Наболелите въпроси на нашето движение

„Не стига да наричаш себе си „авангард“, преден отряд, – трябва и да действаш така, че всички останали отряди да виждат и да са принудени да признаят, че ние вървим отпред. И ние питаме читателя: нима представителите на другите “отряди” са толкова глупави, че да ни повярват само на думата относно „авангарда“?.. За да станем такава (сила) в очите на околните, трябва много и упорито да работим върху повишението на нашата съзнателност, инициативност и енергия; не е достатъчно за това да окачим табелка “авангард” пред теорията и практиката на ариергарда“.
В. И. Ленин, „Какво да се прави?“

На времето известният философ-идеалист от края на ХIХ – началото на ХХ век Василий Розанов в упор против всички руски революционери от народниците до марксистите, от Чернишевски до Ленин се е опитал да даде свой, съзнателно скандализиращ, откровено еснафски отговор на главния въпрос на всички поколения революционери: „Какво да се прави?“. „Какво да се прави? – пита Розанов и сам си отговаря, – ако е лято, трябва да варим сладко, а ако е зима – да пием чай със сладко“.

Разбира се от само себе си, че никакви подобни нападки против революционерите, социалистите, на еснафите, макар и такива високообразовани еснафи като А. Розанов не са могли да смутят истинските пролетарски борци, какъвто е бил Ленин и неговите съратници. Историята на революционното движение свидетелства за това.

Можем да не се съмняваме, че и днес едва ли ще намерим в своите редове макар и само един съзнателен привърженик на подобна еснафска „идеология“. И все пак, колкото и да е странно, има нещо дълбоко розановско в нашата работа. Дойде пролетта – готвим се да отбележим майските празници. Дойде есента – октомврийските. Веднъж на четири години – всички на поредните (непременно решаващи!) парламентарни избори. Веднъж на пет години – всички на поредните (непременно съдбоносни!) президентски избори.
Безспорно, и 1 май и 7 ноември са скъпи дати за всеки работник, за всеки комунист, а изборите съвсем не са обикновено политическо събитие, което можем да игнорираме и от което комунистите да останат настрана.

И все пак, препрочитайки днес книгата на Ленин „Какво да се прави? Наболелите въпроси на нашето движение“ не можеш да се откъснеш от впечатлението, че по този основен въпрос ние, съвременното поколение комунисти, сме значително по-близо до В. Розанов, отколкото до В. Ленин.

Това си има своите причини. Ние водим своето родословие не непосредствено от ленинската революционна болшевишка партия, която самият Ленин наричаше „ум, чест и съвест на нашата епоха“, а от горбачовската КПСС, в която почти напълно бе пресекнал революционния дух, но затова пък изцяло свирепстваше духът на еснафството и опортюнизма. Що се отнася до ръководството на партията, то с редки изключения се състоеше почти изцяло от хора, у които нямаше „нито ум, нито чест, нито съвест“. В какво убеждаваха те редовите комунисти през втората половина на 80-те години? В това, че комунистическата партия „трябва от партия на социалната революция да се превърне в партия на демократичните реформи“. От тях открито и на всеослушание „се отричаше възможността да се обоснове социализмът и от гледна точка на материалистическото разбиране на историята да се докаже неговата необходимост и неизбежност; отричаше се фактът за нарастващата нищета, пролетаризация и изостряне на капиталистическите противоречия; обявяваше се за несъстоятелно самото понятие „крайна цел“; безусловно се отхвърляше идеята за диктатура на пролетариата; отричаше се принципната противоположност на либерализма и социализма; отричаше се теорията на класовата борба, която била неприложима към демократичното общество, управлявано по волята на мнозинството и т.н.“

До какво доведе това, всички знаем…

Иронията на историята се заключава в това, че всички идеи, изложени в кавичките по-горе, характерни за позициите на горбачовците, яковлевците, шварнадзевците, волкогоновците и подобните на тях, поставили си за цел да реформират социализма, са взети като цитат от работата на… Ленин „Какво да се прави?“, от неговата полемика с опортюнистите. Както в края на ХХ век, така и в неговото начало се водеше ожесточена борба между революционното и опортюнистическото направление… В началото на века в комунистическото движение победи ленинското, революционното крило. В края на века – горбачовското, опортюнистическото направление.

Очевидно е това, че комунистическите партии, образували се в последно време от различните фракции и осколки на КПСС, макар и да проклинаха по всички линии горбачовците, яковлевците, волкогоновците и т.п., не можеха на часа да се избавят от горбачовщината, от опортюнизма. За това имаше няколко причини от субективен и от обективен характер.

Първо, в партията, от която почти всички бяха излезли, както вече казахме, липсваха каквито и да било революционни традиции.

Второ, нямаше дълбоко теоретично осмисляне на причините за поражението на социализма и предстоящите задачи, доколкото почти всички „теоретици“ и „идеолози“ преминаха на обслужването (не безплатно, разбира се, а за прилично възнаграждение) на нашия класов противник, а ядрото на „новите“ партии образуваха бившите, в добрия смисъл на тази дума, партийни апаратчици и функционери, за които с редки изключения беше характерно съчетанието на здравата организационна хватка и пълната безпомощност по теоретическите и идеологическите въпроси.

Трето, новите партии се създаваха в движение, набързо. (За сравнение: процесът на идейното и организационно съзряване на партията на болшевиките отне цели десет години.) Приемането на програмни документи, разработването на научно обоснована стратегия и тактика на партията не беше предшествано от всестранна задълбочена теоретично подготовка. Както сред редовите комунисти, така и сред ръководителите господстваше мнението, че главното – това е не полемика по теоретичните тънкости на движението, а бързо да се регистрираме, да легализираме партията и, превземайки властта на избори от десните сили, да върнем обществото на социалистическия път на развитие. Нямаше обаче нито дълбок теоретичен анализ за това, възможно ли е по този начин да върнем властта и собствеността на трудещите се, нито собствен практически опит. На всички им се струваше: щом буржоазията можа така лесно да завоюва властта, без открито да руши действащите органи на държавна власт, а използвайки ги, то защо и ние да не се възползваме от същия метод, само че действайки в обратна посока?

Днес ние вече имаме зад гърба си опита на няколко избирателни кампании за висшите и местните органи на властта. Какво показва този опит? Преди всичко това, че комунистите, независимо от всичко, се ползват от поддръжката на значителна част от нашето общество. На първите, след пререгистрацията на партиите парламентарни избори през 1994 г. комунистите получиха почти 100 депутатски мандата. На вторите, през 1998 г., главно благодарение на въвеждането на смесена мажоритарно-пропорционална система, вече 119 места във Върховната Рада. А на президентските избори през 1999 г. на втория тур за П.Симоненко гласуваха 37,77% от избирателите. На пръв поглед – не лоши резултати. Нужно е търпеливо и настойчиво да работим в същото направление и ако не на тези, на следващите избори комунистите ще получат мнозинството от мандатите във Върховната Рада или ще спечелят президентското надпреварване и работата е в кърпа вързана. Така мисли мнозинството от нас и днес. Опитът на Компартията на Молдова показва, че наистина е възможно да се спечелят изборите. Но същият опит говори и за това, че изборната победа на комунистите и победата на социализма над капитализма далеч не са едно и също нещо. Борбата съвсем не приключва с победата на избори. Не само това. Именно победата на избори може да се окаже за парламентарната комунистическа партия най-суровият изпит за революционност. Защото едно е да се разобличават недостатъците на капитализма, а съвсем друго е да се предприемат конкретни стъпки за унищожението на същия този капитализъм, имайки на разположение всичко на всичко само едно хилаво оръжие, каквото е мнозинството в парламента. Докато то не бъде подкрепено от някаква по-реална сила, комунистическата партия от парламентарен тип няма бъдеще. За да разберем това, достатъчно е да си спомним московския октомври 1993 г. А тогавашното парламентарно мнозинство, разстреляно от танковите оръдия под възторжените аплодисменти на „международната общност“, съвсем не посягаше на основите на капитализма – на частната собственост. То само искаше да се спазва законността и защита на „родния производител“.

Само обединената, организирана работническа класа, съумяла да обедини около себе си всички угнетени от капитала трудещи се може да разчита на успех в борбата между социализма и капитализма. Съвършено очевидно е, че тази борба по определение не може да бъде изключително парламентарна борба. Комунистическа партия, не осъзнала това е обречена на изчезване по силата на обективната логика на класовата борба. Партия, която е осъзнала това и умееща правилно да комбинира парламентарната и непарламентарната форма на борба за достигане на главната цел – унищожение на обществото от потисничество и експлоатация, – е непобедима. Най-ярко доказателство за това е другият октомври – Октомври 1917 г.

Изводът е един – да се преустрои цялата работа от парламентарни на революционни релси. От това зависи бъдещето на всичко, включително и успехът на попрището на парламентарната борба.

Но да се измени нещо именно така, както трябва, е възможно само ако се действа по логиката на това нещо, а не кой както си реши. Точно както даден метал се топи при дадена температура и дадено налягане, а растението дава плодове само при определени условия, – точно така и революционната партия има обективната логика на своето създаване.

Няма нищо по-вредно и по-опасно в партията от високомерното отношение към теорията. Цялата история на комунистическото движение е потвърждение на тази стара истина, че няма нищо по-практично от революционната теория и нищо по-теоретично от революционната практика.

Естествено, теорията е ненужна за онези, които нищо не искат да изменят, които и така всичко ги устройва: плавай си по течението, ще даде бог ден, ще даде бог храна.

Тези, който не искат да бъдат заложници на слепите стихийни сили и обстоятелства, които не искат покорно да чакат следващото фиаско на комунистическото движение, трябва да разберат, че „без революционна теория не може да има революционно движение“ (Ленин).

С какво да се започне овладяването на тази теория?
Да започнем поне с „Какво да се прави?“ на Ленин.

Автор: А. Будило (Украйна), 2002 г.

Към 100-годишнината от излизането на първото издание на труда
на В. И. Ленин “Какво да се прави?”
Публикуваме статията с малки съкращения

Сподели