Александър Лукашенко и „последната съветска република“ Беларус

През изминалите 30 години, след ликвидирането на СССР и страните с народна демокрация в Източна Европа, Западът нарочва като един от основните си противници в региона Република Беларус начело с президента Александър Лукашенко. Издадената през 2012 г. на български език книга на Стюърт Паркър – „Последната съветска република“ (Stewart Parker – “The Last Soviet Republic: Alexander Lukashenko’s Belarus”, Great Britain, 2011), се опитва да обясни причините за този дългогодишен агресивен натиск срещу малката славянска страна.

Няма да се спираме на въвеждащата част на книгата (между другото, също съдържаща доста интересни данни), в която накратко е представена историята на Беларус до унищожаването на СССР. Нашата цел е да представим преди всичко политиката на Александър Лукашенко след избирането му за президент през 1994 г. и с какво той успява да си навлече гнева на Запада.

От биографичните данни за Лукашенко (р. 1954 г.) става ясно, че той е с две висши образования – историк и агроном, а също така офицер от съветските гранични войски. Работи като директор на колхоз. За добри резултати в работата си е избран за депутат в Беларуския върховен съвет (1990 г.). Единствената партия, в която е членувал, е Комунистическата. Лукашенко е сред противниците на унищожаването на СССР. В началото на 90-те години на миналия век, в условията на ликвидация на социализма и реставрация на капитализма, оглавява създадената при Беларуския върховен съвет антикорупционна комисия и разобличава 70 висши държавни служители начело с първия беларуски президент (Станислав Шушкевич). Лукашенко си спечелва славата на неподкупен и на „антикорупционен кръстоносец“. Друга причина за неговата популярност е стремежът му към близки, съюзни отношения с Русия. Спечелил доверието на народа, той побеждава на президентските избори през 1994 г. с 80 % вот в негова полза.

През 1995 г. и 1996 г. Лукашенко организира два референдума, с които народът с огромно мнозинство отхвърля възможността страната да продължи развитието си по пътя на антируския и антикомунистическия (антисъветски) национализъм. Наложена е концепцията за близки (икономически и духовни) отношения с Русия и за надграждащо развитие на основата на постиженията от съветския период. Символна в това отношение е гласуваната промяна на основния национален празник – вместо 27 юли (датата на излизането от СССР) – 3 юли (Ден на освобождението от нацистка Германия).

По отношение на икономиката Лукашенко въвежда принципа на държавен протекционизъм („не бива да се внася нищо, ако го има в страната“). Лукашенко спира приватизацията и заявява, че „най-добрите системи за енергия, транспорт и комуникации, и потребяването на естествените ресурси от отраслите нормално трябва да бъде под контрола на държавата или под обществено управление“. Това не са просто думи. Към 2005 г. приблизително 80 % от цялата индустрия остава държавна собственост. По този начин Лукашенко успява да неутрализира два от големите проблеми на всяка една капиталистическа икономика – инфлацията (от 871 % през 1992 г. до 34.8 % през 2003 г.) и безработицата (едва 1.3 % през 2006 г. – едно от най-ниските равнища на безработица в Европа).

Икономиката на Беларус е сериозно подпомогната от ниските цени на горивата (основно газ и нефт), които получава от Русия. Международният валутен фонд критикува Лукашенко за неговите „непазарни“ икономически методи. Беларуският президент не им остава длъжен, като нарича МВФ „глутница от крадци“.

Лукашенко проявява специални грижи за квалифицираните работници чрез активна защита на работните места и нивата на социално осигуряване, като не допуска пагубния за много бивши социалистически страни процес на „изтичане на мозъци“. Освен с Русия Лукашенко поддържа близки икономически отношения и с Китайската народна република, с която сключва сделки за стотици милиони долари срещу износ на беларуски стоки и услуги.

Когато става въпрос за социална политика, Лукашенко обявява за фундаментални ценности на обществото в република Беларус свободата, социалната справедливост, труда, солидарността и мира. Относно значението на заетостта той изрично подчертава, че „само трудът може да даде високо жизнено равнище за всекиго и висока степен на социално развитие като цяло“.

Лукашенко провежда политика на протекционизъм по отношение на местните производители. Ако стоките и услугите могат да бъдат получени от беларуски източници, те трябва да бъдат получени. Известни са неговите думи, че „ако дори и малко количество ечемик се внесе отвън, аз ще гледам на този случай като на корупция, като на вреда, нанесена на нашето селячество“.

Лукашенко прилага пазарните механизми, не за да разделя обществото на бедни и богати, а за да се постигне по-голям икономически растеж. Беларус е една от страните в света с най-ниски нива на неравенство в доходите (през 2005 г. има най-ниският коефициент GINI от 113 държави – 0.217 – т. е. най-високият доход е само пет пъти по-голям от най-ниския).

Показателно за социалната политика на Лукашенко е, че първият му акт, след като става президент, е да удвои размера на минималната заплата. Беларуският президент предоставя държавни субсидии за селското стопанство с цел да предотврати унищожаването му и да неутрализира заплахата от глад. Това се превръща в причина МВФ да не отпуска заеми, тъй като Лукашенко отказва да изпълнява съпътстващите ги антисоциални условия.

Лукашенко преустановява и започналата при Брежнев политика на концентрация на ресурси и привилегии в най-големите съветски градове (Москва, Ленинград, Киев и др.), която важи и за Беларус, където развитието на столицата Минск е за сметка на почти цялата останала република. Налага се нова политика, при която целта е, от една страна, съживяване на селата чрез нарастване на механизацията, електрификацията и прилагане на новите компютърни и информационни технологии от цялото селско население; от друга страна, започва процес на дезурбанизация чрез „спиране“ безконтролното разрастване на градовете. Развива се модел на малки градове (с нискоетажни сгради) и големи села. Целта е да се насърчи беларуската култура, укрепването на семейството и привързаността към земята.

Лукашенко се стреми да намали размера на икономическата миграция от селото към града. Той се опасява от психологията на „личността без корени“, тъй като за него това е почва за формиране на потребителски манталитет, водещ до упадък на моралните стандарти и въвличане на младите в банди и престъпност. Според Лукашенко не е наложително хората да се местят в търсене на по-добри жизнени условия (образование, работа, информация и културни ценности), а следва самите условия за живот и дейност да бъдат достъпни за всекиго, независимо къде се намира той. Една от мерките в това отношение е висшите специалисти, които получават безплатно образование от държавата, да бъдат изпращани „по назначение“ в страната, там, където е преценено, че ще са най-полезни с уменията си, а не там, където самите те биха предпочели (ясно е, че субективно всички или почти всички биха избрали столицата Минск пред провинцията). Това се нарича политика на устойчив напредък за цялата страна.

По отношение на държавната образователна политика Беларус продължава и дори се опитва да надгради съветските традиции. Към началото на ХХІ век, страната отделя 6 % от БВП за образование, като по този показател надминава всички бивши републики от СССР, както и САЩ, Франция, Германия и Великобритания (а също и „европейска“ България – 4 %). Целта е този процент дори да достигне до 10. Една от малкото страни с по-висок процент за образование (18.7) е социалистическа Куба. За сравнение, в Русия след реставрацията на капитализма разходите за образование спадат до едва 3 % от БВП (при 7 % по времето на СССР). По този начин беларуската образователна система осигурява грамотност за възрастното си население фактически в абсолютен размер – 99.7 %. Сред основните принципи на държавната образователна политика са „ориентиране на образованието към възпитаване на свободни, съзидателни и морални личности“, както и „укрепване на физическото и умственото здраве на нацията и личността“. В резултат между 1990 г. и 2004 г. броят на гражданите с висше образование почти се удвоява. Макар и само избираем, в образователната програма е въведен специален исторически предмет „Великата Отечествена война и съветският народ“. Целта е младите да бъдат запознати с мащаба на жертвите, дадени за освобождението на Беларус, както и каква е значимостта на победата над фашизма. Специално внимание се отделя на международната солидарност и уважението към загиналите и ветераните от войната. Важна роля в този смисъл играе положителното отношение на Лукашенко към СССР, което между другото, се проявява в запазване на съветските празници и в отхвърлянето на национализма. Със съдействието на Беларуския републикански младежки съюз (БРМС) държавата инвестира в конструктивни младежки проекти, опирайки се и в този случай на съветското наследство. Според анализа на Лукашенко орязаните или направо спрени бюджети (след 1991 г.) на съществуващите обществени библиотеки, младежки центрове, театрални и спортни групи, са били заграбени от приватизатори, които ги превръщат в луксозни апартаменти, нощни клубове или просто ги разпродават с цел печалба. Основната последица от това е, че младите са „изгонени на улицата“, стига се до нарастване на престъпността и на антисоциалните прояви и поведение. Лукашенко не вярва в „управлението на симптомите“ (в случая – борбата с престъпността и антисоциалното поведение), а в лекуването на причините. Чрез БРМС се осигурява достъпност на младежта до жизнеутвърждаващи дейности, подпомага се и процесът по намиране на работа. В крайна сметка резултатът от лечението на причините е именно спад на престъпността и антисоциалното поведение сред младите.

Беларуските работници имат право на държавна пенсия по критериите на социалистическия период – при достигане на 60 години (за мъжете) и 55 (за жените).

Продължителността на живота в Беларус е по-висока от тази на всички бивши съветски републики (с изключение на Грузия). Това се дължи до голяма степен и на запазването на съветските традиции в областта на здравеопазването. Лукашенко е на мнение, че то следва да включва не само чисто медицинска дейност и институции, но да обхваща и широка редица от спортни, екологични, възпитателни и психологични дейности. Направено е ясно разграничение между страни с безплатно и с платено здравеопазване. При първите се признават социалните и икономически ползи от предотвратяването на болестите пред лечението. В общество, където здравеопазването е безплатно, се набляга повече (например) върху здравословното хранене или кампаниите за прекратяване на пушенето. Обратно, в страни с частно, платено здравеопазване, колкото по-малко здравословен е начинът на живот, толкова по-големи печалби могат да бъдат получени от онези, които са заставени да плащат за операциите и лечението си. Лукашенко изтъква, че здравето на всекиго е обществено богатство. Конституцията на Беларус гарантира не само безплатно здравеопазване и неговата общодостъпност, но също така и превантивни мерки като развитие на физическото възпитание и спорт, подобряване на околната среда и на охраната на труда (чл. 45 от Конституцията). Към 2001 г. за здравеопозване в Беларус се отделят 4.8 % от БВП, а през 2005 г. (по данни на Световната здравна организация) този процент е нараснал на 6.4 % от БВП. Но и това не задоволява Лукашенко, който се стреми да достигне до 7.5 % от БВП. В резултат Беларус има повече лекари на 100 000 души от САЩ, Великобритания и повечето страни от Западна Европа. Друго сериозно постижение на беларуското здравеопазване са поддържаните от държавата програми за детска имунизация (против морбили, туберкулоза и др.), които се смятат за едни от най-всеобхватните в целия свят.

Социалните постижения на Беларус са толкова сериозни, че дори Световната банка е принудена да ги признае през 2004 г. В неин доклад се посочва, че намаляването на бедността и неравенството в Беларус е впечатляващо. Други наблюдатели определят славянската страна като „оазис в сърцето на Европа“.

Западът начело със САЩ обаче не одобряват този оазис. Те организират стандартна продължителна кампания по очернянето на Беларус, използвайки обичайната тема за „правата на човека“. Лукашенко е наясно с тази стратегия и я тълкува по следния начин:

„Ако няма претекст за намеса, създава се въображаем. За тази цел бе избрано удобното знаме на демокрацията и правата на човека“. При това под „демокрация и права на човека“ не се има предвид първоначалният смисъл на управление на народа и защита на личното достойнство, а единствено и изключително интерпретацията на САЩ. Лукашенко основава разбирането си по този въпрос на Декларацията на ООН за правата на човека, приета през 1948 г. В своята книга „Беларус утре“ той подчертава, че политическите и човешките права стават безсмислени, ако не са потвърдени от съответни социални и икономически права. Ето защо редом с „очакваните човешки права“ – свобода на придвижването и словото, Лукашенко добавя и заетостта, образованието и здравеопазването.

Показателно е в какви случаи Западът атакува Беларус за нарушаване на човешките права. Закриването на два вестника заради тяхната систематична антиеврейска пропаганда се тълкува като „задушаване на свободните медии“ (отбелязваме, че този въпрос съвсем не е безобиден, тъй като през декември 2000 г. е взривена синагогата в Минск). Остра е реакцията и когато в Беларус е забранена неонацистката организация „Бял легион“. Това се тълкува от западната пропаганда като „задушаване на демокрацията“. Ето как в името на „човешките права“ Западът насърчава неонацизма.

Също така Лукашенко води активна борба против трафика на хора и по-специално на жени, с цел проституция в „демократичните“ страни. Макар ООН да признава Беларус като една от страните в света с най-голям принос в борбата срещу търговията с роби, западната пропаганда нарича това „забрана на свободата на придвижване“. Ето как в името на „човешките права“ Западът поощрява трафика на хора, проституцията и робството.

Защо Западът и по-специално САЩ са толкова агресивно настроени спрямо управлението на Лукашенко?

На първо място – Беларус има огромна, притежавана от държавата и неплячкосана икономика. Страната разполага с петролни рафинерии и транзитен нефтопровод от Русия за Западна Европа. Смята се, че само от петролните си рафинерии Беларус има годишна печалба в размер на един милиард долара. Отделно Минск разполага с високо технологични оръжейни фабрики. Тяхното премахване или приватизиране би отстранило (в полза преди всичко на САЩ) търговец-съперник на оръжия на стойност около един до два милиарда долара годишно. Не на последно място, Западът и най-вече САЩ се стремят да ограбят добре образованата работна сила на Беларус, така, както те направиха с останалите бивши социалистически страни от Източна Европа. Не бива да се подценява и нежеланието в този регион да съществува пример на държава (подобно на Куба за Южна и Северна Америка), която да показва, че режимът на подчинение на Запада с неговия „свободен пазар“ и „човешки права“ не е безалтернативен и че са възможни други пътища на държавно и национално развитие. Въз основа на тези и други причини, САЩ поставят Беларус в списъка на държавите, оценявани от Вашингтон като „предни постове на тиранията“ (в него са още Куба, КНДР, Иран, Зимбабве и Бирма). Освен това през 2004 г. американският Конгрес гласува специален „закон за беларуската демокрация“. Чрез него се официализира намесата на САЩ във вътрешните дела на Беларус. Американската държава финансира около 300 NGO и „независими медии“, които да работят против управлението на Лукашенко. Дейността на прозападните „неправителствени организации“ не протича безпрепятствено. Беларуската държава си запазва правото да им отнема регистрацията и да ги закрива, ако се установи, че снабдяват чужда държава или международна организация с умишлено фалшифицирана информация относно политическата, икономическата, социалната и военната ситуация в Беларус и законното положение на гражданите. Изрично се прави обаче разграничението между изказване на мнение, възгледи и оценки, от една страна (позволено), и на преднамерено фалшиви данни, от друга (забранено и преследвано от закона).

ЕС също проявява враждебност спрямо Беларус. Уж загриженият за човешките права, свободата и демокрация Европейски съюз не само не обръща внимание, че страни-членки като Латвия и Естония открито реабилитират и възхваляват нацистки есесовски организации и личности, но дори ги насърчава да се намесват във вътрешните дела на Беларус и да агитират против управлението на Лукашенко. Особено активна в това отношение е Полша. Тя използва наличието на 360-хилядното полско малцинство в Беларус и под претекст, че Лукашенко го потиска, също се намесва в кампаниите против властта в Минск. Подобно на САЩ, ЕС начело с ГФР също спонсорира с милиони долари опозиционни медии (радио и телевизия) в Беларус. „Диктаторът“ Лукашенко умишлено не пристъпва към радикална неутрализация на тази незаконна външна интервенция в страната, тъй като тя не спомага за създаване на силна опозиция срещу неговото управление. Според беларуският президент неговите прозападни противници в страната са около 1500 души и те не биха могли да застрашат властта с дейността си. Възгледите и проявите на опозицията и нейните водачи през годините потвърждават оценката на Лукашенко. Сред тях може да се откроят националистическите организации, дискредитирани със своята русофобия и със своите връзки с крайнодесни формации от Украйна. Такива са Беларуският народен фронт и младежите от „Зубър“. „Зубър“ е създадена по примера на сръбската младежка организация „Отпор“, известна с активното си участие в цветната революция срещу Слободан Милошевич през 2000 г. Подобно на „Отпор“, „Зубър“ също е формирана и спонсорирана от САЩ, и се отчита пред западните посолства в Беларус („казвахме какво сме направили и какво планираме“). САЩ залагат и на бивши държавни, профсъюзни и комунистически ръководители, замесени в корупционни скандали и превърнали се в ренегати след ликвидирането на СССР и КПСС, които прегръщат каузата на ЕС и НАТО, а също и на настоящи „комунистически“ ръководители, които (забележете) се противопоставят на държавната намеса в икономиката и обясняват проблемите на Беларус със „старото необразовано население“. Тъй като „необразованото население“ не възприема подобни позиции и „не желае да търгува своята независимост за място в ЕС или НАТО“, прозападните лидери с цялата си арогантност твърдят, че „беларусите не знаят какво е най-добре за тях“. Разбира се, това разграничаване от хората, на които уж би трябвало да се разчита за промяна, показва, че опозицията всъщност се опира преди всичко на външните фактори. Дори техните интернет-сайтове са с американска регистрация. Търсейки преди всичко да създадат поводи за нови и нови западни намеси във вътрешните дела на Беларус, опозиционерите концентрират дейността си в столицата Минск, където да са пред непосредствения поглед на посолствата и чуждестранните медии. Също така, поради невъзможност да достигнат до значим изборен резултат, близък до този на Лукашенко и впоследствие да го оспорят като фалшифициран (това е моделът на цветната революция срещу Милошевич през 2000 г.), се разработва тактика на нарочно неучастие с цел дискредитиране и оспорване на и без друго високите изборни резултати на Лукашенко (обикновено над 80 %). Западният двоен стандарт проличава, когато в случая с Беларус 80-те процента се отхвърлят като фалшифицирани, докато в прозападна Грузия (2004 г.) 97-те процента на Саакашвили не се поставят под съмнение. Всъщност именно моделите на „демократизация“ на страни като Украйна и Грузия с последвалите ги антисоциални мерки и обедняване, карат хората в Беларус да не се доверяват на опозицията. Дори британски вестници като „Дейли Телеграф“, наричащи Лукашенко „диктатор“ и „малкия Сталин“, признават, че той печели изборите с 80 и повече процента „поради истинската си популярност“. Други западни наблюдатели виждат в беларуската система „вдъхновяващ социален модел“ и „истинска алтернатива на плановете за „развитие“ на Световната банка и МВФ“. Самият Лукашенко обяснява своята популярност така:

„Ние не присвоихме народното богатство и не влязохме в обременяващи дългове. Осланяйки се на самия живот, ние разработихме наш собствен модел на развитие, основаващ се на добре балансирани и обмислени реформи. Без всякаква унищожителна приватизация и шокова терапия, запазвайки всичко, което беше най-добро в икономиката и традициите ни“.

 И още:

 „Беларус има силен имунитет, който се основава на ефективна власт, здрава социална политика и динамична икономика, която не служи на отделни олигарси, а е за доброто на целия народ“.

Във връзка с това се очертава и най-голямата грешка на западните сили в отношението им към Беларус: те гледат на Лукашенко като на един самовластен и неподкрепян от хората диктатор, който просто трябва да бъде сменен, за да се подчини страната на неолибералния световен ред; те не виждат (или отказват да видят) в 80-те процента действителната масова народна подкрепа за един алтернативен на техния социално-икономически модел, опиращ се на съветските традиции и наследство. Показателно в това отношение е и признанието на Запада, че въпреки „медийната репутация на необикновено репресивна държава“, политическите бежанци от Беларус са „твърде малко“ (оценка на британските власти).

На фона на враждебността на Запада към Беларус, правят впечатление сложните и нееднозначни отношения на Минск с Русия. През целия преходен период съществува инициативата за създаване на съюзна държава. Лукашенко обаче не приема въведеният в Русия социален и икономически модел на реставриран капитализъм, който би отдалечил и неговата страна от съветското наследство. Стратегическото разположение на Беларус надделява и Москва предприема редица отстъпки. Най-важните от тях са нефтът и газът, които Минск получава под пазарната им цена. Благодарение на това страната спестява по 400 милиона долара годишно, които могат да бъдат пренасочвани за социални разходи. Също така Русия изкупува огромна част (до 70 %) от беларуската продукция. От друга страна е договорена взаимоизгодна обща отбранителна политика, включваща руско военно присъствие на територията на Беларус (особено важна за Москва е базата за противоракетна отбрана в Барановичи, намираща се в западната част на страната). Чрез военното си присъствие Москва си гарантира и по-добра връзка с оказалата се изолирана (след края на СССР) стратегическа Калининградска област. И ако за Минск основна пречка пред формирането на съюзна държава са сериозните различия в социално-икономическия модел, то за Русия притеснението идва от по-голямата популярност на Лукашенко в сравнение с Путин. Създава се потенциална възможност при едно обединение начело на Съюза да се окаже не руският, а беларуският президент, което е нежелан вариант за Москва. Проблемът, разбира се, е по-дълбок и не се свежда до две отделни личности, а до това, че зад по-голямата популярност на Лукашенко сред руснаците се крие тяхната по-голяма привързаност към беларуския просъветски социално-икономически модел. И до днес, въпреки тесните външно-политически и военни отношения, противоречията между двете страни по този ключов въпрос се запазват.

Същевременно Лукашенко не залага изцяло и само на руската подкрепа. Той се стреми да развива добри и тесни отношения и с други страни, предимно просоциалистически и антиимпериалистически ориентирани, като Китай, Венецуела, Куба и Индия.

Б-23

***

ПРИЛОЖЕНИЕ:

Реч на президента на Република Беларус на откриването на 60-ата сесия на ООН

Уважаеми г-н Председател,

Дами и господа,

Честният поглед към днешния свят е следният – защо в Организацията на обединените нации днес са се събрали лидерите на държавите от нашата планета. Ние заедно трябва да се разберем за главното – верен ли е пътя, по който водим своите страни и човечеството? На този въпрос трябва да отговорим пред себе си и пред нашите народи. Иначе няма да излезем от задънената улица.

Изминаха 15 години от времето на разпадането на моята страна – СССР. Това събитие промени изцяло уредбата на света. При всичките си грешки и пропуски на своите ръководители Съветският съюз бе опора и надежда за много държави и народи. Съветският съюз осигуряваше равновесие на глобалната система.

Днес светът е еднополюсен. С всички произтичащи от това последици – от картата на Европа изчезна процъфтяваща Югославия, тя бе разгромена; многострадалният Афганистан се превърна в огнище на конфликти и наркотрафик; кървавата война в Ирак продължава и до днес. Страната се превърна в източник на нестабилност за един огромен регион; на прицел са взети Иран и Северна Корея, Колумбия, Куба и други държави.

Беларус е държава, както повечето други в тази зала. Тя изникна от отломките на „студената война“, успя да развие науката, стана високотехнологична държава с десетмилионен високообразован и толерантен народ. ООН ни причисли към развитите страни с високо ниво на човешко развитие.

Ние, както и вие, не искаме кой знае колко от планетата – мир и стабилност. Останалото ще създадем сами, със своя труд.

В моята страна няма конфликти – мирно и заедно живеят различни нации и народности, всяка от тях изповядва своята религия и начин на живот.

Ние не създаваме проблеми на съседите, нямаме претенции към територията им или към техния начин на живот.

Ние предадохме ядреното си оръжие, доброволно се отказахме от права върху ядреното наследство на СССР.

Днес подписваме Международна конвенция за борба с актовете на ядрения тероризъм и заявяваме, че решихме да се присъединим към Допълнителния протокол за гаранции по повод Договора за неразпространение на ядрено оръжие.

Ние създадохме здрав и успешен съюз с близката нам Русия.

Ние строим държавата си с нашия ум и въз основа на нашите традиции.

Но виждаме, че тъкмо този избор на моя народ не се харесва на всички. Не го харесват онези, които се стремят да управляват еднополюсния свят.

И как да го управляват?

Ако няма конфликти – те биват създадени.

Ако няма повод за намеса – създават се виртуални поводи.

За тази цел е намерено доста удобното знаме на демокрацията и правата на човека. И то не в истинското значение като власт на народа и защита на човешкото достойнство, а според трактовката на американското ръководство.

Нима светът стана толкова черно-бял, лишен от многообразието на цивилизацията, от многоцветието на традициите и начина на живот, който отговаря на копнежите на хората? Разбира се, че не. Просто това е не само удобен повод, но и лост за управление на други държави.

За съжаление ООН – нашата, на всички ни организация – позволява да бъде използвана като инструмент на такава политика. Говоря за това с особена горчивина и болка, като президент на държава-учредител на ООН, държава, която през Втората световна война отдаде живота на една трета от своя народ в името на свободата – своята, на Европа и на света.

Комисията по правата на човека произвежда резолюции за Беларус, Куба, за други страни. Опитва се да ги наложи и на Генералната асамблея на ООН.

Нима ООН не вижда истинските беди и катастрофи зад измислените „проблеми“? Беди, които никой освен ООН – общност на цивилизовани нации – не може да реши.

Неотдавна на нас, които сме тук, ни показваха карти и схеми с иракското оръжие за масово унищожение. Показваха ни ги в съседната зала. Къде е то? Къде е оръжието? Няма го.

А Ирак е потънал в кръв, разтерзан, хората са докарани до ръба на отчаянието. Терористите заплашват градове в Европа и Америка с употреба на оръжие за масово унищожение. Къде е откритият, независим, под наблюдението на ООН съдебен процес над затворниците от Гуантанамо? Колко души са там и кои са те?

Кой защитава правата на изтезаваните в Абу-Гариб и кой ще накаже мъчителите им, всичките без изключение?

Под предлога за борба с Бин Ладен ракети и бомби разрушиха Афганистан. Хванаха ли „терорист номер 1“ на планетата? Къде е той?

Както и преди, той е свободен, а на територията на Афганистан и Ирак се раждат международни терористи, стотици и хиляди.

В независим Афганистан бе въведена чужда войска, в крайна сметка производството на наркотици там нарасна десетки пъти. Нима за това влязоха войските?!

Днес Беларус, Таджикистан, Русия, други постсъветски държави, буквално са заринати от вълна на „традиционни“ наркотици от Афганистан и от насрещна вълна на невиждани досега синтетични наркотици от Европа.

Главите на суверенните държави Югославия и Ирак, по непотвърдени, абсурдни и измислени обвинения са хвърлени в затвора. Така по-удобно може да се скрие истината за унищожението на държавите.

Съдът над Милошевич отдавна се превърна в карикатура. Саддам Хюсейн, също като в един свят на диваци, е предаден на милостта на победителите. Техните права няма кой да защити, освен ООН. Защото техните държави вече ги няма, те са унищожени.

Но те трябва да бъдат на свобода и свободно да защитават своите права и човешко достойнство. СПИН и много други болести задушават Африка и Азия. Бедността и нищетата станаха истински, а не виртуални оръжия за масово унищожение, при това по расов признак.

Кой би могъл да сложи край на всичко това?

Кой ще изиска от САЩ да прекратят нападките срещу Куба и Венецуела? Тези държави определят сами как да живеят.

Търговията с хора се превърна в процъфтяващ бизнес. Да продадеш жени и деца в сексуално робство, се превърна в нещо обикновено, едва ли не в норма на живот. Кой ще ги защити и ще потърси отговорност от потребителите на „живата стока“?

Как да приключим с този позор за цивилизацията ни?

Такъв е краткият и безутешен баланс на прехода към еднополюсно устройство на света.

Нима за това създавахме ООН?

Може би е крайно време ООН да приключи с вътрешните корупционни скандали и на дело да се захване с болките и бедите на света?! Отговорът на този въпрос, според нас, е очевиден.

Не бива да си крием главите в пясъка като щрауси.

ООН – това сме ние всички.

Именно ние с вас сме длъжни да вземем съдбата на планетата в свои ръце.

Ние с вас сме длъжни да разберем, че еднополюсният свят – това е еднолинеен свят. И освен това – едноизмерен.

Ние с вас сме длъжни да осъзнаем, че многообразието на пътищата към прогреса е непреходна ценност на нашата цивилизация. Само тя осигурява стабилност в света. Свободният избор на пътя за развитие – това е главното условие за демократичното устройство на света. Затова и бе създадена нашата организация.

Надявам се, това да го разберат и силните мира сего. Защото в крайна сметка еднополюсният свят ще се обърне срещу тях. Това осъзнаваха великите президенти на САЩ Уудро Уилсън и Франклин Рузвелт, които бяха в основата на Лигата на нациите и Организацията на обединените нации.

Ако ние се съгласим един с друг в главното, ще превъплътим принципите на многополюсността, на многообразието и свободата на избора в реалния живот, и в документите на ООН, от които трябва да се ръководим. Ние ще защитим света от тероризма, а слабите, жените и децата – от робство. Ние ще поемем защитата на всички беззащитни.

Тогава и ООН ще се превърне в истинска организация на обединените нации. В това е същността на реформите в ООН, а не в аритметичното увеличение на членовете на Съвета по безопасност. Благодаря ви.

16 септември 2005 г.

Сподели