Доклад на Людмил Костадинов, изнесен на конференцията „Пропастта между народа и елита – 100 години след Септемврийското въстание“, организирана от движение “23 септември на 16 септември в София.
Важна причина за поражението на Септемврийското народно въстание от 1923 година беше, че въстаниците не успяха да привлекат на своя страна болшинството на армията, която послужи като главно оръдие на реакционните сили за потушаване на въстанието. Как това стана възможно въпреки, че личния състав на нашата армия, в това число командирите на всички нива, произхождаха от широките народни маси.
За характера на нашата армия след освобождението Тодор Павлов казва в една своя беседа през 1945: „Нашата армия се роди като народна армия(нашето опълчение и борците за национално освобождение се вляха в нашата армия и създадоха нейния гръбнак). Нашата армия при Сливница, когато целия народ се вдигна да защитава обединението, се оформи като една действително народна национална армия. Ние нямаме графове, фонове, князе, юнкери и аристокрация. Огромното болшинство от нашите офицери са синове на бедни и средни селяни, дребни търговци и чиновници защото големите търговци, индустриалци и банкери не пращат синовете си във военното училище. Нашата армия по своя състав произхожда от широките народни маси“.
За съжаление през следващите десетилетия след освобождението армията беше постепенно превърната в инструмент в ръцете на династията на Кобургите и реакционното военнополитическо ръководство, които не служеха на нашия народ, а на чужди интерси. Този характер на нашата държава и армия се предопределяха от господството на чуждия капитал на водещите империалистически държави и техните български посредници в периода след освобождението. Затова и съдбата на България беше свързана с войната за световно господство на немския империализъм и тя беше превърната в сателит на кайзерова Германия. Когато Германия претърпя поражение България последва нейната съдба и претърпя страшна национална катастрофа. Трябва да се подчертае, че от Междусъюзническата война 1913 и до края на Първата световна война, през 1918 година, българското военно командване не можа да реши нито един от главните въпроси на стратегията по подготовката и воденето на война. Българската военна стратегия от този период се отличаваше с неправилен избор изобщо за участие във война, след това грешен избор на съюзници, надценяване на собствените сили и подценяване на противника. Икономическата слабост и изостаналост на страната, в това число практически пълната липса на съвременна металургия, химия и машиностроене както и примитивното ръчно земеделие, създаваха непреодолими трудности в снабдяването на действащата армия с необходимото оръжие, боеприпаси, транспорт и други материали за които се разчиташе изцяло на внос. Символ на пълния провал на военната стратегия на царското командване в края на Първата световна война беше стихийното войнишко въстание последвало поражението и разпада на Действащата армия през септември 1918. Династията и военното командване, вместо да поемат своята отговорност за катастрофата се опитаха да я прехвърлят върху народа и неговите масови партии – БЗНС и БКП. Нещо повече, те се поставиха в услуга на победителите във войната само за да се задържат на власт и да избегнат справедливия народен съд. Така се стигна до преврата на 9 юни 1923 година, един от най-страшните и трагични моменти в историята на българското офицерство и на българската армия въобще. Много по-страшен от катастрофата на фронта. Те вдигнаха ръка срещу собствения народ. Тези престъпници и национални предатели не само докараха на страната загубена война и национална катастрофа, но започнаха война срещу собствения народ. За съжаление намериха се български офицери, които по различни мотиви, приеха да служат на народните врагове като се покриха с позор и народно презрение. За съжаление през предшестващия преврата период на управлението на БЗНС беше пропусната възможността да се очисти нашата армия от тези които я сблъскаха с народа, да бъде възстановено единството на народ и армия и тя да тръгне по пътя по който вървеше в първите години след освобождението и беше станала любимо дете на нашия народ. Условията за това бяха много благоприятни, особено през 1922-1923. В страната двете големи народни партии БЗНС и БКП имаха огромно политическо превъзходство над силите на реакцията и правителството дълго време беше изцяло в ръцете на Земеделския съюз. Големи и положителни промени настъпиха и в международната обстановка по това време. Чуждата военна интервенция срещу Съветска Русия се провали и съветското правителство се запази. Това беше единственото правителство на голяма независима държава, което не признаваше несправедливите мирни договори наложени от победителите на победените след края на Първата световна война, в това число Ньойския мирен договор. Съветското правителство помагаше на тези които се бореха срещу тези договори. В съседна Турция, с военната и материална помощ на съветската власт, беше отхвърлен Севърския мирен договор и беше създадена република.
За съжаление в България, поради допуснати много сериозни грешки от БЗНС и БКП, този шанс, да се очисти армията, да се избегне гражданската война и диктатурата на рекацията и да се отхвърли Ньойския договор, беше пропуснат. Сред тези грешки главните бяха:
– армията беше оставена изцяло под контрола на най-реакционните елементи, като бяха уволнени или напуснаха прогресивни офицери, а на служба останаха непоправими реакционери и виновниците за националната катастрофа;
– не бяха направени усилия за въоръжаване дори на партийните отряди на Земеделския съюз. Дори оръжието на Оранжевата гвардия беше събрано и отнето точно в дните преди преврата. Превратът завари народните маси в градове и села без оръжие;
– двете партии не обръщаха сериозно внимание на пропагандата и на създаване на свои организации в армията за разлика от реакцията;
– земеделското правителство допусна такъв мащабен военен заговор да остане неразкрит;
– не беше създаден единен фронт срещу реакцията на земеделци и комунисти, като се стигна до абсурдния „неутралитет“ на компартията в първите дни след преврата;
– не бяха установени дипломатически, икономически и военни връзки със съветското правителство.
След като през юни, веднага след преврата, беше пропуснат най-удобния момент за смазване на реакцията още в зародиш, през юли-август 1923 терора на новите власти принуди комунистите да се готвят за въоръжена борба дори и при най-неизгодни условия за да спасят своите кадри и организации. Комунистите предложиха единен фронт на земеделци, радикали, социалдемократи и македонската организация за да се обединят всички народни и патриотични сили срещу реакцията. За съжаление беше получен отказ от всички с изключение на земеделците.
Септемврийското въстание започна преждевременно и неподготвено. Както писа Васил Коларов: „ЦК никога не би обявил въстание ако не беше безобразната и нагла провокация на превратаджийското правителство на 12 септември 1923. Полицията зае всички помещения на партията, спря всички нейни вестници и арестува над 2000 души кадри на партията и би арестувала всички ако те не бяха успели да се укрият. Така се стигна до стихийно избухване на въстанието в Пазарджишко и Старозагорско, а на 20 септември беше взето решение и на ЦК, че въпреки недостатъчната подготовка въстанието трябва да започне. По думите на Коларов, ако не беше взето това решение, жертвите нямаше да бъдат по-малки, тъй като въстанието позволи на стотици най-активни дейци на партията да се спасят, да емигрират и да продължат борбата. Но дори и при тези условия въстанието имаше шансове за победа, ако беше обхванало едновременно и по-голяма част от страната. Не беше използвана и възможността за партизански действия както това стана по-късно през периода 1941-44. Това би било подходяща тактика за страна с планински релеф в която имаше вековни традиции в това отношение. Разчиташе се само на настъпление с големи сили за превземане на градове, казарми гари и т.н., което беше донесло успеха в Русия, но там болшевиките успяха да спечелят на своя страна голямата част от руската армия и флот. У нас слабо въоръжените въстаници атакуваха, често с брадви и сопи, въоръжени до зъби с артилерия и картечници правителствени сили. Коларов признава, че работата сред армията е била недостатъчна: “Войнишката маса в огромното си мнозинство се състоеше от селяни и работници. … Те бяха готови да поддържат въстанието, да минат на негова страна, но затова беше необходим похват, съответното отношение, умение на комунистите да се сближат с войниците, да направят възможно тяхното откъсване от военната дисциплина и прехода им към въстанието“.
Въпреки всички грешки и недостатъци в тези септемврийски дни се появи отново въоръжена сила която по своите цели беше нова народна армия. В резултат на въоръжените боеве към вечерта на 23 септември 1923 въстаниците успяха да освободят Берковска, Ломска и Фердинандска околия в това число околийския център град Фердинанд. Частично бяха освободени Оряховска, Белослатинска и Врачанска околия. В техни ръце попаднаха около 2000 пушки, 5 картечници и едно артилерийско оръдие. Това беше цялото въоръжение с което разполагаше тогава народната армия. На следващия ден главните сили на въстаниците разгромиха и плениха една правителствена дружина на гара Бойчиновци като взеха трофеи още 400 пушки, 6 картечници, 2 оръдия и няколко вагона боеприпаси. Същия ден беше освободен с бой и околийския център град Берковица. Това показва, че е имало реални шансове за успех, но не въстанаха София, Пловдив, Плевен, Русе, Шумен, Варна, Бургас – най-големите работнически центрове. В неравен бой въстаниците бяха разбити към 28-29 септември.
Поражението на въстанието обаче беше само началото на борбата. Нашият народ не успя да се разправи с фашизма и реакцията още през 1923.
Следващият етап в през които премина изграждането на народната армия започна след като монархофашисткия режим закономерно извърши поредната си и този път фатална стратегическа грешка като вкара страната ни във Втората световна война на страната на хитлеристка Германия. Създадена беше Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА), която заедно с преминалите на нейна страна части на царската армия, успя да отстрани антинародната власт на 9 септември 1944. България беше спасена от нова национална катастрофа. Българската армия, очистена от реакционните офицери и с ново командване участва в разгрома на хитлеризма. Процесът на формиране на новата Българска народна армия(БНА) продължи след войната и завърши към началото на 50-те години на 20 век. Към септември 1953 година, когато 23 септември стана официален празник на армията, може да се каже, че българския народ вече имаше своята нова народна армия, с ново командване, с нова техника, с нови методи за водене на бойни действия. Най-важното качество на тази армия, за да носи тя с гордост името народна, бяха нейните цели. Главната цел беше да служи вярно на своя народ като възпира потенциалните външни агресори и защитава териториалната неприкосновеност на страната и мира в региона. Стратегическите решения за изпълнението на тази задача, в това число участието във военни съюзи, бяха правилни. Затова БНА блестящо изпълни тази своя главна задача. Много успешно беше и участието на армията в икономическото развитие на страната. И още нещо – народната армия никога не можеше и никога не вдигна ръка срещу своя народ.
През изминалите над 30 години, след реставрацията на капитализма, у нас отново се установи господството на чуждия капитал и неговите български посредници. Страната ни отново, както в началото на 20 век, е васал на най-мощната и агресивна империалистическа държава която не крие амбициите си за световна хегемония. По указание отвън започна процес на разграждане и ликвидация на народната армия. Наборната армия беше заменена с професионална. Мирновременният състав на армията беше намален близо 10 пъти, а 90 % от бойната техника беше унищожена. Ликвидирани бяха мобилизационните способности наследени от народната армия. Последствията за нашата армия надминаха дори последствията от Ньойския диктат от 1919 година. Това означава, че България е третирана, от новия ни „велик“ съюзник, като победена държава на която не може да се разчита и която трябва да бъде разоръжавана. Промени се идеологическото възпитание на личния състав, който е готвен за окупационни мисии далеч от пределите на страната. За съжаление очевидно отново расте опасността от въвличане на страната във война като сателит на поредния претендент за световно господство и от нова национална катастрофа.
