Професор д.и.н. Андрей Пантев – “Зад фасадата – Париж, 1947 г.”

Професор д.и.н. Андрей Пантев – историк, дългогодишен преподавател в СУ “Кл. Охридски”. Преподавал е балканска история в САЩ. Депутат в 39-то, 40-то и 41-то Народно събрание. Президент е на Българската асоциация за американистика.

/Поглед.инфо/ Не е необходимо човек да е знаменит историк, за да прецени стойностите на една личност, събитие или явление от миналото. Често пъти ние свенливо прескачаме някои неудобни страници от нашата история, за да изтъкваме това, в което сме били наистина велики. Факт е, че три пъти в ХХ век България е официално обявена за агресор от същата тази Европа, на която днес така безусловно се прекланяме и покланяме – през 1913-а и 1919-България е наказана с морална и териториална ампутация. Последния път – през 1947 г., тя  избягва тази иначе очаквана участ. Има много натиск по време на Парижката конференция, преди да се сключи Мирният договор на 10 февруари 1947 г., най-вече от Гърция и Великобритания, че за да има мир на Балканите, българското племе трябва да бъде стеснено в естествените си граници между Дунав и Стара планина. Тази агресия е преодоляна благодарение на това, че попадаме в сферата на Ялтенската спогодба и че се очаква да бъдем една съюзническа на СССР държава.

Винаги загубата на територия е по-тежка участ, отколкото налагането на каквато и да било друга тегоба. Днес ние с горчивина пеем “Во Струга града, мамо, дюкян да имам…”, без да казваме заради чия политика сме загубили тази територия, дълго преди да се появи Коминтернът. Изобщо, идеята да се ползват благините от дадена власт, но иначе да я отхвърляме, стига днес до крайни размери. По тази логика демократично избраните ни президенти – бивши, настоящи и бъдещи, не трябва да приемат никого в Бояна, защото резиденцията е построена по време на комунизма. Сега вече може би не е така, но в зората на създаването на националните държави на Балканите се е оценявало позитивно, когато са се разширявали територии. И скръбно тогава, когато те са били загубвани временно или завинаги. На Парижката мирна конференция България е била застрашена от нова ампутация. Как можем да очакваме, че Англия най-вече и Америка ще възнаградят своя противник хитлеристка България за сметка на съюзниците си от времето на войната – Гърция и Югославия. Не става дума за етнически реалности, тук става дума за най-прозаични териториални комбинации. Поради това следва да кажем, че ако има трета национална катастрофа, тя е повече морална, защото България като сателит на Хитлер е експонирана с отрицателен имидж пред очите на света. От друга страна обаче, тя не заплаща това така жестоко, както с Ньойския договор.

Освен това, независимо по чие нареждане и с какви съображения, Югославия опрощава нашите репарации, докато Гърция – не. Някъде към 1964 г. в България беше изчезнало агнешкото месо, защото изплащахме репарацииите към Гърция в натура. Но Съветският съюз тогава се е грижел за нашата териториална цялост с мотивацията на пастира, който пази стадото си – даже и да е така, днес България е цяла и това е реалност. Знаем думите на Молотов: “Българи, бъдете спокойни, вашите граници ще останат непокътнати.” Въпросът е кой ги заплашва. Изобщо, смешна е тази идея да се правим на разсеяни, че сме съюзник на Третия райх, макар и неохотен, както правилно го нарича една историчка. Ние се гневим с основание, че са ни бомбардирали англичани и американци. Официалният мотив е бил да се бомбардира софийската гара като комуникационен възел, но какво искаме, след като с викове “Ура!” обявяваме война на тези държави? Не можем да очакваме те да ни хвърлят отгоре банани и шоколади.Днес някои избягват да кажат, че Съветският съюз ни е спасил териториално, пък Англия е била против. А ако идващите нови управници на България са приели македонската нация като един изкуствен конструкт наред с другите идеологически и натрапени ни наказателни условия, това е било заради страха да не бъдем ампутирани отново. Веднага след войната българската общественост има едни опасения, често преминаващи в невроза, че България пак ще бъде и териториално наказана. Така че това също, без да е основното оправдание, трябва да се има предвид тогава, когато казваме: “Ах, трябваше да си запазим земите в Гърция и в Югославия.”

Всъщност, катастрофата за България започва още от 1913 г., когато сме във война с всичките си съседи, включително и с Черна гора, с която няма общи граници. Трябва да си пълен хапльо, за да смяташ, че можеш да победиш всичките си балкански съседи, особено Румъния, чиято граница с нас е напълно оголена. И това до голяма степен предопределя бъдещето на България като неудобен мирен или военен ревизионист на териториалното статукво на Балканите. Ние искаме свои територии, но няма кой да ни подкрепи в това, освен бъдещата нацистка Германия, както и става след това. Подкрепата е условна, но тя не ни прави по-привлекателни пред очите на света. Присъединяването ни към пакта през 1941 г. е част от катастрофата. Запазването на територията ни през 1947 г. е наш късмет. Нека да напомня, че режими се сменят, но територии трудно се възстановяват.

 15.02.2017

Сподели