прозводството на технически култури, които са суровина за индустрията. Затова още от самото начало на реформата партията поощряваше морално и материално създаването на кооперативи. Този процес протичаше изцяло доброволно, само чрез убеждение и пример, тъй като в противен случай партията би загубила своята главна опора – селските маси и на практика би извършила политическо самоубийство. Разпределението в кооперативите се извършваше според труда, а не според собствеността. Планирането на производството се изместваше прогресивно от отделното семейство към бригадата (селото) и накрая към комуната (общината), включваща средно около 20 хиляди души.  Само комуните бяха в състояние да инвестират в напоителни канали, пътища, механизация на труда, използване на торове, създаване на малки предприятия и т. н. В ръководството на партията имаше дискусии за темпа на колективизация, но към края на 1956 г. 96,3 % от всички селски стопанства вече бяха кооперирани, а през 1958 г. 740 хиляди по-дребни кооператива бяха обединени и реорганизирани в 26 хиляди комуни. По този начин колективизацията в селата в общи линии беше завършена. През всичките тези години селскостопанското производство растеше и животът на селяните бързо се подобряваше.

Към края на 1956 г. социалистическият държавен сектор даваше вече 32,2 % от националния доход, кооперативният – 53,4 %, смесеният държавно-частен – 7,3 %, частния капиталистически изчезна, а индивидуалният частен (включващ селяни и занаятчии) – 7,1 %.

Към края на 50-те години на 20 век връзките между двете най-големи социалистически държави, СССР и КНР, бяха прекъснати и това предизвика значителни затруднения в развитието на Китай.  След смърта на Сталин новото ръководство на КПСС, начело с Хрушчов, обяви, че победата на социализма е окончателна и необратима. Класовата борба в страната „затихвала“ и врагове на социализма, дори да са останали такива, вече били напълно безвредни. Във външната политика, трябва да се правят политически и икономически отстъпки пред империализма, за да се запази „мирното съвместно съществуване“. Отхвърлена беше и идеята на Сталин за създаване на нов световен пазар около СССР и социалистическите страни, който да се разширява за сметка на световния капиталистически пазар около САЩ и техните сателити.  Ръководството на КПСС започна агресивно да налага своята нова политическа линия на останалите социалистически страни и да оказва натиск за смяна на ръководствата на техните упраавляващи партии и отстраняване на всички дейци които не осъждат така наречения „култ към личността на Сталин“. Резултатът беше, че още през 1956 г., след отстраняването на „сталиниста“ Ракоши, в Унгария се стигна до въоръжен контрареволюционен метеж. Ръководството на ККП, въпреки че гледаше на клеветите срещу Сталин с недоверие, смяташе че това е вътрешен проблем на съветската партия и общество. Но много скоро стана ясно, че новият съветски курс във външната политика неизбежно ще засегне и отношенията на СССР с КНР.  По време на посещението на Хрушчов в Китай през август 1958 г. Мао Цзедун, без успех, се опитва да убеди Хрушчов, че СССР и КНР са достатъчно силни за да противостоят успешно на САЩ политически, икономически и военно. По това време САЩ се намесват в конфликта около Тайван и заплашват отново (след войната в Корея) КНР с ядрено оръжие. Въпреки това съветският ръководител се среща с президента на САЩ Айзенхауер и се договаря с него СССР да спре техническата помощ, оказвана на КНР за развитието на ракетните и ядрени технологии. В Пекин с право виждат в тези действия на съветското ръководство отказ от пролетарския интернационализъм и опит за сговор между СССР и САЩ.  Когато на 30 септември 1959 г. Хрущчов за последен път посещава Пекин, отношенията между двете социалистически държави са необратимо разрушени.

През юни 1960 г. Хрушчов спира икономическата и техническа помощ на СССР за Албания, защото тя по неговите думи била:„политически изостанала тъй като не се отказвала от сталинизма като модел на социализма“. В отговор Енвер Ходжа заявява: „Дори ако се наложи да ядем трева и корени за да оцелеем, няма да вземем повече нищо от тях“. КНР незабавно изпраща помощ за братската страна. В отговор Хрушчов изтегля всички съветски специалисти (около 1600) и прекратява едностранно всички (над 200) съвместни научни проекти и с КНР.

На Международната среща на комунистически и работнически партии, през ноември 1960 г. в Букурещ, Мао Цзедун и Хрушчов взаимно и много остро критикуват съответно съветската и китайската интерпретация на марксизма-ленинизма във вътрешната и външна политика на двете страни. Китайската критика открито посочва, че новата линия на съветското ръководство във външната и вътрешна полтика ще доведе в крайна сметка до капитулация пред САЩ под предлог за „мирно съвместно съществуване“. В края на 1962 г., след Кубинската криза, Мао Цзедун заявява че: „Хрушчов премина от авантюризъм към капитуланство“. След отстраняването на Хрушчов съветската политика по отношение на Китай не се променя. Влошаването на отношенията достига своята кулминация с въоръжение граничен конфликт за остров Женбо (Дамански) на река Амур през 1969 г. За щастие инцидентът остава с ограничен мащаб и бързо приключва след среща между Джоу Енлай и Косигин през същата година.

В начало­то на 60-те години Китай ус­пешно преодоля трудности­те, свързани с едностранно­то прекратяване (през юли 1960 г.) от съветското ръко­водство на всички договори за икономическо, техническо и военно сътрудничество с КНР и напускането на съветските специалисти. Към 1965 г. КНР изплати и всички останали дългове към СССР в размер на 1 милиард и 389 милиона рубли, Голяма част от тези дългове бяха за закупуване на съветско оръжие и боеприпаси по време на Корейската война. Към прекъсването на връзките с СССР се добавиха продължилите три години (1959-1961 г.) тежки природни бедствия (суша). Този период е описан правдиво в книгата на Ан Стронг „Битката на Китай за зърното“. Най-тежката година беше 1960 г., когато 40 % от цялата обработваемата земя беше сериозно засегната от сушата.  Според „Лондон таймс“ от 30 декември 1960 г., това беше най-тежкото природно бедствие в Китай от сто години. Според западен експерт ударът, нанесен от природата през 1959-61 г., може да бъде сравнен със сушата през 1926-29 г. която причини смъртта на 20 милиона души. Трябва да подчертаем, че само благодарение на народните комуни и на комунистическата власт мащабът на бедствието беше ограничен до минимум за разлика от подобни бедствия в националистически и преди това в монархически Китай. Това се доказва по безспорен начин и от факта, че социалистически Китай вече никога не беше заплашен от глад и нямаше проблеми с изхранването на населението. Преди социализма и кооперирането, големи части от населението редовно страдаха от глад.  Във феодален Китай до 1911 г. масов глад е имало практически всяка година в някои райони или в цялата страна.

В периода на управление на националистите от Гоминдана – освен хроничния глад, масов глад с милиони жертви имаше през 1920-21 г., 1928-1930 г. и 1936-1937 г., а след японската агресия в 1937 г. гладът достигна невиждани мащаби. Добре известно е, че гладът е редовно явление в капиталистическия свят до днес и неговите жертви всяка година са десетки милиони.

През трите тежки години 1959-61 г. комуните преминаха през брутално изпитание. Добрите комуни триумфираха с изумителни победи, но дори и по-слабите комуни, с държавна помощ, успяха да предотвратят най-лошото от глада в миналото, разпадането на селските общности, които бяха напускани от много отчаяни семейства, за да просят и да умират край пътищата. Типичен пример беше комуна в провинция Хонан, която стана известна през 1960 г. с героичната си борба със сушата. Страшната суша продължи 300 дни, изкопани бяха 600 кладенци и реколтата беше с 20 % по-ниска от нормалната, но нямаше гладуващи. В комуната сравняваха с това, което стана през 1942 г., когато само три месеца суша напълно унищожи реколтата и 1188 души умряха от глад, а 1533 семейства бяха принудени да просят край пътищата и да продават децата си.

Тук е мястото и да отбележим, че редица съвременни научни изследвания в областта на демографията на Китай на изследователи от различни страни (например „TODO EL PODER A LAS MASAS!“ – Iván Salazar) не потвърждават широко пропагандираната на Запад теория за милиони жертви на глад в Китай през 1959-1961 г., Тази теория се базира изцяло на „доказателства“ от първото в историята на Китай преброяване на населението, което закономерно съдържаше значителни неточности.

Първата главна цел на народното правителство беше да нахрани, да облече, да осигури жилища на цялото население и тази задача беше изпълнена успешно към средата на 60-те години на 20 век. За по-малко от 20 години китайските комунисти постигнаха това, което не е по силите дори на развитите капиталистически страни. Експлоатацията изчезна в китайското общество и, въпреки че хората не живееха богато, вече никой не умираше от глад, не беше принуден да продава децата си, защото не може да ги изхранва и нямаше бездомници и просяци.

Осигурено беше безплатно и достъпно здравеопазване за цялото население. Водеше се решителна борба с опасните инфекциозни болести. Така например преди революцията в Китай се регистрираха по 30 милиона болни и 300 хиляди смъртни случая от малария годишно. В света и до днес ежегодно 250 милиона боледуват от малария и около един милион умират от тази болест, която засяга главно деца до 5 години и бременни жени. Борбата с маларията в Китай започна през 50-те години на миналия век и наред с подобряване условията на живот и достъпното за всеки здравеопазване, голяма роля изигра откритото през 1971 г. в Китай ефективно лекарство – артемизинин. Благодарение на взетите мерки случаите на малария ежегодно намаляваха и към 1990 г. бяха само 120 хиляди, а днес е напълно ликвидирана.

Втората основна цел пред страната беше развитие на съвременна индустрия, наука и техника. Историята на икономическото развитие на Китай от 1950 до 1978 г. е една от най-трудните битки в мирно време, която се наложи да води китайския народ под ръководството на комунистите и в тази битка беше постигната блестяща победа.

По официални данни на националната статистика на КНР брутният продукт на човек от населението през 1979 г. достигна 423 юана или 273 долара по обменния курс на юана към долара през 1979 г..  Ако го сравним с този показател през 1949 г. от 27 долара по текущи цени или 82 долара, с отчитане обезценяването на долара от 1949 до 1979 г., то реалният ръст на брутния продукт на човек за 30 години е 3,3 пъти. Важно е да се подчертае, че ръстът на глава от населението е постигнаат при огромен ръст от близо 2 пъти на самото население на Китай.

Показателно е и сравнението с капиталистическата държава с най-многобройно население – Индия. Докато през 1949 г. Китай изоставаше от Индия по производството на основни промишлени стоки на глава от населението (електроенергия, стомана и т. н.) през 1978 г. той вече я превъзхождаше значително. През 1949 г. Китай отстъпваше над 2 пъти на Индия по брутен продукт на глава от населението, но през 1979 г. той вече значително я превъзхождаше. Брутният продукт на глава от населението през 1979 г. в КНР достигна 273 долара, а в Индия – 224 долара по обменен курс на техните валути към долара. Реално разликата беше още по-голяма поради по-равномерното разпределение на доходите и по-ниското равнище на цените и съответно по високата покупателна способност на доходите в КНР в сравнение с Индия.

Главното обаче беше, че в КНР, за разлика от Индия, беше създадена независима съвременна промишленост. От 1964 г. Китай вече можеше да произвежда почти изцяло необходимото промишлено оборудване за индустрията на страната.

От нулата се появиха съвременна металургия, автомобилна, химическа, атомна промишленост, самолетостроене, ракетостроене, електроника, в това число производство на интегрални схеми и компютри и т. н.

Огромно значение имаше откриването и добива на собствен нефт. Ако през 1949 г. в Китай бяха добити 120 хиляди тона нефт, то през 1978 г. добивът на нефт нарасна до 104 милиона тона или близо хиляда пъти! По това време КНР напълно задоволяваше собствените нужди и дори изнасяше нефт.

Автомобили до революцията Китай не произвеждаше. През 1957 г. бяха произведени 7,9 хиляди автомобила, а през 1978 г. производството достигна 149 хиляди машини.

Производството на селското стопанство от 1949 до 1978 г. нарасна 3,5 пъти, а производството само на зърнени култури – от 113 милиона тона до 304 милиона тона.

Производството на електроенергия нарасна от 4,3 милиарда киловатчаса през 1949 г. до 256,6 милиарда киловатчаса през 1978 г. или 60 пъти.

Но най-важното постижение в развитието на КНР беше не само огромният ръст на производството, а големият скок в научно-техническата област. Така например металургията не само увеличи производството на метали стотици пъти, но Китай започна да произвежда необходимия метал за такива технологични отрасли като атомната промишленост, самолетостроенето, ракетостроенето, космонавтиката, електрониката и т. н. Особенно бурно развитие имаше електрониката. През 1958 г. беше създадено първо поколение компютри на електронни лампи. Производството на транзистори в Китай започна през 1960 г., а от 1965 г. започна производството на компютри второ поколение на транзистори. Първите интегрални схеми в Китай се произвеждат от 1969 г., а от 1973 г. започва производството на компютри трето поколение на интегрални схеми. Бордовия компютър, който управляваше полета на първата китайска междуконтиненнтална балистична ракета, беше изработен с интеграли схеми.

През 60-те години беше разработен първия китайски реактивен самолет собствена конструкция       Q-5. Самолетът беше приет на въоръжение през 1969 г., като бяха произведени над 1300 машини от всички негови модификации, в това число носители на  ядрено оръжие.

През 70-те години беше проектиран и успешно изпитан първият изтребител изцяло собствена конструкция J-8,  с максимална скорост 2300 км в час, от който бяха произведени 380 машини.

Първият успешен ядрен опит беше проведен в Китай през 1964 г., а първият изкуствен спътник беше успешно изведен в орбита със собствена ракета през 1970 г.

Повечето от тези забележителни научно-технически успехи бяха постигнати в периода на „Културната революция“ в КНР (1966-1976 г.). Те са и най-доброто доказателство, че клеветите които се разпространяват за „културната революция“, нямат нищо общо с действителността. Интересно е да се сравни отношението на медиите и политическите организации (някои от които имат дори претенции че са „революционни“) обслужващи империализма, към масовото студентско движение по време на „културната революция“ и студентските антиправителствени протести в Пекин през 1989 г. или наскоро в Хонконг. Масовото движение „отдолу“ по времето на „културната революция“ беше насочено срещу партийната номенклатура, но с цел да предотврати нейното израждане и реставрацията на капитализма. Това беше движение за запазване и укрепване на социализма. Студентските протести през 1989 г. в Пекин и през 2019 г. в Хонконг бяха насочени срещу ръководството на компартията и държавата, за да бъде разрушен социализмът и реставриран капитализмът в Китай, и възстановено британското колониално господство в Хонконг. Затова пропагандата на капитала закономерно ни сервира клевети за „културната революция“ и лее обилно сълзи за провала на реакционните метежи в Пекин и Хонконг.

Икономическото развитие доведе до бързо повишаване на жизненото равнище. От 1950 до 1979 г. населението на страната се увеличи от 552 до 975 милиона души.  Въпреки този ръст, значително се повиши жизненото равнище на целия народ, което доведе до увеличение на средната продължителност на живота от 35 години (до революцията) до 57 години през 1957 г. и 65,5 години през 1978 г. Смъртността която до революцията достигаше 25 души на хиляда за година, през 1965 г. намаля до 9,5 на хиляда, а през 1978 г. до 6,3 на хиляда.  Прави впечатление и значителния ръст (10 години) на продължителноста на живота в Китай от 1957 до 1978 г., точно в периода на „големия скок“ и „културната революция“.

За сравнение, в Индия продължителността на живота се увеличи от 41,7 години през 1950 г. до 44,1 през 1957 г. и 52,5 години през 1978 г. С други думи, ако през 1950-те години индийците живееха средно с около 7 години повече от китайците, то към 1978 г. китайците, благодарение на социализма, живееха средно 13 години повече от индийците.

Именно през 60-те и 70-те години на ХХ в. КНР се превърна във велика световна сила с ракетно-ядрено оръжие. Създадена беше материалната и техническа база на съвре­менна индустрия, и бяха под­готвени и получиха практи­чески опит специалистите, заемащи ключови постове и днес в науката и икономиката на Китай. Без прев­ръщането на Китай в неза­висима държава, притежа­ваща модерна наука и ин­дустрия, беше невъзможно той да защити своя социалистически избор и да провежда политика на равноправно и взаимноизгодно сътрудничество с развитите капиталистически страни след 1978 г. Създаването на военен потенциал, който да възпира империалистическите агресори и да гарантира мирното и независимо развитие на страната, беше от решаващо значение за оцеляването на народната република.

Още по време на Корейската война (1950-53 г.) стана ясно, че в конфликт с конвенционални оръжия Китай може да се справи с всеки агресор. Митът за могъществото на американския империализъм беше развенчан. Но именно в резултат на поражението в Корея най-агресивните кръгове в Белия дом се опитаха да заплашват Корея и Китай с ядрено оръжие. В американската преса започнаха да се появяват информации за плановете на американското командване да нанася ядрени удари в Корея и в Китай. Разбира се, заплахите с ядрено оръжие не можеха да уплашат корейския и китайския народ или техните ръководители, но липсата на такова оръжие можеше да предизвика реалната му употреба от САЩ и по този начин да увеличи разрушенията и жертвите, главно сред мирното население. Още повече, че САЩ вече бяха използвали ядрено оръжие срещу страна, която не го притежава. Това принуди Китай да разработва собствено ядрено оръжие и средства за неговото използване, с единствената цел да възпира употребата му от потенциалните агресори и на първо място от САЩ. Китайската ядрена стратегия от 50-те години на миналия век предвиждаше създаването на минимално необходимия ядрен потенциал за възпиране на агресорите, защитата на това оръжие от обезоръжаващ удар и безусловен отказ на самия Китай да употреби първи ядрено оръжие.

На базата на огромния опит в създаването на подземни съоръжения, натрупан по време на войната срещу Япония и войната в Корея, в Китай, след победата на народната власт, бяха изградени цели подземни градове, свързани с хиляди километри подземни тунели, в които населението, индустрията и ядрените оръжия за възмездие бяха практически неуязвими за първия обезоръжаващ удар на противника. Това гарантираше, че ответният удар ще е неизбежен.

За по-бързото развитие на своята ядрена програма КНР естественно се обърна за помощ към СССР. Още повече, че Китай винаги и безусловно беше подпомогал съветската ядрена програма с доставки на природен уран. През 1957 г. между двете социалистически държави беше подписан договор, според който Китай трябваше да получи технологията за производство на ядрени заряди и балистични ракети, които да изплаща с доставки на уран за СССР. Но само година след подписването на договора Хрушчов заяви на китайското ръководство, че започва преговори за контрол на ядрените оръжия със САЩ и Великобритания, и затова Китай няма да получи ядрени и ракетни технологии, а ще може да разчита единственно на съветския „ядрен чадър“. С други думи, Китай трябваше да се задоволи с положението, в което се намираха победените във войната Германия и Япония както и редица сателити на САЩ в Европа и Азия. По това време свое ядрено оръжия вече беше успешно изпробвала Великобритания (1952 г.) и малко по-късно това направи Франция (1960 г.). Ядрено оръжие самостоятелно разработваха Индия, Пакистан, Израел, Швейцария, Швеция и др. Ясно беше, че Китай не можеше да приеме унизителното предложение на Хрушчов. През юни 1959 г. СССР едностранно прекрати изпълнението на договора и изтегли всички свои специалисти от ядрения проект с Китай. Интересно какво си е въобразявал Хрушчов? Може би че без съветска помощ Китай няма да се успее? Само така могат да имат смисъл неговите действия. Китай обаче не само не се отказа, но успя да се справи сам с изключително сложната задача в рекордно кратки срокове. Първият опитен китайски ядрен заряд беше успешно изпитан на 16 октомври 1964 година и получи индекс „596“, което символизираше юни 1959 г., началото на самостоятелното развитие на китайската ядрена програма.  Още същия ден новината за успешното изпитание беше официално обявена на целия свят от Чжоу Енлай.

(По-подробни данни за създаването на ракетно-ядрения потенциал на КНР са дадени в Приложение 1)

В обобщение, до 1978 г.:

– КНР осъществи голям скок в развитието на икономиката и осигуряване работа и доходи за цялото население.

– Беше премахнат гладът, осигурени жилища и безплатно здравеопазване за цялото население – постижения, които и досега не са по-силите на нито една капиталистическа държава.

– Извършена беше културна революция в развитието на науката, техниката и образованието.

– Защитени бяха мирът и независимоста на народната република в първия най-тежък и опасен период.

Икономическата реформа след 1978 г.

Въпреки безспорните пости­жения в развитието на нау­ката и индустрията и в повишаване жизненото равнище на народа, Китай, към края на 70-те години ХХ в., все още оставаше развиваща се страна с преобладаващо селско население. Само 18 % от населението живееше в градовете и, независимо, че нямаше гладуващи и бездомни, значителна част от населението в селата все още имаше ниски доходи и живееше в условията на бедност.

Ако през 1950 г. градското население беше около 50 милиона, а селското – 500 милиона души (данните за населението до създаването на КНР са ориентировъчни, защото първото преброяване на населението в Китай е направено след революцията в началото на 50-те години на миналия век), то през 1978 г. населението на градовете достигна 172 милиона, а на селата – 790 милиона души. С други думи, на Китай му предстоеше да развие ин­дустриализацията, да осъ­ществи урбанизация и да повиши значително жизненото равнище на населението.

Друг проблем беше, че потенциалът на учените и инженерите, и финансовите възможности на държавата към края на 70-те години на ХХ в., бяха недостатъчни, за да осигурят бързото развитие на икономиката и технологиите в Китай във всички области в условията на изолация от останалия свят. Още повече, че най-квалифицираната част от учените и инженерите беше заета да догонва развитите страни в области, свързани с отбраната, които бяха от жизнено значение за оцеляването на народната република.

Разбира се, най-добрият вариант за разви­тие на Китай, би бил икономическо сътрудничество с СССР и страните от СИВ. Това обаче беше невъзможно до края на 80-те години, поради позицията на съветското ръковод­ство. По-късно, в края на ХХ в., СССР и СИВ вече не съществуваха в резултат на реставрацията на капитализма. В същото време, към края на 70-те го­дини ХХ в., се създадоха благоп­риятни международни усло­вия за преодоляване иконо­мическата изолация на страната и за получаване на значителни външни ин­вестиции и технологии, чрез разширяване на икономическите връзки с развитите капиталистичес­ки страни – САЩ, Япония, Германия.

В същото време за САЩ беше ясно, особено след поражението във Ви­етнам, че няма да успеят чрез война и блокада да възстановят своето господ­ство в Китай и трябва или да се лишат от достъп до китайския пазар, или да се примирят с взаимоизгодно сътрудничество с тази стра­на. Трябва също така ясно да се подчертае, че рефор­мата след 1978 г. не означаваше промяна на об­ществено-икономическата система и отказ от социа­лизма в Китай, а приспосо­бяването му към конкретни­те условия в Китай и света в края на ХХ и началото на ХХІ в. Решението за реформата беше взето в края на 1978 г. и нейното провеждане започна много внимателно и постепенно през 80-те години на ХХ в.

Тъй като това е дискусионен въпрос, ще припомня, че в сходни условия Ленин формулира т. нар. Нова икономическа политика (НЕП) и тя беше приета от партията на болшевиките в началото на 20-те години на миналия век. Ленин тогава специално подчерта, че става дума за отваряне вратите за капитализма и това се налага поради „нашата изостаналост“, имайки предвид Русия по това време. Капитализъм в общество, в което властта принадлежи на капитала, и капитализъм в пролетарска държава – това са две различни понятия според Ленин. В капиталистическата държава капитализма се контролира от държавата в полза на буржоазията и против пролетариата. В пролетарската държава същото се прави в полза на работническата класа. Ще си позволя малко по-дълъг цитат от Ленин: „Ето до какво се свежда цялата сегашна война; кой ще победи, кой по-скоро ще се възползва – капиталистът ли, когото ние самите пускаме през вратата … или пролетарската държавна власт. … Успеят ли капиталистите да се организират по-рано – тогава те ще изгонят комунистите, а след това всички разговори са излишни. Или пролетарската държавна власт ще се окаже способна, като се опира на селяните, да сложи на господа капиталистите подобаваща юзда, за да насочваме капитализма в държавното русло и да създаде капитализъм подчинен на пролетарската държава и служещ на нея….Капиталистите ще бъдат до вас – до вас ще бъдат и чуждестранните капиталисти, концесионери и арендатори, те ще измъкват от вас стотици проценти печалба, те ще се обогатяват покрай вас. Нека се обогатяват, а вие се изучете от тях да стопанисвате…. Вие трябва да помните, че нашата съветска страна, е заобиколена не от социалистическа Франция и не от социалистическа Англия, които биха ни помогнали с високоразвитата си техника, с високоразвитата си промишленост. Не! Ние трябва да помним, че сега цялата им високоразвита техника, цялата им високоразвита промишленост принадлежат на капиталистите, които действат против нас“.

Ако се върнем в Китай, там, поради по благоприятните условия, бяха реализирани в много по-голяма степен идеите на Ленин за използване на капитализма в социалистическа държава, отколкото това беше възможно в СССР през 20-те години на миналия век.

Успяха ли капиталистите да се организират и да изгонят комунистите в Китай? Събитията на площад Тянанмън през 1989 г. и в Хонконг през 2019 г. дадоха отговор на този въпрос.

Успя ли пролетарската държава да сложи юзда на капитализма, да го подчини така, че той да служи на пролетарската държава? Нека оставим фактите да говорят.

На първо място, в КНР не бяха приватизирани държавните предприятия. Тези от тях, които се смяташе, че работят неефективно и се нуждаят от модернизация, бяха оборудвани с нова техника от държавата и оставаха държавна собственост. Държавата инвестираше и изграждаше и нови модерни предприятия в най-важните сектори. Социалистическата държава запази господстващи позиции във всички важни отрасли на индустрията както и в развитието на науката и техниката.

По данни от 2019 г., държавните предприятия и предприятията с преобладаваща държавна собственост в Китай представляват 60 % от пазарната оценка на стойноста на всички предприятия в страната, а стойноста на всички останали частни, кооперативни и смесени предприятия е 40  %. Както вече споменахме, държавни са водещите предприятия в главните отрасли на индустрията.

Частният капитал, в това число чуждият частен капитал, беше допускан да изгражда нови предприятия със свои инвестиции и технология, само там, където местното производство липсваше или беше изостанало значително от световното равнище.

Създадени бяха и много кооперативни и смесени предприятия: държавно-частни, кооперативно-частни, държавно-кооперативни и т. н. Всички тези частни, кооперативни и смесени предприятия също се намират под ефективния контрол на социалистическата държава, съобразяват се с нейните изисквания и служат на нейните интереси. В този смисъл печалбите, които собствениците на тези предприятия получават, са форма на възнаграждение за инвестициите и технологиите които те внасят и развиват в страната.

Какви са постиженията на КНР в резултат на прилагането на тази политика на допускане на развитието на капитализма в определени области и под контрола на социалистическата държава за изминалите повече от 40 години?

Според Световната банка през 2017 г. КНР надмина САЩ и е на първо място в света по размер на БВП по паритет на покупателна способност. През 2020 г. БВП на Китай по паритет е 24 273 милиарда долара, на САЩ 20 937 милиарда долара, докато Индия изостава значително с 8 907 милиарда долара.

През 2020 г. Китай е на първо място в света по производство на:

-Електроенергия – 7503,4 милиарда киловатчаса, 1,8 пъти повече от САЩ, които са на второ място. Китай е и най-големият производител в света на възобновяема електроенергия – водна, вятърна и слънчева като една трета от произведената електроенергия е от възобновяемии източници.

-Стомана – 1064,8 милиона тона или 7,6 пъти повече от целия Европейски съюз, който е втори.

-Цимент – 2200 милиона тона, 6,5 пъти повече от втората в света Индия.

-Въглища – 3902 милиона тона, 5,2 пъти повече от Индия.

-Автомобили – 25,2 милиона или близо 3 пъти повече от САЩ, които са втори. През първата половина на 2021 г. производството на електромобили достигна 1,2 милиона, а броят на електромобилите в Китай достигна 5,8 милиона или повече от половината от всички електромобили в света.

-Азотни торове – 37 милиона тона, 2,7 пъти повече от втората Индия

-Зърнени храни – 618 милиона тона, 1,4 пъти повече от САЩ.

Всъщност Китай днес е най-големият производител в света на повечето индустриални и земеделски стоки, в това число: компютри, смартфони, интегрални схемии, телевизори, хладилници, климатици, битови електроуреди, слънчеви панели, електромобили, дронове, почти всички видове инустриално оборудване, трактори и други селскостопански машини, и каквото още се сетите. По-лесно е да се посочат стоките, на които Китай не е най-големият производител. Индустриалното производствво на Китай надхвърля производството на САЩ, Япония и Германия взети заедно. Трябва да се подчертае, че Китай е и най-големият износител в света на индустриални стоки, в това число на високотехнологични стоки в най-развитите страни. Това достатъчно говори за конкурентната способност на китайската индустрия.

Китай е страната с най-много интернет ползватели и най-големия пазар на онлайн търговия.

Изградена е невиждана в света транспортна инфраструктура. Магистралите надхвърлиха 80 хиляди километра. Две трети от високоскоростните ж. п. линии в света са в Китай като през 2020 г. достигнаха 37,9 хиляди километра и свързват почти всички градове с над един милион население. Пусната беше и първата ж. п. линия в света със скорост 600 километра в час.

От 8 до 24 август 2008 г. в Пекин се проведоха Летни олимпийски игри. Това бяха първите олимпийски игри, които се провеждат в Китай и те се превърнаха в демонстрация на прогреса на страната. Те бяха наблюдавани от рекордните 3,5 милиарда зрители в целия свят. Построените специално за игрите спортни съоръжения в Пекин и спектакълът при откриването според повечето наблюдатели са най-грандиозните в историята на олимпийското движение. На спортното поле Китай спечели най-много златни медали, но още по-голямо постижение на страната е развитието на масовия спорт и в това отношение Китай е лидер в света. През 2022 г. в Пекин се проведоха и Зимни олимпийски игри, и китайската столица днес е единственият град в света, в който има необходимите съоръжения и условия, и са проведени и летни, и зимни олимпийски игри.

Разбира се, общият размер на БВП показва икономическата мощ на държавата, но нивото на живот зависи от БВП на глава от населението. В това отношение Китай успя да се изкачи от страните с най-ниски доходи на човек в света преди революцията до страните със средно ниво на доходи на човек днес. По данни на китайската статистика, през 2019 г. брутният вътрешен продукт на глава от населението в Китай е бил 10 242 долара. Ако го сравним с брутния продукт на Китай на човек през 1979 г., когато той по текущи цени е 273 долара (а с отчитане инфлацията на долара от 1979 до 2019 е 961 долара), ръстът е 10,7 пъти само за 40 години!

От особен интерес е сравнението на държавите с най-многобройно население в света – Китай и Индия. В Индия БВП на човек през 2019 г. е 2100 долара или в Китай той е 4,9 пъти повече. Да припомним, че през 1949 г. БВП на човек в Индия е бил два пъти повече от този на Китай.

Изключително важно постижение на КНР е пълното ликвидиране на бедността в страната към 2020 г.  Подобен успех е невъзможен не само в Индия, но и в най-богатите и развити капиталистически страни поради характера на тяхната обществена система.

Китай значи­телно превъзхожда Индия и по основните демографски индикатори за жизнено равнище. Продължителността на жи­вота през 2019 г. (данни на ООН) в КНР е 77,5 години, а в Индия 70,4 години. Детската смъртност на 1000 живородени деца през 2019 г. в КНР е 7, а в Индия 28 или 4 пъти по-висока.

Едва ли може да има по-очевидно доказател­ство за превъзходството на социализма от това сравнение на социалистическата страна с най-многобройно население, в сравнение с капиталистическата страна с най-многобройно население в икономиката, наука­та, техниката, жизненото равнище, образованието, културата, спорта и т. н.

В областа на отбраната Китай предвижда да завърши модернизацията на своите въоръжени сили през 2035 г.. Но и в миналото, и днес Китайската народоосвободителна армия е най-мощната опора на мира в света. Тя и в миналото и днес превъзхожда всеки потенциален агресор в конвенционална война. В началото на ХХІ в. тя се снабди с най-модерни оръжия – в това число всички видове ракети и артилерия, танкове и други бойни машини, пилотирани и безпилотни самолети, системи за противосамолетна, противоракетна и противоспътникова отбрана, надводни кораби и подводни лодки. На най-високо ниво в света е защитата на войските и населението от оръжията за масово поразяване.

Ядреният потенциал за възпиране на Китай продължава да се развива в съответствие с концепцията за минималната необходимоост за възпиране на евентуален агресор от употребата на ядрено оръжие. Отчита се разработването от САЩ на оръжия за първи обезоръжаващ удар и допълващата ги система за противоракетна отбрана. Като предупреждение, на първо място към САЩ, могат да се приемат думите на Си Дзинпин, че китайският народ не е страхува от никого и никога повече няма да позволи на външни сили да бъде заплашван и потискан.

(Данни за съвременния ядрен потенциал на КНР са дадени в Приложение 2)

Символ на научно-техническия прогрес в съвременния свят е изследването на космоса. В тази област КНР днес също вече е водеща световна сила. Социалистически Китай едновременно развива пилотираната космонавтика, изследването на Луната и Марс с автоматични апарати и използване на космоса за нуждите на икономиката (телекомуникации, спътникова навигация, метеорологиччни наблюдения и т. н.).

На 15 октомври 2003 г. беше извършен първият полет на китайски космонавт на борда на кораба ‚Шенчжоу-5“. Така КНР стана третата страна страна в света след СССР и САЩ която може да извършва полети на човек в космоса със собствена техника. Когато през 2011 г. САЩ прекратиха   пилотираните полети с така наречената „совалка“ поради много високите разходи и риск, Китай се оказа една от двете страни в света, заедно Русия, способна да извършват пилотирани космически полети.

Темповете на прогрес на китайската пилотирана програма са рекордни и само 18 години след първия космонавт, на 21 април 2021 г., беше изведен в орбита базовият модул на дълговремената пиилотирана космическата станция „Тиангонг“. САЩ така и не създадоха своя станция. Всички помним и колко дълго и трудно се изграждаше Международната космическа станция, в която базовите модули са руски, а финансирането на изграждането и поддържането на станцията е главно от САЩ.

Съвсем наскоро китайската станция прие първия си екипаж от трима космонавти пристигнали с кораба „Шенджоу-12. Те трябва да останат на станцията три месеца, а пълното завършване на станцията, с всички предвидени модули, е планирано за 2022 г..

С успешното изграждане на тази станция Китай става единствената страна в света, която има собствена дълговремена пилотирана космическа станция.

Изключително успешно се осъществява и китайската програма за изследване на Луната. Досега пет китайски автоматични станции изпълниха мисии на Луната. На Луната бяха изпратени автоматични подвижни апарати (луноходи), а последната автоматична станция (декември 2020 г.) достави на Земята проби от лунната повърхност. Досега само СССР е успявал да достави проби от лунната повърхност с автоматичен апарат.

„Великият поход“ на Китай към Марс започна през 2020 г. с успешното кацане на подвижен автоматичен апарат на Марс, който продължава успешно да работи на повърхността на планетата. Китай е втората страна след САЩ, която изпраща такъв апарат на Марс. Следващата крачка в китайската програма ще е автоматична мисия за доставка на проби от повърхността на Марс и тя е планирана за 2029 г. Подобна мисия и по същото време се опитват да организират и САЩ заедно с ЕС.

В областа на използването на космоса трябва да се отбележи, че през 2020 г. Китай завърши разгръщането на своята глобална система за спътникова навигация „Бейду“.

Най-точна оценка на достигнатото от КНР даде генералният секретар на ККП Си Дзинпин по време на тържеството по повод 100 години от създаването на компартията (2021 г.). Благодарение на усилията на партията и народа Китай вече е общество със средно ниво на благосъстояние и върви по-пътя към изграждане на модерна процъфтяваща социалистическа държава заяви Си Дзинпин.

Но още по-важно е неговото послание към китайските комунисти: „Членовете на ККП не трябва никога да забравят нейните първоначални цели и мисия, да поддържат идеалите и своята убеденост в тях“, защото това е гаранция, че Китай ще води човечеството към комунизма през ХХІ век.

Автор: Л. КОСТАДИНОВ

Приложение 1. Създаването на китайския ядрен потенциал.

От началото на 60-те години на ХХ век буквално от нищото беше създадена цяла индустрия за производството на необходимите ядрени материали (уран-235, плутоний, тритий, литий и т. н.). В началото на 1964 г. започна да работи първият комплекс за производство на уран-235, който осигури делящ се материал за първите китайски ядрени заряди. През 1970 г. беше завършен и заработи и втори такъв комплекс. От декември 1966 г. в експлоатация е първият китайски ядрен реактор за производство на оръжеен плутоний, а от декември 1973 г. – втори такъв реактор.

Първият опитен китайски ядрен заряд беше успешно изпитан на 16 октомври 1964 г. и получи индекс „596“, което символизираше юни 1959 г., началото на самостоятелното развитие на китайската ядрена програма. Това беше беше опитно устройство, монтирано на кула, с уран-235 като делящ се материал и мощност 22 килотона. Още същия ден новината за успешното изпитание беше официално обявена на целия свят от Чжоу Енлай.

Само няколко месеца по-късно, на 14 май 1965 г., беше изпитано вече реално ядрено оръжие – авиационна ядрена бомба с мощност 35 килотона, хвърлена от бомбардировач.

На 9 май 1966 последва успешното изпитание на усъвършенстван ядрен заряд с термоядрено усилване и мощност 250 килотона. Качествен скок в средствата за доставка на ядреното оръжие, беше успешното изпитание (27 октомври 1966 г.) на балистична ракета с реална ядрена бойна част с мощност 12 килотона. Ракетата порази успешно условната цел на далечина 900 километра. С този опит Китай демонстрира, че може да създава ядрени бойни части за балистични ракети с голям радиус на действие. Китайските инженери успяха да решат сложните проблеми за монтирането на ядрен заряд в балистична ракета, способен да издържи на термичните и механични натоварваниия при полет.

На 17 юни 1967 г., по-малко от 3 години след първата ядрена бомба, КНР успешно изпита и своята първата двустепенна термоядрена (водородна) бомба. Това не беше опитно устройство, а реална бомба с мощност 3,3 мегатона, хвърлена  от реактивен бомбардировач.

По-късно беше изпитана и термоядрена бойна част на балистични ракети с голям радиус на действие и мощност 3 мегатона.

Програмата на КНР за създаване на балистични ракети с голям радиус също отбеляза голям скок в изключително кратък период. Бяха разработени и приети на въоръжение серията балистични ракети с течно гориво DF.

-DF-1, с максимална далечина 590 км и конвенционална (неядрена) бойна част с тегло 500 кг.,  беше успешно изпитана в края на 1960 г.

-DF-2 (юни 1964 г.) имаше максимална далечина на полета 1250 километра с ядрена бойна част с тегло 1500 кг. Точно с тази ракета беше извършено споменатото по-горе реално изпитание с ядрена бойна част с мощност 12 килотона. Подобни изпитания на балистични ракети, с реални ядрени бойни части, са изключително редки дори в СССР и САЩ. DF-2 беше първата балистична ракета с ядрена бойна част, приета на въоръжение в КНОА.

-Изпитанията на DF-3 се проведоха от 1966 до 1968 г. Далечината на полета на ракетата достигаше 2600 километра с термоядрена бойна част с тегло 2200 кг. и мощност 3 мегатона.

-През 1970-1971 г. беше изпитана първата двустепенна балистична ракета DF-4 с максимална далечина 5500 километра със термоядрена бойна част с тегло 2200 кг. и мощност 3 мегатона. На базата на тази ракета, с добавяне на трета степен, беше създадена първата китайска космическа ракета CZ-1 („Великия поход“), с която на 24 април 1970 беше изведен в орбита първия китайски спътник с не по-малко символичното название „Изток е червен“.

-DF-5 беше първата китайска междуконтинентална балистична ракета. Далечината на полета достигаше 12 000 километра със стандартната бойна част с мощност 3 мегатона. Тази ракета отначало беше използвана в космическата програма на Китай и с нея бяха успешно изведени в орбита спътници FSW от които след това се връщаха спускаеми апарати обратно на земята. От ноември 1975 г. до януари 1978 г. успешно бяха изстреляни три такива спътника. Така Китай стана третата страна  в света, след СССР и САЩ, която овладя технологията на връщане на земята на обекти  от орбита. Първото успешно изпитание на DF-5 като бойна ракета беше извършено  през октомври 1978 г. Китайските ракети можеха вече да достигат територията на САЩ от бази в Китай.

Още през 1965 г. започна и разработката на ракетни двигатели с твърдо гориво и такъв двигател с голям диаметър (1400 мм) беше успешно създаден и изпитан през декември 1966 г., отбелязвайки качествен скок в ракетостроенето на КНР.

Огромен успех беше и създаването от Китай на първите атомни подводни лодки в азиатска държава. През 1958 г. Мао Цзедун заяви, че Китай ще създаде със собствени сили атомни  подводни лодки „дори за това да са необходими 10 хиляди години“. Първата ударна атомна подводна лодка, въоръжена с торпеда (тип 091), беше приета от флота още през 1974 г., като по този начин Китай стана четвъртата държава в света, след САЩ, СССР, Англия и изпреварвайки Франция, способна да строи със собствени сили атомни подводни лодки – главна ударна сила на флота през втората половина на ХХ век.  Строителството на първата атомна подводна лодка със балистични ракети тип 092 започна през 1978 г. и тя беше приета на въоръжение през 1981 г. Лодката беше въоръжена с 12 двустепенни балистични ракети с твърдо гориво „JL-1“, които се изстрелваха от подводно положение. Тази ракета беше качествен скок в развитието на ракетното оръжие в КНР към края на 70-те години и беше създадена на базата на нови двигатели с твърдо гориво, нова по-лека термоядрена бойна част с тегло 600 кг. и мощност 200 килотона, нов бордови компютър за управление на полета, осигуряващ повишена точност. Първият успешен пуск на ракета беше осъществен през юни 1981 г. Основните данни на JL-1 бяха максимална далечина 1700 километра с ядрена бойна част с мощност 200 килотона.

Със разработката и производството на балистични ракети с твърдо гориво и подводен старт, както и на атомни подводни лодки, Китай постави основите на всички най-съвременни технологии в областта на ядрените стратегически оръжия.

Приложение 2. Състояние на съвременния ядрен потенциал на КНР.

Ядрените сили за възпиране на Китай се усъвършенстваха главно в качествено отношение. Към 2020 г. те включваха:

-Над 300 балистични ракети с твърдо гориво DF-21 от различни модфикации. Това са ракети с максимална далечина 1700 км, бойна част с мощност 500 килотона и точност под 300 метра. Последните модификации на ракетата имат точност под 50 метра и могат да бъдат използвани и без ядрена бойна част. На базата на DF-21 беше разработена и приета на въоръжение и единствената в света високоточна противокорабна балистична ракета с радиус на действие 1400 километра. Тази ракета е способна да поразява с директно попадение движещи се кораби в морето. Главните цели на тези ракети са американските самолетоносачи. Дори и с инертна бойна част (без експлозиви) само с механичния удар, при крайна скорост над 2 километра в секунда, тази ракета може да нанесе тежки повреди на всеки боен кораб.

-DF-17, двустепенна балистична ракета с твърдо гориво и хиперзвуков планиращ боен блок. Максималната далечина на полета е 2500 км.

-DF-26 двустепенна балистична ракета с твърдо гориво и маневрираща високоточна бойна част с тегло 1800 килограма и далечина на полета до 5000 километра. Високата точност – под 100 метра, и мощната бойна част позволяват ракета да се използва и с неядрена бойна част. Над 80 мобилни пускови установки с тези ракети вече са приети на въоръжение.

-Съвременни модификации на разработената през 70-те години междуконтинентална ракета с течно гориво „DF-5“ с максимална далечина над 12000 километра и една бойна част с мощност 5 мегатона или до 8 разделящи се бойни блока с независимо насочване до 150 килотона всеки. Най-малко 20 такива ракети са на въоръжение.

-Тристепенната балистична ракета с твърдо гориво „DF-31“ и нейните варианти. Ракетата се изстрелва от подвижна пускова установка и има максимална далечина на полета над 11000 километра. Носи 3-5 бойни блока с индивидуално насочване с мощност до 150 килотона всеки. Съвременната система за управление увеличава точността до 150 метра. Над 80 такива ракети са на въоръжение.

-DF-41 e най-съвременната и мощна междуконтинентална балистична ракета. Тя е тристепенна с твърдо гориво и може да се изстрелва от подвижна установка или от шахта. Носи 10-12 бойни блока с индивидуално насочване с мощност 150 килотона всяка и точност 100 метра. Максималната далечина на полета е над 12000 километра. Досега на въоръжение са приети около 20 такива ракети, но в момента завършва изграждането на 3 бази с 400 шахти за такива ракети, което означава, че само на DF-41 ще бъдат разположени 4000 бойни блока. По този начин Китай отговаря на разработването от САЩ на оръжия за обезоръжаващ удар и система за противоракетна отбрана.

-В подводния флот днес на въоръжение се намират шест модерни атомни ракетни подводни лодки тип 094, всяка с 12 балистични ракети с твърдо гориво JL-2. Ракетите са тристепенни с максимална далечина 7200 километра и една бойна част с мощност 1 мегатон или три до осем разделящи се бойни блока с индивидуално насочване с мощност до 150 килотона всеки. Освен това шест съвременни (тип 093) ударни атомни подводни лодки могат да използват крилати ракети.

-Към балистичните ракети трябва да добавим и над 500 крилати ракети с далечина на полета 1500 километра, които могат да носят ядрени или конвенционални бойни части с тегло 500 килограма. Тези ракети са с ниска забележимост, летят на много малка височина, имат точност 10 метра и могат да бъдат изстрелвани от подвижни пускови установки на земята, на кораби, подводни лодки и самолети.

Приложение 3. „Големият китайски глад“

„Големият китайски глад“, за който се твърди, че е настъпил през периода 1959-61 г., е една от главните теми на антикомунистическата пропаганда. Организирано беше истинско съревнование кой ще „изчисли“ по-голям брой жертви на глада, причинен от „комунистическия режим“ в Китай. Колективизацията и народните комуни се сочат като причина за „от 15 до 55 милиона жертви на глада“.

Всички тези оценки на „допълнителна“ смъртност, причинена от глад, през периода 1959-61 г., се базират на данни от демографската статистика на Китай. Методиката, която се използва за изчисляване „жертвите на глада“, е проста – взимат се статистически данни за смъртността преди и през 1959-61 г., и разликата се обявява за „жертви на глада“ като се правят всевъзможни „корекции“ на официалната статистика за да се увеличат максимално „жертвите“.

Наистина по-внимателната оценка на демографската статистика в КНР през 50-те години на миналия век, когато тя прави първите си стъпки, закономерно показват нейната значителна неточност. Тази неточност обаче не само не увеличава, а по-скоро поставя под съмнение изобщо съществуването на „жертви на глада“ в Китай през периода 1959-61 г. Разбира се, всякакви изчисления и оценки на основата на стстистиката без преки доказателства са много неточни. И не би могло да се очаква нещо различно, тъй като това са първите години, в които, в огромна страна, с 90 % селско население, каквато е Китай тогава, се въвежда съвременна демографска статистика и регистрация на раждания и смъртни случаи. Да припомним, че първото „модерно“ преброяване на населението в Китай е извършено през 1953 г.

Интересното е, че тези изследователи, които се отнасят по принцип с огромно недоверие към официалната китайска статистика, в същото време приемат безрезервно очевидно неправдоподобни демографски данни от същата тази статистика, за да докажат своите твърдения. Безспорно е също така, че всяка, дори неголяма, статистическа грешка за страна с толкова голямо население като Китай може да достигне до много крайни заключения в абсолютни стойности по темата за смъртни случаи от глад. Официалните данни за смъртността в Китай от 1949-53 г. са приблизителни, а след 1954 г. са на базата настатистическите данни за регистрацията на домакинствата и са показани в таблицата по-долу.

Смъртност в КНР на 1000 души:

1949 – 20

1950 – 18

1951 – 17.8

1952 – 17

1953 – 14

1954 – 13.18

1955 – 12.28

1956 – 11.40

1957 – 10.80

1958 – 11.98

През 1953 г., след първото „модерно“ преброяване на населението в Китай, за пръв път е установена система за регистрация на промените на населението в селските райони на страната. Министерството на вътрешните работи започва да публикува статистическа таблица на промените в броя на населението в домакинствата. Следователно едва през 1954 г. Китай започва да има някаква реална статистика на населението на страната. От тази статистика се вижда, че смъртността в Китай намалява от 2% през 1949 г. до 1,08% през 1957 г., или почти два пъти само за период от 8 години. Подобно намаление отне на други страни в Азия и света средно 27,7 години. Приемаме, че в Китай смъртността е намалявала значително по-бързо от останалия свят, но все пак това нереално намаление показва, че има проблем с данните за смъртността в Китай през този период.

Според редица изследователи най-логичното обяснение за този необичайно бърз спад в смъртността са нерегистрираните смъртни случаи в периода между 1953-58 г., които по-късно бяха регистрирани по време на „Големия глад“, като по този начин „повишиха“ значително данните за смъртността между 1959-61 г. Един от начините за оценка на приблизителния брой на тези нерегистрирани навреме смъртни случаи е чрез данните от китайското Министерство на вътрешните работи, което през 1953 г. извърши изследване на смъртността сред 30,18 милиона души в цялата страна. Според това проучване смъртността в Китай през 1953 г. е била 17 на хиляда, което е доста по-висока стойност от официално регистрираните 14 на хиляда и е близо до предходната 1952 г. Причината да не бъдат регистрирани много смъртни случаи, е, както затрудненията за получаване на данни от труднодостъпни селски райони, така и намаляването на данъците в зависимост от броя на хората в домакинство. Намаляването на данъците може да бъде причина и за регистрация на несъществуващи новородени деца.

Проучване от 1957 г. на Министерството на вътрешните работи сред над 50 милиона души показва смъртност от 12,6 на хиляда, която също е доста над официалните 10,8 на хиляда. Броят на нерегистрираните смъртни случаи през 1957 г. може да бъде намерен чрез следното изчисление: 1,26%/1,08%-1 = 17,7% В този случай 17,7 % е процентът на нерегистрираните починали лица през 1957 г., което означава 1 080 000 смъртни случая, които не са регистрирани през тази година. Ако направим същото изчисление за 1953 г., приемайки, че действителната смъртност е била 17 на хиляда, или 9 980 000 души, а официалните данни показват 8 220 000 милиона души или смъртност от 14 на хиляда, това ще ни даде 21,4 %, или 1 760 000 нерегистрирани смъртни случая. Когато нерегистрирани смъртни случаи през определена година се регистрират през следващи години, това внася два пъти неточност в статистиката, като намалява смъртността през едната година и я увеличава през другата.

Минималната оценка на редица демографи, за нерегистрираните смъртни случаи от 1953 до 1958 г., които след това са били регистрирани през периода 1959-61 г., е 8,8 милиона. Изваждайки тези 8,8 милиона от регистрираната смъртност от 35,6 милиона през периода 1959-61 г., получаваме реалната смъртност 26,8 милиона за периода на „големия глад“. Броят на реалните смъртни случаи, включително нерегистрираните, през предшестващия период 1956-1958 г. се увеличава на 25,6 милиона. Сравнението показва само 1,2 милиона смъртни случая повече в периода на „големия глад“ в сравнение с предходния период от три години. Този брой е напълно в рамките на статистическата грешка. Цялата история с „големия китайски глад“ е, най-вероятно, манипулация с неточностите на демографската статистика в една огромна изостанала селска страна, в която такава статистика се прави за пръв път.

Ако вземем за база 1958 г., предходната на „големия глад“, когато реколтата е рекордна и никой не твърди, че е имало глад, а регистрацията на смъртни случаи вече е значително подобрена, откриваме, че тогава са регистрина 9 030 000 смъртни случая. Средната смъртност през периода на „големия глад“ е точно 9 милиона души годишно. Иначе казано, едва ли е имало изобщо някаква допълнителна смъртност по време на този така наречен „голям глад“. Не става изобщо дума за изоставени на произвола хора, които умират край пътищата и продават децата си, както в Китай до революцията. Без никой да оспорва намалените реколти през този период и ограниченията в снабдяването, все пак именно социализмът с централизираното разпределение на наличните запаси за всички според нуждите, намаляването на загубите и разхищенията, предотвратяване на масови инфекциознии заболявания, внос на хранителни продукти и други мерки, спасява живота на милиони китайци от най-тежката суша в страната през ХХ век.