Започвам краткото си изложение, посветено на Работническия младежки съюз (РМС) с едно сравнително патетично заглавие. То съдържа цитат – част от песен в памет на загиналите ремсисти. Но в следващите редове ще се опитам (доколкото това е възможно) да избягвам емоцията и преди всичко да запозная (или да припомня на) читателите с някои от основните факти за появата, развитието и борбите на тази младежка организация. В днешния момент мисля, че трябва да се остави настрана безкритично възхваляване (изпъстрено с възторжени прилагателни), а също така (и в още по-голяма степен) голословното отрицание (от първите години след 10 ноември 1989 г.) и почти абсолютното (в наши дни) премълчаване на историята на РМС, и да се опита с „думи прости“ да се представи и обясни същността на идеята, в която са вярвали и за която са се борили и умирали стотици и хиляди български младежи в едно размирно и жестоко за страната ни (а и за почти целия свят) време.
Предистория
БКП и нейният предшественик БРСДП (т.с.) през (почти) цялото свое съществуване разполага с идейно принадлежаща (но организационно независима) към нея младежка организация. Изключение правят годините до Балканската война, когато на практика самата партия има подчертано младежки състав. Първата централизирана организация се създава през 1912 г. Тя се нарича Съюз на работническата социалдемократическа младеж (СРСДМ) и първоначално включва 10 дружества с общо 370 члена, като стъпва на възникналите (и възникващите в кр. 19 – нач. 20 в.) ученически социалистически групи, младежки марксистки кръжоци и работнически гимнастически дружества. (Именно от обединението на няколко леви гимнастически дружества, по инициатива на сина на Димитър Благоев – Пальо, и със съдействието на цялото му семейство през 1913 г. възниква най-старият футболен (и спортен) столичен клуб – „Славия“.)
СРСДМ просъществува до 1919 г., като с дейността си цели да повлияе на младите българи да усвоят марксизма, да подкрепят борбите на работниците, да се стремят към мир и дружба между народите, да се противопоставят на управляващата буржоазия и на проповядвания от нея шовинизъм и военолюбство.
През 1919 г. подобно на БРСДП (т.с.), която се преименува (под влияние на Октомврийската революция в Русия) на БКП, СРСДМ се преобразува в Български комунистически младежки съюз (БКМС). Морално-политическият фалит на българската буржоазия вследствие на претърпените две национални катастрофи и примерът на руската болшевишка партия и нейната комсомолска организация предизвикват значимо засилване и масовизиране на привържениците на комунистическите идеи в България, особено сред младите хора. В резултат на тези процеси БКМС обхваща (до края на своя легален период, настъпил с преврата на 9 юни 1923 г. и с последвалия го 2-годишен държавен антикомунистически и антиземеделски терор при управлението на Ал. Цанков) около 20 000 члена в цялата страна.
(Подобно на предишното поколение леви младежи, дейците на БКМС свързват името на своята организация със създаването на друг от 4-те големи столични спортни клуба – този на „Локомотив“ (София). На 15 май 1929 г. по инициатива на Милко Милев, Милчо Христов и други комсомолци около стотина младежи се събират на поляната, където днес се намира ТЕЦ „София“ и основават Железничарски спортен клуб (ЖСК). Мнозина от първите ръководители на ЖСК са подложени на систематични полицейски преследвания и арести, включително Милко Милев и Милчо Христов, убити през пролетта на 1944 г., от репресивните органи на Третото българско царство.)
Дяснорадикалният режим на Демократическия сговор нанася тежък удар както на БКП, така и на БКМС. Дадени са много жертви, особено от ръководния състав. Краят на управлението на Ал. Цанков и смяната му с Андрей Ляпчев в началото на 1926 г. идва с претенцията за смекчаване на режима. Една от характеристиките на това условно смекчаване е, че се допуска (без да се отменя репресивния Закон за защита на държавата) създаването на легални проявления на забранените БКП, БКМС и др. Такива не закъсняват да се появят.
Създаване на РМС (24 май 1928 г.)
РМС е учреден през пролетта на 1928 г. Създаването му е предшествано от 2-годишна дейност в цялата страна. Организацията се изгражда от долу нагоре. На 2 декември 1926 г. е образувано легално работническо младежко дружество в село Смолско (Пирдопско) На 3 април 1927 г. се създава и Софийско работническо младежко дружество. До началото на 1928 г. подобни организации се появяват в още редица градове и села (Русе, Шумен, Хасково, Пловдив, Сливен, Асеновград, Варна и др., а също и в селата Жаблено, Долна Липница, Пъстрово, Бъркачево, Драгана, Крепост, Джулюница и т.н.). На тази организационна основа застава провелата се на 24 май 1928 г. в София Национална конференция на работническите младежки дружества в страната. Присъстват 43 делегата, представляващи 21 дружества с около 700 члена. Провъзгласено е създаването на РМС. Въпреки че полицията разгонва учредителното събрание, началото е поставено и то е необратимо. Делегатите на конференцията гласуват програмна декларация, устав и 3 резолюции по актуални въпроси.
Учредителната декларация започва с оценка на политическата ситуация в страната. Според тази оценка буржоазията, опираща се на насилствено заграбената държавна власт (на 9 юни 1923 г.) е предприела „всестранен поход срещу правата, свободите и интересите на работническата класа и срещу нейните класови организации“. Отнети са всички следвоенни придобивки (основно от времето на самостоятелното управление на БЗНС, 1920 – 1923 г.). Засегнати са икономическите права на трудещите се в града и в селото, вследствие на което се увеличава безработицата, покачват се данъците, забраняват се работническите и комунистически организации, както и техните публични прояви и печатни издания, закриват се училища, провежда се „нечуван полицейски терор“, съпътстван от хиляди политически затворници, осъдени по ЗЗД и др. РМС обръща внимание, че за да се притъпи съзнанието на младежите, властта залага особено много на спорта и на казионните спортни организации.
В годините след 9 юни 1923 г. борбата за младежта е една от „главните оси“ на класовата борба. Според ремсистите българският фашизъм, за разлика от италианския, се опира не на масово движение, а единствено на държавния репресивен апарат (полиция, войска). Ето защо е толкова важно кой ще спечели мнозинството от младежите на своя страна: управляващият сговористки режим (което би го укрепило) или лявата (предимно комунистическа) опозиция (което би довело с голяма вероятност до сваляне от власт на сговористите).
РМС подчертава, че след 9 юни 1923 г. се засилва експлоатацията над младото работническо поколение, включитело чрез „безогледно приложение на детския труд“. Опитите за противодействие са довели до „стотици млади работници в затворите или в емиграция“, масово те са „тероризирани, гонени, преследвани“, а хиляди от тях са „бити и избити“. „Над всички виси меча на ЗЗД“.
Младите градски работници са заставени да работят по 10, 12, 14 и повече часа на ден, при нехигиенични условия и ниски („мизерни“) надници. Селската младеж от беден произход пък се „мори“ от данъци, спекула и лихварство, които водят до гладна смърт и израждане. Държавата преследва и различните форми на младежка организираност – въздържателни, есперантски и особено спортни сдружения („дейността на работническия спорт се преследва ожесточено“).
РМС смята, че властта в България се крепи на английския империализъм и на италианския фашизъм, и че чрез сключените от правителството на Ляпчев заеми страната ни се превръща в колония на Рим и Лондон. Тъй като тези две велики сили подготвят война срещу СССР, това означава превръщането на огромна част от работническата, селска и бедна учаща се младеж в „пушечно месо против първата пролетарска държава, за грубо егоистичните класови интереси на българската буржоазия и за войнствените империалистически намерения на консервативна Англия и фашистка Италия“.
РМС отбелязва, че до този момент голяма част от икономическите и културни интереси на градската работническа младеж са били отстоявани чрез младежките помощни комисии към НРПС. Но от тях остават изключени интересите на селската трудеща се младеж, а също така и борбата против „политическата реакция, против фашизма, за амнистия, против ЗЗД“ и др. Именно това обуслявя необходимостта от създаване на „легална класова политическа младежка организация“, без тази нова форма на съпротива да отрича и влиза в противоречие вече съществуващите сдружения. Също така, макар РМС да се назовава „работнически“, той включва в своите редове и трудещата се младеж от селата, както и калфи, чираци, бежанци, емигранти, ученици, студенти, служащи; ръководната роля в съюза е на „пролетарската младеж от градовете“ и на „наемните работници от селата“. Работническият младежки съюз е именно „работнически“, доколкото по своята идеология е „класово-пролетарска организация“.
РМС се самоопределя като „резултат на широкото младежко раздвижване в страната“. Той отрича да е създаден от Работническата партия, а също така отрича и организационна връзка с нея. Но тъй като РП е „легална класова организация на българския пролетариат“, РМС установява „най-тясно сътрудничество с нея“. РМС заявява, че ще работи съвместно с РП за „извоюването класовите искания на трудящите се маси в тежката борба против фашистката диктатура“.
В своята програмна декларация РМС издига три групи искания: „икономически и културни“, „политически“ и „общокласови“. От тях ще посочим онези, които най-добре характеризират с какви въпроси и проблеми предвижда да се занимава занапред Работническият младежки съюз. Сред „икономическите и културни“ искания личат тези за право на безплатна медицинска помощ, за 15-дневен платен годишен отпуск, държавна издръжка за безработните, държавна помощ за бежанците младежи и деца, а също и за децата-сираци от „националистическите войни и след деветоюнските събития“; да не се затварят, а да се отворят нови основни и прогимназиални училища, против увеличението на училищните и университетските такси, за „спиране преследванията срещу трудовите спортни и културно-просветни организации, и възстановяване на разтурените работнически спортни клубове“.
„Политическите“ искания са доста по-малко на брой. Сред тях доминира стремежът към свобода на организиране – „в защита на своите класови интереси“, легализация на всички забранени „младежки класови пролетарски организации“, както и незабавно освобождение на следствените по политически дела младежи. Специално внимание се обръща на положението в затворите, като се призовава „за човешки режим над политическите затворници младежи (повече въздух, по-добра храна, лечение за болните, свобода на умствените занятия, право на получаване и сътрудничество във вестници и списания и т.н.)“.
При „общокласовите“ са тези искания, които са издигнати от Работническата партия и които „като част от работническата класа, пролетарската младеж е живо заинтересувана“ от тяхното удовлетворяване. Сред тях са премахването на ЗЗД и „всички изключителни закони“, пълната и безусловна амнисия, разтуряне и обезоръжаване на всички фашистки организации, „против империалистическата колонизация на България“ и против въвличането й във война срещу СССР, „против фашистката диктатура и за власт на трудящите се“.
В Устава на РМС е записано, че в организацията могат да членуват всички „младежи на труда“ от 14 до 30-годишна възраст. За постигане на своите цели и задачи Съюзът ще си служи със средствата на агитацията и пропагандата на програмната Декларация, с устройване на демонстрации, митинги, събрания, реферати, „утра“, вечеринки, забави, излети, хорове, оркестри, библиотеки, конференции по предприятия, учреждения и квартали, с издаване на брошури, „хвърчащи листове“, позиви, плакати и разпространяване своя вестник „Младежка дума“, с подкрепа борбите на трудещите се, на РП и на НРПС. Предвижда се създаване на работнически младежки дружества не само на териториален, но и на производствен принцип – по фабрики, работилници, предприятия.
На учредителната конференция е избрано и Централно настоятелство в състав: Начо Иванов, Янко Петков, Петър Станчев, Асен Трайчев, Атанас Трайчев, Цачо Цачев и Никола Янев. За да се придобие по-ясна представа за изброените личности, могат да бъдат приведени биографични данни за двама от тях – Асен Трайчев и Начо Иванов.
Асен Трайчев Иванов е роден през 1904 г. в село Новоселци (дн. гр. Елин Пелин). Баща му е учител, но заради възгледите си попада в затвора. Асен още не е навършил 13 години, но обстоятелствата го принуждават да стане обущарски работник. По-късно се включва в БКМС и допринася за организирането на младите обущарски работници. Той е един от основателите на ремсовото дружество в София през 1927 г. Сътрудничи на работническите вестници, участва в събрания, митинги, улични трибуни и др. Активността му води до чести полицейски арести, при които е подложен на побоища. На два пъти лежи в Софийския централен затвор, където заболява тежко от възпаление на бъбреците. Умира на 4 март 1931 г., на 26-годишна възраст. Съратниците пишат за Асен Трайчев, че остава с „неизличимия пример на класова пролетарска самоотверженост, твърдост и енергия“.
Начо Иванов Люцканов е роден също през 1904 г., в село Пет могили (Сливенско). Завършва Търговската гимназия в Бургас, където се свързва с БКМС. През 1919 г. участва в събиране на помощи за стачкуващите бургаски железничари. През 1924 г. продължава дейността си в София, в лозенската секция на вече забранения БКМС. През 1925 г. заедно с още 31 души е арестуван. Осъден е на 5 години затвор, но скоро е амнистиран. През 1927 г. участва в създаването на Софийското младежко работническо дружество. От 1929 г. заема ръководни постове в НРПС (Независими работнически професионални съюзи) и в БКП (по синдикална линия). Заради дейността му през следващото десетилетие той бива подглаган 9 пъти на обиск и 14 пъти е арестуван. По време на Втората световна война прекарва повече от две години (от юли 1941 г. до септември 1943 г.) в концлагерите на Третото българско царство – „Гонда вода“, „Еникьой“ и манастира „Св. Кирик“ (да, няма грешка, през тези години дори манастири са превръщани в концлагери за антифашистите). Начо Иванов успява да избяга и се включва в Трънския партизански отряд. След сражението при село Батулия (Софийско) е заловен и убит на 1 юни 1944 г. Лобното му място остава неизвестно и до днес.
Първите години. Под влияние на лявото сектантство (1928 – 1934 г.)
След учредяването си РМС се заема за работа. Една от основните задачи е да се създадат нови организации по места, а там, където ги има – да се разширят и укрепят. Като пример за успешно развитие на ремсови дружества се посочват тези във Варна (114 члена) и в Пловдив (251 члена, от които 44 жени). Младежка организация се създава сред работниците от мина „Перник“, а също и в Търново, Троян, Свиленград, Павликени и др. Въпреки това, преобладават селските дружества – 50 срещу само 28 по градовете (към 1929 г.).
Освен с организационна РМС осъществява и масово-политическа дейност. Провеждат се публични прояви в Деня на международната работническа солидарност – 1 май, Деня на Ботев – 2 юни, Международния младежки ден (първата неделя на септември), в памет на Владимир Ленин, Роза Люксембург и Карл Либкнехт (21 януари), на Христо Смирненски (18 юни) и др. Организират се ремсови събрания и излети в планината, които се използват за разясняване на различни въпроси от теорията на марксизма и от историята на работническото и комунистическо движение. РМС не остава настрана и от актуалните проблеми на своите сънародници – характерен случай в това отношение е събирането на парични помощи за пострадалите от земетресението в Пловдивдско през 1928 г., а също и пряко участие във възстановяването на разрушените жилища. Паралелно с това РМС подпомага стачните и изборни борби на своите съмишленици от НРПС и РП.
Репресивните органи на сговористкия режим (а впоследствие и на Народния блок), както би следвало да се очаква, не са очаровани от появата и дейността на РМС. Уставът на организацията не е одобрен от властта и статутът й остава полулегален. Това създава условия ремсистите да бъдат подлагани на редовни и масови репресии. Такъв е случаят с издавания от тях вестник „Младежка искра“. Броевете му биват конфискувани, а редакторите – арестувани, съдени и осъждани по ЗЗД на различни срокове затвор. Полицията разтурва събрания на РМС по места и задържа присъстващите. Така се случва в Пловдив (35 арестувани) и в Сливен (повече от 40 арестувани). По време на отбелязването на Международния младежки ден само в София са задържани 600 младежи, а в Пловдив – над 500. Ремсисти са пращани в затвора заради написани от тях позиви в памет на Христо Ботев (Варна) и на Христо Смирненски (Бургас).
Репресиите не успяват да попречат на организационното разрастване на РМС. Само за 3 години (от 1928 до 1931 г.) организацията нараства от 700 на 4500 души (обединени в 76 градски и 139 селски дружества), или повече от 6 пъти. До преврата на 19 май 1934 г. РМС обхваща повече от 800 организации с приблизително 20 000 члена в редовете си.
Изследователите на историята на РМС не се впускат в безкритични апологии за нейното разрастване, а отбелязват редица слабости, отдавани на т. нар. ляво сектантство в българското комунистическо движение. То има различни проявления в различните видове организации. Що се отнася до РМС, тук се отбелязват следните най-характерни тенденции:
-Копиране, подражание и дублиране на РП. От нея се заимства ненужната за една младежка организация прецизност и взискателност при приемане на нови членове, а също и провеждане на безкрайни заседания, събрания и конференции, съпътствани от строги и стриктни решения по отвлечени политически въпроси. Не се толерира пропускането на събрания, акции и плащане на членски внос, което води до прекъсването на много връзки с честни, но недостатъчно осъзнати младежи.
-Отказ от борба за конкретни и актуални, засягащи младежите искания (напр. за по-високи заплати, за намаление на работния ден и против безработицата) и издигане на крайно леви лозунги, неотговарящи на конкретните условия (напр. за „обща политическа стачка“).
-Враждебно отношение към младежките земеделски и социалистически организации, третирани като „опора на фашизма“, „аграрфашисти“, „социалфашисти“ и др. под., което не позволява съвместни действия срещу общия и главен враг.
-Липса на гъвкавост и тактичност при работа с неутрални и все още колебаещи се дали да се включат симпатизанти, пред които се поставя дилемата или „да се застане на пролетарската барикада, или в блатото на фашизма“. Това също отблъсква немалко потенциални членове.
-Наблягане на „календарни акции“, които предполагат (поради заплахата от арест, изтезания и дори затвор) сериозна убеденост и готовност за саможертва и които именно поради това не съдействат за включването на нови участници, а точно обратното – за свиване, страх и отказ от организирано участие в съпротивата срещу режима. Пренебрегват се по-приемливите и достъпни направления на дейност като театъра, музиката, спорта, туризма, кръжоците и др. под. форми на „пролетарско развлечение и отдих“. Създава се една изкуствена „бариера на отчужденост“ между „избраните“ и „смелите“ от РМС (в крайна сметка едно малцинство), и всички останали неутрални и колебаещи се младежи (представляващи огромното мнозинство).
-Не на последно място, оценява се като сериозна слабост (още от съвременниците) текучеството на членовете и неудовлетворителният социален състав – основно младежи от село, занаятчии и учащи се, и едва 15 % индустриални работници. Тези данни се обясняват не толкова със социално-икономическото положение на страната ни през този период (малко фабрики и 80 % селско население), но със субективния отказ да се премине към създаване на ремсови дружества от териториален на производствен принцип.
Изброените слабости не означават, че през тези години РМС не формира свои „орли ненагледни“. Отново ще се спрем на два характерни образа от епохата – Кирил Сотиров и Август Попов.
Кирил Сотиров е роден през 1906 г. в София. Баща му загива в боевете при Тутракан (1916 г.) и той е принуден да се труди от най-ранна детска възраст като градинар, бояджия и общ работник. Включва се в БКМС и през 1926 г. прекарва 8 месеца в затвора заради участието си в тази забранена от сговористите организация. Впоследствие през 1928 – 1929 г. е член на Софийското ръководство на РМС. През март 1930 г. е арестуван, докато разпространява позиви. При обиск в дома му полицията открива и конфискува голямо количество марксистка литература. Следват 3 месеца изтезания и побоища в ареста и 3 години в Софийския и Варненския затвор, от където излиза с разбито здраве. Неговите другари организират изпращането му на лечение в Троянския балкан, но болестта му бързо се развива. 27-годишният ремсист умира на 29 януари 1934 г.
Август Попов е роден през 1907 г. в Шумен. Като ученик организира в гимназията си марксистко-ленински кръжоци, въздържателни, стенографски, литературни дружества и др. През 1928 – 1931 г. е един от ръководителите на РМС в Шумен. Заради работата му сред войниците в шуменската казарма е осъден на смърт, но успява да емигрира през 1933 г. в СССР, където завършва партийна школа. През 1937 – 1938 г. като командир на картечен батальон се сражава в Испания, в редовете на републиканската армия. След разгрома на републиканците е изпратен в пленнически лагер във Франция, а оттам успява да се завърне в СССР и да завърши висше философско образование. През септември 1941 г. прави опит да се завърне в България, за да се включи във въоръжената партизанска борба, но е заловен, осъден на смърт и разстрелян на 26 юни 1942 г.
В навечерието на войната (1934 – 1939 г.). Димитровският курс
Превратът от 19 май 1934 г. и невъзможността на РМС и останалите леви опозиционни организации (гравитиращи около БКП) да му противодействат, потвърждават гореизброените слабости, произхождащи от „лявото сектантство“. В новата обстановка дори се стига до временното саморазпускане на Работническия младежки съюз. Скоро обаче, под влияние на новия Димитровски курс (за широки обединения, включително и младежки) против фашизма и войната РМС е възстановен, но вече с тактика, коренно противоположна на „левосектантската“. Организацията престава да се държи като копие на Работническата партия и се набляга на дейността в редиците на останалите незабранени младежки формирования: въздържателни дружества, младежки кооперативни групи, спортни, туристически и християнски обединения, Червен кръст, „Юнак“ и др. с приблизителен членски състав от около 150 000 души. Изоставя се и враждебното отношение към младежите социалисти и земеделци. Съвместно с тях и с някои десни (но опозиционни на властта) младежки групи се формират младежки конституционни комитети в защита на Търновската конституция (фактически отменена от наложените след 19 май 1934 г. военни и монархически диктаторски режими), а също и младежки комитети в защита на мира. Акцентът в дейността на РМС вече не пада върху международните календарни акции, свързани с личности и събития от историята на комунистическото движение, а върху патриотизма и примера на героите от българското националноосвободително движение (Васил Левски, Христо Ботев, Хаджи Димитър, Бенковски, Бачо Киро и др.). Работническият младежки съюз не пропуска да подкрепи и да участва в работническите борби, особено в голямата тютюноработническа стачка през 1937 г. РМС развива дейност и в такива рискови сектори като антивоенната пропаганда сред войниците. В това направление организацията дава немалко жертви, но едно име (благодарение на доклада на Георги Димитров пред VІІ конгрес на Комунистическия интернационал от 2 август 1935 г.) става символно и с международна известност, това на Александър Войков.
Александър Войков Манолов е роден през 1913 г. в село Кумарица (дн. квартал на гр. Нови Искър, Софийско). На 16-годишна възраст немотията го принуждава да започне работа като шивач в работилницата на ул. „Ломска“ 20 (дн. „Георги Вашингтон“). Тук той участва в ремсовата група „Гео Милев“. Дейността му го издига като младежки районен ръководител. Работи и сред ремсистите от близките села. През 1933 г. получава за задача да разшири антивоенната дейност в софийските казарми. Тук той е разкрит, арестуван и осъден на смърт. В негова защита се води продължителна кампания по страната, но присъдата не е отменена. В едно от писмата до близките си, малко преди да бъде екзекутиран, Александър Войков пише: „Животът е тежък и непоносим, а борбата – трудна и корава, но победата ще бъде велика и заслужена“. 21-годишният младеж е обесен на 25 юни 1935 г. в Софийския централен затвор. (Редом с Ал. Войков, Г. Димитров посочва в доклада си името на още един български младеж – Йордан Лютибродски. Той е роден през 1911 г. във Враца. Безработицата го принуждава да се пресели в София, където започва работа в текстилната фабрика „Фортуна“. Заради присъединяването му към една стачка и по обвинение за „участие в конспирация“ през 1929 г. той е осъден на 5 години строг тъмничен затвор. Освободен през 1931 г., той развива дейност в помощ на РМС и на забранените БКП и БКМС последователно във Враца, Русе и София. През октомври 1934 г. е арестуван повторно, но този път е осъден на смърт. Държавата му обещава свобода чрез разкаяние и отричане от досегашната си дейност. 23-годишният младеж обаче е категоричен: „По-добре физически мъртъв, но жив за своята класа и народ, отколкото жив политически мъртвец“. По цялата страна се организират протести в защита на Лютибродски, но въпреки това екзекуторите на Третото българско царство привеждат в изпълнение смъртната му присъда и го обесват на 9 май 1935 г. във Варненския затвор.)
РМС използва възможностите и на легалния младежки печат. В него особено място заема седмичният младежки вестник „Жар“, излизал през 1936 – 1937 г. под редакцията на ремсиста Емил Шекерджийски. Роден през 1912 г. в Дупница, след смъртта на баща му семейството се премества в София. Тук Шекерджийски учи в І-ва мъжка гимназия, където става член на РМС и редактира различни ученически вестници. След като завършва, той си изкарва хляба като строителен и каменоделски работник. Успява да запише право, но заради участието му в БОНСС и в различни студентски протести е изключен от Софийския университет. Впоследствие е изгонен и от Белградския университет. Завърнал се в София, той се превръща в един от основните дейци в агитационно-пропагандния отдел (т. нар. агитпроп) на РМС. Емил Шекерджийски загива като партизанин в сражение с полиция и жандармерия на 3 август 1944 г. край село Злогош (Кюстендилско).
Въпреки постигнатите успехи в условията на открита диктатура, изследователите на РМС отчитат определени субективни слабости и през този период от историята на организацията. Отново се обръща внимание, че е подценена дейността сред младежите фабрични работници. Недостатъчни са усилията за овладяването и усвояването на комунистическата марксистко-ленинска идеология. Подценяват се в определена степен крайните цели и задачи на РМС за сметка на текущите и актуални въпроси. Засиленото участие в масовите легални организации затруднява привличането на нови членове в самия РМС. Създава се несъответствие между нарасналото влияние на Работническия младежки съюз и неговото недобро организационно състояние. Но дори с тези сериозни слабости към началото на войната РМС вече наброява около 30 000 членове, много от които през последвалия период на въоръжена партизанска борба се налагат като ръководители на Съпротивата.
Участие на РМС в съпротивата срещу обвързването на България с нацистка Германия (1939 – 1944)
Този период от историята на РМС със сигурност е най-добре проученият и затова тук ще се постараем да маркираме само някои най-характерни моменти от позициите и произхождащите от тях практически изяви на организацията.
Към началото на Втората световна война се извършва сливането на БКМС и РМС в единна организация. Това се случва през 1938 г., когато се преценява, че няма нужда от две нелегални младежки организации, че по-правилно е в новите условия те да се обединят под името РМС, тъй като Работническият младежки съюз е по-масов, а и наказанията за разкрито участие в него са по-ниски, отколкото аналогичните за БКМС.
През първия период от войната РМС набляга преди всичко на разяснителната дейност и на организационното укрепване на собствените редици. Работническият младежки съюз полага значителни усилия за популяризиране предложението на Аркадий Соболев относно сключването на пакт за взаимна помощ между СССР и България. Ремсистите разпространяват множество печатни материали под формата на позиви и лозунги. Тяхното основно послание е, че пактът за взаимна помощ със СССР „ще донесе на трудещата се младеж и на народа мир, национално обединение и материално благополучие“. Противниците на пакта са заклеймени като предатели и врагове на „големите народни интереси“. Мащабите на т. нар. Соболева акция притесняват властта и свързаните с нея журналисти. Главният редактор на един от най-високотиражните вестници преди 1944 г. (в. „Утро“) – Стефан Танев, споделя в дневника си за проведен разговор (декември 1940 г.) с външния министър Иван Попов. От него става ясно, че в „Соболевата акция“ участват основно младежи (ученици) и че „червената вълна все повече и повече залива София и страната“.
Официалното присъединяване на Третото българско царство към нацистка Германия и фашистка Италия на 1 март 1941 г. и последвалото военно участие в окупацията на Югославия и Гърция е посрещнато от РМС с неодобрение. Организацията се противопоставя на насаждания великобългарски шовинизъм (зад който се крие поставянето в услуга на германските хитлеристи) и призовава за побратимяване с гръцкия и с югославските народи, и за съвместна борба за свобода и независимост.
Агресията на Германия срещу СССР на 22 юни 1941 г. води до радикализация в позициите и дейността на РМС. Паралелно с нелегалния „Младежки бюлетин“, редактиран от Елена Гаврилова и Лев Аврамов, организацията пристъпва към изписването на лозунги по стените: „Вън хитлеристките банди“, „Победа над хитлеристите“, „Да живее независима България“ и др. За такива прояви заловените ремсисти биват хвърляни в затвора. Разпространяват се и позиви, противопоставящи се на съюза на Третото българско царство с хитлеристка Германия: „Предателското правителство даде и продължава да дава всичко на германците, те се разпореждат господарски в страната ни. Ние вече не само че не сме свободен народ, но сме роби на Хитлер. Ние нямаме самостоятелна национална политика, нямаме свободно стопанство, нито самостоятелна национална индустрия, нито свобода и свой собствен български печат. Страната ни, народът ни, войската ни са превърнати в собственост на германските фашисти“. В друг позив се казва, че младите български патриоти са на кръстопът. „Кой път ще хванем, пътя на борбата и честната служба на народа ни, начертан от великия Ботев и Левски, или по пътя на гнусното предателство, пътя на попкръстевци, филовци, бранници… Ние ще бъдем честни и умни, и ще помним, че сме дъщери на своя народ, в сърцата на които все още гори любовта към всичко българско“.
Изпращат се анонимни заплашителни писма до кметове и полицейски началници с предупреждение да престанат да тормозят противниците на режима.
Ремсистите организират превода и разпространението на актуалните изказвания на съветския ръководител Йосиф Сталин.
Друго направление, в което се включва РМС, това са бойните групи, които действат в цялата страна. Сред извършените от тях акции се открояват взривяването на влакова композиция с бензин на Варненската гара, предназначена за германските нужди. Взривени са и две германски радиостанции, намиращи се край Варна. В София бойна ремсова група подпалва кожуси за германската армия на Източния фронт на стойност 3 млн. лв. Организира се ликвидирането на германски офицери и на свързани с тях български военни и полицаи. На 13 февруари 1943 г. ремсистите Виолета Якова и Иван Бураджиев застрелват ген. Христо Луков.
Слабо известен факт е, че партизанските отряди в България са съставени предимно от ремсисти – общо около 70 %. В много от формированията те заемат ръководни постове. Така например командир на Поповския партизански отряд е ремсистът Тодор Милчев Джамбазов, на Средногорския отряд „Георги Бенковски“ е Ралчо Сапунджиев, на Приморския народоосвободителен отряд „Васил Левски“ – Андрей Стойков (политкомисар е ремсистката Жечка Карамфилова), на Ботевградския отряд – Стефан Халачев и др.
Заради участието си в съпротивителното движение дейците на РМС са подложени на репресии. Над 4000 ремсисти преминават през полицейските участъци и затворите. Други 15 000 са изпратени в концлагерите на Третото българско царство. Повече от 3000 загиват заради своите убеждения – със или без съд и присъда. 19-годишният средногорски партизанин Йордан Томов е изгорен жив от служители на Третото българско царство. Заловените партизани от Чирпанско – ремсистите Гита и Георги са брат и сестра. Полицаите режат късове месо от единия и ги пъхат в устата на другия, гаврят се със сестрата пред лицето на нейния брат. В много от тези случаи са запазени предсмъртните думи на умиращите младежи. Така, преди да бъде разстрелян, ученикът-ремсист Ив. Кравиралчев успява да каже на своите екзекутори: „Вие ме убивате, но и вашите глави скоро ще висят тук. Народ, който даде Левски, Ботев и Димитров, ще победи“.
Не на последно място, следва да се споменат и няколко примера за ръководителите на РМС през този период. Тук ще се спрем на две имена (от многото) – Йорданка Чанкова и Лиляна Димитрова.
Йорданка Чанкова е родена през 1911 г. в село Еникьой (Ксантийско). През 1919 г. семейството й е едно от хилядите, което е принудено да напусне родния си край поради претърпяната втора национална катастрофа. Подобно на своите родители Йорданка Чанкова изкарва прехраната си като тютюноработничка в Пловдив. На 18 години вече е в местното ръководство на РМС. Впоследствие е изпратена за революционна подготовка в московската Ленинска партийна школа (1934 – 1936 г.). Скоро след завръщането си в България Йорданка Чанкова излежава 2-годишна присъда в Софийския централен затвор (1937 – 1939 г.). След освобождаването си става един от ръководителите на РМС. През лятото на 1941 г. властта отново я арестува на общо основание и я изпраща в концлагера „Св. Никола“ край Асеновград. Йорданка Чанкова избягва оттам през лятото на 1942 г. Включва се в партизанското движение. След битката при село Батулия е тежко ранена и заловена. Без съд и присъда, тя е разстреляна на 1 юни 1944 г. край село Елешница (Софийско).
Лиляна Димитрова е родена през 1918 г. в Цариград (баща й е работил в българската болница в града). През 1921 г. семейството й се премества в София. Като студент в Юридическия факултет на Софийския университет Лиляна Димитрова се включва в БОНСС и става един от неговите ръководители. Поради липса на средства е принудена да прекъсне следването си. Става текстилна работничка и продължава дейността си вече като член на РМС. Пише дописки за живота на младите работници. Заради участие в стачка е интернирана в село Студенец (Разградско). След завръщането си в София става ремсов ръководител в кв. „Коньовица“, а скоро и в цялата столица. Отново е заловена от полицията и изпратена в концлагера „Св. Никола“, откъдето избягва заедно с Йорданка Чанкова и Мара Петлякова. Завръща се в София и ръководи дейността на РМС в Ючбунарски и в Подуянски район. От януари 1944 г. се прехвърля в Пловдивската ремсова организация. Загива на 27 юни 1944 г. след 12-часово сражение с полицията.
РМС след 9 септември 1944 г. Създаване на Съюза на народната младеж
Работническият младежки съюз взима участие в революционните промени през септември 1944 г. Само за половин година (до март 1945 г., когато провежда първата си легална национална конференция) РМС нараства от 20 000 на 420 000 души. Организацията използва влиянието си сред младежта, за да подпомогне процеса на преход от капитализъм към социализъм. Ключова дума през тези години е доброволчеството:
-повече от 40 000 ремсисти заминават на фронта като доброволци, за да участват в заключителния етап от Втората световна война – в разгрома на нацистка Германия;
-по инициатива на РМС-Русе възниква доброволното движение на трудово-културните бригади от града в помощ на българското село;
-през 1946-1947 и сл. години се развива (отново по инициатива на РМС и отново на доброволна основа) многохилядно младежко бригадирско движение. Повече от 250 000 души участват в работата на 5 национални, 93 околийски и 2157 местни строителни обекта – Димитровград, жп линията Ловеч-Троян, язовир „Георги Димитров“ и др.
На базата на постигнатите успехи в първите години след 9 септември РМС инициира (21 декември 1947 г.) обединение на всички сродни на него организации на социалисти, земеделци и др. в единен младежки съюз – Съюз на народната младеж (СНМ). Под различни имена тази единна масова младежка организация ще продължи съществуването си през целия период на социализма. В нейната основа стоят ремсистите, които постигат главната цел на своето съществуване от момента, когато се създава РМС, а именно – масово обединение на българската младеж на антикапиталистическа и просоциалистическа основа.
(Междувременно и този нов етап от развитието на революционното младежко движение е ознаменуван с появата на нов футболен клуб. На 5 май 1948 г. по инициатива на бивши ремсисти и настоящи офицери от Българската народна армия (Иван Мирски, Емил Манов и др.) се създава ЦСКА – най-успешният футболен (и въобще спортен) български отбор. Неговите първи играчи (начело със Стефан Божков, Манол Манолов и Димитър Миланов) също са членове на РМС/СНМ. След тях вървят и първите привърженици (млади работници, войници, ученици) от бедняшките квартали на София, основно от „Коньовица“ и „Хаджи Димитър“. „Ние идвахме от нищетата“ – разказва в спомените си първият капитан на ЦСКА – Нако Чакмаков. Това важи за социалния произход както на ръководителите и играчите, така и на привържениците на армейския спортен клуб. Историята на тази червена спортна общност се слива с разцвета и (за съжаление) с упадъка на нашата страна през последните 70 години. Но това е тема на други изследвания. Тук е важно само да се отбележи, че подобно на историята на възникването на „Славия“ през 1913 г. и на „Локомотив“ през 1929 г., появата на ЦСКА също не е случайна, а закономерна и свързана с историята на революционното младежко движение в България.)
РМС е навсякъде около нас
В заключение, бих искал да отделя малко внимание и на моите лични (косвени) връзки с историята на РМС. Да покажа как тя, случайно или не, присъства в нашето ежедневие, макар и 70 години по-късно. Опитвайки се да изуча историята на мястото, в което живея и на моя род, без да ги търся целенасочено, достигнах до няколко интересни факти, споделянето на които ще използвам като опит за заключение на моите бележки по историята на РМС.
Първи интересен факт: оказа се, че улицата на която се намира моят блок в кв. „Стрелбище“, е кръстена на един от създателите на РМС – Начо Иванов (за него вече стана дума по-горе в текста). Като по чудо тя все още не е преименувана.
Втори интересен факт: улицата, по която ми се налага да минавам почти всеки ден (ул. „Богатица“ в съседния на моя кв. „Лозенец“) е също свързана с историята на РМС. На пресечката й с ул. „Д. Хаджикоцев“, малко преди да достигне до бул. „Арсеналски“ (в близост до входа на Южния парк) и до днес се виждат останки от паметник. Обърнаха ми внимание на този разрушен паметник и аз се заех да проуча неговата история. Оказа се, че това е лобното място на ръководителя на Лозенския районен комитет на РМС – Йордан Стоянов. На 12 май 1943 г. 21-годишният младеж попада на полицейска засада. Следва престрелка, която завършва със смъртта на Йордан Стоянов. По времето на социализма ул. „Богатица“ е кръстена на негово име. Днес обаче явно не е удобно да се напомня, че по столичните улици на Третото българско царство са загивали младежи заради политическите си убеждения, поради което името и паметникът на Йордан Стоянов (а и на много други като него) са унищожени и заличени.
Трети интересен факт: къщата, в която се помещава едно от малкото самоорганизирани места в София за синдикална, спортна и културно-просветна дейност – Кооперация „Взаимопомощ“ (в създаването, поддържането и развитието на която има определен принос и авторът на настоящата статия), се оказва, че също има връзка с историята на РМС. В същата стара сграда през 1941 – 1942 г. се е намирала „една от най-сигурните бази“ за съхраняване и разпространяване на напечатаните от РМС нелегални материали.
Накрая, няколко думи и за родовата история. Един от спомените, предавани от поколение на поколение в моя род за „онова време“ (времето на Третото българско царство и на съпротивата на РМС срещу него), е свързан със съученичката на баба ми от Троянската гимназия – ремсистката Тотка Съева. 20-годишното момиче от троянското село Старо село загива като партизанка на 12 март 1944 г. Според спомените на моята баба трупът на мъртвата и полугола партизанка е бил изложен на централния площад в Троян и властта е карала нейните съученици да минават под строй пред мъртвото й тяло и да плюят по него…
Личните истории, свързани с РМС, може би биха накарали някого да възкликне: „Колко е малък светът!“. Бих отговорил, че не светът е малък, а (тук ще дам за пръв път и своя лична оценка) РМС е бил голяма организация. И в прекия, и в преносния смисъл. Ремсистите са жертвали себе си, убедени, че го правят в името на един по-добър живот за своя народ, на един по-добър свят за цялото човечество. Поругването на техните паметници (много от които са на лобните им места) поради извършени впоследствие (мними или действителни) прегрешения при управлението на Тодор Живков, е също толкова ирационално, колкото да бъдат поругавани паметници на български хайдути, революционери и опълченци от борбата срещу османското иго заради претърпените впоследствие по времето на Третото българско царство две национални катастрофи. Нека дори да не споделяме техните убеждения, да уважаваме паметта на загиналите младежи-ремсисти и не позволяваме на злобата и нихилизма да унищожат малкото останало от националното достойнство на нашия народ и неговата история.
Б-23
Използвана литература:
Атанасов, Георги. Феноменът ЦСКА. 70 години легенда. София, 2018.
Бойният път на партизанския отряд „Христо Кърпачев“. София, 1975.
Борческият път на народната младеж. Материали към историята на младежкото движение в България. София, 1952.
В огъня на борбата 1923 – 1944. На падналите в борбата против капитализма и фашизма от Врачански окръг. София, 1967.
Декларация, устав и резолюции на Работническия младежки съюз в България. София, 1928.
Димитров, Георги. Борбата за единен фронт против фашизма и войната. София, 1949.
За свободата 1923 – 1945. Загинали антифашисти от София. София, 1977.
История на младежкото революционно движение в България. София, 1987.
Макдермот, Мерсия. Ален мак самотен. Биография на Димитър Благоев. София, 2018.
Мирски, Иван. Белези по сърцето. София, 1983.
Начо Иванов. Жизнен път, статии, документи, спомени. София, 1975.
Несломим отряд. История на Кирковската районна партийна организация. София, 1979.
Пролетарският район. История на Коларовската районна организация на БКП-София. София, 1980.
СРСДМ, БКМС и РМС в резолюции и решения на конгресите и конференциите 1912 – 1947. София, 1961.
Танев, Стефан. Дневник. София, 2005.
Те вечно ще живеят. В борба за тържеството на комунистическите идеи в Кюстендилски окръг. София, 1972.
Тончев, Йордан. За свобода и хляб. Участието на РМС във въоръжената борба – 1941 – 1944 г. София, 1982.
Тончев, Йордан. Създаването на РМС и първите му борби против фашизма – 1925 – 1934. София, 1969.
Футболни върхове. 40 години ЦСКА „Септемврийско знаме“. София, 1988.
