Сталин – “Ленин като организатор и вожд на Руската комунистическа партия”

Съществуват две групи марксисти. И двете работят под знамето на марксизма и смятат себе си за „истински” марксисти. И все пак те далеч не са тъждествени. Нещо повече: между тях има цяла пропаст, защото техните методи на работа са диаметрално противоположни.

Първата група обикновено се ограничава с външното признаване на марксизма, с неговото тържествено провъзгласяване. Като не умее или не иска да вникне в същността на марксизма, като не умее или не иска да го прилага в живота, тя превръща живите и революционни принципи на марксизма в мъртви, нищо неговорещи формули. Тя основава своята дейност не върху опита, не като държи сметка за практическата работа, а върху цитати от Маркс. Тя черпи указания и директиви не от анализа на живата действителност, а от аналогиите и историческите паралели. Несъответствие между думите и делата – такава е главната болест на тази група. От тук разочарования и вечно недоволство от съдбата, която много често подвежда тази група, измамва я. Името на тази група е меншевизъм (в Русия), опортюнизъм (в Европа). Другарят Тишко (Йогихес) доста сполучливо охарактеризира тази група на Лондонския конгрес, като каза, че тя не стои, а лежи върху гледището на марксизма.

Втората група, напротив, пренася центъра на тежестта на въпроса от външното признаване на марксизма върху неговото прилагане, в неговото осъществяване в живота. Набелязването на съответстващи на обстановката пътища и средства за осъществяването на марксизма, изменяне на тези пътища и средства, когато обстановката се изменя – ето на какво, главно, обръща своето внимание тази група. Тази група черпи директиви и указания не от историческите аналогични паралели, а от изучаването на околните условия. В своята дейност тя се опира не на цитати и изречения, а на практическия опит, проверявайки чрез опита всяка своя крачка, учейки се от своите грешки и учейки другите да строят новия живот. С това всъщност се и обяснява, че в дейността на тази група думите не се различават от делата и учението на Маркс запазва напълно своята жива революционна сила. Към тази група напълно подхождат думите на Маркс, според които марксистите не могат да се задоволят с обясняването на света, а трябва да отидат по-нататък – да го изменят. Името на тази група е болшевизъм, комунизъм.

Организатор и вожд на тази група е В. И. Ленин.

I. ЛЕНИН КАТО ОРГАНИЗАТОР НА РУСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ

Организирането на пролетарската партия в Русия протичаше при особени условия, различни от условията на Запад, когато там се организираше работническата партия. Докато на Запад, във Франция, в Германия, работническата партия изникна от професионалните съюзи в условията на легално съществуване на съюзите и партиите, в обстановката след буржоазната революция, при наличността на буржоазен парламент, когато промъкналата се до властта буржоазия стоеше лице срещу лице с пролетариата – в Русия, напротив, организирането на пролетарската партия се извършваше при най-жесток абсолютизъм, в очакване на буржоазнодемократическата революция, когато, от една страна, партийните организации се препълваха с буржоазни „легално-марксистки” елементи, които жадуваха да използуват работническата класа за буржоазната революция, а, от друга страна, царската жандармерия изтръгваше из редовете на партията най-добрите партийни дейци, когато разрастването на стихийното революционно движение изискваше наличността на твърдо, сплотено и достатъчно конспиративно боево ядро от революционери, което да може да насочи движението към събарянето на абсолютизма.

Задачата се състоеше в това, да се отделят овцете от козите, да се отстранят чуждите елементи, да се организират кадри от опитни революционери по места, да им се даде ясна програма и твърда тактика и, най-после, да се съберат тези кадри в единна боева организация на професионални революционери, достатъчно конспиративна, за да може да устои против полицейските нападения, но, заедно с това, достатъчно свързана с масите, за да ги поведе в нужната минута на борба.

Меншевиките, същите ония, които „лежат” върху гледището на марксизма, решаваха въпроса просто: тъй като на Запад работническата партия изникна от безпартийните професионални съюзи, които се бореха за подобряване икономическото положение на работническата класа, то в Русия трябва да се извърши по възможност същото, т. е. засега да се ограничим с „икономическата борба на работниците против господарите и правителството” по места, без да се създава общоруска боева организация, а после… после, ако до това време не се появят професионални съюзи, да се свика безпартиен работнически конгрес и да се обяви той за партия.

Това, че този „марксически” „план” на меншевиките, утопичен за руските условия, предполага при все това широка агитационна работа, насочена към принизяване идеята за партийността, към унищожаване на партийните кадри, оставяне пролетариата без своя партия и отдаване работническата класа на изяждане от либералите – за това едва ли се досещаха тогава меншевиките, а може би и мнозина от болшевиките.

Най-голямата заслуга на Ленин пред руския пролетариат и неговата партия се състои в това, че той разкри цялата опасност от меншевишкия организационен „план” още в онзи момент, когато „планът” беше едва в зародиш, когато самите автори на „плана” трудно си представяха ясно неговите очертания, и след като го разкри, поведе яростна атака против организационната разпуснатост на меншевиките, като съсредоточи цялото внимание на практиците върху този въпрос. Защото се касаеше за съществуването на партията, за живота и смъртта на партията.

Да се създаде общоруски политически вестник като център за събиране на партийните сили, да се организират здрави партийни кадри по места като „редовни части” на партията, да се съберат тези кадри чрез вестника и да се сплотят в общоруска боева партия с рязко означени граници, с ясна програма, твърда тактика и единна воля – ето какъв план разви Ленин в своите знаменити книги: „Какво да се прави”, „Крачка напред, две назад”. Достойнството на този план се състоеше в това, че той напълно отговаряше на руската действителност и майсторски обобщаваше организационния опит на най-добрите практици. В борбата за този план мнозинството от руските практици решително тръгна след Ленин, без да се спира пред разцепление. Победата на този план постави основата на онази сплотена и закалена комунистическа партия, равна на която светът не познава.

Често пък наши другари (не само меншевиките!) обвиняваха Ленин в извънмерна склонност към полемика и разцепление, в непримирима борба против примиренците и пр. Без съмнение и едното, и другото ставаше на времето си. Но не е трудно да се разбере, че нашата партия не би могла да се избави от вътрешна слабост и разпуснатост, не би могла да достигне присъщата й сила и твърдост, ако не беше изгонила из своята среда непролетарските, опортюнистически елементи. В епохата на буржоазното господство пролетарската партия може да расте и крепне само дотолкова, доколкото тя води борба против опортюнистическите, антиреволюционните и антипартийните елементи в своята среда и всред работническата класа. Ласал беше прав, като казваше: „Партията се засилва с това, че чисти себе си”.

Обвинителите обикновено се позоваваха на германската партия, където тогава процъфтяваше „единството”. Но, първо, не всяко единство е признак на сила, второ, достатъчно е да погледнем сега бившата германска партия, разкъсана на три партии, за да разберем цялата фалшивост и мнимост на „единството” на Шайдеман и Носке с Либкнехт и Люксембург. И не щеше ли да бъде по-добре за германския пролетариат, ако революционните елементи на германската партия се бяха отцепили навреме от нейните антиреволюционни елементи. Не, Ленин беше хиляди пъти прав, като водеше партията по пътя на непримиримата борба против антипартийните и антиреволюционни елементи. Защото само в резултат на такава организационна политика нашата партия можа да създаде в себе си онова вътрешно единство и поразителна сплотеност, с обладаването на които тя безболезнено излезе от юлската криза при Керенски, изнесе на плещите си Октомврийското въстание, преживя без сътресения кризата през бресткия период, организира победата над Антантата и, най-после, достигна такава невиждана гъвкавост, благодарение на която тя е в състояние във всеки момент да преустрои своите редове и да съсредоточи стотици хиляди свои членове на каквато и да е голяма работа, без да внася смущение в своята среда.

II. ЛЕНИН КАТО ВОЖД НА РУСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ

Но организационните достойнства на Руската комунистическа партия представляват само едната страна на въпроса. Партията не би могла така бързо да израсне и укрепне, ако политическото съдържание на нейната работа, нейната програма и тактика не отговаряха на руската действителност, ако нейните лозунги не възпламеняваха работническите маси и не тласкаха напред революционното движение. Сега ще преминем към тази страна на въпроса.

Руската буржоазнодемократическа революция (1905 г.) протичаше в условия, различни от условията на Запад през време на революционните преврати, например във Франция и Германия. Докато революцията на Запад се извърши в условията на манифактурния период на капитализма и на неразвита класова борба, когато пролетариатът беше слаб и малоброен, нямаше своя собствена партия, способна да формулира неговите искания, а буржоазията беше достатъчно революционна, за да внуши на работниците и селяните доверие към себе си и да ги поведе на борба против аристокрацията – в Русия, напротив, революцията се започна (1905 г.) в условията на машинния период на капитализма и на развита класова борба, когато сравнително многобройният и сплотен от капитализма руски пролетариат имаше вече редица боеве с буржоазията, имаше своя партия, по-сплотена отколкото буржоазната, имаше свои класови искания, а руската буржоазия, която при това живееше от поръчките на правителството, беше достатъчно наплашена от революционността на пролетариата, за да търси съюз с правителството и с помешчиците против работниците и селяните. Фактът, че руската революция избухна в резултат на военните неуспехи по Манджурските полета, само ускори събитията, без обаче да изменя с нещо същината на работата.

Обстановката изискваше пролетариатът да застане начело на революцията, да сплоти около себе си революционното селячество и да поведе решителна борба против царизма и против буржоазията едновременно, в името на пълното демократизиране на страната и осигуряване на своите класови интереси.

Но меншевиките, същите ония, които „лежат” върху гледището на марксизма, решиха въпроса по своему: тъй като руската революция е буржоазна, а в буржоазните революции ръководят представителите на буржоазията (виж „историята” на френската и германската революция), то пролетариатът не може да бъде хегемон на руската революция, ръководството трябва да бъде предоставено на руската буржоазия (на същата оная, която предава революцията), селячеството също трябва да бъде предоставено под настойничеството на буржоазията, а пролетариатът трябва да остане в положението на крайна лява опозиция.

И тези вулгарни припеви на жалките либерали меншевиките издигаха като последна дума на „истинския” марксизъм.

Най-голямата заслуга на Ленин пред руската революция се състои в това, че той разкри до основи безсмислието на историческите паралели на меншевиките и цялата опасност от меншевишката „схема на революцията”, която предаваше работническата кауза в пълно разпореждане на буржоазията. Революционно-демократическа диктатура на пролетариата и селячеството, вместо диктатура на буржоазията, бойкот на Булигинската дума и въоръжено въстание, вместо участие в Думата, и органическа работа в нея, идеята за „левия блок”, след като Думата все пак се свика, и използуване на думската трибуна за борба вън от Думата вместо кадетско правителство и реакционно „пазене” на Думата, борба против кадетската партия като контрареволюционна сила вместо блок с нея – ето какъв тактически план разви Ленин в своите знаменити брошури: „Двете тактики на социалдемокрацията в демократическата революция”, „Победата на кадетите и задачите на работническата партия”.

Достойнството на тоя план се състоеше в това, че той, формулирайки открито и решително класовите искания на пролетариата в епохата на буржоазнодемо-критическата революция, в Русия, улесняваше прехода към социалистическата революция, носеше в себе си зародиша на идеята за диктатурата на пролетариата. В борбата за този тактически план мнозинството от руските практици тръгна след Ленин решително и безвъзвратно. Победата на този план положи основата на онази революционна тактика, благодарение на която днес нашата партия разтърсва основите на световния империализъм.

По-нататъшното развитие на събитията, четиригодишната империалистическа война и разстройството на цялото народно стопанство, Февруарската революция и знаменитото двувластие, Временното правителство като огнище на буржоазната контрареволюция и Петербургския Съвет на депутатите, като форма на зараждащата се диктатура на пролетариата, Октомврийският преврат и разгонването на Учредителното събрание, премахването на буржоазния парламентаризъм и провъзгласяването на Съветска република, превръщането на империалистическата война в гражданска война и борбата на световния империализъм заедно с „марксистите” на думи против пролетарската революция и, най-после, жалкото положение на уловилите се за Учредителното събрание меншевики, изхвърлени от пролетариата вън от кораба и притиснати от вълната на революцията към бреговете на капитализма – всичко това само потвърждаваше правилността на основите на революционната тактика, формулирана от Ленин в „Двете тактики”. Партията, имаща в ръцете си такова наследство, можеше да плава смело напред, без да се бои от подводните камъни.

В нашето време на пролетарска революция, когато всеки лозунг на партията и всяка фраза на вожда се проверява на дело, пролетариатът предявява към водачите си особени искания. Историята познава пролетарски водачи, водачи в бурно време, водачи-практици, самоотвержени и смели, но слаби в теорията. Масите не забравят бързо имената на такива водачи. Такива бяха например Ласал в Германия, Бланки във Франция. Но движението, изцяло взето, не може да живее само със спомени: нему са нужни ясна цел (програма) и твърда линия (тактика).

Има и друг вид водачи, водачи в мирно време, които са силни в теорията, но са слаби в организационната и практическа работа. Такива водачи са популярни само в горния слой на пролетариата, и то само до известно време. Щом настъпи революционна епоха, когато от водачите се искат революционно-практически лозунги, теоретиците слизат от сцената, като отстъпват мястото на нови хора. Такива са например Плеханов в Русия, Кауцки в Германия.

За да се задържи човек на поста вожд на пролетарската революция и пролетарската партия, той трябва да съчетава в себе си теоретическата мощ с практически-организационния опит на пролетарското движение. П.Акселрод, когато беше марксист, писа за Ленин, че той „щастливо съединява в себе си опита на добър практик с теоретическото образование и широк политически кръгозор” (виж предговора на П.Акселрод към брошурата на Ленин „Задачите на руските социалдемократи”). Какво би казал сега за Ленин идеологът на „културния” капитализъм г. Акселрод, не е трудно да се отгатне. Но за нас, които познаваме Ленин отблизо и можем да гледаме на работата обективно, е несъмнено, че това старо качество напълно се е запазило у Ленин. В това, между другото, трябва да се търси обяснението на факта, че Ленин, и именно той, е днес вождът на най-силната и най-закалената пролетарска партия в света.

„Правда”, бр.86, 23 април 1920 г.

Сподели