Глава 5 от произведението на Ленин „Държавата и революцията“, 1917 г.
Най-обстойно разяснение на този въпрос е дадено от Маркс в неговата „Критика на Готската програма“ (писмото до Браке от 5 май 1875 година, напечатано едва в 1891 година в „Neue Zeit“, IX, 1, и излязло на руски в отделно издание). Полемичната част на това забележително произведение, която представлява критика на ласалианството, засенчи, така да се каже, неговата положителна част, а именно: анализа на връзката между развитието на комунизма и отмирането на държавата.
- Марксовата постановка на въпроса
При повърхностно сравняване писмото на Маркс до Браке от 5 май 1875 година и разгледаното по-горе писмо на Енгелс до Бебел от 28 март 1875 година може да се стори, че Маркс е много повече „държавник“ от Енгелс и че различието във възгледите на двамата писатели по въпроса за държавата е твърде значително.
Енгелс предлага на Бебел съвсем да изостави брътвежите за държавата, да изхвърли съвсем думата държава от програмата, като се замени тя с думата „община“; Енгелс заявява дори, че Комуната не беше вече държава в истинския смисъл. При това Маркс говори даже за „бъдещата държавност на комунистическото общество“, т. е. като че ли признава необходимостта от държавата даже при комунизма.
Но подобен възглед би бил коренно неправилен. По-близкото вникване показва, че възгледите на Маркс и Енгелс за държавата и нейното отмиране напълно съвпадат, а приведеният израз на Маркс се отнася именно за тая отмираща държавност.
Ясно е, че не може и дума да става за определяне момента на бъдещото „отмиране“, толкова повече че то представлява безспорно продължителен процес. Привидното различие между Маркс и Енгелс се обяснява с различието на темите, които те са взели, и на задачите, които са преследвали. Енгелс си поставяше за задача нагледно, рязко, в едри щрихи да покаже на Бебел цялата безсмисленост на разпространените (и споделяни в немалка степен и от Ласал) предразсъдъци по отношение на държавата. Маркс само мимоходом засяга този въпрос, като се интересува от друга тема: развитието на комунистическото общество.
Цялата теория на Маркс е прилагане теорията на развитието – в нейната най-последователна, пълна, обмислена и богата със съдържание форма – към съвременния капитализъм. Естествено е, че пред Маркс изпъкна въпросът за прилагането на тази теория и към предстоящия крах на капитализма, и към бъдещото развитие на бъдещия комунизъм.
А въз основа на какви данни може да се поставя въпросът за бъдещото развитие на бъдещия комунизъм?
Въз основа на това, че той произхожда от капитализма, исторически се развива от капитализма и е резултат от действията на такава обществена сила, която е родена от капитализма. У Маркс няма нито сянка от опит да съчинява утопии, да гадае напразно за онова, което не може да се знае. Маркс поставя въпроса за комунизма, както естествоизпитателят би поставил въпроса за развитието на нова, да кажем, биологическа разновидност, щом ние знаем, че тя така и така е възникнала и в такава и такава определена посока се видоизменя.
Маркс преди всичко отхвърля решително оная бърканица, която се внася от Готската програма по въпроса за съотношението между държавата и обществото.
…„Съвременното общество – пише той – е капиталистическо общество, което съществува във всички цивилизовани страни, повече или по-малко свободно от примесите на средновековието, повече или по-малко видоизменено от особеностите на историческото развитие във всяка страна, повече или по-малко развито. Обратно на това „съвременната държава“ се мени с всяка държавна граница. В пруско-германската империя тя е съвършено друга, отколкото в Швейцария, в Англия е съвършено друга, отколкото в Съединените щати. Следователно „съвременната държава“ е фикция.
Обаче независимо от пъстрото разнообразие на техните форми различните държави в различните цивилизовани страни имат помежду си това общо, че те стоят върху почвата на съвременното буржоазно общество, повече или по-малко капиталистически развито. Затова те имат някои общи съществени признаци. В тоя смисъл може да се говори за „съвременната държавност“ в противоположност на онова бъдеще, когато ще отмре сегашният й корен – буржоазното общество.
След това въпросът се поставя така: на какво превръщане ще бъде подложена държавността в комунистическото общество? С други думи: какви обществени функции ще останат тогава, аналогични на сегашните държавни функции? На този въпрос може да се отговори само научно; и макар и хиляди пъти да се съчетава думата „народ“ с думата „държава“, това нито на косъм не ще потикне неговото разрешение“…
След като осмива по тоя начин всички приказки за „народната държава“, Маркс посочва как се поставя въпросът и един вид предупреждава, че за научен отговор на този въпрос може да се оперира само с данни, твърдо установени научно.
Първото, което е установено напълно точно от цялата теория на развитието, от цялата наука изобщо – и което утопистите забравяха, което забравят и сегашните опортюнисти, които се боят от социалистическата революция, – това е обстоятелството, че исторически без съмнение трябва да има особен стадий или особен етап на прехода от капитализма към комунизма.
- Преходът от капитализма към комунизма
…„Между капиталистическото и комунистическото общество – продължава Маркс – лежи периодът на революционното превръщане на първото във второто. На този период съответства и политически преходен период и държавата в този период не може да бъде нищо друго освен революционна диктатура на пролетариата“…
Маркс прави тоя извод въз основа на анализа на ролята, която пролетариатът играе в съвременното капиталистическо общество, на данните за развитието на това общество и за непримиримостта на противоположните интереси на пролетариата и буржоазията.
По-рано въпросът се поставяше така: за да постигне своето освобождение, пролетариатът трябва да събори буржоазията, да завоюва политическата власт и да установи своя революционна диктатура.
Сега въпросът се поставя малко по-иначе: преходът от капиталистическото общество, което се развива към комунизма, в комунистическо общество е невъзможен без „политически преходен период“ и държавата в този период може да бъде само революционна диктатура на пролетариата.
А какво е отношението на тая диктатура към демокрацията?
Ние видяхме, че „Комунистическият манифест“ просто постави едно до друго две понятия: „превръщане на пролетариата в господстваща класа“ и „завоюване на демокрацията“. Въз основа на всичко изложено по-горе ние можем по-точно да определим как се изменя демокрацията при прехода от капитализма към комунизма.
В капиталистическото общество, при условие на най-благоприятното му развитие, ние имаме повече или по-малко пълен демократизъм в демократическата република. Но тоя демократизъм е винаги ограничен от тесните рамки на капиталистическата експлоатация и затова всякога си остава всъщност демократизъм за малцинството, само за заможните класи, само за богатите. В капиталистическото общество свободата си остава винаги приблизително такава, каквато е била свободата в древните гръцки републики: свобода за робовладелците. Съвременните наемни роби, по силата на условията на капиталистическата експлоатация, си остават дотолкова потиснати от нуждата и мизерията, че на тях „не им е до демокрация“, „не им е до политика“, че при обикновеното, мирно течение на събитията мнозинството от населението е отстранено от участие в обществено-политическия живот.
Верността на това твърдение се потвърждава може би най-нагледно от Германия именно защото в тая държава конституционната легалност се задържа удивително дълго и устойчиво почти половин век (1871 – 1914), а социалдемокрацията през това време много повече, отколкото в другите страни, съумя да направи за „използване на легалността“ и за организиране на такава голяма част от работниците в политическа партия, както никъде в света.
Каква е тая най-голяма от всички наблюдавани в капиталистическото общество част от политически съзнателни и дейни наемни роби? Един милион членове на социалдемократическата партия – от 15 милиона наемни работници! Три милиона професионално организирани – от 15 милиона!
Демокрация за нищожното малцинство, демокрация за богатите – ето какъв е демократизмът на капиталистическото общество. Ако се вгледаме по-отблизо в механизма на капиталистическата демокрация, ние ще видим навсякъде – и в „малките“, наглед малки, подробности на избирателното право (ценз за уседналост, изключване на жените и т. н.), и в техниката на представителните учреждения, и във фактическите пречки за правото на събрания (обществените здания не са за „просяците“!), и в чисто капиталистическата организация на всекидневния печат и така нататък и така нататък, – ние ще видим само ограничения и ограничения на демократизма. Тия ограничения, изключвания, изключения, пречки за бедните изглеждат дребни, особено в очите на оня, който сам никога не е виждал нужда и не е бил близък до живота на потиснатите класи в тяхната маса (а такива са девет десети, ако не и деветдесет и девет на сто от буржоазните публицисти и политици), – но взети заедно, тия ограничения изключват, изтласкват беднотата от политиката, от активно участие в демокрацията.
Маркс бе схванал прекрасно тая същност на капиталистическата демокрация, когато в своя анализ на опита на Комуната каза: на потиснатите един път в няколко години им позволяват да решават кой именно от представителите на потискащата класа ще ги представлява в парламента и потиска!
Но от тая капиталистическа демокрация – неизбежно тясна, тайно отстраняваща беднотата и затова напълни лицемерна и лъжлива – развитието напред не върви просто, право и гладко, „към все по-голяма и по-голяма демокрация“, както представят работата либералните професори и дребнобуржоазните опортюнисти. Не. Развитието напред, т. е. към комунизма, върви през диктатурата на пролетариата и другояче не може да върви, защото няма кой друг да сломи съпротивата на експлоататорите-капиталисти, а и няма друг път.
А диктатурата на пролетариата, т. е. организацията на авангарда на потиснатите като господстваща класа за смазване на потисниците, не може да даде просто само разширение на демокрацията. Заедно с грамадното разширение на демократизма, който за пръв път става демократизъм за бедните, демократизъм за народа, а не демократизъм за богатичките, диктатурата на пролетариата прави ред ограничения на свободата по отношение на потисниците, експлоататорите, капиталистите. Тях ние трябва да смажем, за да освободим човечеството от наемното робство, тяхната съпротива трябва да бъде сломена със сила – а ясно е, че там, дето има сломяване, има насилие, няма свобода, няма демокрация.
Енгелс прекрасно изрази това в писмото си до Бебел, като каза, както ще си спомни читателят, че „пролетариатът се нуждае от държавата не в интерес на свободата, а в интерес на сломяването съпротивата на своите противници, а когато ще може да се говори за свобода – няма да има държава“.
Демокрация за огромното мнозинство на народа и сломяване със сила, т. е. изключване от демокрацията, експлоататорите, потисниците на народа – ето какво е видоизменението на демокрацията при прехода от капитализма към комунизма.
Само в комунистическото общество, когато съпротивата на капиталистите е вече окончателно сломена, когато капиталистите са изчезнали, когато няма класи (т. е. няма различие между членовете на обществото по тяхното отношение към обществените средства за производство) – само тогава „държавата изчезва и може да се говори за свобода“. Само тогава е възможна и ще бъде осъществена действително пълна, действително без всякакви ограничения демокрация. И едва тогава демокрацията ще почне да отмира по силата на това просто обстоятелство, че хората, избавени от капиталистическото робство, от безчислените ужаси, варварства, нелепости, гнусотии на капиталистическата експлоатация, постепенно ще привикнат към спазване на елементарните, от векове известни, от хилядолетия повтаряни във всички предписания правила на общежитието, към спазването им без насилие, без принуждение, без подчинение, без специален апарат за принуждение, който се нарича държава.
Изразът „държавата отмира“ е избран много сполучливо, тъй като той сочи и постепенността на процеса, и неговата стихийност. Само привичката може да окаже, и без съмнение ще окаже, такова действие, тъй като ние около себе си наблюдаваме милиони пъти колко лесно привикват хората към спазване необходимите за тях правила на общежитието, ако няма експлоатация, ако няма нищо такова, което да възмущава, да предизвиква протест и въстание, да създава необходимост от потискане.
И така: в капиталистическото общество ние имаме демокрация окастрена, жалка, фалшива, демокрация само за богатите, за малцинството. Диктатурата на пролетариата, периодът на прехода към комунизма, за пръв път ще даде демокрация за народа, за мнозинството, наред с необходимото потискане на малцинството, на експлоататорите. Единствено комунизмът е в състояние да даде действително пълна демокрация, и колкото тя е по-пълна, толкова по-скоро тя ще стане ненужна, постепенно ще отмре от само себе си.
С други думи: при капитализма ние имаме държава в истинския смисъл на думата, специална машина за потискане на една класа от друга и при това на мнозинството от малцинството. Ясно е, че за успеха на такова дело като системното потискане на мнозинството експлоатирани от малцинството експлоататори е необходима крайна свирепост, зверство в потискането, нужни са морета от кръв, през които човечеството и преминава своя път при робството, крепостничеството, наемничеството.
Сетне, при прехода от капитализма към комунизма потискането е още необходимо, но то е вече потискане на експлоататорското малцинство от експлоатираното мнозинство. Специален апарат, специална машина за потискане, „държава“ е още необходима, но това е вече преходна държава, това вече не е държава в истинския смисъл, защото потискането на експлоататорското малцинство от мнозинството вчерашни наемни роби е работа сравнително толкова лека, проста и естествена, че тя ще струва много по-малко кръв, отколкото потушаването въстанията на робите, крепостните, наемните работници, че тя ще струва на човечеството много по-евтино. И то е съвместимо с разпростиране на демокрацията върху такова огромно мнозинство на населението, че необходимостта от специална машина за потискане започва да изчезва. Естествено, експлоататорите не са в състояние да потиснат народа без най-сложна машина за изпълнение на тая задача, но народът може да потисне експлоататорите и при много проста „машина“, почти без „машина“, без специален апарат, чрез простата организация на въоръжените маси (да речем, забягвайки напред, нещо като Съвети на работническите и войнишките депутати).
Най-после, само при комунизма държавата ще бъде съвсем ненужна, защото не ще има кой да бъде потискан – „не ще има кой“ в смисъл на класа, в смисъл на системна борба с определена част от населението. Ние не сме утописти и ни най-малко не отричаме възможността и неизбежността на изстъпления от отделни лица, а значи и необходимостта от смазване на такива изстъпления. Но, първо, за това не е нужна специална машина, специален апарат за потискане, това ще го прави самият въоръжен народ със същата простота и лекота, с която всяка тълпа цивилизовани хора даже в съвременното общество разтървава биещите се или не позволява насилие над жената. И, второ, ние знаем, че основната социална причина на изстъпленията, с които се нарушават правилата на общежитието, е експлоатацията на масите, тяхната нужда и мизерия. С премахването на тая главна причина изстъпленията неизбежно ще започнат да „отмират“. Ние не знаем колко бързо и с каква постепенност, но знаем, че те ще отмират. С тяхното отмиране това бъдеще, а именно: различието между низшата и висшата фаза (степен, етап) на комунистическото общество.
- Първата фаза на комунистическото общество
В „Критика на Готската програма“ Маркс подробно опровергава Ласалевата идея, че работниците при социализма ще получават „неорязания“ или „пълния продукт на труда“. Маркс показва, че от целокупния обществен труд на цялото общество трябва да се отдели и резервен фонд, и фонд за разширяване на производството, и за възстановяване на „изхабените“ машини и т. н., а освен това от предметите за потребление да се отдели фонд за издръжка на управлението, за училища, болници, приюти за престарели и т. н.
Вместо мъглявата, неясна, обща фраза на Ласал („пълният продукт на труда – на работника“) Маркс дава трезва сметка за това, как именно социалистическото общество ще бъде принудено да стопанисва. Маркс пристъпва към конкретен анализ на условията на живота в такова общество, при което не ще има капитализъм, и при това казва:
„Ние имаме работа тук“ (при разглеждане програмата на работническата партия) „не с такова комунистическо общество, което се е развило върху своя собствена основа, а с такова, което току-що излиза именно от капиталистическото общество и което именно във всяко отношение – в икономическо, нравствено и умствено – носи още отпечатъка на старото общество, из недрата на което то е излязло“.
Ето това комунистическо общество, което току-що е излязло на божи свят из недрата на капитализма и което носи във всяко отношение отпечатъка на старото общество, Маркс нарича „първа“ или низша фаза на комунистическото общество.
Средствата за производство вече не са частна собственост на отделни лица. Средствата за производство принадлежат на цялото общество. Всеки член на обществото, който изпълнява известен дял обществено-необходима работа, получава удостоверение от обществото, че той е изработил такова и такова количество работа. С това удостоверение той получава от обществените складове с предмети за потребление съответното количество продукти. Следователно всеки работник получава от обществото толкова, колкото той му е дал, като се спадне онова количество труд, което отива за обществения фонд.
Като че ли царува „равенство“.
Но Ласал греши, когато имайки предвид такъв обществен строй (който обикновено наричат социализъм, а Маркс нарича първа фаза на комунизма), казва, че то е „справедливо разпределение“, че то е „равно право на всеки върху равен продукт от труда“, и Маркс разяснява неговата грешка.
„Равно право“ – казва Маркс – ние тук действително имаме, но това е още „буржоазно право“, което както и всяко право предполага неравенство. Всяко право е прилагане на еднакъв мащаб към различни хора, които в действителност не са еднакви, не са равни едни на други; и затова „равното право“ е нарушение на равенството и е несправедливост. И наистина всеки, отработвайки равен с другите дял обществен труд, получава равен дял от общественото производство (след като се направят посочените удръжки).
А при това отделните хора не са равни – един е по-силен, друг по-слаб; един е женен, друг не е, един има повече деца, друг по-малко и т. н.
…„При равен труд – заключава Маркс, – следователно при равно участие в обществения потребителен фонд, един ще получи в действителност повече от друг, ще се окаже по-богат от друг и т. н. За да се избегне всичко това, правото, вместо да бъде равно, би трябвало да бъде неравно“…
Следователно първата фаза на комунизма още не може да даде справедливост и равенство: различия в богатството, и то несправедливи различия, ще останат да съществуват, но ще бъде невъзможна експлоатацията на човек от човека, защото никой няма да може да присвои като частна собственост средствата за производство – фабриките, машините, земята и пр. Като разбива дребнобуржоазно-неясната фраза на Ласал за „равенството“ и „справедливостта“ изобщо, Маркс показва хода на развитието на комунистическото общество, което е принудено отначало да унищожи само тая „несправедливост“, че средствата за производство са заграбени от отделни лица, и което не е в състояние тутакси да унищожи и по-нататъшната несправедливост, състояща се в това, че разпределението на предметите за потребление става „според труда“ (а не според нуждите).
Вулгарните икономисти, в това число буржоазните професори, в това число и „нашият“ Туган, постоянно упрекват социалистите, че забравяли за неравенството на хората и „мечтаели“ да унищожат това неравенство. Такъв упрек, както виждаме, доказва само крайното невежество на господа буржоазните идеолози.
Маркс държи не само най-точна сметка за неизбежното неравенство на хората, той държи сметка също и за обстоятелството, че само преминаването на средствата за производство в обща собственост на цялото общество („социализъм“ в обикновената употреба на тая дума) не премахва недостатъците на разпределението и неравенството на „буржоазното право“, което продължава да господства, доколкото продуктите се делят „според труда“.
…„Но тия недостатъци – продължава Маркс – са неизбежни в първата фаза на комунистическата общество, в тоя му вид, в който то след дълги родилни мъки излиза от капиталистическото общество. Правото никога не може да стои по-високо от икономическия строй и обусловеното от него културно развитие на обществото“…
По такъв начин в първата фаза на комунистическото общество (която обикновено наричат социализъм) „буржоазното право“ се отменя не напълно, а само отчасти, само в рамките на вече достигнатия икономически преврат, т. е. само по отношение на средствата за производство. „Буржоазното право“ ги признава като частна собственост на отделни лица. Социализмът ги прави обща собственост. Дотолкова – и само дотолкова – „буржоазното право“ отпада.
Но то все пак остава в друга своя част, остава като регулатор (определител) на разпределението на продуктите и разпределението на труда между членовете на обществото. „Който не работи, не трябва да яде“, този социалистически принцип е вече осъществен; „за равно количество труд, равно количество продукт“ – и този социалистически принцип е вече осъществен. Но това още не е комунизъм и това още не премахва „буржоазното право“, което на неравни хора за неравно (фактически неравно) количество труд дава равно количество продукт.
Това е „недостатък“, казва Маркс, но той е неизбежен в първата фаза на комунизма, защото – ако не се изпадне в утопизъм – не може да се мисли, че като съборят капитализма, хората изведнаж ще се научат да работят за обществото без всякакви правни норми, а и отмяната на капитализма не дава изведнъж икономическите предпоставки за такава промяна.
А други норми, освен тия на „буржоазното право“, няма. И дотолкова остава и необходимостта от държавата, която, като пази общата собственост върху средствата за производство, да пази равенството на труда и равенството на разпределението на продукта.
Държавата отмира, доколкото вече няма капиталисти, няма вече класи, и затова и потискането на каквато и да било класа става невъзможно.
Но държавата още не е отмряла съвсем, защото все още си остава охраната на „буржоазното право“, което осветява фактическото неравенство. За пълното отмиране на държавата е нужен пълен комунизъм.
- Висшата фаза на комунистическото общество
Маркс продължава:
…„Във висшата фаза на комунистическото общество, след като изчезне поробващото човека подчинение на разделението на труда; когато заедно с това изчезне противоположността между умствения и физическия труд; когато трудът престане да бъде само средство за живот, а стане сам първа жизнена потребност; когато заедно с всестранното развитие на индивидите пораснат и производителните сили и всички извори на общественото богатство започнат да се изливат в пълен поток – едва тогава ще може да се преодолее напълно тесният хоризонт на буржоазното право и обществото ще може да напише на своето знаме: „Всеки според способностите си, на всеки според нуждите““.
Едва сега ние можем да оценим всичката правилност на забележките на Енгелс, в които той безпощадно се надсмива над глупавото съединение на думите: „свобода“ и „държава“. Докато има държава, няма свобода. Когато ще има свобода, няма да има държава.
Икономическа основа на пълното отмиране на държавата е такова високо развитие на комунизма, при което изчезва противоположността между умствения и физическия труд, изчезва следователно един от най-важните източници на съвременното обществено неравенство, и то такъв източник, който по никой начин не може да бъде отстранен изведнъж, само с преминаването на средствата за производство в обществена собственост, само с експроприирането на капиталистите.
Тази експроприация ще даде възможност за гигантско развитие на производителните сили. И когато виждаме как сега вече капитализмът невероятно задържа това развитие, как много нещо би могло да се тласне напред на базата на съвременната, вече достигната техника, ние сме в правото си да кажем с най-пълна увереност, че експроприацията на капиталистите неизбежно ще даде гигантско развитие на производителните сили на човешкото общество. Но с каква скорост ще тръгне това развитие по-нататък, с каква скорост то ще дойде до разрив с разделението на труда, до унищожение на противоположността между умствения и физическия труд, до превръщане на труда в „първа жизнена потребност“, това ние не знаем и не можем да знаем.
Затова сме и в правото си да говорим само за неизбежно отмиране на държавата, като подчертаваме продължителността на тоя процес, неговата зависимост от бързината на развитието на висшата фаза на комунизма, като оставяме съвършено открит въпроса за сроковете или за конкретните форми на отмирането, защото материал за решаването на такива въпроси няма.
Държавата ще може да отмре напълно тогава, когато обществото осъществи правилото: „всеки според способностите си, на всеки според нуждите“, т. е. когато хората дотолкова привикнат да спазват основните правила на общежитието и когато техният труд стане дотолкова производителен, че те доброволно ще се трудят според своите способности. „Тесният хоризонт на буржоазното право“, който кара човека с шейлоковско безсърдечие да дебне да не би да отработи половин час повече от другиго, да не би да получи по-малка заплата от другиго – тоя тесен хоризонт ще бъде тогава преминат. Тогава разпределението на продуктите няма да изисква от обществото нормиране на количеството на получаваните от всекиго продукти; всеки ще взема свободно „според нуждите си“.
От буржоазна гледна точка е лесно да се обяви подобно обществено устройство за „чиста утопия“ и да се надсмиват по повод на това, че социалистите обещават на всекиго право да получава от обществото, без всякакъв контрол над труда на отделния гражданин, колкото си иска най-фини шоколадени бонбони, автомобили, пиана и др. т. С такива надсмивания се задоволява и досега мнозинството от буржоазните „учени“, които с това издават и своето невежество, и своята користна защита на капитализма.
Невежество – защото нито на един социалист не му е идвало на ум да „обещава“, че висшата фаза на развитието на комунизма ще настъпи, а предвиждането на великите социалисти, че тя ще настъпи, предполага и не сегашната производителност на труда, и не сегашния еснафин, способен току тъй, „за нищо“ – един вид като семинаристите-стипендианти у Помяловски, – да поврежда складовете на общественото богатство и да иска невъзможното.
Дотогава, докато настъпи „висшата“ фаза на комунизма, социалистите ще искат най-строг контрол от страна на обществото и от страна на държавата върху размера на труда и размера на потреблението, само че този контрол трябва да започне с експроприацията на капиталистите, с контрола на работниците над капиталистите и да се провежда не от държавата на чиновниците, а от държавата на въоръжените работници.
Користната защита на капитализма от буржоазните идеолози (и техните опашки от рода на гг. церетелиевци, черновци и К°) се състои именно в това, че със спорове и разговори за далечното бъдеще те заменят насъщния и злободневен въпрос на днешната политика: експроприацията, на капиталистите, превръщането на всички граждани в работници и служащи на един крупен „синдикат“, а именно: на цялата държава, и пълното подчинение цялата работа на целия тоя синдикат на действително демократичната държава, държавата на Съветите на работническите и войнишките депутати.
Всъщност, когато ученият професор, а след него еснафинът, а след него господа церетелиевци и черновци говорят за безразсъдни утопии, за демагогски обещания на болшевиките, за невъзможност да се „въведе“ социализмът, те имат предвид именно висшия стадий или фаза на комунизма, която никой не само не е обещавал, но не е и помислял да „въвежда“, защото да се „въведе“ тя е въобще невъзможно.
И тук ние идваме до въпроса за научното различие между социализма и комунизма, който Енгелс засяга в приведеното по-горе негово разсъждение за неправилността на названието „социалдемократи“. Политически различието между първата, или низшата, и висшата фаза на комунизма ще бъде с течение на времето навярно грамадно, но сега, при капитализма, би било смешно да се признава то, и може би само отделни анархисти биха могли да го издигат на пръв план (ако между анархистите са останали още хора, които нищо не са научили след „плехановското“ превръщане на кропоткиновци, гравовци, корнелисеновци и други „звезди“ на анархизма в социал-шовинисти или в анархоокопници, както се изрази Ге, един от малцината запазили чест и съвест анархисти).
Но научната разлика между социализма и комунизма е ясна. Онова, което обикновено наричат социализъм, Маркс нарече „първа“ или низша фаза на комунистическото общество. Доколкото средствата за производство стават обща собственост, дотолкова думата „комунизъм“ е приложима и тук, ако не се забравя, че това не е още пълен комунизъм. Великото значение на разясненията на Маркс се състои в това, че той и тук последователно прилага материалистическата диалектика, учението за развитието, разглеждайки комунизма като нещо, което се развива от капитализма. Вместо схоластично-измислени, „съчинени“ определения и безплодни спорове за думи (що е социализъм, що е комунизъм) Маркс дава анализ на онова, което би могло да се нарече степени на икономическата зрелост на комунизма.
В първата си фаза, на първата си степен комунизмът не може още да бъде икономически напълно зрял, напълно свободен от традициите или следите на капитализма. Оттук е и това интересно явление като запазването „тесния хоризонт на буржоазното право“ в първата фаза на комунизма. По отношение разпределението на продуктите за потребление буржоазното право предполага, разбира се, неизбежно и буржоазната държава, защото правото е нищо без апарат, способен да принуждава към спазване нормите на правото.
Излиза, че при комунизма остава в течение на известно време не само буржоазното право, но дори и буржоазната държава – без буржоазията!
Това може да се стори като парадокс или просто диалектическа игра на ума, в каквото често обвиняват марксизма хора, които не са се потрудили ни най-малко да изучат неговото извънредно дълбоко съдържание.
А в действителност животът ни показва на всяка крачка, и в природата, и в обществото, остатъци на старото в новото. И Маркс не произволно е вмъкнал късче от „буржоазното“ право в комунизма, а е взел онова, което икономически и политически е неизбежно в общество, което излиза из недрата на капитализма.
Демокрацията има грамадно значение в борбата на работническата класа против капиталистите за нейното освобождение. Но демокрацията съвсем не е предел, който не може да бъде преминат, а само един от етапите по пътя от феодализма към капитализма и от капитализма към комунизма.
Демокрацията означава равенство. Ясно е какво велико значение има борбата на пролетариата за равенство и лозунгът за равенство, ако правилно се разбира той в смисъл на унищожение на класите. Но демокрацията означава само формално равенство. И веднага след осъществяване равенството на всички членове на обществото по отношение владеенето на средствата за производство, т. е. равенството на труда, равенството на работната заплата, пред човечеството неминуемо ще се постави въпросът да отиде по-нататък, от формалното равенство към фактическото, т. е. към осъществяване правилото: „всеки според способностите си, на всеки според нуждите“. През какви етапи, по пътя на какви практически мероприятия ще тръгне човечеството към тая висша цел, ние не знаем и не можем да знаем. Но важното е да си изясним колко безкрайно лъжлива е обикновената буржоазна представа, че уж социализмът е нещо мъртво, замръзнало, веднъж завинаги дадено, докато всъщност само със социализма ще започне бързото, истинско, действително масово, при участието на мнозинството от населението, а след това и на цялото население, движение напред във всички области на обществения и личен живот.
Демокрацията е форма на държавата, една от нейните разновидности. И следователно тя, както и всяка държава, представлява организирано, системно прилагане на насилието към хората. Това, от една страна. Но, от друга страна, тя означава формално признаване на равенството между гражданите, равното право на всички да определят устройството на държавата и нейното управление. А това на свой ред е свързано с туй, че на известна степен от развитието на демокрацията последната сплотява революционната класа – пролетариата – против капитализма и й дава възможност да разбие, да направи на пух и прах, да изтрие от лицето на земята буржоазната, макар и републиканско-буржоазна, държавна машина, постоянната армия, полицията, чиновничеството, да ги замени с по-демократична, но все още държавна машина във вид на въоръжени работнически маси, преминаващи към всеобщото участие на народа в милицията.
Тук „количеството преминава в качество“: такава степен на демократизма е свързана с излизането извън рамките на буржоазното общество, с началото на неговото социалистическо преустройство. Ако действително всички участват в управлението на държавата, тук вече капитализмът не може да се задържи. И развитието на капитализма от своя страна създава предпоставки за това, щото действително „всички“ да могат да участвуват в управлението на държавата. Към тия предпоставки спада общата грамотност, осъществена вече от редица най-напреднали капиталистически страни, след това „обучението и дисциплинирането“ на милиони работници от големия, сложен, обобществен апарат на пощата, железниците, едрите фабрики, едрата търговия, банковото дело и т. н., и т. н.
При такива икономически предпоставки е напълно възможно незабавното, още днес-утре, сваляне на капиталистите и чиновниците и заменянето им – в областта на контрола над производството и разпределението, при осъществяване проверката на труда и продуктите – от страна на въоръжените работници, от въоръжения без всякакво изключение народ. (Не бива да се смесва въпросът за контрола и проверката с въпроса за научно-образования персонал от инженери, агрономи и пр.: тия господа днес работят, като се подчиняват на капиталистите, още по-добре ще работят те утре, като се подчиняват на въоръжените работници.)
Проверка и контрол – ето главното, което е необходимо за „уреждането“, за правилното функциониране на първата фаза на комунистическото общество. Тук всички граждани се превръщат в наемни служащи на държавата, каквито са въоръжените работници. Всички граждани стават служащи и работници на един всенароден, държавен „синдикат“. Цялата работа е там, те да работят по равно, като се спазва правилно нормата на работа, и да получават по равно. Проверката на това, контролът върху това са опростени от капитализма извънредно много, те са сведени до необикновено прости, достъпни за всеки грамотен човек операции на наблюдение и записване, на познаване четирите аритметически действия и издаване на съответни разписки (*Бележка под линия: Когато главните функции на държавата бъдат сведени до такава проверка и контрол от страна на самите работници, тогава тя престава да бъде „политическа държава“, тогава „обществените функции се превръщат от политически в прости административни функции“.)
Когато мнозинството от народа започне да осъществява самостоятелно и навсякъде такава проверка, такъв контрол над капиталистите (превърнати сега в служащи) и над господа интелигентчетата, запазили капиталистически замашки, тогава този контрол ще стане действително универсален, всеобщ, всенароден, тогава никой няма да може да се отклони от него, „няма да има къде да се дене“.
Цялото общество ще бъде една кантора и една фабрика при равенство на труда и равенство в заплащането.
Но тая „фабрична“ дисциплина, която победилият капиталистите, съборилият експлоататорите пролетариат ще разпростре върху цялото общество, в никой случай не е нито наш идеал, нито наша крайна цел, а е само едно стъпалце, необходимо за радикалната чистка на обществото от гнусотата и ужасите на капиталистическата експлоатация и за по-нататъшното движение напред.
От момента, когато всички членове на обществото, или поне тяхното грамадно мнозинство, се научат сами да управляват държавата, сами да поемат тая работа в ръцете си, да „уредят“ контрол над нищожното малцинство капиталисти, над господата, които желаят да запазят капиталистическите си замашки, над работниците, дълбоко деморализирани от капитализма – от тоя момент започва да изчезва, нуждата от всяко управление изобщо. Колкото по-пълна е демокрацията, толкова по-близък е моментът, когато тя става ненужна. Колкото по-демократична е „държавата“, която се състои от въоръжени работници и „вече не е държава в истинския смисъл на думата“, толкова по-бързо почва да отмира всяка държава.
Защото когато всички се научат да управляват и действително ще управляват самостоятелно общественото производство, самостоятелно да осъществяват проверка и контрол над паразитите, скубачите, мошениците и тем подобни „пазители на капиталистическите традиции“ – тогава отклоняването от тази всенародна проверка и контрол неизбежно ще стане такова невероятно трудно, такова извънредно рядко изключение, ще се придружава, вероятно, с такова бързо и сериозно наказание (тъй като въоръжените работници са хора на практическия живот, а не сантиментални интелигентчета, и едва ли ще позволят да се шегуват с тях), че необходимостта да се спазват простите, основни правила на всяко човешко общежитие много скоро ще стане навик.
И тогава ще бъде широко отворена вратата към прехода от първата фаза на комунистическото общество към неговата висша фаза, а заедно с това и към пълното отмиране на държавата.
