Карл Маркс за работническите сдружения и класовата борба

/Заключителна част от произведението на Карл Маркс „Нищета на философията“, 1847 г./

Едрата промишленост събира на едно място маса неизвестни един на друг хора. Конкуренцията разединява техните интереси. Но запазването на заплатата от падане – този общ за всички тях и противоположен на господарския интерес обединява работниците с една и съща мисъл за съпротива – сдружение. По такъв начин сдружението винаги има двойна цел: да прекрати конкуренцията между работниците, за да бъдат те в състояние с общи усилия да конкурират с капиталиста. Ако първата цел на съпротивата беше само поддържането на заплатата, то по-късно успоредно с обединяването на самите капиталисти от идеята за обуздаване на работниците, отделните работнически сдружения се формират в групи и пред лицето на винаги обединения капитал запазването на съюза става за тях по-необходимо, отколкото запазването на работната заплата от падане. До каква степен е вярно това показва фактът, че работниците за крайно учудване на английските икономисти жертват значителна част от своята работна заплата в полза на съюзите, основани по мнението на тези икономисти само заради работната заплата. В тази борба – същинска гражданска война – се обединяват и се развиват всички необходими елементи за бъдещите битки. Достигнало тази степен, сдружението придобива политически характер.

Икономическите условия превърнаха отначало масата на населението в работници. Господството на капитала създаде за тази маса еднакво положение и общи интереси. По такъв начин по отношение на капитала масата е вече класа, но тя още не е класа за себе си. В борбата, набелязана от нас само в някои нейни фази, тази маса се сплотява и конституира като класа за себе си. Защитаваните от нея интереси стават класови интереси. Но борбата между класите е политическа борба.

В историята на буржоазията ние трябва да различаваме две фази. В първата – тя се формираше като класа при господството на феодалния режим и абсолютната монархия; през втората – конституирана вече като класа – тя събори феодализма и монархията, за да превърне старото общество в буржоазно общество. Първата от тези фази беше по-дълга от втората и изискваше най-големи усилия. Тя също започна с частични коалиции срещу феодалните сеньори.

Съществуват много изследвания, които описват различните  исторически фази, изминати от буржоазията – от градските общини до нейното конституиране като самостоятелна класа.

Но когато става нужда да си дадем точна сметка за стачките, сдруженията и другите форми, в които пролетариатът пред нашите очи се организира като класа, то едни биват завладяни по най-реален страх, а други проявяват трансцендентално презрение.

Съществуването на потисната класа представлява жизнено условие на всяко общество, основано върху антагонизма на класите. Освобождаването на потиснатата класа необходимо предполага следователно създаването на ново общество. Възможността за това освобождение на потиснатата класа се появява само на онази степен на развитие, когато придобитите вече производителни сили и установените обществени отношения не могат повече да съществуват заедно. От всички средства за производство най-голяма производителна сила представлява самата революционна класа. Организирането на революционните елементи в класа предполага съществуването на всички онези производителни сили, които са могли да се зародят в недрата на старото общество.

Значи ли това, че с падането на старото общество ще настъпи господството на новата класа, изразяващо се в нова политическа власт? Не.

Условието за освобождението на трудещата се класа е унищожаването на всички класи, тъй както условието за освобождаването на третото, буржоазното съсловие бе унищожаването на всички съсловия.

В хода на своето развитие трудещата се класа ще замени старото гражданско общество с асоциация, изключваща както класите с техния антагонизъм, така и политическата власт в собствения смисъл на думата, тъй като политическата власт е именно официалният израз на антагонизма на класите в гражданското общество.

А дотогава антагонизмът между пролетариата и буржоазията ще съществува като класова борба, която, доведена до висшата степен на своето напрежение, означава обща революция. Пък и чудно ли е, че обществото, основано върху противоположността на класите, стига до грубото противоречие, до физическото сблъскване между хората като последна развръзка?

Не казвайте, че социалното движение изключва политическото. Никога не е съществувало политическо движение, което да не е било в същото време и социално.

Само при такъв ред на нещата, когато няма да има повече класи и класов антагонизъм, социалните еволюции ще престанат да бъдат политически революции. Дотогава в навечерието на всяко общо преустройство на обществото, последна дума на социалната наука ще бъде:

„Война или смърт; кървава борба или унищожение. Такава е неизбежната постановка на въпроса” (Жорж Занд).

Сподели