Когато някой нацист бъде запитан защо се прекланя пред ген.Луков, той винаги ще започне отговора си с легендата за спасението на Кюстендил през 1918 г. Тогава този своеобразен Крали Марко на 20 век, с помощта на няколко овчаря уж успял да спре цялата сръбска армия, нанасяйки й тежки поражения… Всеки човек с повече от една мозъчна клетка в главата би се изсмял на подобна щуротия, звучаща като виц на Къци Вапцаров. Ясно е, че ако имаше такива свръх-хора в своите редици, Българската армия нямаше да загуби войната. Но да приемем за момент, че този анекдот е истина – защо тогава нацистите не честват подвига на Луков в Кюстендил, защо не честват датата, на която той уж е спасил Кюстендил, а честват датата на неговата смърт? И още – защо честват именно този „герой от войните”, при положение, че има още ред заслужили български военни (друг е въпросът дали е заслуга пред народа, да служиш вярно на царя) като Владимир Вазов, Стефан Тошев и др.? Ясно е защо. Защото нацистите ги е срам и ги е страх открито да заявят, че честват Луков не заради неговите мними подвизи през войните, а заради неговата обвързаност с хитлеристка Германия, заради неговите претенции да стане български гаулайтер, още по-ортодоксален (в сравнение с кликата на Борис-Филов) проводник на хитлеризма в България.
Във връзка с това е важно да се отбележи още един, колкото срамен, толкова и многозначителен факт от биографията на ген.Луков – относно краткото му участие в ръководството на Съюза на българските национални легиони (СБНЛ). За разлика от широко разпространените твърдения, че Луков е играл водеща роля в изграждането и дори в създаването на тази фашистка организация, фактите говорят друго – до края на 1941 г. той е бил един „генерал без армия” (и в прекия, и в преносния смисъл), чиято единствена значимост е била силната му обвързаност с хитлеристка Германия (спорно е дали тази обвързаност идва от идеални подбуди – много по-вероятно е Луков да е бил спечелен за „каузата на Третия Райх” по линията на комисионните, които е прибирал от германските военни компании по времето, когато е бил военен министър и е отговарял за превъоръжаването на Българската армия. Битието определя съзнанието. В случая на ген.Луков – банковата му сметка в Холандия). Та, в началото на 1942 г., след разгрома при Москва, немците осъзнават, че войната срещу СССР съвсем няма да е толкова лесна и че ще са им нужни много повече човешки и материални ресурси, включително и от съюзниците, включително и от България. Известно е, че цар Борис, имайки предвид силните русофилски настроения сред българския народ и страхувайки се от повторение на Войнишкото въстание от 1918 г. (когато Кобургската династия преживява дни на неописуем ужас пред угрозата от настъпващите към София разбунтували се хиляди български войници), всячески е отклонявал желанието на Берлин да изпрати български войски на Източния фронт. Нужен е бил някой по-верен слуга на Райха. За такъв е определен ген.Луков, който е бил готов и майка си да продаде, само и само да угоди на фрицовете. Хитлеристите започват систематично да го налагат като свой довереник в България. По тяхно настояване (и по-конкретно на германския посланик в България Бекерле) Луков е включен (не избран, а именно включен) в ръководството на СБНЛ. Спуснат отгоре, ген.Луков така и не успява да се наложи като истински лидер на СБНЛ – участниците в тази организация все пак в мнозинството си са били в нея по-скоро от идеални подбуди и очевидно не им се е нравело да ги ръководи марионетка, пък била тя и спусната от Берлин. Затова и целият проект с Луков твърде скоро се проваля. Той си остава генерал без армия. Но в лицето на Антифашистката съпротива ген.Луков все още е главна заплаха за едно още по-широко и гибелно въвличане на България във Втората световна война. Смъртната му присъда е изпълнена на 13.ІІ.1943 г. от Виолета Якова и Иван Бураджиев. Впоследствие, през 1945 г. Дванадесети върховен състав на Народния съд официално го осъжда като хитлеристки агент и му конфискува цялото имущество. Така, благодарение на патриотите от самоотвержената Антифашистка съпротива и на Народния съд България е спасена от нова национална катастрофа (каквато е щяла да бъде неминуема в случай на едно изпращане на български войски срещу СССР).
За жалост, в новите „демократични” реалности, се намериха къде-къде по-умели проводници на имперските интереси на новия претендент за световно господство – САЩ. На такива съвременни луковци като Костов-Н.Михайлова, Симеон-Паси, Станишев-Калфин, Борисов-Н.Младенов дължим позорното съучастие на страната ни в американските агресии срещу Югославия, Афганистан, Ирак и Либия (а занапред вероятно и срещу Сирия и Иран). И днес въпросът на въпросите е – ще се намери ли кой да спре новите луковци преди окончателно да са загробили нашата Родина?
Живко Вълчев, 2012 г.
