Как ген. Христо Луков богатееше на гърба на българския народ

/откъс от книгата на Митка Гръбчева „Закъснели отговори”/

…Често на обсъждания и срещи с читатели са ме питали: „Толкова млади сте били, а как тъй лесно сте стреляли в живи хора?” Този въпрос не ме плаши, въпреки че никой не пита войника в окопа защо стреля по врага! Ние воювахме и трябваше да стреляме, това е единственият естествен отговор. Но към него ми се иска да добавя още нещо. Изглежда, в книгата си не съм отделила достатъчно обширно място, за да обрисувам лицето на този враг, към когото бяха насочени куршумите ни и нашата ненавист. Човешката природа е така устроена, че с годините злото сякаш започва да изглежда по-малко. Но милозливостта е опасна, защото тя замазва и изопачава действителността. А действителността по това време на съпротивата беше повече от ясна. Ние въстанахме срещу хора, чиито ръце бяха отдавна окървавени, чиято съвест беше отдавна продадена, въпреки че някои от тях с всички сили искаха да внушат на народа, че кръвта, която са пролели и се готвеха да проливат, била само курбан за доброто и величието на отечеството. За такъв родолюбец се представяше и един от най-големите ни врагове – генерал Луков, който се готвеше да стане гаулайтер в България, който не криеше възхищението си от национал-социализма и в него виждаше единственото бъдеще на страната ни…

София,7.III.1966г.

            Уважаема другарко Гръбчева,

При второто издание на книгата ви „В името на народа”, което вярвам в скоро време ще стане, поместете и следния факт, отнасящ се до „големия патриот и честен воин” генерал Луков.

В деня на неговото погребение в края на погребалното шествие заедно с мене (негов близък приятел) беше и генерал-майор от запаса Узунов, артилерист, уволнен от покойника като член на Военния съюз.

Когато стигнахме до „Лъвов мост”, до нас се приближи началникът на Разузнавателната секция при Военното министерство (полковник, името му съм забравил, също скрит приятел на генерал Узунов). Той хвана генерала под ръка и скришом му даде да прочете една дешифрирана телеграма, по съдържанието на която шепнешком дълго си приказваха.

След погребението генерал Узунов взе от мене честна дума да не казвам никому това, което научил от бившия си подчинен. Телеграмата била получена от Главното командване на германската армия, която току-що окупирала Холандия. В тази телеграма се съобщавало, че при разглеждането на тайните преписки на една от най-големите холандски банки между другите била открита и сметка на името на генерал Луков, със „скромната” сума 75 милиона холандски флорина, подарък от фирмите, които превъоръжаваха нашата армия по времето на шефството на Луков във Военното министерство.

Този подлец е вършил срамните си сделки чрез запасния генерал Танинчев, представител на някои фирми, като е лапал лъвския дял от рушветите, свързани с доставките. За да запази „честта си”, Луков е влагал парите си в холандската банка.

Като ви съобщавам този факт, моля, след като го проверите в тайните архиви на министерството, да го поместите, за да не съжаляват генерал Луков глупаците, с каквито много е надарена нашата родина.

Датата на телеграмата трябва да се търси няколко дена или в деня на погребението, защото генерал Узунов ми каза, че не е била още докладвана на министъра на войната.

                    

                                            С поздрав: Ангел Илиев – пенсионер, кандидат за другия свят

Коментарите са излишни. Но освен съобщения, важен факт от биографията на генерала, който разкрива моралното падение на онези, с които воювахме, това писмо съдържа нещо друго, което ми е любопитно. Подателят признава, че е бил близък приятел на Луков, и въпреки това е решил да сподели една толкова уличаваща „честния воин” истина. Защо е направил това цели двадесет години по-късно? Толкова ли времето му е било необходимо да разбере, че генералът е бил просто подлец? Дали е мълчал в името на старото приятелство и само чувството, че е кандидат за другия свят, го е накарало да разкрие истината? А може би просто се е страхувал да признае връзката си с Луков?

В живота на човека има превратности: това, което някога си обичал, можеш да намразиш; това, което е било твоя вяра, можеш да го предадеш; можеш да преосмислиш миналото си и честно да се отречеш от него…

Сподели