Христо Смирненски – “Трудът”

– Аз съм цар на живота! И преди да се всели духовния живот у човека, аз живеех. И нямаше – и няма предели моето велико царство, което наричат битие.

Аз съм непобедимият цар, и днес, и в миналото; властителят съм аз.

И винаги моя стремеж беше – да побеждавам под моя скиптър все нови царства.

Но днес седя аз прикован на скалата – гледам живота в моите придобития.

И вслушвам се и чувам глухия ропот на гнева и разплатата, които се надигат…И виждам ледените талази на житейския океан.

Разрастват се те в буря – в стихийни вълни, заливат с огнен мъстителен пламък „железата”, що ме обхващат! И борба на живот и смърт захваща, в морето житейско за моя престол.

Седя аз на този престол и милиони роби се гърчат край мене, но не могат да ме освободят, за да им дам щастие – да им даря живот…

Аз царувам по всички кътища на земята. И в океана на времената, в своите походи аз разтърсвах най-мощните владетели и техните царства!…

Захвърлих аз и „Бога” в своите крака!… И всички кумири, нему що служеха, запращах в лоното на забвението, защото няма власт по-силна от моята! Няма по-необходима мощ от моята, с която отхраням света.

Само аз извърших всичко до сега сторено!… Разрязах с огнения меч на мисълта безкрайните океани и съединих моите царства с хиляди кораби…

Аз пробих хълмове и балкани със своите стрели и свързах равнини и долини с огнени колесници – с милиони тренове!

Аз освободих богът на светлината от ноктите на небесните молнии! – Осветлих земята с хиляди потоци светлина и я кръстосах с милиарди жици, за да съобщавам волята си по цялата земя само в един миг…

Аз отнех ангелските криле от божиите плещи и ги прикачих на обгорелите си мишци, за да летя над планини и морета по цялата земя…

Аз прокопах земята до огнената й среда – до сърцето чак – и рових нейния пламък на черни парчета и го разпратих по всички кътища на земята, за да стопля страдащите от студ!

С огнени колесници аз поря плещите на майката земя и създавам храната, необходима за моите синове.

Аз подчиних всичко, което е мислимо да отстоява срещу ми!… И майката природа, немощна и бледна, пъшка под моите смъртни удари… И моя син единствен, наречен живот, пред мене се прекланя.

… Но ето, след всичките мои борби и походи далечни, яви се пред мене най-младата ми рожба и в ужас извика:

– Властителю, Вседържателю, в опасност е твоето царство и твоя престол!

И, сепнат, видях аз, че съм прикован над скалата, в безбрежния житейски океан, а край мене ехидно се кикоти и надсмива Сатанаил – капитала!

И видях как в скръб се потопи целия живот!… Слънчевите лъчи бяха престанали да стоплят този живот и той посърна…

Но аз, който съм водил толкова хилядолетни борби, трябва ли да бъда победен ? Нима трябва да позволя на изчадия да ме умъртвят?

Не! Стократно „не” обхвана мисълта ми и на моя зов се притече най-младата ми щерка, която зъзнеше в отчаяние по целия свят.

И тя, моята най-скъпа рожба, бе пламенно-бледна като пролетна роза, напоена с любов и младост.

И когато тя – моята най-чиста и млада дъщеря, премина през задръстения път на житието, носеща пламтящия факел на свободата, аз виждах как всичко старо й се прикланяше и подчиняваше.

С десницата си тя разтърси света… И залюляха се хиляди палати и капитала в тях… И пред смелия замах на дъщерята – пролетарка се сгромолясаха долу – в разрухата на мрака и смъртта.

А всред трясъка и грохота и гърма останах аз единствен неподвижен!… Всред този страх и гняв и буря, само аз единствен можах да дам сили на моята девойка – пролетарската класа – сили и средства за нейния живот и този на нейното светло, сияйно бъдеще…

Да! – само аз! Аз! Аз – непобедимия… Аз – царя на живота!… – Аз – Трудът!

1922 г.

Сподели