Собствеността и революцията

­Автор: И. Златев, Движение “23 септември”

С о б с т в е н о с т т а

Без изясняване на категорията “собственост” е невъзможно да бъдат разбрани нито съществуващите социални реалности, нито закономерностите, тенденциите и основните изисквания на общественото развитие. Тъй като категорията собственост възниква най-напред  в рамките на правото, нека да започнем нейното разглеждането от юридическа гледна точка.

А. Юридически аспект на собствеността

  1. Собствеността като право

От римско време идва традицията собствеността да се разглежда като “право на употреба и злоупотреба” (jus utendi et abutendi) относно даден предмет. Носителят на това вещно право се явява субект на собствеността, а предметът е обект на собственост.

Обект на собствеността може да бъде всеки материален или идеален (интелектуална собственост) предмет, който отговаря на следните две изисквания: първо, служи (или може да служи) като средство за решаване на някакви проблеми на човешката жизнедейност, и второ, предмет, върху чието използуване могат да бъдат установени права и забрани.

Субект на собствненост може да бъде отделен човек (физическо лице) или група хора (юридическо лице). Например, в семейното право жилището, придобито по време на брака, се смята за обща собственост на двамата съпрузи. Едно акционерно дружество или една кооперация също така е колективен собственик на определено имущество – сред членовете на акционерното дружество правата за разпореждане с обекта на собственост се разпределят в съответствие с броя на притежаваните акции, а в кооперацията, всички съ-кооператори, независимо от броя на дяловите  им вноски, имат равни права при решаване на основните въпроси. Дори човечеството като цяло може да бъде колективен субект на собственост. Съгласно документите на ООН, световният океан, Антарктида и нейните богатства, околоземното космическо пространство, са обща собственост на цялото човечество.

Да бъде собственик означава, че даденото лице има юридически признатото право да употребява съответния обект на собственост така, както намери за добре, съобразно интересите* на своята жизнедейност.

Но казаното не изчерпва същността на едно толкова сложно и многолико обществено явление, каквото е собствеността. Правата на отделните субекти не възникват и не виреят в изолирани светове, а се разпростират върху обекти от една и съща социална действителност. И след като самите обекти се намират във физическо, биологическо, екологическо, технологическо  и пр. взаимодействие по между си, то и правата върху тях не могат да съществуват по друг начин освен в рамките на една необходима (не-случайна) взаимосвързаност по между си: те взаимно се ограничават, взаимно се допълват и дори взаимно се обуславят.

Това изисква собствеността да бъде разглеждана като обществено отношение.

  1. Собствеността като обществено отношение.

Благодарение на своите права върху предмета, собственикът е в състояние да встъпва в разнообразни отношения с други лица по повод на този предмет. Собственикът може да го продаде, да го подари, да го даде под наем и т.н.

В редица случаи, предметите, принадлежащи на различни собственици, съставляват функционално неделимо единство – намират се в отношение на допълнителност – и не могат да съществуват като обекти на собственост извън рамките на свързаността си с допълващите предмети. А това означава, че собствениците им, за да придобият и реализират своите собственически права, трябва по необходимост да се намират в определено взаимодействие по между си.

Ще илюстрирам последното с един пример. Ако вие сте собственик (субект на собственост) на един луксозен и мощен автомобил, според латинската дефиниция вие можете да го използувате така, както ви харесва. Но в действителност вие изобщо не ще можете да го използувате по предназначение, ако не съществуват шосета (или бензиностанции, рафинерии, петролни кладенци, танкери и пр). Наистина, шосета съществуват, но те са собственост на други юридически лица. Поради това вие можете да използувате своя автомобил само при положение, че плащате пътна такса. С други думи, за да реализирате “свещените” си права, вие трябва да изпълните  условия, поставени от собствениците на шосейната мрежа (собственици на допълващия предмет). Освен това пътищата са построени, но не само заради вас, а и заради другите притежатели на автомобили.  Вие съвместно с тях използувате пътищата и поради тази причина трябва да ограничите правата си за употреба на собствения автомобил единствено до позволеното от правилника за движение – да давате предимство на някои кръстовища, да спазвате дистанция, да не превишавате позволената скорост в определени участъци и т.н. Т.е. вие сте задължен да се подчините на определено разпределение на правата с другите участници в движението… Следователно, въпреки че имате право на употреба и злоупотреба върху своя автомобил, вашето право е фактически и юридически доста ограничено. Излиза, че за да се ползувате от собственическите си права върху своя автомобил, вие трябва да влезете в договорни отношения (споразумение) с други лица – собственици на шосетата, собственици на  МПС и т.н. Ако по някаква причина не влезете в такива отношения, няма да реализирате собственическите си права върху автомобила. А в случай че споразумение е изобщо невъзможно, вие, най-вероятно, няма да поискате да придобиете собственост върху (неизползваем) автомобил, защото това ще означава да изразходвате в разрез с интересите си собствени средства за ненужна вещ.

Друга красноречива илюстрация за обществената природа на собственическите права са данъците, с които се облага  както печалбата на капиталиста, така и заплатата на работника. Въпреки че печалбата и заплатата са свещена и неприкосновена собственост на своите притежатели, въпреки че последните имат уж пълни права, дори правото на употреба и злоупотреба, върху своя доход, все пак се оказва, че и друг юридически субект – държавата (а също и общината) – има извесни права върху този обект на собственост. При това без да бъдат удовлетворени изискванията на този “непредвиден” правопритежател не може да възникне правото на собственост върху личния доход, защото за неплатени данъци, както е известно, се попада зад решетките.

Освен това, разбира се, определени обществени отношения по повод на предмета съществуват и между неговите съ-собственици.

Всички тези обществените отношения – между собственици и не-собственици, между съ-собственици, между собственици на различни предмети и т.н., – възникващи във връзка с правата върху обектите на собственост, – са вътрешно присъщ момент от съдържанието на понятието “собственост” (наред с правото за употреба в свой интерес). Нещо повече, извън рамките на отношенията между хората по повод на благата изобщо не може  да се говори за собственост. Един самотен дивак на пуст остров в океана не е собственик  – той присвоява продуктите на природата непосредствено, без посредничеството на специални права и правила. Едва когато се появят и други хора, между тях възникват отношения по повод на един или друг предмет и,  доброволно или насилствено** , се установяват правила за неговото използуване. И едва тогава можем да кажем, че даден човек придобива и разполага със собственически права, че друг човек не притежава такива права или че те принадлежат на групата като цяло. Следователно онова, което наричаме собственост, съществува само във и чрез взаимодействието между хората по повод на предметите.

Както самотният дивак с помощта на известни усилия присвоява достъпните продукти на природата и по този начин живее, така и членовете на обществото присвояват, т.е. включват в протичането на своя жизнен процес, определени средства, необходими за съществуването им. Храната, с която се храним, цигарите, които пушим, домовете, в които живеем, машините, на които се трудим, книгите, които четем, самолетите и колите, с които пътуваме – всички тези блага са част от нашия жизнен процес, чрез тях извършваме действията, които съставляват нашия живот. Разликата между присвояването на самотния дивак и нашето не е само в “технологията”, не е само в това, че нашите усилия са по-различни от неговите и изискват много, много по-високо развитие на специфично човешките способности.*** Разликата е също и в това, че в обществото присвояването се извършва посредством определени отношения между индивидите. За да се настаним в жилище, трябва да встъпим в наемни отношения с неговия собственик; за да работим на машините, трябва да встъпим в трудови отношения със собственика на завода (работодателя); за да придобием продукти от супермаркета, трябва да встъпим в разменни отношения с техния собственик; за да използуваме електричеството за осветление, трябва да сме абонати на Електрическата компания и т.н…

Така че почти всичко, каквото човек прави през живота си, предполага наличието на едни или други предмети, без които то не може да бъде извършено. А за създаването и набавянето на тези предмети възниква цяла каскада (или цяла вселена) от отношения с други хора. И именно необходимостта от регулация на тези отношения е довела до появата на правото. От своя страна правото, за да изпълни регулативната си функция, формира понятието собственост.

С други думи фактът, че едно лице е собственик на даден предмет, означава, че това лице се намира в  определено отношение с другите хора и че в рамките на това именно отношение той, като  собственик, има юридически регламентираното право да се разпорежда с предмета “както намери за добре”. Но думите “както намери за добре” важат не изобщо, а само “в рамките на това именно отношение”, в което лицето придобива и реализира собственическите си права, и в което тези права са може би ограничени от правата, волята, интересите и дори диктата на другите участници.

Следователно, собствеността е определено отношение между хората по повод на благата и за това, преди да преминем нататък, трябва да уточним, що е отношение?

Най-общо, отношението се определя като конкретния начин на взаимодействие между елементите на системата (в случая – между членовете на обществото). Когато говорим, че собствеността е обществено отношение, имаме предвид, че тя е конкретният начин (или формата) на протичане на онова взаимодействие между хората, чрез което те създават и присвояват**** средствата за своя живот. В хода на това взаимодействие отделните индивиди и групи придобиват и реализират правата, които ги определят като собственици, съсобственици, несобственици, наематели, роби и т.н.

Оттук следва, че собствеността трябва да се разбира като конкретната обществена***** форма, в която се извършва присвояването на благата от хората.

  1. Определение

Но “собственост” е родово понятие. То включва, като свои видове или подвидове, всички форми и разновидности на собственост – частна, кооперативна, общинска, държавна, общонародна и т.н. Ето защо, за постигане на изчерпателна дефиниция  необходимо е да се посочи съществено-общото, което е присъщо на всички разновидности на собствеността (което се явява техен общ и съществен отличителен белег) и което, на второ място, е критерий за разграничаването им.

От казаното по-горе става ясно, че във всички случаи, когато говорим за собственост, е на лице някакво разпределение  на правата за разпореждане с предмети, които могат да бъдат използувани за целите на човешката жизнедейност. В зависимост от разпределението на тези права членовете на обществото се оказват собственици – еднолични собственици, съ-собственици, собственици на идеални части, – или пък се явяват не-собственици.И заедно с това придобиват различни (или еднакви) възможности за използуване на дадения обект съобразно своите интереси и потребности.

Но никакво разпределение на права не е възможно между изолирани индивиди. Във всички случаи то предполага наличието на една първоначалнна, основополагаща връзка между хората, връзка, която се оформя и реализира чрез това разпределение. А, както вече отбелязахме, именно общественото отношение по повод на благата се реализира чрез разпределяне на правата за употреба.

Въз основа на тези съображения трябва да се приеме, че разпределението на правата върху предметите е израз на всички посочени по-горе същностни моменти от съдържанието на понятието “собственост” и следователно собствеността е конкретно разпределение на правата за разпореждане с източниците и средствата за живот.

Така дефинирана, категорията “собственост” включва в себе си (и същевременно разграничава едно от друго) всички възможни разпределения на правата между  участниците в стопанското  взаимодействие. По същността си разновидностите на собствеността – форми и видове собственост – представляват именно такива разпределения на правата. На тази основа различаваме: – частна собственост, при която едно лице притежава правата за разпореждане с отделна част от съвкупното обществено богатство; – обществена собственост, характеризираща се с равноправие на всички граждани по отношение на определени средства; – акционерна собственост, при която всеки участник е собственик на идеална част от общото имущество и при взимане на решения участвува според големината на тази идеална част; – робовладелската собственост, където робът не разполага с права нито върху средствата за производство, нито върху собствената си работна сила и т.н., и т.н…

С обособяване  на категорията “собственост” е станало възможно да се утвърждава, да се налага, да се превръща в закон, онова разпределение на правата спрямо предметите (т.е. онзи начин на присвояване на благата), което, при конкретните материални условия, се смята за съответствуващо в най-пълна степен на интересите на общността. Но кое разпределение действително е най-изгодно за общността? – това е въпрос, по който през всички векове са се водели непримирими спорове и за разрешаването им се е прибягвало до безпределна демагогия и кърваво насилие.

Разновидностите на собствеността имат определени свойства, които, в зависимост от наличните условия, могат да играят положителна или отрицателна роля от гледище на обществения живот. При едни условия даден вид собственост може да бъде напълно подходящ и дори незаменим, но при промяна на жизнената ситуация същият вид собственост може да се окаже неефективен, разрушителен. И обратно, друг вид собственост, който при първите условия е бил неефективен и невъзможен, при новото положение на нещата може да се окаже единствено спасителен. Ето защо сами по себе си разновидностите на собствеността не трябва да бъдат нито възвеличавани, нито заклеймявани. Тяхната  действителна ценност зависи единствено от конкретните исторически условия на живот. Но въпросът за историческите предимства и недостатъци на различните форми и видове собственост излиза извън границите на правната наука и изисква собствеността да бъде разгледана и през призмата на икономическите и социалноисторическите науки.

Б. Икономически аспект на собствеността

В зависимост от това как се разпределят собственическите права върху предметите в хода на общественото икономическо  взаимодействние, по различен начин и с различна ефективност се осъществява стопанисването и оползотворяването на материалното богатство, което се намира на разположение на обществото. Разбира се, в това отношение първостепенна роля играе собствеността върху средствата за производство, тъй като последните са източници на блага, без които животът е невъзможен.

Преди всичко друго собствеността върху средствата за производство определя (или изразява) начина на свързване на работната сила със средствата за производство, а от него зависи в каква степен ще бъдат реализирани потенциалните възможности на производителните сили за създаване на по-благоприятни условия и средства за човешко съществуване и развитие.

Естествено, с напредъка на средствата за производство трябва да се променя начинът на тяхното свързване с работната сила. Така например, системата на робския труд е била най-ефективна тогава, когато производителността на оръдията на труда е била извънредно ниска и едва е надхвърляла минимума, необходим за оцеляване на трудещите се индивиди.  В онези времена единствено чрез жестока експлоатация и пълно безправие на работната сила е било възможно да се извършва натрупването, необходимо за разширено въз-производство на условията и средствата за живот. Тогава правата на собственост са се  разпростирали не само върху средствата за производство, но и върху трудещия се човек, което е определяло както специфичния робовладелчески начин на съединяване на работната сила със средствата за производство така и характера на основното обществено отношение в онази епоха (отношението: роби – робовладелци). Но макар че робовладелецът номинално е собственик на своите роби, така както е, да речем, собственик и на работен добитък, той въпреки юридическото си пълноправие над роба (може да го убие, да го осакати, да го унизи, да го продаде, да го умори от глад), все пак не може да използува за своите цели пълния капацитет на неговата (на роба) производителност. Така или иначе робът запазва известни неотчуждаеми “права” върху своя човешки потенциал. И именно този факт е обусловил по-късно (когато е настъпила качествена промяна в условията за производство) неефективността на робския начин на свързване на работната сила с оръдията и средствата на труда и е довел до премахване на робовладението.

В епохата на крепостното право феодалът отново е собственик едновременно на земята (основното средство за производство) и на работната сила, но неговите права вече не са така абсолютни, както в системата на робския труд. Крепостният селянин, макар и да се намира в положение на феодална зависимост, т.е. макар и да е лишен от правото да напуска господаря си, все пак притежава известни права върху предоставеното му парче земя (той го обработва така, както сам намери за добре съобразно своя интерес, а на господаря предоставя само част от готовия продукт във вид на данък) и в същото време частично се явява собственик на своята работна сила (дори преди въвеждането на Hebaes corpus).

Също така и специфичните за съвременността трудови отношения между работодателя и наемните работници са  свързани със собствеността върху средствата за производство. Капиталистът, на базата на своите собственически права върху част от общественото богатство, влиза в договорни отношения със собственици на работна сила, в резултат от което се съединяват човешките (работната сила) и веществените (средствата за производство) елементи на производителните сили и се произвежда нова продукция. Последната става собственост на капиталиста, а той плаща част от нейната стойност (т. нар. необходим продукт) на работниците във вид на работна заплата.

Тук прави впечатление следното. Работната сила и средствата за производство, погледнати обективно, образуват една неделима функционална цялост. Изолирани едно от друго те загиват: средствата за производство (машините) се превръщат в куп ненужен метал, предоставен на корозията, а работната сила без средствата за производство не може да съхрани дори биологическото си съществуване. Въпреки това в съвременните условия тези компоненти на единната производителна сила на обществото се оказват в разпореждане на различни собственици. Днес фактически капиталистите и работниците са съ-собственици на единната производителна сила на обществото, като първите притежават собственически права върху една част от нея – върху нейните веществени елементи, – а работниците – върху нейните лични елементи. Но тези “съ-собственици” се намират в неравностойно положение и имат различаващи се интереси.  Защото работната заплата на работника и печалбата на капиталиста са “обратнопропорционални величини”. Работникът е собственик на работната си сила и по закон може да я използува както намери за добре, без някой да контролира неговия избор. Но на практика не толкова той самият, колкото други лица – именно собствениците на средствата за производство – използуват неговата работна сила в свой собствен интерес и трупат несметни богатства. Излиза, че благодарение на собствеността си върху определени предмети, някои лица придобиват фактически и юридически права – на базата на неизбежен договор, обусловен от икономическата принуда – и по отношение на обекти, които са чужда собственост, и върху които техните законни собственици имат уж свещени и неприкосновени права.

Владеейки източниците на живот, каквито са средствата за производство, капиталистите придобиват контрол върху условията за жизнедейност на останалите членове на обществото. Поради това икономическите интереси на едрите собственици стават господствуващи интереси в обществото; на тези интереси се подчинява целият обществен живот.

В. Връзката между икономическия и юридическия аспект на собствеността

Правата, които обозначаваме с термина собственост, са най-напред фактически. Те възникват в хода на реалната житейска практика и са обусловени от нейните изисквания при съответната обществено-историческа ситуация. Законовата регламентация на тези права е вторична. Законът е отражение в съзнанието на законодателя на обективните потребности на материалния жизнен процес. Законодателят се стреми да закрепи във формата на закон онова разпределение на правата, което, според него,  в най-висока степен осигурява ефективното оползотворяване на обществения производствен потенциал и максимално гарантира жизнеспособността на човешката общност като цяло. (Ако законодателят не постъпва по този начин или ако се заблуждава относно действителните изисквания на производството, то обективно съществуващите възможности няма да бъдат реализирани в достатъчна степен и общността ще бъде разтърсвана от вътрешни конфликти и ще има намалена способност за защита от външни нападения.) Впрочем, хората по принцип възприемат и представят собствения си (класов) интерес като всеобщ (универсален) интерес и защищават съответствуващата на този интерес форма на присвояване, т.е. съответното разпределение на правата… На тази основа възникват различните класови идеологии, които идейно мотивират и обосновават участието в класовата борба. Според ненаучните идеологически представи, правата на отделните субекти произтичат от извънисторически, извънсоциални причини. От такова гледище фактът, че едни хора са роби, а други – господари, се “обяснява” с волята на боговете, с провидението  или се предполага, че различието между роби и господари се дължи на биологическите способности  на съответните индивиди. В осъвременен вариант последният възглед е широко разпространен днес, но всъщност той изобщо не обяснява защо, след като милионите роби са представлявали биологически некачествен, в сравнение с господарите, материал и поради това са били роби, защо все пак робството е било премахнато?

При онези исторически условия, когато производствената дейност е изисквала асиметрично разпределение на собственическите права и следователно е изисквала класово деление на човешката общност, законодателството неизбежно се явява израз на волята и интересите на привилегированата класа. (“Правото е въздигнатата в закон воля на господствуващата класа.”) Например, робовладелското законодателство закрепя безправието на робите и всевластието на робовладелците. По същия начин съвременното законодателство, провъзгласявайки  неприкосновеността на капиталистическата частна собственост, закрепя привилегироваността на едрите собственици и безправието на безимотните маси.

Закрепянето на реалните икономически права в юридическа форма, макар и да им придава ореола на святост и неприкосновеност, не добавя нищо съществено към тях, освен че привилегироваността на господарите (техните специални права) попада под закрилата на закона и на органите, защитаващи реда.

Но закрила срещу кого? Естествено, срещу лишените от икономически права – онеправданите – социални слоеве.

Р е в о л ю ц и я т а  н а  о н е п р а в д а н и т е

А. Закономерностите на естествено-историческия процес

  1. Промените в обществената система

Както вече беше отбелязано, заедно с промяната и развитието на средствата за производство става необходимо да се промени съществуващата форма на собственост (съществуващия начин на свързване на работната сила със средствата за производство), т.е. да се разпределят по нов начин правата на членовете на обществото върху средствата и източниците на живот. От своя страна качествените промени в организацията на производствената дейност изискват и налагат коренни изменения във всички останали сфери на човешката жизнедейност. Извършва се социална революция, – досегашната обществено-икономическа формация се заменя с нова, която е в състояние да оползотвори по-пълно възможностите, открити от новото равнище на развитие на производителните сили. Основно съдържание на всички социални революции е промяната във формите на собственост, т.е. – промяната в разпределението на правата.

  1. Пътят на прогреса

Най-общата тенденция на историческото развитие се изразява в нарстване на правата и свободата на непосредствените производители. Това се диктува от усложняването на средствата за производство, които, за да бъдат  ефективно управлявани, изискват по-голяма свобода на избора и съответно по-висока степен на човешко развитие от страна на непосредствените производители.

Как се постига тази промяна в разпределението на правата?

Тя отговаря на обективните жизнени интереси на онеправданите класи, но в същото време противоречи на интересите на привилегированите слоеве, чиято жизнедейност още от люлката се е срастнала с притежанието на специални права (привилегии) върху източниците на живот. Поради това борбата между онеправданите и привилегированите, борба, в рамките на която първите имат за цел постигането на по-голямо равноправие, а вторите се стремят да запазят съществуващото разпределение на правата, е двигателят на общественото развитие. Независимо от зигзагите и временните поражения крайната победа в класовата борба винаги е на страната на онеправданите трудещи се маси. Независимо че въстаническата армия на Спартак беше победена, робството беше премахнато; независимо че многобройни антифеодални движения на крепостните селяни са били жестоко потушавани, Бастилията, символизираща средновековното подтисничество, рухна; независимо от временните поражения на революционния пролетарият и гибелта на безброй герои, в края на краищата съвременното царство на финансовата олигархия ще бъде повалено.

  1. Стъпалата на обществения прогрес

Както е известно и както беше посочено по-горе, в своето развитие обществената система преминава през редица последователни стъпала, различаващи се едно от друго преди всичко по начина на свързване на работната сила със съществуващите средства за производство, т.е по формата на собственост. Когато производителността е надхвърлила един минимум, безкласовото първобитно общество, характеризиращо се освен с всичко друго и с почти постоянното състояние на война между съседните родово-племенни обединения по повод на оскъдните ресурси, е било заменено от класова организация на съвместния живот, при която основен източник на богатство и натрупване е станала експлоатацията на живия труд. В рамките на класовата организация ясно се разграничават системите на робския, на крепостния и на наемния труд.

Б. Съвременната епоха

Капиталистическата система, характеризираща се с едра собственост и наемен труд, е преобладаващият начин на свързване на работната сила със средствата за производство в съвременната епоха. Днес основната част от ресурсите на планетата са в ръцете на едри капиталистически собственици, които се разпореждат с тях в свой собствен интерес.

  1. Историческите недостатъци на капиталистическата собственост

В съвременните условия капиталистическата собственост означава:

– неравноправен достъп до източниците на живот (привилегии за едни и безправие за други);

– липса на възможности за пълноценно човешко съществуване и развитие не само за отделни лица и класи, но и за цели народи и континенти;

– периодични икономически кризи;

– хронична безработица – около 1/3 от трудовия потенциал на човечеството е практически неизползваем, за да за да се осигурят условия за извличане на капиталистически печалби;

– постоянно растящи екологически заплахи, обусловени от логиката на капиталистическата печалба (протестите на екологическото движение не са нищо повече от трогателен израз на чистосърдечна наивност, доколкото протестиращите не застават на позициите на революционната борба срещу привилегиите на буржоазията, привилегии, които са истинската причина за очертаващата се екологическа катастрофа);

– растеж на заплахата от световна война поради изострящото се съперничеството между главните центрове на световния финансов капитал…

Доколкото съществуващата днес капиталистическа форма на собственост вече не е в състояние да осигури ефективно използуване на производствения потенциал на човечеството, сегашната епоха, по подобие на други периоди в миналото, е епоха на социална революция, епоха на революционно заменяне на съществуващия начин на производство с нов, при който непосредствените производители – днешните наемни трудещи се – ще придобият повече права за разпореждане и използуване на източниците и средствата за живот.

Осъществяването на тази революция е задача на икономически онеправданите социални слоеве. Ето защо  по своя класов характер тя е революция на пролетариата. Тя е единственото възможно решение на фундаменталните проблеми на съвременността, чиито корени се крият в противоречието между обществения характер на производството и частната форма на присвояване.

Още от възникването си пролетариатът е непримиримо враждебен към системата на наемното робство. Неговата борба за освобождение започва с бунтовете на лионските текстилци през ХІХ век, минава през Парижката комуна, Октомврийската революция, революциите в Източна Европа, Китай, Корея, Виетнам, Куба и несъмнено ще продължи до извоюването на пълна победа в световен мащаб. Сравнявайки революционността на пролетариата с тази на предшествуващите експлоатирани класи – робите и крепостните селяни – трябва да се признае, че пролетариатът е най-активната и борческа онеправдана класа в историята. Пролетариатът много по-често и с много по-голяма решителност се изправя в защита на своите права и интереси в сравнение с експлоатираните класи от миналото.

  1. Целите на пролетарската революция

Крайната цел на революционната борба е икономическото освобождение на безимотните трудещи се маси. Това означава премахване на социалното господство, експлоатация и неравноправие. По този начин ще бъдат премахнати социалните причини за икономическите кризи, мизерията, войните, екологическите заплахи и ще се създадат условия за пълноценно човешко развитие на всички хора.

В. Революция в личността

Но исторически необходимото в съвременната епоха равноправие между членовете на обществото по отношение на средствата за съществуване и развитие не може да възникне с един законодателен акт. За да се се промени реално формата на собственост, необходимо е да се създаде, да се оформи, нов субект на собствеността. За трудещите се новият строй не означава само повече блага. Заедно с това и дори преди това новият строй означава повече права и съответно много повече отговорност. Работническата класа не може да постигне действителното си освобождение до тогава, докато не придобие способност да поеме отговорността за своята съдба в собствените си ръце. А това изисква промяна в нагласите,  в начините на мислене, в самовъзприятието и във възприемането на заобикалящата действителност; изисква качествен скок – революция – в развитието на личността. Новият живот означава нови хоризонти за човешката активност на мястото на досегашните тесни граници, обусловени от безправното положение, т.е. изисква и вътрешно освобождение – нова диспозиционна структура на личността, ново отношение към житейските реалности.

Но човешкият материал, създаден от експлоататорското общество, не е подготвен изцяло за новите задачи. Капитализмът  нямаше да бъде потисническа система, ако не лишаваше от възможности за пълноценно развитие огромни човешки маси. ******

Поради тази причина утвърждаването на новия начин на живот не може да стане изведнъж. Необходим е повече или по-малко продължителен преходен период, през който се изгражда, възпитава и израства новият човек, носителят на новите права. Такива преходни периоди е имало и в миналото при замяна на една обществено-икономическа формация с друга: – колонатната система при преминаването от робството към феодализма; – дребно стоковото производство при преминаването от феодализъм към капитализъм. Едновременно са се извършвали революции в сферата на духовността – християнската революция при прехода от робовладение към феодализъм (будизмът и мюсюлманството също така са духовно освобождение от стереотипите на робството); Ренесансът, Реформацията и Просвещението при зараждането на капитализма. Специално формирането на капиталистическия тип личност е отнело столетия на кървави борби и конфликти, приели най-различни форми – религиозни войни, селски въстания, инквизиция, вартоломееви нощи, революции и контра-революции, в хода на които патриархалният тип личност постепенно се е превръщал в самостоятелен,  предприемчив и често безогледен в избора на средствата за оцеляване и самоутвърждаване гражданин на капиталистическото общество.

Г. Собствеността при социализма

И така, премахването на класовата организация на живота, т.е. премахването на неравенството в достъпа до ресурсите за съществуване и развитие, не може да се осъществи с един акт. Необходим е преходен период – социализъм, – през който се решава триединната задача на построяване на безкласовото комунистическото общество: изграждане на материално-техническата база на новия строй, постепено утвърждаване на новите обществени отношения и формирането на новия човек. През този период собствеността ще бъде не непосредствено обществена, а държавна. По-точно, при социализма народът е собственик на средствата за производство, а държавата е упълномощен от народа стопанин на националното богатство. Държавата (всъщност, държавните чиновници – избрани или назначени) в качеството си на представител на цялото общество, се разпорежда с богатството в интерес на всички. Но държавните служители могат да узурпират предоставените им пълномощия и да се превърнат в практически неконтролируем елит, в полупаразитна експлоататорска прослойка. В такъв случай взиманите решения престават да отговарят на обективните изисквания на общественоисторическия процес и вместо това се подчиняват на интересите на привилегирования социален слой – административно-стопанската номенклатура. Това е възможно да се случи (и то действително се случи в Източна Европа, макар че можеше да не се случи, ако управляващите партии бяха запазили своя революционен, болшевишки характер) дотогава, докато широките трудещи се маси не придобият способност за непосредствено******* участие в управлението на всички нива, дотогава, докато за управлението е необходим пълномощник в лицето на специална прослойка от управляващи чиновници. И дотогава диктатурата на пролетариата е задължителна – т.е. диктатура над склонността към паразитизъм, над кандидат-експлоататорите, над “вървящите по капиталистически път”.

З а к л ю ч е н и е

Епохите на класово господство са епохи на класови привилегии, на асиметрично разпределение на правата по отношение на средствата за производство. (Могат да бъдат монополизирани освен материалните също така духовните и чисто социално-организационните предпоставки за живот – информацията и социалните пълномощия.) Безкласовото комунистическо общество – което е крайната цел на пролетарската революция – е свят без привилегии. А преходният период между тях – социализмът – е период на постепенно, но решително изкореняване (с помощта на пролетарската държава, т.е. на пролетарската диктатура) на социалните привилегии и постепенно преминаване към пряко народно самоуправление.

Комунизмът е премахване на съществуващото днес разделение на началници и подчинени, при което първите взимат решенията, а вторите ги изпълняват. При комунизма всички ще участвуват във взимането на най-важните решения и всички ще участвуват в изпълнението на колективно приетите решения.

БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ:

* Що се отнася до правото на злоупотреба, то не е същностен момент от съдържанието на понятието “собственост”; то, в известен смисъл, е фиктивно право, защото неадекватното използуване на предмета го превръща в ненужна вещ, отпадък, вехтория, в резултат от което изчезва и самата собственост върху този предмет. Признаване на правото и на злоупотреба е израз на положението, че никой не може да държи сметка и да контролира собственика дали той използува адекватно, или неадекватно предмета. Собственикът е фактически извън контрол. Неговата лична воля относно употребата на предмета е единствен меродавен критерий. А на практика личната воля на собственика винаги (освен в случай на душевно заболяване, но тогава правото на собственост се осъществява чрез попечител, който поема грижата за интересите на лицето) е свързана с интересите на неговата човешка жизнедейност (естествено, тук става дума за интересите, така както той сам ги разбира и преценява, така както ги отразява със своето съзнание).

** Впрочем, когато се установяват правила, които ощетяват едни участници, а на други дават предимство, рядко може да се мине без насилие и тогава, обикновено, се формира специална въоръжена сила за подтискане на съпротивата на онеправданите.

*** Високото ниво на развитие на способностите е също така социален продукт. То е напълно немислимо без общуването с другите хора, без обучението в училище, без традициите и опита на предшествуващите поколения.

**** Производството е също присвояване на природни ресурси от хората за целите на тяхната жизнедейност. Например, добивът, преработката и изгарянето на каменни въглища в термичните централи, са производствени дейности, чрез които се произвежда електричество. Но заедно с това и именно поради това те съставляват процеса на присвояване на каменните въглища от хората – процес, чрез който полезните свойства на това подземно съкровище се вплитат в тъканта на човешката жизнедейност и се подчиняват на нейните цели. (По същия начин чрез процесите на храносмилане и дишане хранителните вещества и кислородът се вплитат в тъканите и функциите на организма, включват се в протичането на неговата жизнедейност.) Така че, когато говорим за присвояване, това трябва да се схваща най-общо като процес на обмяна на веществата между хората (обществото) и природата.

Вече беше посочено, че обект на собственост могат да бъдат само предмети, годни за присвояване от хората.

***** Процесът на присвояване на благата във всички случаи се осъществява в рамките на някаква съвкупност от икономически отношения между членовете на обществото; т.е. процесът на присвояване винаги протича в някаква социална форма. Но освен социална страна присвояването има и чисто технологическа страна, детерминирана от свойствата на предметите. Измененията в свойствата на предметите променят  технологията на тяхното присвояване. А заедно с технологията се променя и обществената форма (т.е. отношенията), в която протича процесът на присвояване. Този въпрос ще се бъде разгледан по-подробно във втората част.

****** Особено в мирни и безкризисни години, част от работниците повече или по-малко охотно се отказва от правото да управлява, примирява се с положението си, отказва се “доброволно” от борба за това  “мъчително” право в полза на сладкодумни и “доброжелателни” благодетели, които благодарение на този отказ се оказват извън контрол. А онези пролетарии, които все пак успяват да придобият умения за участие в управлението, в много случаи се издигат толкова високо, че губят връзката си със своята класа, обуржоазяват се, превръщат се в дипломирани лакеи на господствуващата олигархия. Такова отношение на част от онеправданите към подтисничеството нито е необяснимо, нито е безпрецедентно. Може да се предполага, че дори робството е притежавало своеобразна прелест за потомствените роби, тъй като ги е освобождавало от отговорност за собствени решения. Още от детството си те са били възпитавани и приучавани към подчинение. Поради това взимането на самостоятелни решения и поемането на съответната отговорност, вероятно, са им се стрували непоносими, излизащи извън пределите на техните човешки възможности. Но щом се усвоят, щом станат част от самоличността на човека изискванията на новия живот, тогава предишната “блажена” безотговорност на безправието и подчинеността започва да изглежда като неправдоподобен, чудовищен абсурд, като античовешко положение на нещата. Така днес ни изглеждат робството и крепостничеството, но в своето историческо време, поради ограничената производителност на труда, те са били единственият възможен начин на живот, т.е. общественото развитие по необходимост е минало през тези етапи и тогава хората – всеки по свой начин – са се приспособявали към заварената реалност, така както днес някои се примиряват с наемното робство. (Естествено, въпреки историческата неизбежност на експлоататорските общества, ние, съвременните революционери, се чувствуваме войници от великата армия на освобождението, армията на Спартак, която по всички точки на земното кълбо и през всички времена се е сражавала за равноправие, за свободен и достоен човешки живот, против робството във всичките му разновидности.)

******* Възражението, че такова състояние е невъзможно, че то е утопия, е едва ли не общоприето. Но то се основава върху една фундаментална грешка. Възразяващите механично пренасят сегашното положение на нещата – когато мнозинството от трудещите се, поради чисто исторически, преходни причини действително не притежава нито умения, знания, навици, нито мотивация за непосредствено и ефективно участие в управлението – пренасят това положение на нещата в бъдещето и въз основа на тази операция правят извода, че комунизмът е утопия, че той противоречи на човешката същност (в действителност комунизмът противоречи не на същността на човека, а само на проявлението на тази същност в исторически преходните условия на капитализма, комунизмът е несъвместим само с капиталистическия тип личност и то не изцяло, а само с някои черти, присъщи на този тип личност, черти, обусловени единствено от необходимостта да се живее в капиталистически условия). Възразяващите грешат, защото сегашното положение на нещата не може да остане неизменно. Развитието на средствата за производство и живот, развитието на технологиите категорично повелява на хората ново отношение към изменящите се житейски реалности.

Както сега възразяват, че комунистическото самоуправление уж било невъзможно, така навремето са възразявали срещу демократичното управление и срещу всеобщото избирателно право. Тогава са разсъждавали приблизително така: “От къде на къде ще се позволява на простите и неуки селяндури” (представляващи в онзи момент над 90% от населението) “да се месят в държавните дела и дори да определят каква политическа линия да се следва? Та това ще бъде катастрофа, гибел, апокалипсис, ад! Защото за управлението са необходими качества, които се възпитават в течение на много поколения или са дадени направо от бога и следователно управлението трябва да си остане привилегия на богоизбраните потомствени благородници!”

Добре известно е, че животът напълно опроверга тези “опасения”, които навремето са били защищавани с огън, кръв и меч от бароните и князете. Нещо повече, с помощта на революцията, утвърдила всеобщото избирателно право, почти напълно е било премахнато “селяндурското невежество и простотия”, което някога е било аргумент за утопизма на идеалите на революцията и е служило като оправдание за  феодалното потисничество, за привилегиите, произтичащи от аристократическо потекло.

За сега е достатъчно само да повторим, че пролетарската революция е призвана да осигури материалните и социалните предпоставки за такова развитие на човешката личност, което съответствува на изменящите се условия за живот. И, разбира се, тук става дума най-вече за развитие на творческата способност, на способността за самостоятелна и критична преценка, на конструктивно отношение към проблемите, на социалната перцепция и т.н.

Сподели