Ленин – “В памет на Комуната”

Четиридесет години изминаха от времето на провъзгласяването на Парижката комуна. Според установения обичай френският пролетариат с митинги и демонстрации почете паметта на дейците на революцията от 18 март 1871 година; а в края на май той отново ще понесе венци към гробовете на разстреляните комунари, жертви на страшната „майска седмица”, и пред техните гробове ще се закълне да се бори, без да отпуска ръце, до пълното възтържествуване на техните идеи, до пълното изпълнение на завещаното от тях дело.

А защо пролетариатът, не само френският, но и в целия свят, чества в лицето на дейците на Парижката комуна своите предшественици? И в какво се заключава наследството на Комуната?

Комуната възникна стихийно, никой не я е подготвял съзнателно и планомерно. Несполучливата война с Германия, мъченията през време на обсадата, безработицата сред пролетариата и разорението сред дребната буржоазия; негодуванието на масите против висшите класи и против началството, което прояви пълна неспособност, смътното брожение в средата на работническата класа, недоволна от своето положение и стремяща се към друг социален ред; реакционният състав на Националното събрание, което будеше опасение за съдбата на републиката – всичко това и много други неща – се съединиха, за да тласнат парижкото население към революцията от 18 март, която неочаквано предаде властта в ръцете на националната гвардия, в ръцете на работническата класа и на присъединилата се към нея дребна буржоазия.

Това беше невиждано в историята събитие. Дотогава властта обикновено се намираше в ръцете на помешчиците и капиталистите, т.е. на техните доверени лица, съставляващи така нареченото правителство. А след революцията от 18 март, когато правителството на г.Тиер избяга от Париж със своите войски, полиция и чиновници – народът остана господар на положението, и властта мина в ръцете на пролетариата. Но в съвременното общество пролетариатът, заробен икономически от капитала, не може да господства политически, докато не разбие своите вериги, които го приковават към капитала. И ето защо движението на Комуната трябваше неизбежно да получи социалистическа окраска, т.е. да започне да се стреми към събаряне господството на буржоазията, господството на капитала, към разрушаване на самите основи на съвременния обществен строй.

Отначало това движение беше крайно смесено и неопределено. Към него се присъединиха и патриоти, които се надяваха, че Комуната ще възобнови войната с немците и ще я доведе до благополучен край. Поддържаха го и дребните търговци, които бяха застрашени от разорение, ако не бъде отсрочено плащането на полиците и жилищния наем (правителството не искаше да направи тази отсрочка, но затова Комуната я даде). Най-после, на първо време отчасти му съчувстваха и буржоазните републиканци, които се опасяваха, че реакционното Национално събрание („селящината”, дивите помешчици) ще възстанови монархията. Но главната роля в това движение играеха, разбира се, работниците (особено парижките занаятчийски работници), сред които през последните години на Втората империя се водеше активна социалистическа пропаганда и много от които принадлежаха даже към Интернационала.

Само работниците останаха докрай верни на Комуната. Буржоазните републиканци и дребните буржоа скоро отпаднаха от нея: едни ги уплаши революционно-социалистическият, пролетарският характер на движението; други отпаднаха от него, когато видяха, че то е обречено на неминуемо поражение. Само френските пролетарии без страх и умора поддържаха своето правителство, само те се сражаваха и умираха за него, т.е. за делото на освобождението на работническата класа, за. по-добро бъдеще на всички трудещи се.

Напусната от вчерашните съюзници и неподдържана от никого, Комуната неизбежно трябваше да претърпи поражение. Цяла буржоазна Франция, всички помешчици, борсови играчи, фабриканти, всички едри и дребни крадци, всички експлоататори се обединиха против нея. Тази буржоазна коалиция, поддържана от Бисмарк (който освободи от германски плен 100,000 френски войници за покоряване на революционния Париж), успя да вдигне непросветените селяни и дребната провинциална буржоазия против парижкия пролетариат и да обкръжи половината Париж с железен обръч (втората половина беше обсадена от германската войска). В някои големи градове на Франция (Марсилия, Лион, Сен Етиен, Дижон и др.) работниците също направиха опити да вземат властта, да провъзгласят Комуната и да отидат да спасяват Париж, но тези опити бързо завършиха с неуспех. И Париж, който пръв вдигна знамето на пролетарското въстание, беше предоставен на собствените си сили и обречен на сигурна гибел.

За победоносна социална революция беше необходимо наличието най-малко на две условия: високо развитие на производителните сили и подготвеност на пролетариата. Но през 1871 г. и двете условия липсваха. Френският капитализъм беше още слабо развит и Франция беше тогава предимно страна на дребната буржоазия (на занаятчиите, селяните, дребните търговци и пр.). От друга страна, нямаше работническа партия, нямаше подготовка и дълга школовка на работническата класа, която в масата си даже още не съвсем ясно си представяте своите задачи и начините за тяхното осъществяване. Нямаше нито сериозна политическа организация на пролетариата, нито широки професионални съюзи и кооперативни сдружения. Но главното, което липсваше на Комуната, беше времето, свободата да се огледа и да се залови за осъществяване на своята програма. Тя не беше успяла още да пристъпи към работа, когато установилото се във Версай правителство, поддържано от цялата буржоазия, започна военни действия против Париж. И Комуната трябваше преди всичко да помисли за самоотбрана. И дори до самия край, който настъпи на 21-28 май, тя нямаше време да помисли сериозно за нищо друго.

Впрочем, въпреки толкова неблагоприятните условия, въпреки кратковременността на своето съществуване, Комуната успя да предприеме известни мерки, достатъчно характеризиращи нейния истински смисъл и цел. Комуната замени постоянната армия, това сляпо оръдие в ръцете на господстващите класи, с всеобщо въоръжаване на народа; тя провъзгласи отделянето на църквата от държавата, унищожи бюджета на култовете (т.е. държавната издръжка на поповете), даде на народното образование чисто светски характер – и с това нанесе силен удар на жандармите в расо. В чисто социалната област тя успя да направи малко, но това малко все пак достатъчно ярко разкрива нейния характер като народно, работническо правителство: забранен беше нощният труд в хлебарниците; отменена беше системата на глоби, това узаконено ограбване на работниците, най-после, издаден беше знаменитият декрет (указ), по силата на който всички фабрики, заводи и работилници, изоставени или спрени от своите собственици, се предават на работническите сдружения за възобновяване на производството. И като че за да подчертае своя характер на истински демократично, пролетарско правителство, Комуната постанови възнаграждението на всички чинове от администрацията и правителството да не превишава нормалната работническа заплата и в никой случай да не бъде повече от 6,000 франка (по-малко от 200 рубли месечно) на година.

Всички тези мерки говореха достатъчно ясно за това, че Комуната представлява смъртна опасност за стария свят, основан на робията и експлоатацията. Затова буржоазното общество не можеше да спи спокойно, докато над Парижкия градски съвет се развяваше червеното знаме на пролетариата. И когато, най-после, организираната .правителствена сила успя да вземе връх над лошо организираната сила на революцията, бонапартовските генерали, бити от немците и храбри срещу победените сънародници, тези французи рененкампфовци и мелерзакомелскиевци устроиха такова клане, каквото Париж още не беше виждал. Около 30,000 парижани бяха убити от озверялата военщина, около 45,000 бяха арестувани и много от тях впоследствие екзекутирани, хиляди изпратени на каторга и на заточение. Общо Париж загуби около 100,000 синове, в това число най-добрите работници от всички професии.

Буржоазията беше доволна. „Сега със социализма е свършено задълго!” – говореше нейният вожд, кръвожадното джудже Тиер, след кървавата баня, която той със своите генерали устрои на парижкия пролетариат. Но напразно грачеха тези буржоазни гарвани. Някакви шест години след задушаването на Комуната, когато много от нейните борци още гниеха в каторгите и на заточение, във Франция вече започна ново работническо движение. Новото социалистическо поколение, обогатено от опита на своите предшественици, но съвсем не обезкуражено от тяхното поражение, пое знамето, паднало от ръцете на борците на Комуната, и го понесе уверено и смело напред с възгласите: „да живее социалната революция! да живее Комуната!” А още след някоя и друга година новата работническа партия и поведената от нея в страната агитация застави господстващите класи да пуснат на свобода пленените комунари, все още останали в ръцете на правителството.

Паметта на борците на Комуната се почита не само от френските работници, но и от пролетариата в целия свят. Защото Комуната се бори не за някаква местна или тясно-национална задача, а за освобождаване на цялото трудещо се човечество, на всички унижени и оскърбени. Като челен борец за социалната революция Комуната спечели симпатии навсякъде, където страда и се бори пролетариатът. Картината на нейния живот и смърт, видът на работническото правителство, което взе и държа в свои ръце в продължение на повече от два месеца столицата на света, зрелището на геройската борба на пролетариата и неговите страдания след поражението – всичко това повдигна духа на милиони работници, събуди техните надежди и привлече техните симпатии на страната на социализма. Грохотът на парижките оръдия събуди спящите дълбок сън най-изостанали слоеве на пролетариата и навсякъде даде тласък за усилване на революционно-социалистическата пропаганда. Ето защо делото на Комуната не е умряло; то досега живее във всеки от нас.

Делото на Комуната е дело на социалната революция, дело на пълното политическо и икономическо освобождение на трудещите се, това е дело на световния пролетариат. И в този смисъл то е безсмъртно.

в-к „Рабочая Газета” бр. 4-5, 15 (28) април 1911 г.

Сподели