Помня. Грабна ни като листа във буря
Първата империалистическа война.
Гръм картечен ден и нощ се втурваше
в завоя на Черна, над Червената стена.
Помня и окопите ни край Могила,
черквицата без кубе, разбитите стени,
ветровете зимни, бясно затръбили,
влажните землянки и студения гранит.
Времето бе спряло. На живота сякаш
някой беше викнал: нито миг напред!
Само месецът, изплувал бавно в мрака,
виснеше над нас мъртвешки блед.
Само в „ничия земя“, разровена от мини,
тук-таме се люшкаше смрадлика или трън.
Гущерче зелено ни поглеждаше невинно
и мълчанието беше като тежък сън.
Бяхме млади. А узнахме рано
тъмната нелепа смърт… Над нас,
вместо волни чучулиги, птици от стомана
пореха небесната синева.
Третата година – безутешна се довлече.
Свари ни се тъй заровени в пръстта.
Що е миналото? – тъмна вечност.
Бъдното? – студена пустота.
Кой би станал и би викнал: стига!
Има ли в света такъв човек?
А мъглата, ето, се полека вдига
и ти става ясно всичко като две и две.
Вслушвахме се – разорено поколение –
в името далечно, в оня чуден зов.
То бе име просто и тъй близко: Ленин,
име, пълно с мъдрост, с мъжество, с любов.
Помня. Смазани, безлични и окаяни,
цялото войнишко братство, до един
правдата подирихме по ленински – и при Владая,
в първия жесток двубой, врагът ни победи.
Но аз зная, че са преброени
дните му през кръв, пожари, съсипни.
И в сърцето ни едничко име: Ленин
бе надеждата на бъдните ни дни.
