[из предговора от Хр. Радевски]: Напълно вярно е отразена тука голямата морална чистота на поета, неговата дълбока човечност, неговото високо политическо съзнание, непримиримата му партийна принципност, неговата неутолима духовна жажда и творческата му дързост и изисканост. (стр. 5)
***
Започнахме песни. Вапцаров помоли един от студентите, известен като добър певец, да му изпее народната песен „Хайде, хайде, либе стойне, да бегаме…”.
Певецът запя с висок глас, а десетина гласове дружно подхванаха песента, и в грубото и нежно преплитане на гласовете се отделяха думите:
Не съм либе за бягане
платно не съм дотъкала.
Когато завърши песента, Вапцаров заговори с леко възбуждение:
– Тази песен е удивително хубава и съдържателна. Народният певец много вярно е предал психиката на жената. За нея щастието е свързано с разумните изисквания на ежедневието, докато мъжът мисли само за любовта… (стр. 9)
***
Той познаваше творчеството на Пушкин, Лермонтов, Толстой, Ибсен и на още много светила на европейската литература. Но решително влияние върху него имаха Чернишевски, Добролюбов, Ботев и Максим Горки. Ботев и Максим Горки бяха най-любимите му писатели. (стр. 25)
***
Македонската фашистка организация смятала, че военното възпитание е променило прогресивните възгледи на Вапцаров, и когато той минава във втори курс на училището, през една ваканция го поканват да изнесе някакъв доклад пред младежите в Банско. Вапцаров изнася доклад върху драмата на Ибсен „Народен враг”. Докладът започвал с мотото „Люди солнце разлюбили, надо солнце их вернуть”. Ръководителите на Македонската организация се измамили жестоко в своите предположения. Вапцаров не само не бил променил убежденията си, но сега те били по-изяснени. Ако не бил във военна униформа, щели да го арестуват. (стр. 26)
***
В 1929 г. Вапцаров завършва теоретичния курс и минава на практика, предимно по корабите на речното и морско корабоплаване. Зрелостното му свидетелство е с много добър успех. В архивните документи на училището се намира следната
АТЕСТАЦИЯ ПРИ ЗАВЪРШВАНЕ НА ТЕОРЕТИЧЕСКИЯ КУРС
НА НИКОЛА ИВАНОВ ВАПЦАРОВ
- Здравословно състояние: физически много добре развит, малко особена телесна структура, но напълно здрав и издръжлив. Малко е слаб и при по-усилени условия с мъка понася.
- Характер: постоянен, самостоятелен, самонадеян, прям и откровен, весел характер.
- Нравствени качества: честен, правдив, добросъвестен и достатъчно наблюдателен. Обича малко да оригиналничи.
- Умствени способности: притежава естествено развита интелигентност и въображение, доста разсъдлив.
- Обща и морска култура: силно е увлечен в литературата, където е много силен и смята да следва. Техниката не го влече, има скрито желание да напусне училището, за да следва литература. Чел е множество реферати и е доста критичен. През годината успехът му бе слаб, защото четеше книги, но на зрелостните изпити показа много добър успех.
- Добродетели: добри.
- Служебни качества: дисциплиниран, не проявява особена любов към службата, но внимателен, послушен и почитателен към началниците си. Добър другар, обичан от другарите си, но не обича много да се проявява. Спретнат точен и акуратен, добре възпитан.
Отзивчив към живота на обществото.
Кашлакев
Началник на Машинното училище
Шалапатов
Възпитател
(стр. 29-31)
***
[из спомените на Емил Попов]: През 1931 г. бяхме с Вапцаров на миноносеца „Дръзки”. Тогава всяко лято ставаха нелегални заминавания по море за Съветския съюз с лодки и гемии. Мисля, че беше през май, когато една вечер след обикновените ни разговори Кольо ме попита дали бих решил да замина с него за СССР, и то със самия миноносец. Перспективата беше мамеща. За нас СССР значеше свобода, значеше да работим за щастието на народа. Веднага се заловихме да обмислим и изготвим подробностите за техническото осъществяване на този план. … Но когато всичко беше готово и трябваше да се избере само подходящия момент, Кольо изведнъж се отказа от целия план. Отначало помислих, че той се съмнява в успеха, но Кольо веднага ми изложи съображенията си: без сериозни причини ние нямаме право да бягаме от нашата страна и да изоставим борбата на нашия народ срещу фашизма, за да отидем там, където другите вече са завършили тая борба… (стр. 35)
***
[из писмо, изпратено от Вапцаров до майка му]: Работата /огняр във фабриката „Българска горска индустрия” – село Кочериново – Бел. ред./ си гледам съвестно. Но не мога иначе, освен работата ми трябва и нещо друго. Освен хляба си, който изкарвам, трябва ми и друг хляб. За мен е невъзможно да се огранича до положението на една машина, която само работи и поглъща своята определена доза пара… (стр. 54)
***
През този период /докато работи в село Кочериново – Б.Б./ Вапцаров се запознава подробно с книгата на Плеханов „Към въпроса за развитието на монистическия възглед върху историята”, прочита съчинението на Енгелс „Произход на семейството, частната собственост и държавата”, после „Марксизмът и национално-колониалният въпрос” на Сталин. Запознава се с произведенията на Ленин „Империализмът като висш стадий на капитализма” и „Левичарството – детската болест на комунизма”. Той изучава внимателно тези книги и върху тях прави изводи и съждения. (стр. 55)
***
Вапцаров е вече напълно убеден, че трябва да се свърже непременно с Партията. Той е убеден, че ще работи правилно, само ако влезе в общия отряд на Партията – споен с единство на волята, с единство на действието, с единство на дисциплината. (стр. 57)
***
[Вапцаров като постановчик в работническия театър към фабриката]: В репертоара на нашата трупа ние не трябва да допускаме пиеси, които задоволяват еснафските вкусове и печелят евтини успехи. От театъра зрителят трябва да извлече поуката, че е възможен по-добър живот и че той трябва да се бори за такъв живот. Наш дълг е да избираме такива пиеси, които ще подпомогнат развитието на слабо подготвения зрител, ще пробудят неговото въображение и мисъл и ще го накарат да гледа на театъра като на училище, а не като на средство за забава. (стр. 96)
***
[след една успешно поставена пиеса]: Кога се прибрахме у дома, дълго не можахме да заспим. Опрян на възглавницата, Кольо говореше:
– Работниците обичат изкуството, някои от тях са истински самородни таланти… Какви мимики, какви движения, какви топли гласове! И като помълча малко, добави: – Народът не е сива и безлична маса, той има богата душа. (стр. 100)
***
[впечатления от нелегалната партийна дейност в София]: Особено възторжен и радостен беше Кольо, когато се връщаше от нелегални събрания и срещи. Той не казваше къде е ходил и какво е правил, но по веселото му настроение и възбуда разбирах, че е много доволен. От него лъхаше непоколебима вяра в безграничната сила на народа – сила способна да твори чудеса, да извърши революция…
– Работникът е умен човек, разбира важността на своето предназначение в живота, чувства силата си и, когато му дойде времето, ще стисне коравия си юмрук и ще разбие на пух и прах всичко, което го потиска. А колкото до дечицата, за тия хубави птиченца – за тях новата държава ще направи дворци, както е в Съветския съюз. Всички вили и хубави къщи, в които сега буржоазията лентяйства, ще станат след революцията почивни домове за децата и работниците. (стр. 112-113)
***
Всеки ден Кольо опознаваше все повече живота и взаимоотношенията на хората. С пламенната страст на поета-комунист той разгръщаше всичките си сили за творческа работа. Пишеше непрекъснато, обработваше написаното, понякога унищожаваше цялото стихотворение и започваше отново. Към този период от творчеството му се отнасят стихотворенията „Епоха” и „Двубой”. По това време кръгът на неговите слушатели не беше особено голям – предимно някои близки приятели. Помня, че тогава в този кръг направи силно впечатление стихотворението „Двубой”. Върху него се водиха дълги спорове. Мнозина от слушателите не искаха да приемат стиховете:
Извергът,
мерзкия стрелец,
закри следите си
завчас.
Ти спомняш ли си тоз подлец?
Това бях
аз.
Кольо обясняваше, че човекът, за когото говори в стихотворението, не е комунист, а изобщо човек от капиталистическия свят. От него не могат да се искат най-добрите качества, той изпитва жестокостите и несправедливостите на съвременното общество. Това общество изражда хората така, че създават от тях и подлеци, които са способни да убият дори родния си брат. Той казваше:
– Центърът тук е в страстния спор и в жестоката борба на човека със стария „разкапан, озлобен живот”, в неговата светла вяра, че двубоят ще завърши с победа над тъмните сили на живота:
Тогаз,
на твойто място
дружно
ще изградим, със много пот,
един живот
желан
и нужен,
и то
какъв живот!
(стр. 122-123)
***
Споровете, които Кольо водеше с буржоазната интелигенция, му дадоха повод да напише стихотворението „Песен за човека”. В това стихотворение той подчертава, че капиталистическото общество създава груби и ниски страсти у човека, но когато човек се влее в челния колектив на народа, той се издига, обогатява характера си и заличава от душата си следите от всичко онова, което е потискало и извращавало неговите ценни качества… (стр. 140)
***
[на екскурзия в Пирин]:
– Красив е животът! – провиква се Кольо. – Гората и планината събуждат у човека възвишени мисли и чувства. Забравяш всичко делнично и пошло, всички горчивини и неправди, и в същото време слушаш някакъв особен шум, който те кара да мечтаеш. Иска ти се да извършиш нещо велико и да смаеш хората, да жертваш живота си за света, душата ти се разперва като птица, готова да полети към висините. Неслучайно в Банско има много поети-самоуци… (стр. 147)
***
[из доклад на Вапцаров]: За развитието на една национална култура е необходима тясна връзка на нейните майстори с народа и с делото на свободата. Писателят трябва да познава добре миналото на своя народ, неговия фолклор, нравите, обичаите и езика, особено типичното преобладаване на някои изрази, думи и образи. Новият реализъм трябва да включи в себе си като съставна част героичната романтика, да възпитава в дух на героизъм, да има активно отношение към действителността, да утвърждава труда, да вдъхновява за строеж на нови форми на живота. Истинският писател трябва да се слее с народа, да бъде негово ухо, око и сърце… (стр. 158)
***
[откъси от главата за литературните възгледи на Вапцаров]: Още в ранна възраст той беше прочел преведените на български произведения на руските класици и на мнозина западноевропейски писатели като Балзак, Флобер, Стендал, Шекспир, Байрон, Гьоте, Ибсен и др….
…И до последните си дни Вапцаров се учеше от руската класическа литература – от нейното художествено богатство, от борческия й хуманизъм, от високата й идейност.
Творчеството на Максим Горки бе разкрило пред него, че истинското изкуство може да се създаде само с безкрайна любов към народа и Родината. Това творчество звучи като възхвала на всичко прекрасно в живота, като химн най-прекрасното в него – човека. Вапцаров често обичаше да сравнява Горки с Балзак или Флобер, но подчертаваше, че Горки е отишъл много по-напред. Докато героите на западните класици угасват в трагична безпомощност, борците на Горки завършват с бунт и остават непримирими. Романите „Майка” и „Клим Самгин” бяха любимо четиво на Вапцаров. За „Майка” той казваше: „Това не е само епопея на социалната борба, но и роман за възпитание на високи човешки качества у хората”…
…Вапцаров чувстваше дълбоко поезията на Пушкин, учудваше се на нейната простота и музикалност, и понякога дълго декламираше стихове от любимия поет. Когато говореше за Пушкин, той не забравяше да спомене за неговото увлечение от творчеството на Байрон, но бързаше да подчертае коренната разлика между двамата. Пушкин е усвоил протестния дух на Байроновата поезия. Той вярва, че щастие може да съществува на земята. И с топъл глас Вапцаров започваше да рецитира края на поемата „Цигани”.
– Виждате ли големия поет? – говореше възбудено той. – Още в оная далечна епоха Пушкин мисли, че всеки може да бъде щастлив само между другите хора и заедно с тях. Той не противопоставя като Байрон личността на обществото.
С особена изразителност Кольо декламираше стихотворенията на Пушкин, насочени срещу самодържавието и лакейщината. Той знаеше почти наизуст много негови поеми и отделни глави от „Евгени Онегин”.
– Всеки поет трябва да се учи от Пушкин – обясняваше Вапцаров. – Сега мнозина от нас пишат едни особени стихове или, по-точно казано, стихоплетстват. Пушкин е гений, равен на когото мъчно може да се намери…
…Поезията на Маяковски изигра огромна роля за оформянето на Вапцаровата поезия в духа на художествения реализъм. Това, което Вапцаров търсеше в началото на своя поетически път, му бе подсказано от Маяковски. Той разбра как трябва да се твори социалистическото изкуство и се учеше непрекъснато от големия съветски поет.
Веднъж Кольо беше купил една стихосбирка от Маяковски и не си легна, докато не прочете и последния стих.
– Какъв талант, каква сила! – извика той, като свърши книгата. – Четеш и виждаш с каква гореща любов съветският народ изгражда социализма. Наглед уж дребна тема, а той я претворил така майсторски, че тя се обръща изведнъж в значителен обществен факт. Няма събитие или обществена проява, които да не са намерили отражение в неговото творчество. И всичко е дадено образно, с точни думи, с остър епитет и с мъжествен ритъм. Да пишеш поезия, за Маяковски значи – да участваш активно в преустройството на живота. От неговите стихове лъха действителна бодрост, чуваш развълнувания глас на човека, който ненавижда равнодушието и пасивността, и зове за творчески подвиг…
…Като бивш моряк Кольо четеше с истинска наслада романа на Новиков-Прибой „Цушима” и смяташе, че го разбира по-добре от другите читатели. С не по-малко увлечение и интерес той четеше и „Как се каляваше стоманата” от Н. Островски, „Петър І” от Алексей Толстой, а така също и произведенията на Еренбург, Фадеев, Серафимович, Гладков и на мнозина още съветски писатели. Когато беше във весело настроение, цитираше цели пасажи от „Дванадесетте стола” и от „Златният телец” на Илф и Петров… (стр. 186-197).
***
[относно включването на Вапцаров във въоръжената антифашистка борба]: Ние, близките, често му говорехме, че той е ценен човек, че трябва да се пази, че ще бъде по-полезен на партията, ако работи само като писател, със силата на словото… А той ме успокояваше, че хората, с които работил, били надеждни и в случай на арест не биха го издали. При това полицията не можела да намери у нас никакви веществени доказателства срещу него. Кольо приказваше така, само за да ме успокои. Но в същност той се съмняваше, че ще дочака освобождението на Родината от фашисткото иго и понякога казваше:
– Пази се, пази, всички говорите само това! Ако започната всички да се пазят, тогава кой ще работи? Всеки човешки живот е скъп. Малко ли ценни хора загинаха през Октомврийската революция и после се намериха други, които достойно ги заместиха. Нима мислиш, че аз не искам да дочакам нашата победа! Да знаеш само как ми се живее! Противно нещо е смъртта!… Хайде, Боя, да не приказваме за това. Все някак ще излезем здрави и читави от тази работа. (стр. 238)
***
[Вапцаров в затвора]: Веднъж, когато Кольо беше вече в затвора, запитах го кога в полицията се е чувствал най-зле и как са го изтезавали. Той отговори с мъка:
– Там бях загубил представа за времето. Ту ме измъчваха, ту ме оставяха да се съвзема, за да започнат отново. Тежкият бой и стягането електрически обръч можех да понасям, но най-ужасното изтезание беше бесенето с главата надолу. Три пъти бях подлаган на такова мъчение и чувствах, че вече нямам сили да издържа. Исках да се самоубия, но нямаше с какво. Случайно намерих едно габърче, взех го и го забих във вената на ръката си. Кръвта бликна и започна да изтича, аз се унесох в тихо блаженство. Спомних си за целия живот, дожаля ми за слънцето, за живота и най-много за това, че бях направил малко за освобождението на Родината. Но с гордост повтарях на себе си: врагът ще бъде разбит – победата ще бъде наша! И в тоя миг ключът на врата щракна и вътре нахлуха неколцина полицаи. След малко дойде и лекарят, който спря кръвта и превърза раната. И отново започна пукане на костите, скубане на косата, миризма на горено месо… (стр. 241-242)
***
[прощаване с майка му]: Кольо гледаше майка си и мене спокойно и нежно. Казахме си няколко незначителни думи, само да избегнем тежкия разговор за близката смърт. Той ни притисна леко към себе си и промълви:
– Мили мои, много грижи ви създадох. Прощавайте. Мамо, аз трябва да умра. Гледай да свикнеш с тази мисъл, успокоявай се с думите на твоя Христос: „Ако житното зърно най-напред не умре, то не може да даде плод” (стр. 247)
