Доц. д-р Емилия Лазарова – “За Луковмарш и неговия патрон”


       Във времето на „зрялата и процъфтяващата“  ни демокрация, от 2003 г.  наближи ли месец февруари обществото настръхва срещу поредния Луков марш в центъра на София. Всяка година в чест на ген. Христо Луков Българският национален съюз (БНС), обявил се за наследник и продължител на делото на  Съюза на българските национални легиони, организира в София в духа и стилистиката на нацистките факелни шествия демонстративно неонацистко поклонение пред паметта на своя патрон и кумир. Събитието е зловещо, противозаконно и заплашващо гражданския мир и бъдещето на България с нацистките униформи и символика, със запалените факли, с неонацистките идеи, с проявите на омраза, етническо, религиозно и расово противопоставяне. По улиците на столицата зловещо шестват стотици младежи с обръснати глави и с татуирана свастика, под подходящата музика и маршове, жестове (римския салют), знамена и заря и напомнят на застрашителната гледка на нацистките шествия от ХХ век, позната ни от филмите.

        Ежегодно Луков марш е подкрепян от сродни организации и техни представители – не само от българските им партньори, но и от неонацистки организации от Германия, Хърватия, Румъния, Унгария, Италия, фалангисти от Испания и другаде.  И въпреки протестите на БСП, на БАС, на организацията „Шалом“ и др. а миналата година и на Русия с протестна нота, шествията са позор и срам за България. Досега в демократична България няма образувани досъдебни и съдебни производства срещу агитаторите на фашистката идеология и организаторите на Луков марш.

       Всъщност в България малко се знае кой е ген. Христо Луков, каква е неговата идеология, неговото място в българската история през първата половина на ХХ век. И макар да са оскъдни архивните документи, съществуват различни периодични издания от това време, спомените на съвременници, на антифашисти, от които можем да се доближим до истинската същност и образ на патрона на днешните участници в Луков марш и неговата идеология и цели.

       Христо Луков е роден във Варна през януари 1888г. (други и източници сочат септември 1887г.). През 1907 г. завършва Военното училище в София и е произведен в първи офицерски чин – подпоручик, а от септември 1910г. е поручик. Службата си започва в 6-та Бдинска дивизия. През Първата световна война служи в 1-ва Софийска и 5-а Дунавска дивизии. В края на войната е майор, командир на артилерийско отделение. След пробива и катастрофата за българската армия при Добро поле, артилеристите – български войници – измъчени от дългата война, изтощени, гладни и настръхнали срещу управляващите, напускат окопите и се отправят към София, за да търсят сметка от виновниците. Майор Хр. Луков, който често е хвърлял стотици български войници като жертва в обречени битки, остава без подчинени край Кюстендил. Години по-късно сам той или неговите съмишленици съчиняват легендата, че тогава майор Луков „сам стрелял с четири оръдия“, благодарение на което Кюстендил „останал в границата на България“! Иначе неговите съвременници и биографи твърдят, че е бил известен артилерист, добър организатор, волеви, дори понякога безразсъден  командир, който е амбициран да се наложи и като военен теоретик.

     След края на Първата световна война и втората национална катастрофа за България, Христо Луков командва последователно 4-ти артилерийски полк, Артилерийската стрелкова школа, Втора тракийска и 3-та Балканска пехотна дивизии. От тогава започва и неговият възход във военната  кариера. В чин  подполковник е издигнат през януари 1923 г. (в навечерието на трагичните събития за България), полковник  през март 1928г., а генерал-майор от май 1935г.

        От ноември 1935г. до януари 1938г. Христо Луков е министър на войната в първите две правителства на близкия до цар Борис Георги Кьосеиванов. Неговото назначаване не е случайно – той е търсеният от царя военен командир тогава, който трябва да съхрани и засили монархическия дух на българската армия. От този  пост след три годишна служба, е уволнен  с царска заповед и преминава в запаса, произведен в чин генерал-лейтенант през януари  1938г. Докато е министър, ген. Луков проявява своето властолюбие и непомерни амбиции. След уволнението си, той се посвещава на разширяването на влиянието на Българските национални легиони в политическия живот и е главен водач на българските скаути.

       Съюзът на българските национални легиони (СБНЛ) е създаден през 1932г., когато в Европа заплашително шестват идеите на Мусолини и Хитлер, а видни негови дейци са (макар и от по-късен период): ген. Христо Луков, ген. Никола Жеков (негов наследник след смъртта му), а по-късно и Илия Минев, Дянко Марков и др . В разгарящата се световна, дълбока и всестранна криза в 30-те години на ХХ век, когато няма работа, хляб и перспектива, идват авторитарните, тоталитарните и крайно националистическите идеи, вождизмът, елитаризмът, расизмът, антикомунизмът. Всичко това има своите поддръжници и пропагандатори и в България, най-яркият от които е ген. Христо Луков, който  убедено отстоява и необходимостта от тесни връзки с Третия райх и съюзниците му. По време на Втората световна война Съюзът на българските национални легиони има изцяло оформен фашистки характер, като типично фашистката идея за водачеството в българския вариант, остава недоразвита от ген. Луков по чисто тактически причини – съобразяването с установения монархически режим от цар Борис. Различни са данните за членовете на Легиона (според неговите членове и ръководители) – от 15 000 до 35 000, вероятно общо в различни периоди, без да имат реално особено голяма социална и политическа тежест в българското общество. Повечето легионери са най-вече ученици в горните класове на гимназията, за тях ген.Луков е герои поради участието му във войните. По-значими като активност и прояви (според твърденията на водачите те са овладели гимназиите) са организациите на Легиона във Варна и в Пловдив. Същевременно официалните български власти по това време поощряват и финансират членството на младите хора в другите конкурентни профашистки организации на бранниците и ратниците, като целта е и да се противодейства на нарастващото влияние на комунистическата партия, на левите и социалните идеи сред младежта, в училищата и т.н..

      Ген. Хр.Луков е идеолог на Българските национални легиони и взема участие във всички политически демонстрации на Легиона, като неговите идеи и думи се тиражират в излизащите по това време от него и неговите съратници вестници и списания – „Прелом“, „Мощ“, „Труд и вяра“, „Народен водач“ и др., които излизат в малки тиражи. Формацията на ген. Луков се стреми към легионерска държава, която да бъде безпартийно управление, в която те управлява като политическо движение, което да се справи завинаги с комунистическото движение и има свои водач (фюрер). А сп. „Мощ“, афиширащо се и известно като „списание за фашистка мисъл“ доминира антиеврейската тема в поредица от публикации. В една от тях – „Хитлер и евреите“ подробно е описана нацистката антиеврейска идеология и политика. Легионерите критикуват българската държава, че не е достатъчно националистическа, че управляващите са „лекомислени“, дори и „коварни“ съюзници на Третия райх и на фюрера, че е крайно толерантна към комунистите и тяхната борба. За тази готовност той открито говори в своя реч на 8.12.1942г.: „Опрени на великите ни съюзници, на които сме обрекли нашата стара българска вярност, ние чакаме своя час с ревност за подвизи, и с готовност да се покажем достойни за голямата мисия, с която България е натоварена тук на Балканите “. Христо Луков е известен като заклет враг на Съветския съюз и яростен привърженик на идеята за българското участие и за изпращането на 10 български дивизии на Източния фронт срещу Червената армия.

     Същевременно ген. Луков се прекланя и се отнася раболепно  към абдикиралия и ненавиждан цар Фердинанд, който има огромна вина за националните катастрофи, преживени от българския народ през ХХ век, донесли му неизмерими страдания, поражения и последици. За това говори и неговото писмо от 1932 г. до цар Фердинанд: “Ваше Величество, Офицерите от 27 випуск, празнувайки 25 годишнината от производството им си спомнят за Вас с чувство на благодарност и преданост към Царя-Отец, от Когото имаха високата чест да получат лично кадетски и първия офицерски чин. За съвипускниците Полковник Луков“

      За своите съвременици ген.Хр. Луков е „претендент и съперник на цар Борис и неговата правителствена клика“, той е „свръхбрутален защитник на Хитлер в България“, а също и най-опасният враг и „хитлеристки агент №1 в България“ за българския народ и българските антифашисти. Известен е още и като eдин от много богатите политици, който получава проценти от военни доставки, от износа на тютюн и концесии в Македония и Беломорието, от различни спекулации. Нещо повече скоро след смъртта на Хр. Луков става известно, че в една от големите холандски банки е открита сметка на негово име със сума от 75 милиона холандски флорина, подарък от фирмите, които превъоръжават българската армия по времето, когато е министър на войната. За тези сделки съдейства тогава запасният генерал Танинчев, тогава представител на фирми, осъществявали доставките на оръжие. А за да запази „честта си“, Луков влага парите си в холандски банки.

      В края на 1942 г. сред антифашистките среди достига информацията, че неколцина действащи и запасни висши офицери, начело с ген Луков, са готвели военен преврат срещу правителството на Богдан Филов, за да се поеме властта от „здрави и решителни ръце“. Зад ген.Луков стои проф. Ал. Цанков и неговото „социално движение“, подкрепяни от самия Херман Гьоринг , втората след Хитлер силна личност на германския райх и личен приятел на Луков. А поемането на властта от Луков – Цанков означава тогава хвърляне на България в опасна авантюра срещу Съветския съюз. Впрочем това се потвърждава от публикация на профашисткия ежедневник вестник „Слово“, ден след неговия разстрел: “Ген. Луков бе призван водач , който с твърда ръка трябваше да ръководи страната в решителните дни, които идваха…В близки дни трябваше да се извършат събития, които задълго щяха да се отразят върху историческото развитие на България…“ А германският посланик в България – Бекерле определя убийството на Хр. Луков, като „тежък удар върху германските интереси“. Дни след разстрела му (19.02.1943г.) в „Слово“ обявява 300 000лв. за разкриване на убийците.

      По това време, около Сталинград се очертава надмощието и победата на Съветската армия над германските агресори. Българската антифашистка борба се масовизира след тежките погроми и загуби през 1942 г. и в пълен ход е подготовката на бойните групи. Практиката на наказателни разстрели, като нова форма на борба, приложена в началото на 1943г., не е акт на случаен и непремислен порив за лична разплата, нито пък стихийно действие на отделни дейци на антифашистката борба, а още по-малко плод на отчаяние пред многобройните жертви. Тези действия са в резултат на анализ на положението и в името на народа и неговото бъдеще в условията на Втората световна война, когато България е съюзник на  Германия.

      На 13 февруари 1943 г. осъденият на смърт „в името на народа“ от българските антифашисти ген. Хр.Луков е застрелян пред дома му. По ирония на съдбата той е прострелян смъртоносно от необикновено смелата и обаятелна Виолета Якова – едновременно комунистка, еврейка и жена – най-лошата и най-ненавижданата за легионерите комбинация. Терорът никога не е решение на проблемите. Най-прекрасно е хората да живеят в мир, в хармония и любов. Но когато е война, когато Отечеството е в опасност и е обвързано с устремената към разгром хитлерова Германия, когато български антифашисти и деца брутално са убивани, а народът е обречен на страдания, тогава понякога куршумите са решение. Младите български антифашисти от бойните групи  не са любители на кървавите драми и смъртта, но те живеят с мисията за спасението на България! На ген. Луков явно не му е провървяло, защото неговият кумир Хитлер оцелява след множество атентати в годините на войната, но в навечерието на 9 май, на Победата над фашизма и неговият край впрочем е същият…

Сподели