Ленин – “Карл Маркс (въведение в марксизма)”

Маркс, Карл е роден на 5 май нов стил 1818 г. в град Трир (крайрейнска Прусия). Баща му е бил адвокат, евреин, приел протестантството в 1824 г. Семейството е било заможно, културно, но не революционно. След като завършва гимназия в Трир, Маркс постъпва в университета, отначало в Бон, след това в Берлин, изучава юридическите науки, но най-много история и философия. Завършва университета в 1841 г., като представя университетска дисертация по философията на Епикур. По своите възгледи Маркс тогава е още хегелианец-идеалист. В Берлин се присъединява към кръжока на „левите хегелианци” (Бруно Бауер и др.), които се стремели да правят от философията на Хегел атеистични и революционни изводи.

След завършването на университета Маркс се преселва в Бон, разчитайки да стане професор. Но реакционната политика на правителството, което в 1832 г. отнема катедрата на Лудвиг Фойербах и в 1836 г. пак отказва да го допусне в университета, а в 1841 г. отнема правото на младия професор Бруно Бауер да чете лекции в Бон, заставя Маркс да се откаже от научната кариера. Развитието на възгледите на лявото хегелианство в Германия по това време върви твърде бързо напред. Лудвиг Фойербах особено след 1836 г. започва да критикува теологията и прави завой към материализма, който взема напълно върху него в 1841 г. („Същност на християнството”); в 1843 г. излизат неговите „Основни положения на философията на бъдещето”. „Трябваше да се преживее освободителното действие” на тези книги — пише по-късно Енгелс за тия съчинения на Фойербах. „Ние” (т. е. левите хегелианци, в това число и Маркс) „станахме изведнъж фойербахианци”. В това време рейнските радикални буржоа, които имали допирни точки с левите хегелианци, основават в Кьолн опозиционния вестник: „Рейнски вестник” (започнал да излиза от 1 януари 1842 г.). Маркс и Бруно Бауер били поканени за главни сътрудници, а през октомври 1842 г. Маркс става главен редактор и се преселва от Бон в Кьолн. Революционно-демократичното направление на вестника при редакторството на Маркс става все по-определено и правителството отначало подлага вестника на двойна и тройна цензура, а след това решава съвсем да го спре от 1 януари 1843 г. Наложило се Маркс към тази дата да се откаже от редакторството, но неговото излизане все пак не спасява вестника и той бива спрян през март 1843 г. Измежду най-значителните статии на Маркс в „Рейнски вестник” Енгелс отбелязва освен посочените по-долу още и статията за положението на селяните-лозари в долината на Мозел. Вестникарската работа показва на Маркс, че е недостатъчно запознат с политическата икономия, и той усърдно се заема с нейното изучаване.

През 1843 г. Маркс се оженва в Кройцнах за Жени фон Вестфален, другарка от детинство, за която той бил сгоден още като студент. Жена му била от пруско реакционно дворянско семейство. Нейният по-голям брат бил министър на вътрешните работи в Прусия в една от най-реакционните епохи, 1850—1858 г. През есента на 1843 г. Маркс пристига в Париж, за да издава в чужбина заедно с Арнолд Руге (1802—1880; ляв хегелианец, 1825—1830 в затвора, след 1848 г. емигрант, след 1866—1870 г. бисмаркианец) радикално списание. От това списание — „Немско-френски годишник” — излиза само първата книжка. То престава да из* лиза поради трудностите на тайното му разпространяване в Германия и поради разногласия с Руге, В статиите си в това списание Маркс се проявява вече като революционер, който провъзгласява „безпощадна критика на всичко съществуващо” и по-специално „критика на оръжието”, който апелира към масите и към пролетариата.

През септември 1844 г. в Париж идва за няколко дни Фридрих Енгелс, който оттогава става най-близкият приятел на Маркс. Те и двамата вземат най горещо участие в тогавашния кипящ живот на революционните групи в Париж (особено значение имало учението на Прудон, с когото Маркс решително си разчиства сметките в своята „Нищета на философията”, 1847 г.) и в остра борба с различните учения на дребнобуржоазния социализъм изработват теорията и тактиката на революционния пролетарски социализъм или комунизма (марксизма). Виж съч. на Маркс от тази епоха, 1844—1848 г. В 1845 г. Маркс по настояване на пруското правителство като опасен революционер бива заставен да напусне Париж. Той се преселва в Брюксел. През пролетта на 1847 г. Маркс и Енгелс влизат в тайното пропагандно дружество: „Съюз на комунистите”, вземат най-живо участие във II конгрес на този съюз (ноември 1847 г. в Лондон) и по негово поръчение написват излезлия през февруари 1848 г. знаменит „Манифест на комунистическата партия”. В това произведение с гениална яснота и яркост е обрисуван новият мироглед, последователният материализъм, който обхваща и областта на социалния живот, диалектиката, като най-всестранно и дълбоко учение за развитието, теорията за класовата борба и за световноисторическата революционна роля на пролетариата, твореца на новото, комунистическото общество.

Когато избухва февруарската революция през 1848 г., Маркс бива административно заставен да напусне Белгия, Той отива пак в Париж, а оттук след мартенската революция отива в Германия, в Кьолн. От 1 юни 1848 г. до 19 май 1849 г. там излиза „Нов Рейнски вестник “; главният му редактор е Маркс. Новата теория се потвърждава бляскаво от хода на революционните събития през 1848 — 1849 г., както по-късно я потвърждават всички пролетарски и демократични движения във всички страни на света. Победилата контрареволюция най-напред дава Маркс под съд (оправдан на 9 февруари 1849 г.), а след това го заставя административно да напусне Германия (16 май 1849 г.). Маркс отива най-напред в Париж, но и оттук бива прогонен след демонстрацията на 13 юни 1849 г. и заминава за Лондон, където и живее до самата си смърт.

Условията на емигрантския живот, особено нагледно разкрити в кореспонденцията на Маркс с Енгелс (изд. в 1913 г.), са крайно тежки. Нуждата просто души Маркс и неговото семейство; ако не е била постоянната самоотвержена финансова подкрепа на Енгелс, Маркс не само не е щял да може да завърши „Капиталът”, но и неминуемо е щял да загине под гнета на мизерията. Освен това преобладаващите учения и течения на дребнобуржоазния, изобщо на непролетарския социализъм принуждават Маркс постоянно да води безпощадна борба, понякога да отбива най-бесни и диви лични нападки (Негг Vogt ). Странейки от емигрантските кръгове, Маркс в редица исторически трудове разработва своята материалистическа теория, като посвещава силите си главно на изучаването на политическата икономия. Маркс революционизира тази наука (виж по-долу учението на Маркс) в своите съчинения „Към критиката на политическата икономия” (1859) и „Капиталът” (т. I. 1867).

Епохата на съживяване на демократическите движения в края на 50-те и 60-те г. отново призовава Маркс към практическа дейност. В 1864 г. (28 септември) в Лондон бе основан знаменитият І Интернационал, „Международно дружество на работниците”. Маркс е душата на това дружество, автор на неговото първо „Обръщение” и на маса резолюции, декларации, манифести. Обединявайки работническото движение в различните страни, стараейки се да насочи в руслото на съвместната дейност различните форми на непролетарския, домарксов социализъм (Мацини, Прудон, Бакунин, английския либерален трейдюнионизъм, ласалианските колебания надясно в Германия и пр.), борейки се против теориите на всичките тия секти и школички, Маркс изковава единната тактика на пролетарската борба на работническата класа в различните страни. След падането на Парижката комуна (1871), която така дълбоко, вярно, бляскаво и действено, революционно е оценена от Маркс („Гражданската война във Франция” 1871), и след разцепването на Интернационала от бакунистите съществуването на последния в Европа става невъзможно. След конгреса на Интернационала в Хага (1872) Маркс прокарва прехвърлянето на Генералния съвет на Интернационала в Ню Йорк. І ят Интернационал завършва своята историческа роля, като отстъпва място на епоха на неизмеримо по-голямо разрастване на работническото движение във всички страни на света, именно на епоха на негов растеж в ширина, на създаване масови социалистически работнически партии на базата на отделните национални държави.

Усилената работа в Интернационала и още по-усилените теоретични занимания подкопават съвсем здравето на Маркс. Той продължава своята работа по преработването на политическата икономия и завършването на „Капиталът”, като събира маса нови материали и изучава редица езици (напр. руски), но болестта му не му позволява да завърши „Капиталът”.

На 2 декември 1881 г. умира жена му. На 14 март 1883 г. Маркс тихо заспива навеки в своето кресло. Той е погребан заедно със своята жена в гробищата Хайгейт в Лондон. От децата на Маркс няколко са умрели в детска възраст в Лондон, когато семейството му е силно бедствало. Трите му дъщери са били омъжени за социалисти от Англия и Франция: Елеонора Евелинг, Лаура Лафарг и Жени Лонге. Синът на последната е член на френската социалистическа партия.

УЧЕНИЕТО НА МАРКС

Марксизмът е системата от възгледите и учението на Маркс. Маркс е продължител и гениален завършител на трите главни идейни течения на XIX век, които принадлежат на трите най-напреднали страни на човечеството: класическата немска философия, класическата английска политическа икономия и френския социализъм във връзка с френските революционни учения изобщо. Признаваната дори от противниците на Маркс забележителна последователност и цялостност на неговите възгледи, които дават в съвкупност съвременния материализъм и съвременния научен социализъм като теория и програма на работническото движение във всички цивилизовани страни на света, ни заставя преди изложението на главното съдържание на марксизма, а именно: на икономическото учение на Маркс, да дадем кратък очерк на неговия мироглед изобщо.

ФИЛОСОФСКИЯТ МАТЕРИАЛИЗЪМ

Като се почне от 1844—1845 г., когато се формират възгледите на Маркс, той е материалист, по-специално привърженик на Л. Фойербах, виждайки и по-късно неговите слаби страни изключително в недостатъчната последователност и всестранност на неговия материализъм. Световноисторическото „представляващо епоха” значение на Фойербах Маркс вижда именно в решителното скъсване с идеализма на Хегел и в провъзгласяването на материализма, който още „ в XVIII век особено във Франция водеше борба не само против съществуващите политически институти, а заедно с това и против религията и теологията, но и … против всякаква метафизика” (в смисъл на „пияна спекулация” за разлика от „трезвата философия”) („Светото семейство” в „Литературно наследство”). „За Хегел — пише Маркс — процесът на мисленето, който той превръща дори под името идея в самостоятелен субект, е демиург (творец, създател) на действителното … За мен, напротив, идеалното не е нищо друго освен материалното, присадено в човешката глава и преобразувано в нея” („Капиталът”, I, предговор към второто издание). В пълно съответствие с тази материалистическа философия на Маркс и излагайки я, Фр. Енгелс пише в „Анти-Дюринг” (виж): — Маркс се запознал с това съчинение в ръкопис – …„Единството на света се състои не в неговото битие, а в неговата материалност, която се доказва … с дългото и трудно развитие на философията и естествознанието… Движението е форма на съществуването на материята. Никъде и никога не е имало и не може да има материя без движение, движение без материя … Ако си поставим въпроса … що е мислене и познание, откъде се вземат те, ще видим, че те са продукти на човешкия мозък и че самият човек е продукт на природата, развил се в известна природна обстановка и заедно с нея. Поради това от само себе си се разбира, че продуктите на човешкия мозък, които в последна сметка са също продукти на природата, не противоречат на останалата връзка в природата, а й съответствуват.” „Хегел бе идеалист, т. е. за него мислите на нашата глава бяха не отражения (Аbbildег, копия, понякога Енгелс говори за „отпечатъци”), повече или по-малко абстрактни, на действителните неща и процеси, а, напротив, нещата и тяхното развитие за Хегел са отражения на някаква идея, съществувала някъде преди възникването на света.” В съчинението си „Лудвиг Фойербах”, в което Фр. Енгелс излага своите и на Маркс възгледи за философията на Фойербах и което Енгелс е изпратил за печат, след като предварително е прочел стария свой и на Маркс ръкопис от 1844—1845 г. по въпроса за Хегел, Фойербах и материалистическото разбиране на историята, Енгелс пише: „Големият, основен въпрос на всяка, а особено на най-новата философия е въпросът за отношението на мисленето към битието, на духа към природата … кое кое предшествува: дали духът предшествува природата, или природата предшествува духа… Философите са се разделили на два големи лагера според това, как са отговаряли на тоя въпрос. Онези, които са твърдели, че духът е съществувал преди природата, и които следователно така или иначе са признавали сътворението на света … са образували идеалистическия лагер. А ония, които са смятали за основно начало природата, спадат към различните школи на материализма.” Всяка друга употреба на понятията (на философския) идеализъм и материализъм води само към бъркотия. Маркс отхвърля решително не само идеализма, който винаги така или иначе е свързан с религията, но и разпространеното особено в днешно време гледище на Юм и Кант, агности-цизма, критицизма, позитивизма в различните им видове, като смята подобна философия за „реакционна” отстъпка на идеализма и в най-добрия случай „срамежливо пропущане през задната врата материализма, изгонван пред очите на публиката”. Виж по този въпрос освен споменатите съчинения на Енгелс и Маркс писмото на последния до Енгелс от 12 декември 1868 г., където Маркс, като отбелязва „по-материалистическото” от обичайното изказване на известния естествоизпитател Т. Хъксли и неговото признание, че доколкото „ние действително наблюдаваме и мислим, ние не можем никога да напуснем почвата на материализма”, го упреква, че оставя „отворена вратичка” към агностицизма, юмизма. Особено трябва да се отбележи възгледът на Маркс върху отношението на свободата към необходимостта: „необходимостта е сляпа, докато не е осъзната. Свободата е съзнаване на необходимостта” (Енгелс в „Анги-Дюринг”) = признаване обективната закономерност в природата и диалектическото превръщане на необходимостта в свобода (еднакво с превръщането на непознатото, но познаваемо „нещо в себе си” в „нещо за нас”, „същността на нещата” — в „явления”). За основен недостатък на „стария”, в това число и на Фойербаховия (а още повече на „вулгарния”, на Бюхнер—Фогт—Молешот) материализъм Маркс и Енгелс смятат: (1)че този материализъм е „предимно механически, невземащ под внимание най-новото развитие на химията и биологията (а в наши дни би следвало да се добави още: на електрическата теория за материята); (2) че старият материализъм е неисторичен, недиалектичен (метафизичен в смисъл на антидиалектика), не прокарва последователно и всестранно гледището за развитието; (3) че те схващат „същността на човека” абстрактно, а не като „съвкупност от всички” (определени конкретно-исторически) „обществени отношения” и затова само „обясняват” света, докато въпросът е за неговото „изменение”, т. е. не разбират значението на „революционната практическа дейност”.

ДИАЛЕКТИКАТА

Хегеловата диалектика, като най-всестранно, богато по съдържание и дълбоко учение за развитието, се смята от Маркс и Енгелс за най-голяма придобивка на класическата немска философия. Всяка друга формулировка на принципа на развитието, на еволюцията, те смятат за едностранчива, бедна откъм съдържание, обезобразяваща и осакатяваща действителния ход на развитието (нерядко със скокове, катастрофи, революции) в природата и в обществото. „Ние с Маркс бяхме едва ли не единствените хора, които си поставихме за задача да спасим” (от разгрома на идеализма и хегелианството в това число) „съзнателната диалектика и да я пренесем в материалистическото разбиране на природата.” „Природата е потвърждение на диалектиката, и именно най-новото естествознание показва, че това потвърждение е необикновено богато” (писано преди откриването на радия, електроните, превръщането на елементите и т. н.!), „натрупващо всекидневно маса материал и доказващо, че при последна сметка в природата всичко става диалектически, а не метафизически.” .

„Великата основна мисъл — пише Енгелс, — че светът се състои не от готови, завършени предмети, а представлява съвкупност от процеси, в която предметите, изглеждащи неизменни, тъй както и извършваните от главата мислени техни снимки, понятията, се намират в непрекъснато изменение, ту възникват, ту се унищожават — тази велика основна мисъл от времето на Хегел до такава степен е влязла в общото съзнание, че едва ли някой ще се заеме да я оспорва в нейния общ вид. Но едно е да я признаваш на думи, друго е да я прилагаш във всеки отделен случай и във всяка дадена област на изследване.” „За диалектическата философия няма нищо веднаж за винаги установено, безусловно, свято. На всичко и във всичко тя вижда печата на неизбежното падане, и нищо не може да устои пред нея освен непрекъснатия процес на възникване и унищожение, на безкрайно издигане от низшето към висшето. Самата тя е само просто отражение на този процес в мислещия мозък.” Следователно диалектиката според Маркс е „наука за общите закони на движението както на външния свят, така и на човешкото мислене”.

Тази, революционната страна на Хегеловата философия възприе и разви Маркс. Диалектическият материализъм „не се нуждае от никаква философия, която да стои над другите науки”. От по-раншната философия остава „учението за мисленето и неговите закони — формалната логика и диалектиката”. А диалектиката според разбирането на Маркс, както и съгласно Хегел, включва в себе си онова, което днес наричат теория на познанието, гносеология, която трябва да разглежда своя предмет също така исторически, като изучава и обобщава произхода и развитието на познанието, прехода от незнание към познание В днешно време идеята за развитието, за еволюцията, е влязла почти изцяло в общественото съзнание, но по други пътища, не чрез философията на Хегел. Но тази идея във формулировката, която дадоха Маркс и Енгелс, опирайки се на Хегел, е много по-всестранна, много по-богата по съдържание, отколкото общоразпространената идея за еволюцията. Развитие, което като че ли повтаря изминатите вече стадии, но ги повтаря по-иначе, на по-висока база („отрицание на отрицанието”), развитие, така да се каже, по спирала, а не по права линия; — развитие скокообразно, катастрофично, революционно; — “прекъсвания на постепенността”; превръщане на количеството в качество; — вътрешни импулси за развитие, произлизащи от противоречието, от сблъскването на различните сили и тенденции, които действуват върху дадено тяло или в границите на дадено явление, или вътре в дадено общество; — взаимозависимост и най-тясна, неразривна връзка между всички страни на всяко явление (при което историята открива все нови и нови страни), връзка, която дава единен, закономерен световен процес на движението — ето някои черти на диалектиката, като по-съдържателно (от обикновеното) учение за развитието. (Ср. писмото на Маркс до Енгелс от 8 януари 1868 г. с надсмиването над „дървените трихотомии” на Щайн, които е нелепо да са смесват с материалистическата диалектика.)

МАТЕРИАЛИСТИЧЕСКОТО РАЗБИРАНЕ НА ИСТОРИЯТА

Съзнанието за непоследователността, незавършеността, едностранчивостта на стария материализъм довежда Маркс до убеждението, че е необходимо „да се съгласува науката за обществото с материалистическата основа и да се преустрои тя съгласно тази основа”. Ако материализмът изобщо обяснява съзнанието с битието, а не обратно, то приложен към обществения живот на човечеството, материализмът изисква да се обяснява общественото съзнание с общественото битие. „Технологията — казва Маркс („Капиталът”, 1) — разкрива активното отношение на човека към природата, непосредствения процес на производство на неговия живот, а заедно с това и неговите обществени условия за живот и произтичащите от тях духовни представи.”. Цялостна формулировка на основните положения на материализма, приложен към човешкото общество и неговата история, Маркс дава в предговора към съчинението „Към критиката на политическата икономия” в следните думи:

„В общественото производство на своя живот хората влизат в определени, необходими, независещи от тяхната воля отношения — производствени отношения, които отговарят на определено стъпало от развитието на техните материални производителни сили.

Съвкупността от тези производствени отношения образува икономическата структура на обществото, реалната основа, върху която се издига правната и политическата надстройка и на която отговарят определени форми на общественото съзнание. Начинът на производството на материалния живот обуславя процеса на социалния, политическия и духовния живот изобщо. Не съзнанието на хората определя тяхното битие, а, напротив, тяхното обществено битие определя съзнанието им. На известно стъпало от своето развитие материалните производителни сили на обществото влизат в противоречие със съществуващите производствени отношения или — което е само юридически израз на същото — с отношенията на собственост, в границите на които те са се развивали дотогава. От форми на развитието на производителните сили тези отношения се превръщат в окови за тях. Тогава настъпва епоха на социална революция. С изменението на икономическата основа се извършва с по-голяма или по-малка бързина преврат в цялата огромна надстройка. При разглеждането на такива преврати необходимо е винаги да се прави разлика между материалния, установяван с естественонаучна точност преврат в икономическите условия на производството и правните, политическите, религиозните, художествените или философските, накъсо: идеологическите форми, в които хората съзнават тоя конфликт и го разрешават с борба.

Както за отделния човек не може да се съди въз основа това, какво той сам мисли за себе си, така и за подобна епоха на преврат не може да се съди по нейното съзнание. Напротив, това съзнание трябва да се обясни, като се изхожда от противоречията в материалния живот, от съществуващия конфликт между обществените производителни сили и производствените отношения”. . . „В общи черти азиатският, античният, феодалният и съвременният, буржоазният начини на производство могат да се означат като прогресивни епохи на икономическата обществена формация.” (Ср. кратката формулировка на Маркс в писмото му до Енгелс от 7 юли 1866 г.: „Нашата теория за определяне организацията на труда от средствата за производство”.) Откриването на материалистическото разбиране на историята или, по-точно, последователното продължение, разпростиране на материализма върху областта на обществените явления премахна два главни недостатъка на по-раншните исторически теории. 1-о, те в най-добрия случай разглеждаха само идейните мотиви на историческата дейност на хората, без да изследват от какво се пораждат тези мотиви, без да долавят обективната закономерност в развитието на системата на обществените отношения, без да виждат корените на тези отношения в степента на развитието на материалното производство; 2-о, по-раншните теории не обхващаха именно действието на масите на населението, докато историческият материализъм пръв даде възможност да се изследват с естественоисторическа точност обществените жизнени условия на масите и измененията на тези условия, Домарксовата „социология” и историография в най-добрия случай натрупваха сурови факти, откъслечно събрани, и изобразяваха отделни страни на историческия процес, Марксизмът посочи пътя към всеобхватното, всестранното изучаване на процеса на възникването, развитието и упадъка на обществено-икономическите формации, като разглежда съвкупността на всички противоречиви тенденции, като ги свежда към точна определяни условия на живот и производство за различните обществени класи, премахва субективизма и произвола при избора на отделните „първенствуващи” идеи или в тяхното тълкуване, разкрива корените на всички без изключение идеи и на всички различни тенденции в състоянието на материалните производителни сили. Хората сами творят своята история, но от какво се определят мотивите на хората и именно на масите от хора, от какво се пораждат сблъскванията на противоречивите идеи и стремежи, каква е съвкупността на всички тези сблъсквания в цялата маса на човешките общества, какви са обективните условия за производство на материалния живот, които създават базата на цялата историческа дейност на хората, какъв е законът на развитието на тези условия — на всичко това обърна внимание Маркс и посочи пътя към научното изучаване на историята като единен, закономерен в цялата своя грамадна разностранност и противоречивост процес.

КЛАСОВАТА БОРБА

Че стремежите на едни членове на дадено общество са в разрез със стремежите на други, че общественият живот е изпълнен с противоречия, че историята ни показва борба между народите и обществата, както и вътре в тях, а освен това и сменяване на периоди на революция и на реакция, на мир и на войни, на застой и на бърз прогрес или упадък, тези факти са общоизвестни. Марксизмът даде ръководната нишка, която дава възможност да се открие закономерността в този привиден лабиринт и хаос, а именно: теорията на класовата борба. Само изучаването на съвкупността от стремежите на всички членове на дадено общество или на група от общества е в състояние да доведе до научно определяне резултата на тези стремежи. А източникът на противоречивите стремежи е различието в положението и жизнените условия на класите, на които се разпада всяко общество. „Историята на всички досега съществували общества — пише Маркс в „Комунистическия манифест” (с изключение на историята на първобитната община — добавя по-късно Енгелс) — е история на борбата на класите. Свободният и робът, патрицият и плебеят, помешчикът и крепостният, майсторът и калфата, накратко — потисникът и потиснатият — са се намирали във вечен антагонизъм един спрямо друг, водили са непрекъсната, ту скрита, ту открита борба, която винаги е завършвала с революционно преустройство на цялата обществена сграда или с обща гибел на борещите се класи… Съвременното буржоазно общество, изникнало из недрата на загиналото феодално общество, не унищожи класовите противоречия. То само създаде нови класи, нови условия на потисничество и нови форми на борба на мястото на старите. Но нашата епоха, епохата на буржоазията, се отличава с това, че опрости класовите противоречия: обществото все повече и повече се разделя на два големи враждебни лагера, на две големи, изправени една срещу друга класи – буржоазия и пролетариат.” От времето на Великата Френска революция европейската история особено нагледно е разкривала в редица страни тази действителна подкладка на събитията, борбата на класите. И още епохата на реставрацията във Франция издигна редица историци (Тиери, Гизо, Миние, Тиер), които, обобщавайки ставащото, не можеха да не признаят класовата борба като ключ за разбиране на цялата френска история. А най новата епоха, епохата на пълната победа на буржоазията, на представителните институти, на широкото (ако не и всеобщо) избирателно право, на евтиния, проникващ в масите всекидневен печат и пр., епохата на могъщи и все по-широки съюзи на работниците и съюзи на работодателите и т. н., показа още по нагледно (макар и понякога в много едностранчива, ,,мирна”, „конституционна” форма) класовата борба като двигател на събитията. Следното място от „Комунистическия манифест” на Маркс ще ни покаже какви изисквания за обективен анализ на положението на всяка класа в съвременното общество във връзка с анализа на условията на развитието на всяка класа предявява Маркс към обществената наука: „От всички класи, които противостоят сега на буржоазията, само пролетариатът е действително революционна класа. Всички други класи упадат и се унищожават от развитието на едрата промишленост; е пролетариатът е неин собствен продукт. Средните съсловия: дребният индустриалец, дребният търговец, занаятчията и селянинът — те всички се борят срещу буржоазията, за да спасят от гибел своето съществуване като средни съсловия. Те следователно не са революционни, а консервативни. Дори нещо повече, те са реакционни: те се стремят да върнат назад колелото на историята. Яко те са революционни, то е дотолкова, доколкото им предстои да преминат в редовете на пролетариата, доколкото защитават не настоящите, а бъдещите си интереси: доколкото изоставят своето собствено гледище, за да застанат на гледището на пролетариата.” В редица исторически съчинения Маркс дава блестящи и дълбоки образци на материалистическа историография, на анализиране положението на всяка отделна класа и понякога на различни групи или слоеве вътре в класата, нагледно показвайки защо и как „всяка класова борба е борба политическа”. Приведеният от нас откъс илюстрира каква сложна мрежа от обществени отношения и преходни стъпала от една класа към друга, от миналото към бъдещето анализира Маркс, за да установи цялата равнодействуваща на историческото развитие.
Най-дълбоко, всестранно и детайлно потвърждение и приложение на теорията на Маркс е неговото икономическо учение.

ИКОНОМИЧЕСКОТО УЧЕНИЕ НА МАРКС

„Крайната цел на моето съчинение – – казва Маркс в предговора към „Капиталът” — е откриването на икономическия закон на движението на съвременното общество”, т. е. на капиталистическото, буржоазното общество. Изследване на производствените отношения на даденото, исторически определено общество в тяхното възникване, развитие и упадък — такова е съдържанието на икономическото учение на Маркс. В капиталистическото общество господства производството на стока и затова Маркс започва своя анализ с анализа на стоката.

СТОЙНОСТ

Стоката е, първо, нещо, което задоволява някаква човешка потребност; второ, тя е нещо, което се разменя за друго нещо. Полезността на едно нещо създава неговата потребителна стойност. Разменната стойност (или просто стойността) е преди всичко отношението, пропорцията при разменянето на известен брой потребителни стойности от един вид за известен брой потребителни стойности от друг вид. Всекидневният опит ни показва, че милиони и милиарди такива размени приравняват постоянно всички и всякакви, най-различни и несравними помежду им потребителни стойности една към друга. А кое е общото между тия различни неща, които постоянно се приравняват едно към друго в определена система от обществени отношения? Общото помежду им е това, че те са продукти на труда. Като разменят продукти, хората приравняват най-различни видове труд. Производството на стоки е система от обществени отношения, при която отделните производители създават разнообразни продукти (обществено разделение на труда) и всички тези продукти се приравняват едни към други при размяната. Следователно общото, което се съдържа във всички стоки, не е конкретният труд на определен клон от производството, не е труд от един вид, а абстрактен човешки труд, човешки труд изобщо. Цялата работна сила на дадено общество, представена в сумата от стойностите на всички стоки, е една и съща човешка работна сила: милиардите факти на размяната доказват това. И следователно всяка отделна стока се представя само като известна частица обществено-необходимо работно време. Величината на стойността се определя от количеството на обществено-необходимия труд или от работното време, което е обществено-необходимо за произвеждането на дадена стока, на дадена потребителна стойност. „Приравнявайки при размяната различните свои продукти един към друг, хората приравняват своите различни видове труд един към друг. Те не съзнават това, но го вършат.” Стойността е отношение между две лица — както е казал един стар икономист; той е трябвало само да добави: отношение, прикрито с вещна обвивка. Само от гледището на системата на обществените производствени отношения на една определена историческа обществена формация, при това отношения, които се проявяват в масовото, милиарди пъти повтарящо се явление на размяната, може да се разбере що е стойност. „Като стойност, стоките са само определени количества кристализирано работно време.” След като прави подробен анализ на двойствения характер на въплътения в стоките труд, Маркс преминава към анализиране формата на стойността и на парите. Тук главната задача на Маркс е да изучи произхода на паричната форма на стойността, да изучи историческия процес на развитието на размяната, като се почне от отделните, случайни актове на размяна („простата, отделна или случайна форма на стойността”: дадено количество от една стока се разменя за дадено количество от друга стока) и се стигне до всеобщата форма на стойността, когато редица различни стоки се разменят за една и съща определена стока, и до паричната форма на стойността, когато тази определена стока, всеобщият еквивалент, е златото. Представлявайки висш продукт на развитието на размяната и на стоковото производство, парите забулват, прикриват обществения характер на частните работи, обществената връзка между отделните производители, обединени от пазара. Маркс подлага на извънредно подробен анализ различните функции на парите, при което и тук (както изобщо в първите глави на „Капиталът”) е особено важно да се отбележи, че абстрактната и изглеждаща понякога чисто дедуктивна форма на изложението всъщност възпроизвежда гигантски фактически материал по историята на развитието на размяната и на стоковото производство. „Парите предполагат известна висота на стоковата размяна, различните форми на парите — обикновен стоков еквивалент или средство за обращение, или платежно средство, съкровище и световни пари — сочат в зависимост от различните размери на приложението на една или друга функция, от сравнителното преобладаване на една от тях, твърде различни стадии на обществения производствен процес” („Капиталът”, I).

ПРИНАДЕНА СТОЙНОСТ

На известно стъпало от развитието на стоковото производство парите се превръщат в капитал. Формулата на стокообращението е: С (стока) — П (пари) — С (стока), т. е. продаване на една стока за купуване на друга. Общата формула на капитала, напротив, е П—С—П, т. е. купуване за продаване (с печалба). Това нарастване на първоначалната стойност на пуснатите в обращение пари Маркс нарича принадена стойност. Фактът на този ,,растеж” на парите в капиталистическото обращение е общоизвестен. Именно този „растеж” превръща парите в капитал като особено, исторически определено, обществено производствено отношение. Принадената стойност не може да възникне от стоковото обращение, тъй като то познава само размяна на еквиваленти, не може да възникне и от добавка към цената, тъй като взаимните загуби и печалби на купувачи и продавачи биха се уравновесили, а става дума именно за масово, средно, обществено явление, а не за индивидуално. За да получи принадена стойност, „притежателят на пари трябва да намери на пазара такава стока, самата потребителна стойност на която да притежава оригиналното свойство да бъде източник на стойност”, такава стока, чийто процес на потребяване би бил същевременно и процес на създаване стойност. И такава стока съществува. Това е работната сила на човека. Нейното потребление е труд, а трудът създава стойност. Притежателят на пари купува работната сила по нейната стойност, определяна, подобно стойността на всяка друга стока, от обществено необходимото работно време, необходимо за нейното произвеждане (т. е. от стойността на издръжката на работника и на неговото семейство). След като купи работната сила, притежателят на парите има право да я потребява, т. е. да -я заставя да работи цял ден, да речем 12 часа. При това работникът за 6 часа („необходимото” работно време) създава продукт, който покрива неговата издръжка, а през другите 6часа („принадено” работно време) създава незаплатен от капиталиста „принаден” продукт или принадена стойност. Следователно от гледна точка на производствения процес необходимо е в капитала да се различават две части: постоянен капитал, който се изразходва за средства за производство (машини, оръдия на труда, суров материал и т. н.) — неговата стойност (наведнъж или на части) преминава без изменение в готовия продукт, — и променлив капитал, който се изразходва за работна сила. Стойността на този капитал не остава неизменна, а расте в процеса на труда, като създава принадена стойност. Поради това, за да се изрази степента на експлоатирането на работната сила от капитала, трябва да се сравнява принадената стойност не с целия капитал, а само с променливия капитал. Нормата на принадената стойност, както Маркс нарича това отношение, ще бъде напр. в нашия пример 6/6, т.е. 100%. Историческата предпоставка за възникването на капитала е, първо, натрупването на известна парична сума в ръцете на отделни лица при сравнително високо равнище на развитие на стоковото производство изобщо и, 2-о, наличността на „свободен” в двояк смисъл работник: свободен от всякакви стеснения или ограничения в продаването на работната сила и свободен от земя и изобщо от средства за производство, работник без стопанство, работник-„пролетарий”, който няма от какво друго да съществува освен от продаване на работната си сила.

Увеличаването на принадената стойност е възможно по два основни начина: чрез удължаване на работния ден („абсолютна принадена стойност”) и чрез намаляване на необходимия работен ден („относителна принадена стойност”). Като анализира първия начин, Маркс разкрива грандиозната картина на борбата на работническата класа за намаляване на работния ден и на намесата на държавната власт за удължаване на работния ден (XIV- XVII векове) и за неговото намаляване (фабричното законодателство в XIX век). След появяването на „Капиталът” историята на работническото движение във всички цивилизовани страни на света даде хиляди и хиляди нови факти, които илюстрират тази картина.

Като анализира производството на относителната принадена стойност, Маркс изследва трите основни исторически стадия на повишаване производителността на труда при капитализма: 1) простата кооперация; 2) разделението на труда и манифактурата; 3) машините и едрата промишленост. Колко дълбоко са разкрити тук от Маркс основните, типичните черти на развитието на капитализма се вижда между другото от това, че изследванията на руската, тача наречената „кустарна” промишленост дават извънредно богат материал за илюстриране на първите два от споменатите три стадия. А революционизиращото действие на едрата машинна индустрия, описано от Маркс в 1867 година, пролича в течение на изтеклото оттогава половин столетие в цяла редица „нови” страни (Русия, Япония и др.).

По-нататък. Извънредно важен и нов е у Маркс анализът на натрупването на капитала, т. е. превръщането на част от принадената стойност в капитал, нейното употребяване не за личните нужди или прищевки на капиталиста, а за ново производство. Маркс посочи грешката на цялата по-раншна класическа политическа икономия (като се почне от Адам Смит), която смяташе, че цялата принадена стойност, която се превръща в капитал, отива за променлив капитал. А всъщност тя се разпада на средства за производство плюс променлив капитал. Грамадно значение в процеса на развитието на капитализма и на превръщането му в социализъм има по-бързото нарастване на частта на постоянния капитал (в общата сума на капитала) в сравнение с частта на променливия капитал.

Натрупването на капитала, като ускорява изместването на работниците от машината, като създава на единия полюс богатство, а на другия — мизерия, поражда и така наречената „резервна работническа армия”, „относителен излишък” от работници или „капиталистическа свръхнаселеност”, която взема извънредно разнообразни форми и дава възможност на капитала да разширява производството извънредно бързо. Тази възможност във връзка с кредита и с натрупването на капитала в средствата за производство дава между другото ключа за разбиране на кризите на свръхпроизводство, които в капиталистическите страни настъпваха периодично, отначало средно всеки 10 години, след това в по-продължителни и по-малко определени периоди. От натрупването на капитала върху базата на капитализма трябва да различаваме така нареченото първоначално натрупване: насилственото отделяне на работника от средствата за производство, прогонването на селяните от земята, заграбването на общинските земи, системата на колониите и на държавните дългове, покровителствените мита и т. н. „Първоначалното натрупване” създава на единия полюс „свободния” пролетарий, а на другия — притежателя на парите, капиталиста.

„Историческата тенденция на капиталистическото натрупване” Маркс характеризира със следните знаменити думи: „Експроприацията на непосредствените производители се извършва с най-безпощаден вандализъм и под натиска на най-подли, най-мръсни, най-дребнави и най-диви страсти. Частната собственост, придобита чрез труда на собственика” (на селянина и на занаятчията), „основана, така да се каже, върху срастването на отделния, независим работник с неговите оръдия и средства на труда, се измества от капиталистическата частна собственост, която почива върху експлоатацията на чужда, но формално свободна работна сила… Сега на експроприация подлежи вече не работникът, който има самостоятелно стопанство, а капиталистът, който експлоатира множество работници. Тази експроприация се извършва по силата на иманентните закони на самото капиталистическо производство, по пътя на централизацията на капиталите. Един капиталист съсипва мнозина капиталисти. Заедно с тази централизация или експроприация на мнозина капиталисти от малцина, във все по-широки, по-големи размери се развива кооперативната форма на процеса на труда, развива се съзнателното техническо приложение на науката, планомерната експлоатация на земята, превръщането на средствата на труда в такива средства на труда, които допускат само колективна употреба, икономизирането на всички средства за производство чрез тяхното употребяване като производствени средства за комбиниран обществен труд, вплитането на всички народи в мрежата на световния пазар, а заедно с това и интернационалният характер на капиталистическия режим. Наред с постоянното намаляване на броя на капиталистическите магнати, които узурпират и монополизират всички облаги от този процес на превръщане, расте масата на мизерията, потисничеството, робството, израждането, експлоатацията, но заедно с това и възмущението на работническата класа, която се обучава, обединява и организира от механизма на самия процес на капиталистическото производство. Монополът на капитала се превръща в окови за този начин на производство, който е израснал при него и под него. Централизацията на средствата за производство и обобществяването на труда достигат такава точка, когато те стават несъвместими с тяхната капиталистическа обвивка. Тя се пръсва. Удря часът на капиталистическата частно собственост. Експроприаторите биват експроприирани” („Капиталът”, I).

Извънредно важен и нов е, по-нататък, даденият от Маркс във ІІ том на „Капиталът” анализ на възпроизвеждането на обществения капитал, взет като цяло. И тук Маркс взема не индивидуалното, а масовото явление, не отделна частица от икономиката на обществото, а цялата тази икономика в нейната съвкупност. Като поправя посочената по-горе грешка на класиците, Маркс разделя цялото обществено производство на два големи отдела: I) производство на средства за производство и II) производство на предмети за потребление, и подробно разглежда с помощта на взети от него числени примери обръщението на целия обществен капитал изобщо както при възпроизводството в предишните размери, така и при натрупването. В III том на „Капиталът” е разрешен въпросът за образуването на средната норма на печалбата въз основа на закона за стойността. Грамадната крачка напред в икономическата наука, направена от Маркс, се състои в това, че анализът се извършва от гледна точка на масовите икономически явления, на цялата съвкупност на общественото стопанство, а не от гледна точка на отделните случаи или на външната повърхност на конкуренцията, с което се ограничава често вулгарната политическа икономия или съвременната „теория на пределната полезност”. Най-напред Маркс анализира произхода на принадената стойност и след това вече преминава към нейното разпадане на печалба, лихва и поземлена рента. Печалбата е отношението на принадената стойност към целия вложен в предприятието капитал. Капиталът „с висш органичен строеж” (т. е. с преобладаване на постоянния капитал над променливия в размер по-висок от средния обществен) дава норма на печалба по-ниска от средната. Капиталът „с низш органичен строеж” —по-висока от средната. Конкуренцията между капиталите, свободното им преминаване от един клон в друг и в двата случая свежда нормата на печалбата до средната. Сумата от стойностите на всички стоки в дадено общество съвпада със сумата на цените на стоките, но в отделни предприятия и в отделни клонове на производството под влиянието на конкуренцията стоките се продават не по тяхната стойност, а по цените на производството (или на производствени цени), които се равняват на изразходвания капитал плюс средната печалба.

По тоя начин общоизвестният и безспорен факт на отклонението на цените от стойностите и изравняването на печалбата е напълно обяснен от Маркс въз основа на закона на стойността, тъй като сумата от стойностите на всички стоки съвпада със сумата от цените. Но свеждането на стойността (обществената) към цените (индивидуалните) става не по прост, не по непосредствен, а по твърде сложен пьт: напълно естествено е, че в едно общество от разединени стокопроизводители, свързани само чрез пазара, закономерността не може да се проявява другояче освен като средна, обществена, масова закономерност, при взаимно погасяване на индивидуалните отклонения в една или друга посока.

Увеличаването на производителността на труда означава по-бърз растеж на постоянния капитал в сравнение с променливия. А тъй като принадената стойност е функция само на променливия капитал, ясно е, че нормата на печалбата (отношението на принадената стойност към целия капитал, а не само към неговата променлива част) има тенденция към спадане. Маркс анализира подробно тази тенденция и редицата обстоятелства, които я прикриват или й противодействат. Без да предаваме извънредно интересните отдели на III том, посветени на лихварския, търговския и паричния капитал, ние ще преминем към най-главното: към теорията на поземлената рента. Цената на производството на земеделските продукти поради ограничеността на земната площ, която в капиталистическите страни е заета изцяло от отделни стопани, се определя от производствените разноски не върху средна, а върху най-лоша почва, не при средни, а при най-лоши условия за доставяне продукта на пазара. Разликата между тази цена и цената на производството върху най-добри почви (или при най-добри условия) дава различителната или диференциалната рента. Като я анализира подробно, като показва нейния произход при разликата в плодородността на отделни участъци земя, при разликата в размера на вложения капитал в земята, Маркс разкрива напълно (виж също „Теории на принадената стойност”, където особено внимание заслужава критиката на Родбертус) грешката на Рикардо, според когото диференциалната рента се получавала само при последователно преминаване от по-добри земи към по-лоши. Напротив, има и обратни преходи, има превръщане на един разред земя в други (по силата на прогреса на земеделската техника, на растежа на градовете и пр.), и прословутият „закон за намаляващото плодородие на почвата” е дълбока грешка, стоварване върху природата недостатъците, ограничеността и противоречията на капитализма. След това равенството на печалбата във всички клонове на промишлеността и народното стопанство изобщо предполага пълна свобода на конкуренцията, свобода на преливане на капитала от един клон в друг. А частната собственост върху земята създава монопол, който е пречка за това свободно преливане. По силата на този монопол продуктите на селското стопанство, което се отличава с по-низш строеж на капитала и следователно с индивидуално по-висока норма на печалбата, не влизат в напълно свободния процес на изравняване нормата на печалбата; собственикът на земята, като монополист, добива възможност да задържи цената по-високо от средната, а тази монополна цена поражда абсолютната рента. Диференциалната рента не може да бъде премахната при съществуването на капитализма, а абсолютната може — напр. при национализацията на земята, при преминаването й в собственост на държавата. Такова преминаване би означавало подравяне монопола на частните собственици, би означавало по последователно, по-пълно провеждане на свободната конкуренция в земеделието. И затова радикалните буржоа, отбелязва Маркс, неведнъж в историята са излизали с такова прогресивно буржоазно искане за национализация на земята, което обаче плаши мнозинството от буржоазията, понеже то твърде близко „засяга” и един друг, в наши дни особено важен и „чувствителен” монопол: монопола на средствата за производство въобще. ( Забележително популярно, сбито и ясно е изложил самият Маркс своята теория за средната печалба на капитала и за абсолютната поземлена рента в писмото си до Енгелс от 2 август 1862 г. Виж „Переписка”, т. III, стр. 77—81. Ср. също писмото от 9 август 1862 г., пак там, стр. 86—87.) – Към историята на поземлената рента е важно да се посочи и анализът на Маркс, който показва превръщането на отработъчната рента (когато селянинът със своя труд върху помешчическа земя създава принаден продукт) в рента, изразена в продукти или в натура (селянинът произвежда принадения продукт върху своя земя, като го дава на помешчика по силата на „извъникономическа принуда”), след това в парична рента (същата рента в натура, превърната в пари, „оброкът” в стара Русия, поради развитието на стоковото производство) и най-после в капиталистическа рента, когато на мястото на селянина се явява предприемачът в земеделието, който обработва земята с помощта на наемен труд Във връзка с този анализ на „генезиса на капиталистическата поземлена рента” трябва да отбележим редица дълбоки (и особено важни за изостаналите страни като Русия) мисли на Маркс за еволюцията на капитализма в земеделието. „Превръщането на натуралната рента в парична не само неизбежно се придружава, но дори се предшествува от образуването на класата на безимотните надничари, които се наемат за пари. В периода на възникването на тази класа, когато тя се появява още само спорадично, у по-богатите, задължени с оброк селяни, естествено се развива обичаят да експлоатират за своя сметка селски наемни работници — точно така, както във феодално време заможните крепостни селяни сами от своя страна са държели крепостни. По такъв начин у тези селяни постепенно се развива възможността да натрупват известно имущество и да се превръщат сами в бъдещи капиталисти. Между старите притежатели на земя, които водят самостоятелно стопанство, възниква следователно разсадник на капиталистически арендатори, чието развитие е обусловено от общото развитие на капиталистическото производство извън селското стопанство” („Капитал” III, 332)… „Експроприацията и изгонването от селото на част от селското население не само „освобождава” за промишления капитал работници, техните средства за живот, техните оръдия за труд, но и създава вътрешен пазар” („Капитал”, I, 778). Обедняването и разоряването на селското население на свой ред играе роля в създаването на резервна работническа армия за капитала. Във всяка капиталистическа страна „една част от селското население се намира поради това постоянно в преходно състояние към превръщане в градско или манифактурно (т. е, неземеделско) население. Този извор на относително излишно население тече постоянно … Селският работник бива смъкнат до най-ниското равнище на работната заплата и той винаги стои с единия крак в блатото на пауперизма” („Капитал”, I, 668). Частната собственост на селянина върху земята, която той обработва, е основа на дребното производство и условие за неговото процъфтяване, за придобиването от него на класическа форма. Но това дребно производство е съвместимо само с тесните примитивни рамки на производството и обществото. При капитализма „експлоатацията на селяните се различава от експлоатацията на промишления пролетариат само по форма. Експлоататорът е един и същ — капиталът. Отделните капиталисти експлоатират отделните селяни чрез ипотеки и лихварство; класата на капиталистите експлоатира класата на селяните чрез държавните данъци” („Класовата борба във Франция”). „Парцелът (малкото парче земя) на селянина е само предлог, който позволява на капиталиста да извлича от земята печалба, лихва и рента, като предоставя на самия собственик на земята да си изкарва както може своята работна заплата” („18 брюмер”). Обикновено селянинът дева дори на капиталистическото общество, т. е. на класата на капиталистите, част от своята работна заплата, като слиза „до нивото на ирландския арендатор — под формата на частен собственик” („Класовата борба във Франция”). В какво се състои „една от причините на това, че в страните с преобладаващо дребно селско земевладение цената на житото е по-ниска, отколкото в страните с капиталистически начин на производство”? („Капитал”, III, 340.) В това, че селянинът дава на обществото (т. е. на класата на капиталистите) даром част от принадения продукт. „Следователно такава ниска цена (на житото и на др. селскостопански продукти) е следствие на бедността на производителите, а в никакъв случай не е резултат от производителността на техния труд” („Капитал”, III, стр. 340.). Дребната землена собственост, нормалната форма на дребното производство се деградира, унищожава, загива при капитализма. „Дребната землена собственост по своята същност изключва: развитието на обществените производителни сили на труда, обществените форми на труда, обществената концентрация на капиталите, скотовъдството в крупни размери, все по-голямото и по-голямо прилагане на науката. Лихварството и данъчната система неизбежно водят навсякъде към нейното обедняване. Употребяването на капитала за купуване земя отнема този капитал от употребяването му за култивиране земята. Безкрайно раздробяване на средствата за производство и разединяване на самите производители.” (Кооперациите, т. е. сдруженията на дребните селяни, играейки извънредно прогресивна буржоазна роля, само отслабят тази тенденция, но не я премахват; не трябва също да се забравя, че тези кооперации дават много на заможните селяни и много малко, почти нищо, на масата бедни селяни, а освен това сдруженията сами стават експлоататори на наемен труд.) „Гигантско разхищение на човешката сила. Все по-голямото и по-голямо влошаване на условията за производство и поскъпването на средствата за производство е закон за парцелната (дребна) собственост.” Капитализмът и в земеделието, както и в промишлеността, преобразува процеса на производството само с цената на „мартирологията на производителите”. „Разпръснатостта на селските работници върху големи пространства сломява тяхната съпротивителна сила, докато концентрацията на градските работници увеличава тази сила. В съвременното, капиталистическото земеделие, както и в съвременната промишленост, увеличаването на производителната сила на труда и по-голямата негова подвижност се купуват с цената на разрушаването и изтощаването на самата работна сила. Освен това всеки прогрес на капиталистическото земеделие е не само прогрес в изкуството да се ограбва работникът, но и в изкуството да се ограбва почвата…Капиталистическото производство следователно развива техниката и комбинацията на обществения процес на производството само по такъв начин, че то в същото време подравя източниците на всяко богатство: земята и работника” („Капиталът”, I, краят на 13-а глава).

СОЦИАЛИЗЪМ

От гореизложеното се вижда, че неизбежността на превръщането на капиталистическото общество в социалистическо Маркс извежда изцяло и изключително от икономическия закон за движението на съвременното общество, Обобществяването на труда, което в хиляди форми върви все по-бързо и по-бързо напред и което през полустолетието, изтекло от смъртта на Маркс, се проявява особено нагледно в растежа на едрото производство, картелите, синдикатите и тръстовете на капиталистите, както и в гигантското нарастване на размерите и мощта на финансовия капитал — ето главната материална основа за неизбежното настъпване на социализма. Интелектуален и морален двигател, физически изпълнител на това превръщане е създаваният от самия капитализъм пролетариат. Неговата борба против буржоазията, която се проявява в различни и все по-богати по съдържание форми, става неизбежно политическа борба, насочена към завоюване на политическата власт от пролетариата („диктатура на пролетариата”). Обобществяването на производството не може да не доведе до преминаване на средствата за производство в собственост на обществото, до „експроприация на експроприаторите”. Грамадното повишаване производителността на труда, намаляването на работния ден, заменяването на останките, на развалините на дребното, примитивното, раздробеното производство с колективния усъвършенствуван труд — ето преките последици от това преминаване. Капитализмът окончателно разкъсва връзката на земеделието с промишлеността, но в същото време със своето висше развитие той готви новите елементи на тази връзка, съединяването на промишлеността със земеделието върху почвата на съзнателното прилагане на науката и на комбинирането на колективния труд, на новото разселване на човечеството (с унищожаването както на селската изоставеност, откъснатост от света, подивялост, така и на противоестественото струпване на гигантски маси в големите градове). Новата форма на семейството, новите условия в положението на жената и във възпитанието на подрастващите поколения се подготвят от висшите форми на съвременния капитализъм: женският и детският труд, разпадането на патриархалното семейство при капитализма неизбежно придобиват в съвременното общество най-ужасни, бедствени и отвратителни форми. Но при все това „едрата промишленост, определяйки за жените, младежите и децата от двата пола решаваща роля в обществено-организирания процес на производството, извън сферата на домашното огнище, създава икономическата основа за по-висока форма на семейството и на отношенията между половете. Разбира се, еднакво нелепо е да се смята за абсолютна християнско германската форма на семейството, както и древно-римската или древно-гръцката, или източната форма, които между впрочем във връзка една с друга образуват единен исторически ред на развитие. Очевидно е, че съставянето на комбиниран работен персонал от лица от Двата пола и от различна възраст, което в своята стихийна, груба, капиталистическа форма, когато работникът съществува за процеса на производството, а не процесът на производството за работника, е чумав източник на гибел и робство — при съответни условия, напротив, неизбежно трябва да се превърне в източник на хуманно развитие” („Капиталът”, I, краят на 13-а глава). Фабричната система ни показва „зародишите на възпитанието на бъдещата епоха, когато за всички деца над известна възраст производителният труд ще се съчетава с преподаването и гимнастиката не само като едно от средствата за увеличаване на общественото производство, но и като единствено средство за създаване на всестранно развити хора” (пак там). Върху същата историческа почва, не в смисъл само на обясняване миналото, но и в смисъл на безстрашно предвиждане на бъдещето и на смела практическа дейност за неговото осъществяване, Марксовият социализъм поставя и въпросите за националността и за държавата. Нациите са неизбежен продукт и неизбежна форма на буржоазната епоха на общественото развитие. И работническата класа не можеше да укрепне, да възмъжее, да се формира, без „да се изгради в пределите на нацията”, без да бъде „национална” („при все че съвсем не в онзи смисъл, в който разбира това буржоазията”). Но развитието на капитализма все повече и повече руши националните прегради, унищожава националната обособеност, на мястото на националните антагонизми поставя класовите. Затова напълно вярно е, че в развитите капиталистически страни „работниците нямат отечество” и че „съединяването на усилията” на работниците поне от цивилизованите страни „е едно от първите условия за освобождаване на пролетариата” („Комунистически манифест”). Държавата, това организирано насилие, е възникнала неизбежно на известно стъпало от развитието на обществото, когато обществото се е разделило на непримирими класи, когато то не би могло да съществува без „власт”, стояща като че ли над обществото и до известна степен обособена от него. Възникнала в класовите противоречия, държавата става „държава на най-силната, икономически господстващата класа, която с нейна помощ става и политически господствуваща класа и по такъв начин придобива нови средства за подчиняване и експлоатиране на потиснатата класа. Така античната държава е била преди всичко държава на робовладелците за подчиняване на робите, феодалната държава е била орган на дворянството за подчиняване на крепостните селяни, а съвременната представителна държава е оръдие за експлоатиране на наемните работници от капиталистите “(Енгелс в „Произход на семейството, частната собственост и държавата”, където той излага своите и на Маркс възгледи). Дори най-свободната и прогресивна форма на буржоазната държава, демократическата република, ни най-малко не премахва този факт, а само изменя неговата форма (връзката на правителството с борсата, подкупността — пряка и косвена — на чиновниците и печата и т. н.). Социализмът, водейки към унищожаването на класите, същевременно води и към унищожаването на държавата. „Първият акт — пише Енгелс в „Анти-Дюринг”, — с който държавата се явява действително като представител на цялото общество — експроприацията на средствата за производство в полза на цялото общество, — ще бъде същевременно неин последен самостоятелен акт като държава. Намесата на държавната власт в обща стаените отношения ще става в една област след друга излишна и ще се прекрати от само себе си. Управлението на хората ще се замени с управление на нещата и с регулиране на производствения процес. Държавата не ще бъде „премахната”, тя ще отмре.” „Обществото, което ще организира производството въз основа на свободни и равноправни асоциации на производителите, ще постави държавната машина там, където тогава ще й бъде мястото: в музея за старини наред с вретеното и бронзовата брадва”(Енгелс в „Произход на семейството, частната собственост и държавата”).

Най-после, по въпроса за отношението на Марксовия социализъм към дребните селяни, които ще останат в епохата на експроприацията на експроприаторите, трябва да се посочи изказването на Енгелс, което изразява мисълта на Маркс: „Когато завладеем държавната власт, не ще и помислим за насилствено експроприиране на дребните селяни (все едно с или без заплащане), както ще бъдем принудени да постъпим с едрите земевладелци. Нашата задача по отношение на дребните селяни ще се състои преди всичко в това, да превърнем тяхното частно производство и частна собственост в колективна, но не по насилствен път, а чрез пример и предлагане на обществена помощ за тази цел. И тогава ние ще имаме, разбира се, достатъчно средства, за да докажем на селянина всички предимства на такъв преход, предимства, които още отсега трябва да му бъдат разяснявани” (Знгельс: „К аграрному вопросу на Западе”, изд. на Алексеева, стр. 17, рус. прев. с грешки. Оригиналът в „Neue Zeit”).

ТАКТИКАТА НА КЛАСОВАТА БОРБА НА ПРОЛЕТАРИАТА

Изяснил още в 1844—1845 г. един от основните недостатъци на стария материализъм, който се състои в това, че той не умееше да разбере условията и да оцени значението на революционната практическа дейност, Маркс през целия си живот, наред с теоретическите занимания, отделя неотслабващо внимание на въпросите на тактиката на класовата борба на пролетариата. Грамаден материал в това отношение дават всички съчинения на Маркс и особено издадената в 1913 г. в четири тома негова кореспонденция с Енгелс. Този материал далече още не е събран, не е сумиран, не е изучен и не е разработен. Затова ние трябва да се ограничим тук само с най-общи и кратки бележки, подчертавайки, че без тази страна на материализма Маркс правилно смята последния за половинчат, едностранчив и безжизнен. Основната задача на тактиката на пролетариата Маркс определя в строго съответствие с всички предпоставки на своя материалистическо-диалектически мироглед. Само обективното вземане под внимание на цялата съвкупност от взаимоотношенията на всички без изключение класи в дадено общество, а следователно и вземането под внимание на обективната степен на развитието на това общество, и вземането под внимание на взаимоотношенията между него и другите общества, може да служи за опора на правилната тактика на прогресивната класа. При това всички класи и всички страни се разглеждат не в статичен, а в динамичен вид, т. е. не в неподвижно състояние, а в движение (чиито закони произтичат от икономическите условия на съществуването на всяка класа). Движението на свой ред се разглежда не само от гледна точка на миналото, но и от гледна точка на бъдещето, и то не в пошлото схващане на „еволюционистите”, които виждат само бавните изменения, а диалектически: „20 години се равняват на един ден във великото историческо развитие — пише Маркс на Енгелс, — макар че след това могат да настъпят такива дни, в които се съсредоточават по 20 години” („Переписка”, т. III, стр. 127). На всяка степен от развитието, във всеки момент тактиката на пролетариата трябва да държи сметка за ТАЗИ обективно неизбежна диалектика на човешката история, като използува, от една страна, епохите на политически застой или на бавно, така наречено „мирно” развитие за издигане на съзнанието, силата и боеспособността на прогресивната класа и, от друга страна, като води цялата работа на това използуване по посока на „крайната цел” на движението на дадената класа и на създаване в нея способност за практическо разрешаване на великите задачи във великите дни, които „концентрират в себе си по 20 години”. Две разсъждения на Маркс са особено важни по дадения въпрос: едното в „Нищета на философията” по повод на икономическата борба и на икономическите организации на пролетариата, другото в „Комунистическия манифест” по повод на неговите политически задачи. Първото гласи: „Едрата промишленост струпва на едно място маса непознати един на друг хора. Конкуренцията разделя техните интереси. Но защитата на работната заплата, този общ интерес спрямо техния господар, ги обединява в една обща идея за съпротива, за сдружения…” Сдруженията, отначало изолирани, се формират в групи, и за работниците защитата на техните съюзи срещу постоянно обединения капитал става по-необходима, отколкото защитата на работната заплата… В тази борба — истинска гражданска война — се обединяват и развиват всички елементи за бъдещата битка. Достигнало този пункт, сдружението придобива политически характер.” Тук пред нас е програмата и тактиката на икономическата борба и на професионалното движение за няколко десетилетия, за цялата дълга епоха на подготвяне силите на пролетариата „за бъдещата битка”. С това трябва да се съпоставят многобройните посочвания от Маркс и Енгелс примера на английското работническо движение — как промишленото „процъфтяване” предизвиква опити „да се подкупят работниците” (1, 136, „Переписка с Знгельсом”), да се отклонят те от борбата, как това процъфтяване изобщо „деморализира работниците” (ІІ,218); как се „обуржоазява” английският пролетариат — „най-буржоазната от всички нации” (английската) „иска очевидно да докара в края на краищата работата дотам, че наред с буржоазията да има буржоазна аристокрация и буржоазен пролетариат” (II, 290); как изчезва у него ,,революционната енергия” (III, 124); как ще трябва да се чака повече или по-малко дълго време „за избавянето на английските работници от тяхното привидно буржоазно развратяване” (III, 127); как на английското работническо движение липсва „огънят на чартистите” (1866; III, 305); как английските работнически водачи се създават по тип, представляващ нещо средно „между радикалния буржоа и работника” (за Холиок, IV, 209); как по силата на монопола на Англия и докато този монопол не изчезне „нищо не може да се направи с британските работници” (IV, 433). Тактиката на икономическата борба във връзка с общия ход (и изход) на работническото движение се разглежда тук от забележително широка, всестранна, диалектическа; истински революционна гледна точка.

За тактиката на политическата борба „Комунистическият манифест” издигна основното положение на марксизма: „комунистите се борят в името на най-близките цели и интереси на работническата класа, но в същото време те отстояват и бъдещето на движението.” В името на това в 1848 г. Маркс поддържа в Полша партията на „аграрната революция”, „същата тази партия, която в 1846 г. предизвика Краковското въстание”. В Германия в 1848—1849 г. Маркс поддържа крайната революционна демокрация и никога по-късно не се е отрекъл от това, което е казал тогава за тактиката. Той разглежда немската буржоазия като елемент, който „от самото начало бе склонен да измени на народа” (само съюзът със селяните би могъл да даде на буржоазията цялостно осъществяване на нейните задачи) ,,и да влезе в компромис с коронованите представители на старото общество”. Ето дадения от Маркс заключителен анализ на класовото положение на немската буржоазия в епохата на буржоазно-демократическата революция, анализ, който между другото е образец на материализъм, разглеждащ обществото в движение и при това не само откъм онази страна на движението, която е обърната назад… „без вяра в себе си, без вяра в народа; мърмореща пред върховете, трепереща пред низините;… наплашена от световната буря; никъде с енергия, навсякъде с плагиат;… без инициатива;… окаян старец, осъден в името на своите старчески интереси да ръководи първите младежки пориви на младия и здрав народ” … („Нов Рейнски вестник” 1848 г., виж „Литературное Наследство”, т. III, стр. 212). Около 20 години по късно в писмото си до Енгелс (III, 224) Маркс обявява като причина за неуспеха на революцията в 1848 г. това, че буржоазията е предпочела мира с робството пред перспективата на борбата за свобода. Когато завършва епохата на революциите от 1848—1849 г., Маркс въстава против всякаква игра на революция (Шапер — Вилих и борбата против тях), като изисква умение да се работи в новата епоха, готвеща привидно „мирно” нови революции, В какъв дух иска Маркс да се води тази работа се вижда от следната негова оценка на положението в Германия през мрачното реакционно време на 1856 г.: „Всичко в Германия ще зависи от възможността да се подкрепи пролетарската революция с някакво второ издание на селската война” („Переписка с Знгельсом”, Н, 108). Докато демократическата (буржоазна) революция в Германия не е завършена, цялото внимание в тактиката на социалистическия пролетариат Маркс насочва към развитието на демократическата енергия на селяните. Той смята, че Ласал е извършил „обективно измяна на работническото движение в полза на Прусия” (III, 210) между другото именно поради това, че Ласал се отнася примирително към помешчиците и пруския национализъм. „Подло е” — пише Енгелс в 1865 г., разменяйки мисли с Маркс по повод предстоящото им общо изявление в печата — „в една земеделска страна да нападаш от името на промишлените работници само буржоата, като забравяш патриархалната „сопаджийска експлоатация” на селските работници от феодалното дворянство” (III, 217). В периода 1864—1870 г., когато епохата на завършване буржоазно-демократическата революция в Германия, епоха на борба на експлоататорските класи в Прусия и Австрия за завършване по един или друг начин тази революция отгоре, отива към своя край, Маркс не само осъжда Ласал, който кокетира с Бисмарк, но и поправя Либкнехт, който изпадал в „австрофилство” и в защита на партикуларизма; Маркс изисква революционна тактика, която се бори еднакво безпощадно и против Бисмарк, и против австрофилите, тактика, която да не се нагажда към „победителя” — към пруския юнкер, а незабавно да възобновява революционната борба против него и върху почвата, създадена от пруските военни победи („Переписка с Знгельсом”, III, 134, 136, 147, 179, 204, 210, 215, 418, 437, 440 — 441). В знаменитото обръщение на Интернационала от 9 септември 1870 г. Маркс предупреждава френския пролетариат против несвоевременно въстание, но когато то все пак избухва (1871 г.), Маркс с възторг приветствува революционната инициатива на масите, които „щурмуваха небето” (писмо на Маркс до Кугелман). Поражението на революционната акция в тази ситуация, както и в много други, е от гледището на диалектическия материализъм на Маркс по-малко зло в общия ход и изход на пролетарската борба, отколкото изоставянето на заетата позиция, предаването без бой: такова предаване би деморализирало пролетариата, би подсякло неговата способност за борба. Напълно оценявайки използването на легалните средства за борба в епохата на политически застой и господство на буржоазната легалност, Маркс в 1877—1878 г., след като бива издаден изключителният закон против социалистите, рязко осъжда „революционната фраза” на Мост, но не по-малко, ако не и още по-рязко се нахвърля против опортюнизма, който завладява тогава временно официалната социалдемократическа партия, която не проявява изведнъж непоколебимост, твърдост, раволюционност, готовност да премине към нелегална борба в отговор на изключителния закон („Письма Маркса к Знгельсу”, IV, 397, 404, 418, 422, 424. Ср. също писмата до Зорге).

1913 г.

Сподели