„Никой не мисли за бедния народ“. Репортаж на „Работнически глас“ от Ветрен

11 март 2017 г. Пристигаме в град Ветрен (Пазарджишка област). Желанието ни е да направим репортаж за обувния цех на фирмата „Еко скарпе“ (собственикът й е италиански частен инвеститор) и за борбата на работничките да получат изработените си възнаграждения. Намираме сградата на обувния цех. Потресени сме от ужасяващата разруха, в която са били принудени да се трудят 120-те жени (по данни на медиите), наети от „Еко скарпе“. Докато правим снимки на разпадащата се сграда, се срещаме с трима пенсионирани работници (по професия стругар, шлосер и шофьор). Те се съгласяват да ни разкажат за историята на обувния цех във Ветрен и за последните събития, разиграли се във и около предприятието.

1.Интервю с пенсиониран работник-стругар

В този цех работят 140-150 жени. Три месеца не са взимали заплати и са освободени от работа. Собственикът е италианец. От 2-3 години е тук. Сега хората стачкуват и постоянно има пазачи да не си вдигне (италианският инвеститор – Раб. глас) машините. Беше донесъл кран, голям камион да ги вдига, ама работничките не му ги дават. Не му позволиха. Искат да им изплати заплатите и неизползваната отпуска.

Собственикът защо не иска да им плати?

(Смее се) Нали знаеш как е – всеки иска да вземе парите, кокалът е много хубав.

Какви са заплатите?

Варират. От 300 до 500-600 лева.

Направи ни впечатление, че сградата на предприятието е в ужасяващо състояние. Как може да се работи в такива условия?

Ами не може да се работи. Вижте найлоните (с които са закрити липсващите прозорци – Раб. глас).

Нали постоянно ни обясняват, че като дойдат чуждестранните инвестиции, всичко ще стане европейско, модерно…

…То улуци няма бе, братле, водосточните тръби ги няма и като пада дъжд, сградата се руши. А сградата е строена от ветренци. От народа. По времето на социализма беше училище. Селскостопански техникум. След 1989 г. го закриха и започнаха да го използват за частни производствени цехове – обувен, килимарски. После килимарският цех се затри и остана само обувният цех. Сградата след няколко години и тя ще падне. Толкова ли нямат средства да купят 10 метра водосточни тръби, улуци…

***

2.Интервю с пенсиониран работник-шлосер

Сега е лошо, че не работят (съкратените работнички – Раб. глас), ама като работеха, пак беше лошо. Горе на четвъртия етаж, ако вънка е 30 градуса, горе е 40. Лятото е жега – ужас. Мирише на ацетон, на лепило, на кожи, на глупости, на каквото се сетиш. И им даваха по 200-250 лева. Само майсторките взимаха повече. Сега оставиха хората без пари, без нищо.

Само от Ветрен ли бяха работничките?

Не, не. И от Мененкьово, и от други близки до Ветрен села.

Знаете ли дали италианският собственик държи и други цехове в района?

Сега бил си изнесъл машините във Виноградец (съседно на Ветрен село – Раб. глас). Има обаче още останали машини – ей там, долу, в партера има едни големи машини, които разкройват подметки. За тях трябва кран.

Има ли други предприятия в града?

Има още един обувен цех и два асансьорни. Обувният цех е за детски обувки. „Колев и Колев“. Там работят към 80 жени. Иначе мъжете са главно в двата асансьорни цеха.

Преди 1989 г. къде работеха хората?

Тогава имаше много работа. В завода в Белово работеха 2000 човека. Аз съм работил там 10 години. Сега го взе един грък. Дали останаха и 100 човека. Сега няма предприятия. Всичко замира. Във Ветрен бяхме 8000 човека, сега сме 3000.

Защо се случва това според Вас?

Ами като не им дават пари, какво да правят? Разсипаха всичката икономика. Дали е с цел, дали е без цел – не знам, но всичко разсипаха.

Но нали, когато идват избори, винаги се обещава да се привлекат чуждестранни инвестиции? А тук виждаме, че чуждестранните инвеститори дори сградата не са ремонтирали?

Като се счупи прозорец – слагат найлон. Едно стъкло не е сменил (италианският инвеститор – Раб. глас). Закнижват, с каквото им падне. Мизерия. Преди 1989 г. във Ветрен имаше Винпром, ДАП (Държавно автомобилно предприятие – Раб. глас), ТКЗС. Ходете да видите ТКЗС-то – няма нищо. Всичко пада. Ковачки го е взел. На него му е важна земята. Иначе, че падат сградите, много му пука.

За къде се правеха обувки в цеха?

За износ. За Италия.

***

3.Интервю с пенсиониран работник-шофьор

Всички частници, бизнесмени, които ги лансира държавата, са мошеници. Къде са нашите профсъюзи? Къде са? Никакви ги няма. Кодекс на труда в България спазва ли някой? Правителствата постоянно говорят „Бизнеса, бизнеса“. Ама този бизнес мисли ли за народа? Евтина работна ръка, газ до дупка – бизнесът цъфти, за какво говорим? Тук има бизнесмени, на които им карам цигани – работят по девет, по десет часа за 20 лв. надница. Черна, полска работа: плевят, скубят, копаят, берат, влачат. Никой не мисли за бедния народ. В Англия за 8 часа работникът получава минимум 50 паунда. А тук италианецът плаща 20 лева! И той се ползва се преференции от Европейския съюз! А цялата му продукция отива в Италия. Тук в България не е продал една круша. Не е продал една ягода.

Прави впечатление че толкова прехвалените чуждестранни инвеститори дори не са ремонтирали сградата на обувния си цех

Абсолютно нищо не е пипано, откакто съществува тази сграда. Никакъв ремонт не е правен. Само се използва всичко готово, налично. Което е направено, е направено с парите на хората от Ветрен. Сградата е построена за техникум през 1962-1963 година.

Казвате, че тук не е имало синдикална организация?

Каква синдикална организация? Ти въобще да помниш в България някъде да е имало синдикати, да се застъпят за някой?

По закон работниците имат право на синдикална организация

Боже господи, оставете това „законно право“! То се отнася само за бедните! Ние сме тук път без изход. Затворен кръг.

И все пак – ако работничките бяха казали, че искат да си създадат синдикална организация…

Няма такива работи! Частникът не го интересува!

Какво бихте казали за положението в града като цяло?

Гола вода. Върви на гибел. Млади хора няма. Всичко пътува, работи навън. Ето, едни жени намериха препитание тук – и тях ги отрязаха. Сега ще трябва да пътуват до Виноградец да се занимават със селскостопански труд – ягоди, малини, къпини, арония, кайсии, ябълки. Но и тук, и там са евтина работна ръка. Просто нямам думи. 63 години – такова чудо не съм виждал. В Белово е единственият завод за производство на хартия на целия Балканския полуостров. Бай ти Иван Костов така направи, че му е… мамата. Продаде го за без пари. На някакъв грък. Имаше машини за по 9 милиона лева, а той купи целият завод за 6 милиона лева. След приватизацията от 4 фабрики вътре в завода останаха две. От 4000 работниците намаляха на под 1000. Това беше най-големият удар за цялата област. През 2003 г. ни направиха град. Само за да ни вдигнат данъците. Какъв град сме ние? Няма хора. Едно време вдигахме двата пръста, когато уж дойде демокрацията. Но какво се оказа? Иван Костов разсипа икономиката на държавата. Разсипаха ТКЗС-тата. В нашето ТКЗС работеше половината село. Това беше най-проспериращото стопанство в целия окръг. Нашето стопанство. Тук се гледаха хиляди животни – крави, свине, говеда, телета. От 1990 г. насам всичко тръгна надолу. Надъхаха хората: „Частна собственост! Ще върнем земята!“. И какво направиха – обезлюдиха цялото поле. Докрай. А ние сме една от най-хубавите страни в Европа – и по природа, и по дадености.

***

ПРИПОМНЯМЕ:

 Жива верига на работнички във Ветрен заради неизплатени заплати

23.02.2017. Повече от петдесет работнички изразиха недоволството си, че вече три месеца са без заплати. Всички 140 работнички са освободени от работа, защото цехът (собственост на италиански частни инвеститори) се закрива. Хората настояват да получат това, което са си изработили.

Хора, които работят тук от 20 години, остават на улицата и не могат да издържат и семействата си, поради неизплатени заплати.

До напрежение се стигна, след като бус, изпратен от изпълнителния директор на цеха, се опита да влезе, за да натовари и останалите машини.

Хората се заканиха, че ще търсят правата си и по съдебен път. Те обявиха, че няма да допуснат да бъдат изнесени машините от цеха, докато не получат парите, които са си изработили.

ИЗТОЧНИК: http://rabglas.blogspot.bg/2017/03/blog-post.html