Сталин – „Кадрите решават всичко“

Реч на Йосиф Сталин, произнесена в Кремълския дворец пред завършилите академици на Червената армия, 4 май 1935 г.

Другари! Не може да се отрича, че напоследък ние имахме големи успехи както в областта на строителството, така и в областта на управлението. Във връзка с това у нас твърде много приказват за заслугите на ръководителите, за заслугите на водачите. На тях приписват всички, почти всички наши успехи. Това, разбира се, не е вярно и не е правилно. Работата не е само във водачите. Но не върху това аз бих искал да говоря днес. Аз бих искал да кажа няколко думи за кадрите, изобщо за нашите кадри, и в частност за кадрите на нашата Червена армия.

Вие знаете, че ние наследихме от старото време технически изостанала и полупросяшка, разорена страна. Разорена от четиригодишна империалистическа война, повторно разорена от тригодишна гражданска война, страна с полуграмотно население, с ниска техника, с отделни индустриални оазиси, губещи се сред море от дребни селски стопанства – ето каква страна наследихме ние от миналото. Задачата ни се състоеше да преведем тази страна от релсите на средновековието и невежеството върху релсите на съвременната индустрия и машинизираното селско стопанство. Задача, както виждате, сериозна и трудна. Въпросът стоеше така: или ще разрешим тази задача в най-кратък срок и ще укрепим социализма в нашата страна, или не ще я разрешим и тогава нашата страна – технически слаба и невежествена в културно отношение – ще изгуби своята независимост и ще се превърне в обект на играта на империалистическите държави.

Нашата страна тогава преживяваше в областта на техниката период на най-жесток глад. Не ни достигаха машини за индустрията. Нямаше машини за селското стопанство. Нямаше машини за транспорта. Нямаше оная елементарна техническа база, без която е немислимо индустриалното преобразуване на страната. Имаше само отделни предпоставки за създаване на такава база. Трябваше да създадем първокласна индустрия. Тази индустрия трябваше да се насочи така, че да бъде способна да реорганизира технически не само индустрията, но и селското стопанство, и нашия железопътен транспорт. А за това трябваше да правим жертви и да въведем във всичко най-строга икономия, трябваше да икономисваме и от храната, и от училищата, и от манифактурата, за да натрупаме необходимите средства за създаването на индустрия. Друг път за изживяване глада в областта на техниката нямаше. Така ни учеше Ленин и в тази работа ние вървяхме по стъпките на Ленин.

Ясно е, че в такова голямо и трудно дело не можеше да се очакват непрекъснати и бързи успехи. В такова дело успехите могат да се видят само след няколко години. Затова необходимо беше да се въоръжим със здрави нерви, с болшевишко самообладание и упорито търпение, за да преодолеем първите несполуки и неотклонно да вървим напред към великата цел без колебания и неувереност в нашите редове.

Вие знаете, че ние така именно вършехме тази работа. Но не у всички наши другари стигаха нерви, търпение и самообладание. Между нашите другари се намериха хора, които още след първите затруднения започнаха да зоват към отстъпление. Има една поговорка: „който спомене старото, окото да му излезе“. Това, разбира се, е вярно. Но човек има памет и когато прави равносметка на нашата работа, неволно си спомня за миналото (Весело оживление в залата). Та така, имаше у нас другари, които се изплашиха от трудностите и започнаха да зоват партията към отстъпление. Те казваха: „Защо ни е вашата индустриализация и колективизация, вашите машини, черна металургия, трактори, комбайни, автомобили? По-добре да бяхте дали повече манифактура, по-добре да бяхте купили повече сурови материали за произвеждане на стоки за широко потребление и да бяхте дали на населението повече от всички тия дреболии, които красят живота на хората. Създаването на индустрия, и при това първокласна индустрия, при нашата изостаналост е опасна мечта“.

Разбира се, ние бихме могли получените чрез най-жестока икономия и изхарчени за нашата индустрия 3 милиарда рубли валута – ние бихме могли тия средства да ги употребим за внасяне на сурови материали и за усилване производството на предмети за широко потребление. Това е също така нещо като „план“. Но при такъв „план“ ние не бихме имали нито металургия, нито машиностроене, нито трактори и автомобили, нито авиация и танкове. Ние бихме се оказали невъоръжени пред външните врагове. Ние бихме подкопали основите на социализма в нашата страна. Ние бихме се оказали в плен на вътрешната, и външната буржоазия.

Очевидно трябваше да се избира между двата плана: между плана на отстъплението, който водеше и не можеше да не води към поражение на социализма, и плана на настъплението, който водеше и, както знаете, вече доведе до победата на социализма в нашата страна.

Ние избрахме плана на настъплението и тръгнахме напред по Лениновия път, като изтикахме назад тези другари като хора, които не виждаха по-далече от носа си и си затваряха очите пред близкото бъдеще на нашата страна, пред бъдещето на социализма в нашата страна.

Но тези другари не всякога се ограничаваха с критика и пасивна съпротива. Те ни заплашваха с вдигане въстание в партията против Централния комитет. Нещо повече: те заплашваха някои от нас с куршуми. Изглежда, че смятаха да ни изплашат и да ни заставят да се отклоним от Лениновия път. Тези хора очевидно бяха забравили, че ние, болшевиките, сме особен род хора. Те бяха забравили, че болшевиките не се плашат нито от трудности, нито от заплашвания. Те бяха забравили, че нас ни е ковал великият Ленин, нашият вожд, нашият учител, нашият баща, който не познаваше и не признаваше страх в борбата. Те бяха забравили, че колкото по-силно беснеят враговете и колкото повече изпадат в истерика противниците вътре в партията, толкова повече болшевиките се разгорещяват за нова борба и толкова по-стремително се движат напред.

Ясно е, че ние и не помислихме да се отклоняваме от Лениновия път. Нещо повече, след като се укрепихме на този път, ние още по-стремително тръгнахме напред, помитайки по пътя си всички възможни препятствия. Наистина при това ставаше нужда да понатупаме един или друг от тези другари. Но иначе не можеше. Трябва да призная, че и аз имам пръст в тая работа.

Да, другари, ние тръгнахме уверено и стремително по пътя на индустриализацията и колективизацията на нашата страна. И сега може да се смята, че вече сме изминали този път.

Сега вече всички признават, че по този път ние постигнахме грамадни успехи. Сега всички признават, че ние имаме вече мощна и първокласна индустрия, мощно и механизирано селско стопанство, транспорт, който непрекъснато се развива и усъвършенства, организирана и прекрасно снабдена с всичко необходимо Червена армия.

Това значи, че ние в основни линии изживяхме вече периода на глада в областта на техниката.

Но след като изживяхме периода на глада в областта на техниката, ние навлязохме в нов период, в периода, аз бих казал, на глада в областта на хората, в областта на кадрите, в областта на работниците, които умеят да управляват техниката и да я развиват по-нататък. Работата е там, че ние имаме фабрики и заводи, колхози и совхози, транспорт и армия, имаме техника за цялата тая работа, но не ни достигат хора с достатъчно опит, необходим за да изстискаме от техниката максимум от онова, което може да даде тя. По-рано ние казвахме, че „техниката решава всичко“. Този лозунг ни помогна в това отношение, че ние ликвидирахме глада в областта на техниката и създадохме най-широка техническа база във всички отрасли на труда за въоръжаване нашите хора с първокласна техника. Това е твърде добре. Но това далеч и далеч не е достатъчно. За да се пусне техниката в движение и за да се използва тя до дъно, нужни са хора, овладели техниката, нужни са кадри, способни да усвоят и използват тази техника по всички правила на изкуството. Техника без хора, овладели техниката, е мъртва. Техника начело с хора, овладели техниката, може да върши и ще върши чудеса. Ако в нашите първокласни заводи и фабрики, в нашите совхози и колхози, в нашия транспорт, в нашата Червена армия биха се намерили достатъчно кадри, способни да управляват тази техника, нашата страна би получила тройно и четворно по-голям ефект, отколкото тя получава сега. Ето защо сега вниманието трябва да се съсредоточи върху хората, върху кадрите, върху работниците, които владеят техниката. Ето защо старият лозунг – „техниката решава всичко“, който отразява изминатия вече период, когато у нас имаше глад в областта на техниката – сега трябва да бъде заменен с нов лозунг, с лозунга, че „кадрите решават всичко“. В това е сега главното.

Можем ли да кажем, че нашите хора са разбрали и съзнали напълно великото значение на този нов лозунг? Аз не бих казал това. В противен случай ние не бихме имали това безобразно отношение към хората, към кадрите, към дейците, което честа наблюдаваме в нашата практика. Лозунгът „кадрите решават всичко“ изисква нашите ръководители да проявяват най-грижливо отношение към нашите дейци, към „малките“ и „големите“, в каквато и област те да работят, грижливо да ги възпитават, да им помагат, когато те се нуждаят от подкрепа, да ги насърчават, когато те показват първите си успехи, да ги повишават и т. н. А в действителност ние имаме цял ред случаи на бездушно-бюрократическо и просто безобразно отношение към дейците. С това всъщност се и обяснява, че вместо да изучаваме хората и само след изучаването им да ги поставяме на пост, често хората се подхвърлят като пионки. Да ценим машините и да рапортуваме колко техника имаме в заводите и фабриките – това се научихме. Но аз не зная нито един случай, в който със също такава охота да се рапортува колко хора сме издигнали през такъв и такъв период и как сме помагали на хората да растат и се закаляват в работата. С какво се обяснява това? Това се обяснява с обстоятелството, че ние не сме се научили още да ценим, хората, да ценим дейците, да ценим кадрите.

Аз си спомням един случай в Сибир, където едно време аз бях заточен. Това беше през пролетта, във време на пълноводие. Около тридесет души бяха отишли на реката да ловят дървения материал, отнесен от развилнялата се грамадна река. Привечер те се върнаха в село, но без един свой другар. На моя въпрос, къде е тридесетият, те равнодушно отговориха, че тридесетият „останал там“. На моя въпрос: „как така останал?“, те със същото равнодушие отговориха: „какво питаш още, удави се значи“. И тутакси един от тях почна да бърза за някъде си, като каза, че „трябвало да иде да напои кобилата“. На упрека ми, че те жалят повече добитъка отколкото хората, един от тях, при общо одобрение на останалите, отговори: „А защо да жалим хората? Хора ние всякога можем да направим. А кобила… опитай се да направиш кобила“ (Общо оживление в залата). Ето ви щрих, може би незначителен, но твърде характерен. Струва ми се, че равнодушното отношение на някои наши ръководители към хората, към кадрите и тяхното неумение да ценят хората е остатък от онова странно отношение на хората към хората, което видяхме в току-що разказания епизод из живота в далечния Сибир.

Та така, другари, ако ние искаме успешно да изживеем глада в областта на хората и да съумеем да дадем на нашата страна достатъчно кадри, способни да тласкат напред техниката и да я движат – ние трябва преди всичко да се научим да ценим хората, да ценим кадрите, да ценим всеки деец, способен да принесе полза на нашето общо дело. Трябва най-после да разберем, че от всички ценни капитали, които има на света, най-ценният и най-важният капитал са хората, кадрите. Трябва да разберем, че при сегашните наши условия „кадрите решават всичко“. Имаме ли добри и многобройни кадри в индустрията, в селското стопанство, в транспорта, в армията – нашата страна ще бъде непобедима. Нямаме ли такива кадри – ще куцаме с двата крака.

Завършвайки речта си, позволете ми да провъзглася тост за здравето и преуспяването на нашите новозавършили червеноармейски академици! Желая им успех в организирането и ръководенето отбраната на нашата страна!

Другари! Вие завършихте висше училище и там получихте първото закаляване. Но училището – това е само подготвителната степен. Истинското закаляване на кадрите се получава в живата работа вън от училището, в борбата с трудностите, в преодоляването на трудностите. Помнете, другари, че добри са само ония кадри, които не се плашат от трудностите, които не бягат от трудностите, а напротив – вървят срещу трудностите, за да ги преодолеят и ликвидират! Само в борбата с трудностите се коват истински кадри. И ако нашата армия има достатъчно истински закалени кадри, тя ще бъде непобедима.

За вашето здраве, другари!

Сподели