Списаревски и Луков. Родолюбецът и чуждопоклонникът

Неонацистите в България издигат днес като свои основни герои и хора за пример Димитър Списаревски и ген.Христо Луков. Димитър Списаревски е летец-изтребител, загинал на 20 декември 1943 г. в сражение с американски самолети, изпратени да бомбардират София. Ген.Луков е един неуспял кандидат за български фюрер, разстрелян пред дома си на 13 февруари 1943 г. от Антифашистката съпротива. Неонацистите се прекланят пред тях, защото, уж и двамата са загинали като герои, като български родолюбци, отстояващи българските национални интереси и защитаващи монархо-фашистката власт. Но за тези, които са се занимавали по-обстойно с биографиите на Списаревски и Луков, няма как да не направи впечатление ОГРОМНАТА разлика между тях, между техните възгледи, между техните действия. Нека вземем няколко характерни примера от техния живот, от които човек може да си направи изводи за това каква е разликата между родолюбеца и чуждопоклонника, между българския патриот и хитлеристкия агент.

Възпитан от дядо си, Д.Списаревски от малък се запознава с българската история и ясно осъзнава кой има най-голям принос за освобождението ни от османско иго – руският народ. Негов любим герой е подполковник Калитин – спасителят на Самарското знаме от турците при Стара Загора. Затова, когато го питат защо иска да учи в руско училище, Списаревски отговаря: „Защото дядо ми е учил някога в Русия и защото подполковник Калитин е загинал за България”.

Същевременно, ген.Луков се прекланя пред цар Фердинанд – един от хората с най-големи заслуги за националните катастрофи, преживени от българския народ през 20 век, донесли ни неизмерими страдания и мъки. Затова говори неговото писмо от 1932 г. до Фердинанд:

                        Vasche Velitschestvo

Ofizerite ot 27 vipusk prazdnuvaiky 25 godischninata ot proisvodstvoto im si spomnjat sas tschuvstvo na dalboca priznatelnost y predannost za Tzara-Otez ot Kogoto imacha visocata tschest da polutschat litschno parvia cadetsky y parvia ofizersky tchin.

Za savipusknizite

Polcovnic Lucov

Забележете само по какъв начин е написано писмото – на така омразната за всеки български родолюбец „шльокавица” – израз на преклонение пред Запада и на неуважение на българската национална култура, традиции и ценности. В книгата за Списаревски  (Л.Овчаров – „Списаревски. Повест за живата торпила”, изд. 1998 г., гр.София) се отбелязва, че „особено непримирим е Списаревски срещу безродниците и слабите духом които гънат гърбовете си в чуждопоклонство. Срещу тях трудно сдържа гнева си. Ръцете го засърбяват. Свива юмрук.” Известен е случаят от честването на един 24 май – Денят на светите братя Кирил и Методий, на славянската писменост и култура – в него събралите се летци празнично се веселят в градския Военен клуб в Плевен заедно с току-що завършилите зрелостници. И докато летците пеят български военни маршове и „Хубава си моя горо”, наперените младежи демонстрират нископоклонството си пред Хитлерова Германия, пеейки немски маршове. Списаревски зашлевява един от тях, а останалите млади хитлеристчета се разпръскват яко дим…

Списаревски никога не прави ниски поклони и пред представителите на „Хилядолетния райх” – известен е случаят, когато в школата във Вернойхен (Германия) набил един немски летец-капитан, който обидил България и нейните летци, наричайки ги „балкански туземци”.

Известно е също така (нещо, което няма никак да се хареса на неонацистите), че Списаревски приема с гняв и ярост новината за подготвяното депортиране на българските евреи: „С войната столичните защитници свързват всичко. С нея свързват и смъртта на знаменитото кученце Чочо, което моторизирана немска колона прегазва на шосето София-Сливница. Някой ще каже – кучешка смърт… За Спаич (така са казвали на Списаревски) и другарите му техният талисман загива от същата машина на войната, дето прегазва и засява с безброй човешки жертви Европа. С нея свързват и арестуването на млада еврейка, която повишеният в поручик Списаревски с пагона и с мъжката си сила измъква насред София от ръцете на двама полицаи. В нейно лице той вижда съученичката си Клара Каин, дъщеря на унгарски евреи към австрийската търговска параходна агенция в Лом. С тънки широки устни; с изтеглени големи бадемови очи; с черна коса и като че винаги с учудени вежди… В столицата вече се заговорва за депортиране на българските евреи към фашистките концлагери на смъртта. Убеден в правото си на техен защитник, въздушният ас изповядва без страх:

– Аз пръв ще хвърля бомба отгоре и няма да позволя да бъдат екстрадирани евреите по Дунава!

В тази закана се побира цялата му физическа и духовна сила, проумял сякаш думите на Макиавели: „За да изплашиш вълците, трябва да си лъв!” А по земята и в небето вълчи глутници – колкото щеш. От хищни по-хищни. Зверове в човешки образи, едни прегракнали от рев „Разделяй и владей”, други плъпнали подире им да разпределят света и наложат „нов ред на земята”.

Същевременно, известен е подчертано анти-еврейският характер на оглавявания от Луков Съюз на българските национални легиони (СБНЛ)…

Списаревски гледа с нескрита омраза и презрение към богаташите и обслужващите ги български министри, които въвличат България в унищожителна война на страната на Германия: „Във въздуха и на земята той е по своему различен от другите летци. По своему непредвидим и неподражаем. Своеволен и дързък. Неподвластен на когото и да било. Дори и пред министъра на войната. Пристига министърът на войната генерал Даскалов със свита министри, военни, с милионера Багаров. Дръпва една реч пред летците, за да каже:
            – Войната все повече се разраства и ожесточава. Тя може да потропа и на нашата врата, затова бъдете готови да поразявате самолетите на противника, дори ако трябва да се блъскате в тях!…
            Десният фланг се размърдва. Привел рамо до рамото на Виктор Павлов, уж на ухота му шепне Спаич, ала тъй, че и други да чуят:
            – За кого че се блъскам, за милионера Багаров ли?
            Всички знаят чия е вилата с най-голямата винена изба в близкото селище Баня. За богаташа министър Багаров ли да се блъскат? Репликата на Спаич от уста на уста стига чак до левия фланг, не чута от когото трябва. След патетичния призив на военния министър, големците запрашват към Карловските бани, към вилата на милионера с най-дълбоките винарски изби.
            „На война като на война” – иронично подметва подире им Спаич, както преди година подир приземилия се фон Папен на летище Божурище с „пробойни” по самолета. Иронията му не е в кого, а за кого аджеба трябва да се блъскат българските изтребители.”

А не е ли като Багаров и ген.Луков, за когото се знае, че е спечелил като военен министър (1935-1938 г.) доста добри пари от сделки с оръжие от Германия за България?

Списаревски решително не одобрявал войната, започната от Германия срещу СССР и категорично заявява, че по никакъв начин няма да участва в нея: „Готов съм – казва той пред колегите си – да воювам с всички, които посмеят да нападнат България. С руснаците няма да воювам, защото сме братя по кръв”. А друг път коментира: „Ще види Хитлер дали славянският колос е с глинени крака! Жалко е, че нашите тъпи управници не виждат истината и водят България към страшна катастрофа”.

Не по-малко ярост предизвиква у Списаревски обявената от филовци „символична война” на САЩ и Англия: „Тъкмо са насядали да вечерят и репродукторът в казиното пропуква. След минута с повелителен тон отеква гласът на министър-председателя Богдан Филов, който прочита прокламацията до българския народ, от чието име правителството два дни по-късно скъсва дипломатическите си отношения с Америка и Англия… Сякаш сух залък засяда в гърлата им. Списаревски не се сдържа и крясва:
– Това е срам за България!
Най-старшият, за да не изпати от началството, ако не отреагира, уж го смъмря:
– Бъди спокоен, Списаревски. Това е символична война, освен туй американците са далече от нас!
– Добре, господин капитан, „символична война” – с присмехулна нотка в гласа си повтаря двете думи Спаич. – Но ако американците дойдат близо до нас, тогава Филов и министрите, и вие – летците канцеларисти – ке се криете в мазетата, а ние с остарелите „Доган”-и и с „Месершмит”-ите ще трябва да се бием с техните крепости!…” – за Списаревски е повече от ясно, че българските хитлеристи тласкат България към нова национална катастрофа. Особено активен в това отношение е ген. Луков, който е ратувал за изпращане на български войски на Източния фронт, срещу СССР. Заради което е и разстрелян от Антифашистката съпротива. Убит е от Виолета Якова – неонацистите няма как да не мразят това име, защото тя олицетворява всичко което те ненавиждат – Виолета Якова е едновременно комунистка, еврейка и жена, т.е. най-лошата (от тяхна гледна точка) възможна комбинация.

Съвсем друга е съдбата на Димитър Списаревски. На 20 декември 1943 г. армада американски бомбардировачи „летящи крепости” Б-24 Либърейтър („Освободител”), охранявани от 50 изтребители, се насочва да бомбардира за пореден път София. Димитър Списаревски е един от изтребителите на бойно дежурство на летище Божурище с Месершмит Ме-109G-2, които трябва да пресрещнат англо-американците преди да достигнат града. Това е първият му боен полет, за който той се готви отдавна.

Според бойния дневник на 3/6 изтребителен орляк, в който лети Списаревски, битката протича по следния начин: Либърейтърите летят към София в клинов строй по тройки, ешелонирани в тилна колона, краят на която се губи до хоризонта. Българите формират насрещен боен ред, ешелонирани поятно, по четворки в тилна колона. Летят срещу противниковите самолети на 6000 метра височина. Българският орляк 3/6 има задачата да завърже бой с противниковите изтребители, двутелите П-38 Лайтнинг, а в това време другият орляк – 2/6, да удари бомбардировачите и да ги принуди да хвърлят бомбите си извън София.

Самолетът на Списаревски не успява да стартира, затова той излита с резервна машина, със закъснение след другите. Когато достига до бомбардировачите, въздушният бой вече е започнал. С безумно смела маневра, той сваля един бомбардировач. Списаревски се измъква от два американски изтребителя, насочва се към група от 16 Либърейтъра, но в борбата си с охраняващите го британски изтребители свършва патроните на бордовата картечница. Тогава, без колебание, той се блъска във водаческата машина. Бомбардировачът е разцепен във въздуха, спасява се само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът на Списаревски пада на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му е открито сред отломките. От другата страна на селото пада поразеният бомбардировач. Врагът е принуден да се оттегли и да хвърли бомбите си в полето. Има различни свидетелства за тарана, но единствен реален очевидец е пилотът на американски изтребител, който малко след това също е свален и пленен.

Така Списаревски загива за своя обичан български народ. Не за Хитлер, не за Филов, а за Него – потиснатия и тероризиран, изстрадал и измъчен народ.

Лейтенант Едуард Тинкър, участник във въздушния бой на 20 декември 1943 година, заявява: „Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията”.

Димитър Списаревски, първата жива българска торпила, е произведен посмъртно в чин капитан. Погребан е в Централните софийски гробища, Алеята на летците. За свалянето на един четиримоторен бомбардировач на летеца са признати три въздушни победи.

Подофицер Робърт Хенри Ренър, единственият оцелял от екипажа на сваления с таран бомбардировач по-късно моли да се види с майката на Списаревски, за да й предаде своите медали и ордени в знак на дълбоко уважение пред подвига на нейния син.

Подвигът на Списаревски е признат и от съветския военен комендант на София. Веднага след 9.ІХ.1944 г. някои непроумели истинската героична същност на стореното от Списаревски, побързват да сложат неговото семейство в списъка с неблагонадеждните софиянци, които трябва да бъдат изселени от столицата:

„Почему так? – почудва се руснакът. ­­– Он не враг, он погиб для Родины! Он ваш герой!” (Защо така? Той не е враг, той е загинал за Родината! Той е ваш герой!) – назидателно изрича и задрасква името на бащата на Списаревски от списъка с нарочените за неблагонадеждни.

Ето каква е разликата между Списаревски и Луков. Списаревски – родолюбецът, презиращ чуждопоклонничеството, богаташите и техните министри, уважаващ руския народ и заслугите му за свободата на България, защитаващ българските евреи от анти-еврейското законодателство и жертвал се за мирните български граждани, подложени на англо-американски терористични бомбардировки (спрени между другото с личната намеса на Георги Димитров и Сталин). И, от друга страна – Луков – хитлерист, чуждопоклонник, прекланящ се пред царе и фюрери, корумпиран, мразещ българския народ (и мразен от българския народ), мразещ евреите, готов да изпрати български войски да воюват срещу своите руски славянски братя, разстрелян пред дома си.

Ето такава е разликата между родолюбецът и чуждопоклонникът. Между българския патриот и хитлериста.

Вие избирате какви да бъдете – като Списаревски или като Луков.

Живко Вълчев, 2011 г.

Сподели