Без теория сме загинали!

Автор: Юрий Жданов

Птицата се извисява към небето, браздейки синевата; камъкът се носи към земята, в съответствие със законите за земното притегляне, които птицата не познава. За да полети в небето и за да строи самолети, на човечеството му се налага да открие теоремата на Жуковский, отнасяща се за подемната сила на крилете. В наши дни, когато хиляди самолети кръстосват въздушното пространство, едва ли някой от летците помни тази теорема и едва ли са чували за нея вежливите стюардеси и безгрижните пътници. За да се осъществи полета, обаче, е необходимо не само да се познава теоремата за крилете, но и теорията за горенето, хидродинамиката, теория на еластичността, материалознание, метеорология, информатика, радиоелектроника, ергономика, теория на управлението – стотици научни дисциплини и това не винаги е достатъчно, за да те предпази от неприятни изненади и беди.

Колкото обаче и да е сложен управлявания от човека полет, собственият му живот и съдбата на обществото се оказват много по-сложни. За тяхното опознаване човек се е движил стъпка по стъпка в течение на хилядолетия, при който процес мнозинството си остава безгрижен пътник в космическия кораб на историята, неразбиращо нищо, незнаейки за полета, за неговите движещи сили и закономерности, в най-добрия случай доверявайки се на реални или измислени пилоти. Непознаването на аеродинамиката рано или късно води до катастрофа. Още повече кризи и катастрофи причинява непознаването на закономерностите, тенденциите и механизмите на общественото битие. Бих искал да ви припомня следното предупреждение на Маркс: „Невежеството – това е демонична сила и ние се опасяваме, че то ще стане причина за още много трагедии. Неслучайно най-известните древногръцки поети в своите забележителни драми за живота на царските семейства в Микена и Тива са изобразявали невежеството като трагична съдба“(1).

Отдавна не са между живите и Есхил, и Софокъл, и Еврипид, но уви, трагическата съдба – невежеството, все още хвърля черна сянка върху съдбата на човечеството, на неговото бъдеще. Да, вярно е, съществуват рок енд рол, театър на абсурда, Бийтълс, маратонките, памперсите, автомобилите и дънките, астрологията и гадаенето по линиите на ръката, екстрасенсите и шаманите, фиктивният капитал и екзистенциализмът. Дали обаче те са достатъчни, за да ни предпазят? Някога известният американски философ Ерих Фром констатира „духовна криза, преживявана от западния човек по време на решителната за него историческа епоха“(2). За съжаление, тази криза не се ограничава само със Запада.

* * *

Още навремето Г.В.Плеханов посочва, че марксистите са много редки птици в европейските социалистически партии. Той не без ехидност твърдял, че много учени-професори са съградили несъкрушими паметници на своята абсолютна неспособност да разберат смисъла на Марксовото учение. И наистина, теорията на Маркс не е по-проста да кажем от теоретичната механика или термодинамиката, за усвояването на които се изискват не малко усилия. И работата не е само в това, че марксизмът е представен от три източника, от три съставни части. Както подчертава и В. Ленин, марксизмът е „усвоил и асимилирал всичко най-ценно от двухилядолетното развитие на човешката мисъл и култура“(3). Човек си заслужава да се замисли над това „всичко“ (поставено в курсив от нас – Ю.Ж.), за да осъзнае и цялата сложност, с която предстои да се сблъска по пътя на разбирането на марксизма. От него произтичат практическите лозунги и призиви, но той не се ограничава само до тях.

Партията и нейните членове, които са приели марксизма за теоретическа основа в своята дейност, са длъжни да осъзнаят правилно неговата същност, непрекъснато да са на „гребена“ на творческата мисъл, чужда на всеки фетишизъм и догматизъм.

В заглавието на тази статия се съдържа сериозно предупреждение, което привежда и Р.И.Косолапов в книгата си „Думата има другаря Сталин“, припомняйки разказа на известния философ и член на Президиума на ЦК на КПСС, Д.И.Чесноков за беседата му със Сталин. От своя страна мога да потвърдя, че тези сталински думи ми предаде лично Д.И.Чесноков на сбогуване при депортацията ми от Москва през март 1953 г.

Струва си да приведем още един пример. В статията си „Най-дългата фамилия“, Феликс Чуев привежда следния цитат от Д.Т.Шепилов: „Положението в момента е следното – казал Сталин – или ние ще подготвим наши кадри, наши хора, наши управленци, ръководещи икономиката ни на научна основа, или сме загубени! Такава е историческата постановка на въпроса”(4).

Този проблем вълнувал Сталин в продължение на десетилетия. Още през 1924 г. на XIII конгрес на партията той заявява: „Един от най-опасните недостатъци на партията ни се състои в пониженото теоретическо ниво на нейните членове. Причината за това е в тежката практическа работа, обезсърчаваща желанието за теоретични занимания и култивираща някакво, меко казано опасно нехайство, за да не използвам и по-силна дума, по въпроса за теорията“(5). Въпросът тук не е само до просветителската грижа за самообразованието на членовете на партията, а много по-дълбок. Още Ленин подчертава тази дълбочина: „Икономическата власт, концентрирана в ръцете на руската пролетарска държава, е напълно достатъчна, за да обезпечи прехода към комунизма. Какво тогава не достига? Ясно какво:  културата в този слой от комунистите, които управляват, не е на необходимото ниво“(6). При това трябва да се има предвид, че в съдържанието на ленинското понятие „култура“ влизат науката, техниката, образованието. С посочения проблем особено остро се сблъсква партията след победата във войната, когато е трябвало да се определи пътят за развитие на обществото при строителството на комунизма. През този период теоретическото изоставане сред членовете на партията става напълно непоносимо. „Орденът на мечоносците“ не трябва да се позволява да бъде превърнат в „хор от псалмопевци и отряд от благоговеещи поклонници“, – предупреждавал Сталин. „Общоизвестен факт е, че никаква наука не може да се развива без свобода на критиката, без борба на мнения“, – подчертавал той. Сериозно безпокойство в Сталин предизвиква общата култура на масовото съзнание, културата на мислене и с ирония се отнасял към логическите грешки на събеседниците си. „Често пъти заключават, че „след това“ означава „в резултат на това“, – отбелязвал той. По негова инициатива в системата на общото образование били включени и предметите „Логика“ и „Психология“. В трудните военни години със Сталинска премия били удостоени трудовете на С.Рубинщейн „Основи на общата психология“ (през 1942 г.) и на Асмус – „Логика“ (през 1943 г.). В системата на образованието бил върнат обратно класическият учебник по логика на Челпанов.

С цел да се съживи научната мисъл и да се повиши ролята на теорията, знанията и образованието, Сталин предлага многобройни инициативи. Струва си да напомним, че през 1947 г. той прави предложение на група учени да създадат „Общество за разпространение на научни и политически знания“. Съответното правителствено решение било необичайно щедро за тези трудни следвоенни години. Общество „Знание“ е бил помолен лично да възглави забележителният учен, председателят на Академията на науките на СССР, академик С.И.Вавилов; на обществото била предоставена сградата на Политехническия музей, разположена в непосредствена близост до ЦК; обществото придобило широки възможности за осъществяване на издателска дейност. През същата година по инициатива на Сталин е създадено издателството за чуждестранна литература, с основна задача да запознае съветския читател с най-добрите новости от чуждестранната литература в сферата на естествените и обществените науки. Издадено било огромно количество съвременна литература по физика, астрономия, химия, биология, генетика.

Една от идеите на Сталин обаче била погребана от „всемогъщия апарат“. Във връзка с юбилея на Академията на науките на СССР, той предложил в страната да бъдат учредени ордени за деятелите на науката: орден Ломоносов – за заслуги в изучаването на общите проблеми в естествознанието; орден Менделеев – за заслуги в областта на химията; орден Павлов – за достижения в областта на биологичните науки. Трябва да отбележим, че образци на тези ордени били изготвени от Монетния двор и лично ми ги е показвал завеждащия научния сектор в ЦК – С.Г.Суворов. На някакъв етап обаче това начинание бива стопирано.

Що се отнася до самия научен отдел в ЦК, то след XIX конгрес на партията по указание на Сталин на негова основа биват създадени три самостоятелни отдела: Отдел по философия и история, Отдел по икономика и право, Отдел по естествени и технически науки. Ръководители на първите отдели станали Д.И.Чесноков и А.М.Румянцев, включени и в Президиума на ЦК. Д.И.Чесноков ми е разказвал, че преди да изрече своето строго предупреждение, Сталин е казал следното: „Вие сте приети в Президиума на ЦК. Вашата задача е да съживите теоретическата работа в партията и да анализирате новите процеси и явления в страната и по света. Без теория сме мъртви, мъртви, мъртви!“.

От 1947 година по инициатива на Сталин в страната се разгръща вълна от теоретически дискусии в областта на широк спектър от научни дисциплини. Началото бива поставено с дискусия по книгата на Г.Ф.Александров – „История на западноевропейската философия“. След философската дискусия през 1947 г. е създадено списанието „Философски въпроси“ с основни задачи теоретическа дискусия по въпросите на диалектиката, логиката и теорията на познанието.

След това били проведени дискусии по биология и физиология. Малко хора си спомнят, че сериозен интерес у Сталин предизвиква хипотезата на академик О.Ю.Шмит за произхода на планетните системи. Четирите лекции на Шмит послужили като основа за широка дискусия в областта на учението за произхода и развитието на Вселената, след което бива проведена дискусия за еволюцията на звездните системи, основавайки се на доклада на академик  В.А.Амбарцумян.

След това последвали дискусии по лингвистика и политическа икономия. Не винаги резултатите от тези дискусии биват еднозначно положителни и не винаги съвпадат с позицията и възгледите на Сталин, но съвършено ясно било, че методът на обществените дискусии привличал вниманието не само на учените, но и на широкия партиен актив, както и на всички слоеве от населението.

Особено безпокойство предизвиквал у Сталин въпросът за монополизма в науката. Стремежът към монополизъм той критикувал в привържениците на Мар; в монополизъм упреквал академик Л.А.Орбели. В крайна сметка, подкрепяйки в началото Т.Д.Лисенко, през май 1952 г. Сталин издава следната заповед : „Да се ликвидира монополизма на  Лисенко в биологията. Да се създаде колективен орган на управление Президиума на ВАСХНИЛ (бел.пр. – Академията на селскостопанските науки). Да бъдат включени в състава на Президиума противниците на Лисенко – Цицин и Жебрак.“ Това ми е разказвал лично тогавашният завеждащ селскостопанския отдел в ЦК – А.И. Козлов.

В продължение на много години в средите на съветските философи вървели методологически спорове около проблемите на теоретичната физика и преди всичко около теорията на относителността и квантовата механика. Нихилистичното отношение към тях се подхранвало от механичната едностранчивост на философа А.Максимов и някои служители от тогавашния физически факултет в МГУ (бел.пр. – Московския Държавен Университет). По-специално, много се пречело на видния теоретик И.Е.Там от ръководството на физическия факултет (декана Предводителев и секретаря Ноздрев). Когато група водещи съветски физици-теоретици се обявява в защита на Там, Сталин с хумор заявил: „Защитете го от литературните герои на Гогол и Щедрин“.

Нима е възможно в днешно време да си представим, че централният вестник на партията във всеки свой брой е печатал статии на различни светила в съвременната наука, а не хороскопи? По заповед лично на Сталин вестник „Правда“ във всеки свой брой публикувал информация по най-важните работи на академик И.П.Павлов, свързани с физиологията на висшата нервна система.

Догматизмът и рутината  предизвиквали у Сталин неприязън. Той приветствал новаторството навсякъде, включително и в областта на науката. Ето и думите му: „В науката единици са новаторите. Такива бяха Павлов и Тимирязев, а останалите – цяло море от научни служители, хора консервативни, книжни, праволинейни, които са достигнали определено ниво и не искат повече да се натоварват. Вторачили са се във вече известното, в старите теории, мислейки си, че знаят всичко и отнасяйки се с подозрение към всичко ново“. В телеграма до Президента на Академията на науките, академик В.Л.Комаров от 24 март 1942 година, Сталин пише следното:“…уверен съм, че въпреки трудните военновременни условия, научната дейност на Академията на науките ще се развива успоредно с нарастващите изисквания на страната ни и Президиума на Академията на науките, под вашето лично ръководство, ще направи всичко необходимо за решаване на задачите, стоящи пред Академията“. Във втората телеграма на Сталин до Президента на Академията на науките В.Л.Комаров от 12 април 1942 година се казва следното: „Правителството с удоволствие приема Вашето предложение за всестранното развитие дейността на научните учреждения към Академията на науките на СССР, на нейните действителни членове и член-кореспондентите ѝ, насочена към укрепване военната мощ на Съветския Съюз. Надявам се, че Академията на науките на СССР ще застане начело на движението на новаторите в областта на науката и производството и ще стане център на напредналата съветска наука  в продължаващата борба срещу най-злия враг на нашия народ и всички останали свободолюбиви народи – немския фашизъм. Правителството на Съветския съюз изразява своята увереност в това, че в суровите години на Великата Отечествена война на съветския народ срещу немските нашественици, ръководената от Вас Академия на науките ще изпълни с чест своя висок патриотичен дълг пред Родината“(7).

Развитието на науката е немислимо без силна образователна система, подготвяща кадрите. По време на съветския период в страната се формира мощна система във висшето образование. В областта на науката през 1913 година били заети 13 хиляди човека, а преди разпадането на Съветския Съюз числото им достигало 3 милиона.

Преди войната, като студент в химическия факултет на МГУ, аз за първи път се запознах с А.Н.Несмеянов, слушайки неговите лекции по органична химия. Веднага след края на войната, през есента на 1945 година бях назначен за асистент на Александър Николаевич (бел.пр.-Несмеянов) в неговата катедра, заедно с моя приятел, бъдещия академик О.А.Реутов. Така ние станахме част от сформиращата се група на Несмеянов.

През есента на 1947 година Сталин беше на почивка в Сочи. През това време (нашето семейство също бе на почивка в Сочи) бях поканен на два пъти за беседа с него – на 18 октомври и на 10 ноември. В хода на последния разговор, Сталин засегна и темата за съдбата на родните ни университети. Ето по същество и неговите думи: „Университетите ни от революцията до сега преминаха през три периода. През първия период те изпълняваха същата роля, каквато и по царско време, а именно: главната „ковачница“ за кадри. Наред с това, в много слаба степен се развиваха работническите факултети. След това, с развитието на икономиката и търговията, изниква нуждата от голямо количество практици, деятели, което нанесе удар по университетите. През този период възникват много техникуми и отраслови институти. Ръководителите се подсигурявали с кадри, но не били заинтересовани от подготовката на теоретици. Институтите „изядоха“ университетите.

Сега ние разполагаме с прекалено много университети и би следвало да не „засаждаме“ нови, а да подобряваме нивото на съществуващите. Въпросът не трябва да се свежда до това, че университетите подготвят или преподаватели, или научни работници. Не може да преподаваш, невладеейки и незнаейки научната работа. Човек, който познава добре теорията, много по-добре ще решава практическите въпроси, отколкото един тесен практик. Човек, получил университетско образование и притежаваш широк кръгозор, ще бъде по-полезен в практиката, отколкото да речем един химик, който не знае нищо друго освен своята химия. В университетите трябва да се приема не само „зелена“ младеж от ученическите чинове, но и практици, преминали определен производствен опит и в главите на коите вече са назрели въпросите и проблемите, но им липсват теоретичните познания за тяхното решаване. В близкия период е необходимо по-голямата част от випускниците да останат в университетите, за да се запълнят последните с преподаватели“.

“Относно Московския университет, смятам че ръководството му не е на необходимото равнище. Може би си заслужава да разделим Московския университет на два университета: в единия ще се съсредоточат природните науки (физически, физико-технически, математически, химически, биологически и почвено-географския факултет), а в другия – обществените (исторически, филологически, юридически и философски факултети). Ще отремонтираме старото здание и ще го предоставим на социалните науки, а за естествените ще построим ново, някъде на „Воробьовъе горъй“ (бел.пр. – име на местност, намираща се в Югозападната част на Москва). Ще приспособим за тази цел една от строящите се в Москва високи сгради. Ще бъде не на 16, а примерно на 10 или 8 етажа и ще бъде оборудвана съгласно всички изисквания на съвременната наука.

Нивото на науката при нас се понижи. Реално у нас сега не се осъществяват  сериозни открития. Преди войната нещо се вършеше, имаше стимул, докато сега често казват: дайте ни образец от чужбина, ние ще го изучим и усвоим, след което на тази база ще изработим наш, роден. Какво, да не би любознанието у нас да е на по-ниско ниво? Не! Проблемът е по-скоро в организацията.

Според нашите възможности ние трябва да разполагаме с IG Farben (бел.пр. – най-големият по него време германски военно-химически концерн, основан през 1925 г.) на куб, а ние го нямаме. Химията в момента е най-важната наука с огромно бъдеще. Не би ли било правилно дори да помислим върху идеята по създаването на университет по химия?

Малцина са при нас, в Ръководството, неспокойните… Има такъв тип хора, които си мислят, че щом на тях им е добре, то и всички са като тях…“.

Бяха изказани и много други интересни наблюдения и идеи за науката, за нейното състояние и перспективите, стоящи пред нея.

Не мина много време и през декември 1947 година новоизбраният за Секретар на ЦК – А.А.Кузнецов ме покани да заема длъжността Завеждащ сектор естествени науки в ЦК на ВКП(б).

В морето от залелите ме нови задачи трябваше на първо място да се мисли за Московския университет, като едновременно с това трябваше да се реши и въпроса за ръководството му.

Предварителният съвет се проведе първо със забележителния човек и учен, тогавашния президент на Академията на науките на СССР – академик С.И.Вавилов. Той подкрепи предложението ми за ректор на МГУ (бел.пр. – Московски Държавен Университет) да бъде назначен А.Н.Несмеянов. Когато това се случи, поканих Александър Николаевич (бел.пр. – Несмеянов) в ЦК и заедно с него подготвихме чернова на писмо до Сталин за строителството на новото здание на Московския държавен университет. Обсъдихме също така структурата, числеността на колектива на МГУ, височината на сградата и в крайна сметка изпратихме с два подписа записката в Политбюро.

Настъпи пауза. За съдбата на записката не знаехме нищо, докато не ни поканиха, някъде след около месец в Московския градски комитет и в Московския градски съвет. Било поръчано нашата записка да бъде разгледана там. Посрещнаха ни двамата с Александър Николаевич някак странно: за ръководителите в Москва ние бяхме нови хора и не от тяхната сфера. Огледаха ни с предпазливо любопитство, след което попитаха:

– Осъзнавате ли какво сте написали? Значи, тук сте написали, че сградата на Университета трябва да е десет етажна. Давате ли си сметка, обаче, какви асансьорни съоръжения ще бъдат необходими, за да могат да превозят хиляди хора по време на почивките между занятията? Учебно заведение не може да бъде по-високо от четири етажа, за да може масата от хора да се придвижва спокойно без необходимостта от асансьори.

След тези думи ние с  Александър Николаевич посърнахме. След което последва следната покана:

– Да отидем да изберем място за новия Университет.

Излязохме от сградата, разпределихме се по колите и потеглихме. Наложи се да пътуваме доста. Преминахме покрай „Калужка застава“ (бел.пр. – ресторантски комплекс в крайните югозападни части на Москва), излязохме и от московските предградия, на хоризонта се мяркаха горички и дървета. Най-накрая пристигнахме – в село Внуково.

По тове време все още не беше построено летището и навсякъде се простираха широки поля. Поканиха ни да слезем от колите, след което казаха:

– Ето тук ще построим студентския град.

Тогава ние вътрешно си казахме: „Четириетажен значи?!“

Изминаха няколко седмици и изведнъж нас двамата с Александър Николаевич ни привикаха директно на заседание на Политбюро. Заседанието водеше Сталин. Присъстваха членовете на Политбюро, ръководителите на Москва и ние двамата с Несмеянов в достатъчно напрегнато състояние.

Сталин започна директно:

– Бяха ни предоставени предложения за строителството на новия комплекс от здания, в които ще се помещава Московския държавен университет. Разкажете ни какво е предвидено да се построи на „Воробьовъе горъй“.

Отговорът беше:

– Комплекс от високи жилищни сгради.

Сталин:

– Ще изградим този комплекс за Московския университет и ще бъде не на 10-12, а на 20 етажа. Със строителството ще се заеме Комаровский. За да ускорим темпа, строителството ще се провежда едновременно с неговото проектиране.

Обръщайки се към Микоян, той каза:

– Министерството на външната търговия трябва да осигури нужната валута за обмен, необходима за обзавеждането и лабораторното оборудване. Университетът трябва да бъде снабден с най-съвременното оборудване и реактиви.

Трябва да се създадат необходимите жилищно-битови условия чрез изграждането на общежития за преподавателите и студентите. Колко студенти се предвижда да живеят там? Шест хиляди? Това означава, че в общежитието трябва да има шест хиляди стаи. Трябва с особено внимание да се отнесем към семейните студенти.

Всичко това беше прието, само на едно място възрази Молотов: на студентите ще им бъде скучно, ако са сами, за това по-добре е да бъдат по двама в стая.

На „Ленинские горъй“ (бел.пр. – микрорайон в Москва, в който се намира МГУ) все едно заработи вулкан – строителството вървеше с невиждани темпове. След преминаването през 1951 година на А.Н.Несмеянов в Академията на науките, поради смърта на С.И.Вавилов, със строителството се зае Иван Георгиевич Петровский.

Следва да отбележим, че решението за строителството на МГУ беше съпроводено с мащабни мерки по укрепването материалната база на всички университети, особено в градовете, засегнати от войната. В разпореждане на университетите бяха предоставени масивни сгради в Минск, Харков и Воронеж. Активно започват да се изграждат и развиват университети в редица съюзни републики. Спомням си, че през 1949 година един от чиновниците предложи да отбележим юбилея на Сталин, давайки неговото име на комплекса МГУ на „Ленинские горъй“.

Последва следният еднозначен отговор:

– Главният университет на страната ни може да носи само едно име и то е на Ломоносов.

Сталин възмущавала разпространената сред бюрократичния апарат болест на „интелектуалния паразитизъм“. Веднъж той прочел в списание „Комунист“ статия на икономическа тема. Нещо в нея обаче предизвикало неговото несъгласие и той помолил да го свържат по телефона с автора ѝ. В отговор на критическите бележки от страна на Сталин, авторът на статията промърморил, че той не я е писал, а само е поставил своя подпис под готовия материал. Веднага след това позвънил телефона и на главния редактор В.С.Кружков, който чул следния коментар от страна на Сталин:

– Оказва се, че във Вашето списание се публикуват статии, подписани от автори, които всъщност не са ги писали. Това е недопустимо!

Същият този Кружков разказваше как Сталин отхвърлял по всякакъв начин конюнктурното приспособенчество:

– В списанието един автор е представен с две статии по един въпрос, но с различни гледни точки. Подобна позиция, разбира се, може да бъде преразгледана от него, но трябва да обясни на хората защо е постъпил така, изхождайки от конкретните нови данни разработки.

В теорията не само е допустима, но и необходима ортодоксалността, като вярност на принципите, а „стане ли въпрос за принципи, трябва да сме безкомпромисни и взискателни до крайност“- така е определял честността в науката Плеханов. Сталин споделял този подход и бил противник на ортодоксалността на основата на лични отношения. Точно поради тази причина той решително отхвърлял опитите да се обособи в обществената теория отделен етап: на „сталинизма“.

Сталин с тревога наблюдавал процесите в обществената еволюция, констатирайки оттеглянето актива на партията от теорията, засилване ролята на догматизма и тесния практицизъм. Той категорично подчертаваше (по време на споменатия по-горе разговор с мен през 1947 година в Сочи): „Основното нещо в живота ни, това е Идеята. Когато няма Идея, то тогава ни липсва и целта, която ни движи, а когато липсва и целта, то тогава не е известно около какво може да концентрираме своята воля“.

Тези мисли са породени от следните мисли на великия учен на миналия век – академик В.И.Вернадский: „Силата на Идеите е безкрайна. Това ние трябва да помним постоянно, особено сега, когато в хаоса на руските събития често го забравяме“(9).

На хаоса и на стихиите винаги противостоят разумът, научните знания и теорията. От особено значение е фактът, че академик В.И.Вернадский положи основите на учението за нов етап в еволюцията на планетата ни, за формирането на Земята на т.н. сфера на разума – ноосферата. В.И.Вернадский подчертава, че марксизмът стига до същото заключение, разкривайки ролята на науката като основа за социалното преустройство на обществото. „В това отношение – посочва Вернадский – самото понятие „ноосфера“, което произтича от биогеохимична гледна точка, се намира в пълен синхрон с основната идея, пропиваща научния социализъм“(10).

В такъв случай, обаче, предупреждението „Без теория сме загинали“ вече касае не само  нашата страна. Продължаващият хилядолетия процес на хаотично, стихийно блуждаене на човечеството е бил неизбежен и необходим. Този етап завършва с капиталистическата епоха. Както пише и Маркс в своето време: „Буржоазните слуги и глупаците не разбират величието и преходната необходимост на буржоазния строй“(11).

За съжаление, слугите и глупаците все още не могат да разберат преходния характер не само на капитализма, но и на цялата хилядолетна епоха на класов антагонизъм. Какво общо могат да имат те тогава с Маркс и Енгелс?! Те остават глухи към призива да се построи едно общество, в основата на което ще залегнат социалистически принципи, нещо, за което се обръща към целия свят и Алберт Айнщайн, и създателят на кибернетиката Н.Винер, и създателят на учението за ноосферата В.И.Вернадский. Така че, това страховито предупреждение касае не само нас.

Невъзможно е без ясна теория, без научно прогнозиране, космическият кораб на човечеството да лети в необятните простори на Вселената. В противен случай е обречен да се изгуби, заедно със своя екипаж.

Литература:

  1. К. Маркс, Ф. Енгелс – Съчинения, Второ издание, том 1, стр. 112
  2. Е. Фром и др. – Дзен-будизъм и психоанализа, Москва, 1997 г., стр. 37
  3. В.И.Ленин – Пълни събрани съчинения, том 41, стр. 337
  4. Ф.Чуев – Най-дългата фамилия, „Съвременник“, 1998 г., № 5, стр. 200
  5. Й.В.Сталин – Съчинения, том 6, стр. 257
  6. В.И.Ленин – Пълни събрани съчинения, том 45, стр. 95
  7. 220 години Академия на науките на СССР, справочник, Москва, 1945 г., стр. 26-27
  8. Философско-литературно наследство на Г.В.Плеханов, том 1, Москва, 1973 г., стр. 116
  9. В.И.Вернадский – Дневници 1921-1925 година, Москва, 1998 г., стр. 114
  10. В.И.Вернадский – Размисли на натуралиста (на един естественик), кижка 2, Москва, 1977 г., стр. 67
  11. К. Маркс, Ф. Енгелс – Съчинения, Второ издание, том 28, стр. 427

Превод: Движение “23 септември”

Източник: http://stalinism.ru/stalin-i-gosudarstvo/bez-teorii-nam-smert-smert-smert.html

Сподели