Имало ли е таен протокол към Съветско-германския договор за ненападение от 23 август 1939 г.?

Въпросът за тайния съветско-германски протокол от 1939 г. се смята за напълно изяснен в съвременната историческа литература. У нас най-авторитетните български изследователи като Христина Мирчева, Георги Марков, Милен Семков, Пламен Цветков и др. са категорични, че е имало такова секретно споразумение за разграничаване на сферите на влияние в Източна Европа. Учебниците по история за българските училища застъпват същото твърдение.

Актуалността на въпроса за тайния протокол от 1939 г. се запазва и до днес. Това е един от най-силните аргументи на антикомунистическата пропаганда, че:

  • СССР също е империалистическа страна и провежда грабителска и завоевателна политика спрямо страните от Източна Европа;
  • Съветско-германските споразумения за разграничаване сферите на влияние доказват, че СССР носи отговорност за разпалването на Втората световна война и че между комунизма и нацизма няма разлика;
  • Съветският модел на социализъм и въобще социализмът не могат да бъдат алтернатива за по-прогресивно развитие на човечеството.

В крайна сметка, целта е да се убедят хората, че капитализмът и частната собственост, колкото и да са несъвършени, остават безалтернативни, че борбата за един по-добър свят е безсмислена.

Днес един от малкото изследователи, които се усъмняват в съществуването на таен протокол, е руският журналист и писател Алексей Кунгуров. В своята книга, отпечатана през 2011 г., той представя подробна хронология и критичен преглед на всички документи и проучвания, чрез които се доказва през годините наличието на секретно съветско-германско споразумение от 23 август 1939 г.

В настоящия материал предлагаме на читателите в обобщен вариант основните изводи, до които достига Алексей Кунгуров в хода на своите изследвания.

***

Контролът над историческото съзнание на масите дава колосална власт над тях

Унищожението на историческата памет има за цел да лиши народа от политическа воля и етническа идентичност, да го превърне в атомизирана маса от потребители, лесно поддаваща се на манипулативно въздействие.

Тъй като насилственото разрушаване на СССР отвън не е било възможно, враговете на социализма се заемат да сформират разрушителни сили вътре в съветската държава. Създават се сепаратистки движения в националните съветски републики. Водеща роля имат трите прибалтийски републики – Литва, Латвия и Естония. За мобилизация на масите под знамето на сепаратизма е била нужна мощна идея, която да възбужда омраза срещу руснаците. Такъв мобилизиращ фактор става митът за вероломната окупация на прибалтийските страни от СССР през 1940 г. Това твърдение се основава на друг мит – за подлия заговор между Хитлер и Сталин, които през август 1939 г. уж цинично са си поделили Източна Европа.

Договорът

 Сключен е на 23 август 1939 г.

Текст на договора: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B0%D0%BA%D1%82_%D0%A0%D0%B8%D0%B1%D0%B5%D0%BD%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%BF-%D0%9C%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D1%82%D0%BE%D0%B2

Договор за ненападение между Германия и СССР

23 август 1939 г.

Правителството на СССР и Правителството на Германия, ръководейки се от желанието за укрепване делата на мира между СССР и Германия и изхождайки от основните положения в договора за неутралитет, сключен между тях през април 1926 г., стигнаха до следното съглашение:

1) Двете Договарящи се страни задължително да се въздържат от всякакво насилие, от всякакво агресивно действие и всякакво нападение в отношенията една към друга, както поотделно, така и съвместно с други държави.

2) В случай, ако една от Договарящите се Страни се окаже обект на военни действия от страна на друга държава, другата Договаряща се страна няма да поддържа в никаква форма тази държава.

3) Правителствата на двете Договарящи се Страни остават за в бъдеще в контакт една с друга за консултации, за да се информират взаимно по въпроси, засягащи техните общи интереси.

4) Нито една от Договарящите се Страни няма да участва в каквато и да е групировка от държави, която пряко или косвено е насочена срещу другата страна.

5) В случай на възникване на спорове и конфликти между Договарящите се страни по въпроси от всякакъв род двете Страни ще разрешават тези спорове и конфликти изключително по мирен път в реда на дружески обмен на мнения или в нужните случаи по пътя на създаване на комисии за урегулиране на конфликта.

6) Настоящият договор се сключва за срок от десет години така, че ако нито една от Договарящите се Страни не го денонсира една година преди неговото изтичане, срокът на действие на договора се счита автоматически за продължен за следващите пет години.

7) Настоящият договор подлежи на ратификация във възможно най-кратък срок. Размяната на ратификационните грамоти трябва да се извърши в Берлин. Договорът встъпва в сила веднага след неговото подписване.

Съставен в два оригинала, на немски и руски език, в Москва, 23 август 1939 година.

Упълномощен от Правителството на СССР – В. Молотов

За Правителството на Германия – Й. Рибентроп

Сам по себе си този междудържавен договор не може да бъде признат за враждебен към някоя трета страна или пък за престъпен. Договори за ненападение Германия е сключвала с много страни, в това число с Великобритания, Франция, Полша.

Критиците на Договора половин век по-късно се опитват да обосноват мисълта, че сключването му е донесло на съветската страна само вреда, тъй като уж отслабил бдителността и позволил на Германия да нападне внезапно СССР и да нанесе катастрофални поражения на Червената армия. Това мнение е широко разпространено, но с нищо необосновано. Фактите показват, че именно от август 1939 г. в СССР се започва форсираното военно строителство – за две година Червената армия увеличава своята численост почти три пъти.

Критиците на Сталин неизменно подчертават неговата подозрителност даже по отношение на най-близките му съратници, но въпреки това правят абсурдното заключение, че той е вярвал на Хитлер.

Критиците на Договора от края на 80-те години на ХХ век също така твърдят, че Германия не е била в състояние да нападне СССР през 1939 г. и поради това не е било нужно да се сключва договор с Хитлер. За две години след сключването на Договора германският военен потенциал е нараснал многократно и ето защо през 1941 г. съотношението на силите става по-малко изгодно за СССР, отколкото през 1939 г. По такъв начин критиците се опитват да оборят основният аргумент на своите противници за това, че двегодишният мирен отдих е бил нужен за нашата страна за подготовка за голямата война. Всъщност уж Хитлер се е възползвал от мирния отдих на Изток по-ефективно от Сталин. Тези критици обаче премълчават, при това съзнателно, факта, че военният потенциал се измерва не с количества дивизии, танкове и самолети, а преди всичко със способността на страната да произвежда танкове и самолети, бързо да мобилизира и въоръжава нови дивизии. В този смисъл към 1941 г. военната мощ на СССР се е увеличила много повече, отколкото военният потенциал на Германия. Немците още през 1939 г. имат тези образци на въоръжение, които използват чак до края на войната. А в СССР през август 1939 г. няма нито танк Т-34, нито КВ. Съвременните изтребители, способни да се противопоставят на Ме-109, още се проектират, също както и щурмовикът Ил-2. Легендарната „Катюша“ и грабинското 76-милиметрово оръдие ЗИС-3 тогава съществуват само на хартия, на въоръжение в Червената армия няма нито един автомат. Промишлеността също не е готова да даде най-нови образци оръжия в необходимите количества. За месеците преди войната на въоръжение са приети десетки нови образци бойна техника, заводите успяват да организират тяхното масово производство.

Договорът за ненападение е една от най-грандиозните дипломатически победи в руската история. СССР съществува в изключително враждебна обстановка, при която към 1939 г. има само един съюзник – Монголия. Голямата стратегическа победа на СССР с Договора от 23 август 1939 г. е фактическият срив на германо-японския военен съюз. По това време Япония воюва със СССР в Монголия, а Германия е съюзник на Япония в Антикоминтерновския пакт. Въпреки това Рибентроп сключва договор с врага на японците не само без да се консултира със своите източни партньори, но въобще без да извести Токио за своите намерения. Японците са принудени през септември 1939 г. да се помирят с Москва, обявявайки халхинголския сблъсък за случаен инцидент, а към Германия от този момент започват да изпитват силно недоверие. Ето защо през 1941-1945 г. всяка от двете държави води своя отделна война – немците със СССР, японците със САЩ (за атаката срещу Пърл Харбър Хитлер научава от вестниците). Лесно е да си представим какви катастрофални последици би имал едновременният удар на Германия и Япония на 22 юни 1941 г.

23 август 1939 г. е не само ден на триумф за съветската дипломация, но и позорен провал на многогодишната външнополитическа стратегия на Запада за унищожаване на СССР и социализма.

Не е вярно, че Договорът е за съюз между Германия и СССР. Това е договор за неутралитет в случай на война.

Не е вярно, че след сключването на Договора СССР започва да снабдява Германия със стратегическия суровини. Има разлика между това да снабдяваш и да търгуваш. Същевременно воюваща Германия доставя оръжие на СССР, което не е можело да не отслаби воения й потенциал.

Не вярно, че Германия и СССР си поделят Полша. Всъщност цялата територия на Полша е окупирана от немците. Присъединените към СССР земи никога не са били признати от Москва за полски, а за окупирана от поляците съветска територия, международно призната през декември 1919 от Върховния съвет на Антантата (т. нар. Линия „Кързън“). Ето защо през есента на 1939 г. дори Лондон е принуден да признае, че СССР не е окупирал Полша. Бившият министър-председател Лойд-Джордж пише до полския посланик в Лондон, че СССР си е върнал територии, които не са полски и които са били насилствено заграбени от Полша след Първата световна война. „Би било престъпно безумие да се постави на една плоскост руското придвижване (на запад) с придвижване на Германия (на изток)“.

Протоколът

Като доказателство за престъпленията на сталинския режим срещу балтийските народи перестройчиците обявяват не самия Договор, а някакви „тайни протоколи“ към него за разграничаване на сферите на интересите на Германия и СССР. По-нататък, на базата на тази фалшификация е разработен пропагандисткият мит, че Втората световна война започва, само защото Сталин и Хитлер уж се договорили да си поделят Полша (в този случай особено се отличава предателят Владимир Резун, пишещ под псевдонима „Суворов“).

Кунгуров нарича „тайните протоколи“ към съветско-германския договор фалшификация, защото такива документи не са намерени нито в съветските, нито в германските архиви и никъде официално не е било признато съществуването им до 1989 г.

Текстовете на „оригиналните“ протоколи за пръв път са публикувани в Русия в списание „Вопросы истории“ (№ 1, 1993 г.) и „Новая и новейшая история (№ 1, 1993 г.)

Допълнителен протокол

 

Във връзка с подписването на Пакта за Ненападение между Германия и Съюза на съветските социалистически републики долуподписаните представители на двете Страни обсъдиха в строго конфиденциални беседи въпросите за разграничаване на техните сфери на влияние в Източна Европа. Тези беседи доведоха до съглашение в следващото:

1) В случай на териториални и политически преобразувания в областите, принадлежащи на прибалтийските страни (Финландия, Естония, Латвия, Литва) северната граница на Литва ще се явява черта, разделяща сферите на влияние на Германия и СССР. В тази връзка заинтересоваността на Литва в района на Вилно се признава и от двете Страни.

2) В случай на териториални и политически преобразувания в областите, принадлежащи на Полската държава, сферите на влияние на Германия и СССР ще бъдат разграничени приблизително по линията на реките Нарев, Висла и Сан. Въпросът за това желателно ли е в интересите на двете Страни съхранението независимостта на Полската държава и за границите на такава държава, ще бъде решен само в хода на бъдещите политически събития. Във всеки случай двете Правителства ще разрешат този въпрос по пътя на дружеското съгласие.

3) Относно Юго-Източна Европа Съветската страна указва своята заинтересованост към Бесарабия. Германската страна ясно заявява за пълната си политическа незаинтересованост към тези територии.

4) Даденият протокол се се разглежда от двете Страни като строго секретен.

Москва, 23 август 1939 г.

 

За Правителството на Германия – Й. Рибентроп

Пълномощен представител на Правителството на СССР – В. Молотов

Текстът се възпроизвежда по фотокопието, публикувано в отпечатания в САЩ сборник „Нацистко-съветските отношения 1939-1941“ (Nazi-Soviet Relations 1939-1941. Washington 1948), където са включени текстовете на протоколите, уж открити от съюзниците през 1945 г.

Думата „пакт“ в официалните документи на НКИД (съветското външно министерство) по отношение на договора с Германия от 23 август 1939 г. никога не е била използвана.

Набива се на очи неграмотността на съставителите на този фалшификат и тя е напълно обяснима, ако приемем, че са го изготвили хора, за които руският език не е роден. По мнението на Кунгуров „тайните протоколи“ са дело на американските специални служби, а не на английските, тъй като последните са се отличавали с несравнено по-качествената си професионална работа и фалшификатите им не страдат от такива сериозни географски и езикови недоразумения, както е при американските.

Оказва се, че Молотов и Рибентроп, прекроявайки политическата карта на Европа, явно сами не са разполагали с карта под ръка. В резултат, разделянето на сферите на интереси става по река Нарев, която извира от Белостокското воеводство, незасягайки по своето течение границите на Полша.

Затова е изфабрикувано и „Разяснение към „тайния допълнителен протокол“” от 28 август 1939 г., според което Полша ще бъде разделена между Германия и СССР приблизително по линията на реките Нарев, Висла и Сан + Писа. Но това „разяснение“ е съчинено от идиоти. Рибентроп не може да го е подписал, тъй като той заминава за Берлин на 24 август, а следващото му посещение в Москва е чак на 27 септември.

Името на река Нарев е написано погрешно (с неправилно склонение). Такава грешка може да допусне само човек, който говори на английски език. В подкрепа на това твърдение е и фактът, че в „протоколите“ и в „разяснението“ пише Полска Държава вместо полска държава и „Прибалтийски държави“ вместо прибалтийски държави.

Друг изследовател, Димитрий Добров, посочва още ред съмнителни места в „тайния протокол“, които навеждат на мисълта, че става въпрос за един лошо изработен фалшификат:

  • Езикови грешки: „обоими сторономи“ (на две места) и „обоих сторон“, вместо правилното „обеими сторономи“ и „обеих сторон“ – грешка, която може да допусне само човек, непознаващ добре руския език (впоследствие, когато през 90-те години е „открит“ в руските архиви „оригиналният“ „таен протокол“, неговите руски фалшификатори допълнително се саморазобличават, като поправят допуснатите от американските им колеги езикови грешки (виж факсимиле в учебника на Милен Семков).
  • Думата „раграничение“ е с добавено „з“ на ръка, което е абсурдно за един дипломатически документ.
  • Географска грешка: Финландия е причислена към прибалтийските страни
  • Липсващите печати на германската и съветска държава превръщат документа в недействителен в юридически смисъл (Добров допуска, че американските фалшификатори са се затруднили при изнамирането на печатите на двете страни и са се задоволили да поставят само подписите на Молотов и Рибентроп).
  • Начинът на озаглавяване на документа също е абсурден – изписано е с главни букви „Таен допълнителен протокол“, но от заглавието (както би трябвало да бъде) не става ясно към какъв друг документ е този допълнителен протокол.

В германския вариант на „тайния протокол“ подписът на Молотов е на латиница. Това е абсурдна дипломатическа практика. По същата логика под договора на СССР с Япония Молотов би трябвало да се подписва с йероглифи. Също така, може да се запитаме и защо в руския вариант на „тайния протокол“ Рибентроп не се е подписал на руски.

Халдер

 Дневникът на Халдер е открит от американците, които първи го публикуват. В СССР той излиза чак през 1968 г. В Дневника няма дори намек за съществуване на някакви предвоенни тайни договорки за разделяне на Полша. Напротив, сведенията в него напълно опровергават версията за съществуването на „таен протокол“.

„Фалшификатори на историята“

 През 1948 г. е издадена брошурата „Фалшификатори на историята“, където рязко се критикуват опитите на западните историци да прикрият предвоенната подкрепа на Англий, Франция и САЩ за хитлеристката държава и да вменят вина на СССР за разпалването на войната. Съвременните коментатори твърдят, че тази брошура е съветският отговор на издадения от американците скандален сборник „Нацистко-съветски отношения. 1939-1941“. В брошурата „Фалшификатори на историята“ е представена каноническата съветска оценка за предвоенния период, а може да се каже и личната гледна точка на Сталин. В предговора й се отбелязва, че „едновременно с обнародването на споменатия по-горе сборник в САЩ и в зависимите от тях страни, като по магически знак, се надигна нова вълна от инсинуации и разюздана клеветническа кампания по повод сключения през 1939 г. между СССР и Германия пакт за ненападение, който уж бил насочен срещу западните държави.

По такъв начин истинската цел на обнародването в САЩ на сборника за отношенията между СССР и Германия през 1939 – 1941 г. г. не предизвиква никакви съмнения. Тази цел не се заключава в стремежа да се даде обективно изложение на историческите събития, а в желанието да изопачи действителната картина на събитията, да се оклевети Съветският съюз и да се намали международното влияние на Съветския съюз, като действително демократичен и твърд борец срещу агресивните и антидемократични сили“.

Нюрнберг

За пръв път на широката общественост става известно за „тайните протоколи“ по време на Нюрнбергския процес 1946 г. Защитникът на Хес разпитва статс-секретаря на германското външно министерство Вайцзекер дали е виждал тайния протокол. Вайцзекер отговаря, че е виждал фотокопие от „протоколите“, един екземпляр от които стоял при него в сейф.

Интересно, що за таен протокол е това, фотокопие от който чиновници от министерството държат в сейф? Тайни документи никога не са се копирали, още повече с фотоапарат и никога не са били оставяни за съхранение в сейфове.

Освен Вайцзекер за съществуването на „тайни протоколи“ заявява и Фридрих Хаус, бивш завеждащ юридическия отдел на Външното министерство на Германия, съпровождащ Рибентроп в Москва през август 1939 г. Адвокатът на Хес Алфред Зайдъл, разполагащ с фотокопие, се опитва да огласи текста на „протоколите“. Съдия Лорънс обаче го прекъсва, питайки го за произхода на документа. Тъй като Зайдъл не дава смислен отговор, Трибуналът забранява огласяването на този документ като невдъхващ доверие. След като Вайцзекер потвърждава показанията на Хаус за наличие на „таен протокол“, Зайдъл обвинява СССР и Германия в съвместна агресия срещу Полша и във връзка с това поставя въпроса за правомерността на съветското участие в Нюрнбергския процес.

Странното е, че вторият човек в германското външно министерство (Вайцзекер) не е виждал оригинала на „тайните протоколи“, а третостепенни чиновници като Хаус и Хилгер уж са го виждали. Впрочем, това, че Хилгер е готов да свидетелства, че е имало „таен протокол“, не прави този мит по-убедителен, а даже напротив. След войната Густав Хилгер започва работа в Държавния департамент на САЩ като „експерт по руските въпроси“, а сътрудничеството му се американското разузнаване е още отпреди войната, когато е вербуван от известния дипломат и разузнавач Чарлз Болен.

Следвоенното изостряне на отношенията между СССР и Запада, е давало на обвиняемите нацисти надежда, че ще могат да използват тези противоречия, провокирайки разкол в лагера на Антихитлеристката коалиция. След Фултънската реч на Чърчил (5 март 1946 г.) и контраобвиненията на Сталин, възниква заплахата от разкол между СССР и Запада. Подсъдимите нацисти са се надявали, че конфликтът между съюзниците ще провали Нюрнбергския процес и те ще могат да избягат от наказание. Обвиняемите нацисти започват с всички сили да бавят времето и дори да обвиняват Антихитлеристката коалиция в извършването на многочислени военни престъпления.

Дейвид Ървинг, автор на книгата „Нюрнберг. Последната битка“ Nuremberg, the Last Battle (1997): „Години по-късно Зайдъл стига до заключението, че този документ (фотокопието на „тайния протокол“) целенасочено му е бил „сложен“ в ръцете от държавния департамент на САЩ, и именно широкото му разгласяване по време на Нюрнбергския процес по своята същност се явява първият крупнокалибрен изстрел в Студената война“.

Не е вярно, че Международният трибунал в Нюрнберг е признал факта на съществуването на „таен протокол“. Напротив. Международният трибунал официално отхвърля всички свидетелства в подкрепа на съществуването на „тайни протоколи“, като съмнителни. За това свидетелства повече от категорично обръщението на четиримата главни обвинители от 1 юни 1946 г. В него между другото се казва, че „явно провокационен характер носи обяснението за произхода на тези документи – получени от „неизвестен американски военнослужещ“, който при неясни обстоятелства връчва на Зайдъл „копие от фотокопие“.

Зайдъл

 За пръв път „тайните протоколи“ се появяват на 25 март 1946 г., когато за тях споменава в словото си защитникът на Рудолф Хес – доктор Алфред Зайдъл. Зайдъл се стреми да огласи публично съдържанието на „тайния протокол“. Защо? Защото Нюрнбергският процес е публичен, на него присъстват стотици журналисти от целия свят и Зайдъл се надява на широк обществен отзвук. Това се случва 19 дни след официалното начало на Студената война, главният фронт на която е именно в областта на пропагандата и на борбата за контрол над масовото съзнание.

Хаус

Първият и за много десетилетия единствен свидетел, оставил писмени спомени за „тайната вечеря“ в Кремъл, е завеждащият юридическия отдел на немското МВнР – Фридрих Хаус. Със своите писмени показания той се превръща в първоизточник на мита за „тайните протоколи“.

Рибентроп

Прави впечатление, че Рибентроп винаги говори ясно, точно и убедително, уверено оперира с факти, дати, имена, цифри и географски названия. И само когато стане въпрос за „тайните протоколи“, речта му става неясна, започват „проблеми с паметта“ и настъпва всевъзможна обърканост. Очевидно е, че той е говорил под нечия чужда диктовка.

Рибентроп твърди (в Нюрнберг), че в август 1939 г. границата, разделяща сферите на интереси на СССР и Германия е по линията на реките Висла, Буг и Сан. Но известно е, че в „тайните протоколи“ линията е Нарев-Висла-Сан.

Вайцзекер

В Нюрнберг твърди, че е виждал фотокопие от оригинала на „тайните протоколи“, което се съхранява в личния му сейф (допуска, че е възможно да е виждал и оригинала). Но в немското МВнР не съществува такава практика да се правят фотокопия на тайни документи, които да се съхраняват в личните сейфове на неговите сътрудници. Така че думата „фотокопие“ попада в думите на Вайцзекер само заради това да легитимира фотокопията, подхвърлени на Зайдъл.

Изучавайки материалите от Нюрнбергския процес, стигаме до еднозначния извод: появата на „тайните протоколи“ – това е пропагандна акция на американските спецслужби. По-точно, нейният първи етап. Дори на Нюрнбергския процес, където тонът се задава от англо-американците, съдия Лорънс отказва да приобщи фотокопията на „тайните протоколи“ към делото. Защитата не представя никакви доказателства за тяхната автентичност, а се основава единствено на писмените показания на доктор Хаус. Рибентроп е можел да потвърди автентичността на тези протоколи, можел е да каже, че той е заповядал те да се микрофилмират през 1944 г., но нищо такова не се споменава. А Зайдъл незнайно защо не го и пита.

Прави впечатление, че фалшификаторите много се боят да не се повдигне сериозно въпросът за „тайните протоколи“, тъй като ако Москва почуства заплаха, тя би отговорила ефектно и съкрушително. Ако въпросът с „тайните протоколи“ беше сериозно засегнал престижа на СССР през 1946 г., съветският прокурор Руденко би могъл да предяви съветските оригинали на договора от 23 август 1939 и да изиска анализ на автентичността на документите на фон Леш.

Целта на Зайдъл е била да се привлече вниманието на медиите, но това не му се удава. Ето защо вкарването на „тайните протоколи“ в пропагандната война е осъществено от американците чрез издадения през 1948 г. от Държавния департамент сборник „Нацистко-съветски отношения. 1939-1941“.

Павлов

Владимир Николаевич Павлов е преводач на Сталин и Молотов по време на московските преговори през 1939 г. Интервю от него взима писателят Владимир Карпов, известен със своята страст към съмнителните сензации. В книгата си „Маршал Жуков, неговите съратници и противници в годините на война и мир“, Карпов „интервюира“ Владимир Павлов. Според това „интервю“ инициативата за съставяне на „таен протокол“ е на СССР. Интервюто обаче е съмнително, защото липсва аудиозапис от него, а Павлов вече е починал и няма как да потвърди написаното от Карпов.

Хилгер

Густав Хилгер е съветник в германското посолство в Москва. Той също присъства на преговорите през 1939 г. Не трябва обаче да се забравя, че той е завербуван от САЩ още през 30-те години. Принадлежи към сектата „Свидетели на Протоколите“.

Херварт

Ханс фон Херварт също е съветник в германското посолство в Москва и също е сред свидетелите на „кремълския заговор“. Твърди се, че той предава съдържанието на „тайните протоколи“ на секретаря на американското посолство Чарз Болен, няколко часа след подписването им. Държавният департамент получава подробна информация за характера на съветско-германските контакти. Това личи от публикуваното официално издание на американските дипломатически документи – Foreign Relations of the United States. Diplomatic Papers. 1939. Но в целите два тома, отразяващи събитията през 1939 г. не се споменава за никакви „тайни протоколи“ към съветско-германския Договор за ненападение. Тези документи са отпечатани през 1956 г., когато митът за „тайните протоколи“ вече е пуснат в оборот. Ако Държавният департамент беше пожелал, той можеше да добави тук и „тайните протоколи“. Но явно американците решават да не опорочават този сборник с подобни долнопробни фалшификати.

Интересно е също така защо Рузвелт, ако е получил такава важна информация от Болен, не я е използвал нито веднъж за оказване на натиск срещу СССР?

Няма нито едно потвърждение Херварт да е съобщил на американците за „тайните протоколи“ през 1939 г. До 1948 г. никой и никога не е повдигал въпроса за „тайните протоколи“ на официално ниво. През 1939 г. Британия е във война, макар и само номинално, с Германия, и едва не започва война и срещу СССР заради Финландия. Но дори и тогава никой не поставя на въпрос „тайните протоколи“. Същевременно, ако се вярва на по-късно появилите се спомени, за „тайните протоколи“ би трябвало да е знаел половината свят.

През юни 1989 г. Херварт се среща със съветския депутат Маврик Вулфсон по време на посещението на последния във ФРГ, и му предава фотокопие от „тайните протоколи“, намиращи се в МВнР на ФРГ. Вулфсон е един от изтъкнатите прибалтийски сепаратисти, който играе активна роля в комисията на Яковлев (за нея ще стане дума по-долу). Вулфсон става първият, който потвърждава автентичността на „тайните протоколи“, въпреки че е получил само копие от копието им, по което дори при най-доброто желание не може да се установи тяхната автентичност.

Вдовицата на Вулфсон – Ема Брамник – описва по следния начин срещата на своя съпруг с американския шпионин Херварт:

В отговор на исканията на балтийците е създадена конгресна комисия за поставяне на политическа и правна оценка на документите от 1939 г. начело с идеологическия секретар на ЦК на КПСС акад. Александър Яковлев. Сред 24-мата членове на комисията 11 са депутати от балтийските републики, включително трима от Латвия – Маврик Вулфсон, Ивар Кезберс и Николай Нейланд.

Но това е само първата крачка към историческата истина. Първоначално много от членовете на комисията, както и мнозинството от депутатите от Върховния Съвет на СССР, и главно – Горбачов и други съветски ръководители, продължават категорично да отхвърлят съществуването на тайни протоколи: „За тяхното разглеждане и оценка е необходимо да се намерят оригиналите. Без тях дискусията е безпредметна“

Депутатите са допуснати до всички съветски архиви, но издирванията им са безрезултатни. Тогава членът на комисията Вулфсон решава да потърси документи в архива на германското МВнР. Немските му приятели – дипломати и журналисти, които симпатизират на идеите на Народния фронт на Латвия, му подсказват, че когато Съветската армия наближава Берлин, преди капитулацията на Германия, в нейното външно министерство срочно са изготвени копия на много документи, свързани с руско-германските отношения от разни времена и епохи. И всички те се намират в архива в планината Харц.

На Вулфсон е позволено да се запознае с тези архиви, където паралелно с договори още от царско време, той открива това, което търси – копие от тайните протоколи, подписани от Рибентроп и Молотов на 24 август през нощта в Кремъл. Вулфсон получава копия от копията и се връща с тях в Кремъл. Но Горбачов заявява: „Такива копия може да направи всеки! Не им вярвам. Не е имало никакви протоколи“.

Микрофилмите

 Откъде се появяват у американците фотокопие на „тайния допълнителен протокол“? Според легендата, разпространена в СССР през 1989 г., по указание на Рибентроп през 1943 – 1944 г. са направени микрофилми на документите на германското МВнР. През пролетта на 1945 г. е заповядано да се унищожат всички архиви. Изпълнявайки това разпореждане, някой си съветник от МВнР Карл Фон Леш изгаря документите, но поради неизяснени мотиви скрива 9725 страници документи на микрофилм и ги скрива в парка на замъка Шенберг край град Мюлхаузен (Тюрингия). На 12 май 1945 Фон Леш уж връчва микрофилмите на английския подполковник Робърт Томсън. Последният, преизпълнен със съюзнически чувства, ги предава на американците. На 19 май в Лондон американците правят копие на всички микрофилми. И ето от тези американски копия на немските фотокопия се разпространяват изображенията на „тайните протоколи“, които днес са ни известни.

Кинооператорът Андрис Селецкис разказва, че през август 1989 г. отива заедно с Маврик Вулфсон в Бон, за да заснемат тайните протоколи. И те се запознават с „дебелия многостраничен пакт“. Съмнително е дали Селецкис въобще е бил в някакъв архив, защото иначе нямаше да лъже, че е видял „дебелия многостраничен пакт“,  тъй като, както е известно, той се състои от всичко на всичко ДВЕ СТРАНИЦИ.

Безименски

Друг претендент за „първооткривател“ на „тайните протоколи“ е историкът Лев Безименски (виж книгата „Гитлер и Сталин перед схваткой“). Този „експерт“ безапелационно утвърждава, че анализът на копията, доказва тяхната автентичност. Но копията принципно няма как да бъдат автентични.

Странно е, че на една и съща лента немците снимат документи от различни векове, а същевременно документи, които са свързани помежду си (включително за 1939 г.), са снимани на различни ленти. Логично би било документите да се снимат последователно, папка след папка, и тогава пактът, „тайните протоколи“ и свързаните с тях документи не биха били на различни ленти.

Западните съюзници грубо нарушават съглашението да допуснат представители на СССР при изучаването на трофейните архиви.

Ако немците бяха изготвяли фабрикуването на „тайните протоколи“, те не биха допуснали такива чудовищни географски грешки (виж по-долу разделите „Границата“ и „Сувалки“).

Също така е съмнително, че  съюзниците са получили микрофилмите от Фон Леш още през май 1945 г. Ако англо-американците са разполагали с тях още тогава, защо не са ги използвали за организирането на съответната пропагандна кампания в навечерието на Потсдамската конференция?

През 1945 г. още не е започнала Студената война. Тя започва през 1946 г. и фабрикуването на „тайните протоколи“ е един от нейните първи изстрели. Историята на фалшивите протоколи – това е история на крушението на СССР.

Чърчил

Интересно защо Чърчил не използва данните и документите на Херварт и фон Леш при произнасянето на своята Фултънска реч на 5 март 1946 г. Впоследствие в своя труд „Втората световна война“ Чърчил се позовава на свидетелските показания на Хаус от Нюрнбергския процес, за да докаже, че е имало „таен протокол“. Но Чърчил не прилага текста на „тайните протоколи“, нито смята за редно да го цитира. Не привежда и никакви доводи в подкрепа на съществуването на „тайните протоколи“.

Сталин

Единствената улика против Сталин е „речта“ му пред Политбюро на 19 август 1939 г., в която той уж обрисува тезисите на своя план за установяване на комунистическо господство в Европа. Тази реч е доказано фалшива – виж списание „Отечествена история“, № 1, 2004 г.

Нотата

Друго „доказателство“ за наличие на „тайни протоколи“ е нотата на германското външно министерство до съветското правителство от 21 юни 1941 г. Според книгата на Юрий Мухин „Кръстоносният поход на изток“, нотата, както и протоколите са фалшиви. Текстът на нотата е изготвен на основа на друг фалшификат – телеграмата на Рибентроп до Шуленбург от 21 юни 1941 г., която също се появява в сборника с документи на Държавния департамент, издаден през 1948 г. „Нотата“ за пръв път е публикувана във в. „Ню Йорк таймс“ в броя му от 23 юни 1941 г., под името „Заявление на Йоахим фон Рибентроп…“ от 22 юни 1941 г. Ако наистина тази „нота“ е била публикувана в „Ню Йорк таймс“, то тя е най-ранното „доказателство“ за наличието на таен германо-съветски заговор. Но защо тогава никой не говори за този заговор чак до 25 март 1946 г.?

Комисията

Чак до края 80-те години на ХХ в. „тайните протоколи“ съществуват единствено и само като пропаганден мит, използван от Запада за целите на Студената война. Но на официално ниво този въпрос никога не е бил поставян от никого. Всичко се променя по време на Перестройката. Тогава Западът започва да използва в антисъветската си пропаганда в Полша и Прибалтика мита за престъпния заговор на Молотов и Рибентроп, които поделят Източна Европа между двете тоталитарни държави.

Създава се Комисията „Яковлев“ – депутатска комисия по политическата и правна оценка на съветско-германския Договор за ненападение от 23 август 1939 г. Целта на тази комисия, съставена от антисъветски сепаратисти, е да убеди обществото, че съществуват престъпни и аморални „тайни протоколи“ към Договора, и че СССР е наравно с Германия агресор и подпалвач на Втората световна война, като жертва на неговата агресия са трите балтийски страни, подарени на Сталин от Хитлер в замяна на съветска помощ за унищожаването на Полша.

На 25 май 1989 г. във вестник „Правда“ е публикувана статия „Навечерието и началото на Втората световна война“, в която са дадени тезисите, подготвени от съветски и полски учени. В тях се твърди, че към Договора има таен допълнителен протокол. Неговият оригинал не е открит, но развоят на събитията и дипломатическата преписка дават основание да се твърди, че под някаква форма е имало договореност за разделяне сферите на интереси на двете държави. Обърнете внимание, че за това пише най-големият съветски вестник, а по съветско време доверието към медиите е изключително високо.

Пред Комисията Горбачов обръща внимание, че оригиналите на „тайните протоколи“ така и не са намерени, а само копия, в които особено голямо съмнение буди подписът на Молотов с немски букви.

Обобщено за комисията „Яковлев“: създадена на 1 юни 1989 г., състои се от 26 души, 11 от които – от балтийските страни, двама молдовски сепаратисти плюс патентовани антисъветчици.

 Депутатите

ІІ-ри конгрес на народните депутати на СССР (12-24 декември 1989 г.) приема постановление, осъждащо подписаните „тайни протоколи“ към Договора за ненападение, въпреки че депутатите не са видели не само оригиналите, но дори и американските им копия (вероятно, защото не им е било нужно).

Някои депутати все пак се въздържат при гласуването, например Георги Иванович Тихонов. Той отказва да гласува за документ, който никой не е видял (показали са им само копие, но и него не всеки е видял) – това е меко казано несериозно. Всички важни решения би трябвало да се взимат на основата на оригинални документи.

Несериозно е да се говори за денонсиране на „тайните протоколи“. Дори те да са съществували, тъй като не са били ратифицирани по надлежния ред от двете държави, съответно не носят никаква отговорност. От юридическа гледна точка, ако „тайните протоколи“ ги е имало, то те обвързват единствено подписалите ги Рибентроп и Молотов, и само те двамата биха могли да ги денонсират.

Яковлев

Защо именно той оглавява Комисията?

Александър Яковлев е роден на 2 декември 1923 г. През 1958-1959 г. е на стаж в Колумбийския университет в САЩ. Посланик в Канада 1973-1983 г. През 1986 г. е назначен за секретар на ЦК на КПСС по идеологическите въпроси. По негово предложение са назначени редакторите на повечето перестроечни вестници и списания: „Московски новости“, „Съветска култура“, „Известия“, „Огонек“, „Знаме“, „Новый мир“ и др., които се превръщат в мощни пропагандни инструменти по делегитимацията на съветския строй.

Може с абсолютна точност да се посочи датата, на която в СССР започва втората (след Хрушчов) масова пропагандна кампания против Сталин – 5 април 1988 г., когато във в. „Правда“ излиза редакционната статия „Принципите на перестройката: революционност на мислите и действията“. Статията е подготвена с решаващо участие на Яковлев и представлява директен отговор на ЦК на КПСС на появилата се месец по-рано в „Съветска Русия“ знаменита статия на Нина Андреева „Не мога да отстъпя от принципите си“.

Яковлев се занимава и с абсолютно несвойствени за един идеолог въпроси – например чистката сред съветския генералитет през 1987 г. (под съд са дадени 150 генерали и офицери от Съветската армия).

За начало на „горещата“ фаза от унищожаването на СССР е било нужно централната власт макар и косвено да признае, че Прибалтика е била окупирана от Сталин вследствие на цинична сделка с Хитлер. Трябва да се има предвид, че към този момент за „тайни протоколи“ въобще никой съветски гражданин не е чувал нищо. Първо условие за успешно разрешаване на всеки един крупен обществен проблем се заключава в това да му се даде правилно име. Правдивото име прави народа единен и силен. Лъжливото го превръща в тълпа, неспособна за самостоятелно мислене.

 Докладът

В доклада на Яковлев пред Конгреса на Съветите (декември 1989 г.) се твърди, че Договорът и „тайният протокол“ към него „ни струва скъпо – и политически, и морално“. Поставя се под въпрос дали е щяла да започне войната без тях (т. е. косвено обвинение към Сталин, че е виновен за началото на Втората световна война).

Яковлев се проявява като опитен манипулатор. Всяка голяма историческа измама започва с призиви за „отказ от стереотипите“, „да погледнем трезво и непредвзето“, „да се направи честен анализ“ и т. н. По този начин манипулатори като Яковлев размекват съзнанието на своите жертви, внушават им, че друго мнение априори е лъжливо, стереотипно, бессъдържателно, предвзето и идеологизирано.

Яковлев обвинява Сталин, че е преувеличил опасността от война на Германия срещу СССР през 1939 г., тъй като през август 1939 г. германският генщаб не е бил подготвил план за бойните действия против СССР (т. е. уж е нямало причина да се опасява от последиците, ако не е бил приел да подпише Договора за ненападение).

Главната цел на Яковлев е да внуши, че е имало „таен протокол“.

Яковлев обяснява липсата на оригинал от „тайните протоколи“ с това, че Сталин и Молотов са „замели следите“. Но Яковлев по никакъв начин не поставя под съмнение дали въобще е имало „тайни протоколи“.

Яковлев се позовава и на спомените на Хрушчов, които, както е известно, не са издадени в СССР, а зад граница. Според тези спомени Сталин разказва на Хрушчов вечерта на 23 август, че съгласно подписания Договор към СССР фактически преминават Естония, Латвия, Литва, Бесарабия и Финландия; Полша ще бъде нападната от Хитлер и ще бъде превърната в негов протекторат, а източната част, населена с украинци и беларуси, ще премине към СССР.

Какво обаче не е точно в спомените на Хрушчов? Първо, вечерта на 23 август Сталин е в Кремъл и води преговори с Рибентроп. Второ, Хитлер въобще не е имал идея да превръща Полша в протекторат. Трето, според текста на „тайния протокол“, Литва е трябвало да остане за Германия, а не за СССР. Четвърто, Хрушчов не споменава за никакви „тайни протоколи“, твърдейки, че подялбата е зафиксирана в Договора (което не е вярно). Не трябва да се забравя, че Хрушчов лично е участвал в преглеждането на сталинския архив през март 1953 г., където уж са се пазили оригиналите на „тайните протоколи“. Как така не ги е видял?

Яковлев не привежда никакви аргументи в подкрепа на съществуването на „тайни протоколи“ освен това, че са били публикувани в някакъв си американски провинциален вестник (St. Louis Post-Dispatch on May 22, 1946)

Противоречие относно това чия е инициативата за „тайните протоколи“ – според Хаус тя е на Германия, но според доклада на Яковлев тя е на Сталин и Молотов.

При състяването на „тайните протоколи“ според Яковлев Сталин е воден от „имперски амбиции“ да влезе с войски в прибалтийските републики, в Полша и в Бесарабия. Всъщност дори във фалшивите „протоколи“ никъде не се говори за влизане на съветски войски в Прибалтика и Бесарабия.

Яковлев обвинява Сталин в предателство на ленинските външополитически принципи, в замяната им с политика на империалистическа подялба и преразпределяне на света.

Друго обвинение на Яковлев срещу Сталин е, че с Договора за ненападение е довел до демобилизация и дезориентация на антифашистките сили.

Самият Яковлев признава, че оригинал на „тайните протоколи“ не е открит нито в съветските, нито в задграничните архиви. Но според него копията, намиращи се в разпореждане на правителствата на СССР и ФРГ могат да бъдат признати за достоверни на нивото на съвременните знания, а и „последващите събития са се развили точно „по протокола““. Всъщност текстът на „тайните протоколи“ е правен „по събитията“, а не обратното, както твърди Яковлев.

Яковлев демонстрира развинтена фантазия, като претендира, че е запознат не само с текста на „протоколите“, но и с техния първоначален германски вариант, в който Сталин и Молотов внесли „неголеми поправки“.

Яковлев признава, че „тайните протоколи“ са противоправни, защото не са ратифицирани от никакъв държавен орган и всъщност представлява „заговор, изразяващ единствено намеренията на подписалите го физически лица“. Но в такъв случай съветската държава не може да носи никаква морална или юридическа отговорност за този договор между физически лица. Съответно и Конгресът на Съветите не е компетентен да го оценява, още повече, че фактът на неговото съществуване така и не е установен.

Докладът на Яковлев дава на националистическите и сепаратистки движения (особено в Прибалтика) отличен мотив в борбата им за отделяне, което е и използвано от тях в пълна степен. В резултат, СССР е унищожен.

Обсъжданията по доклада на Яковлев

Из обсъжданията по доклада на Яковлев:

Л. И. Сухов: Как да се съгласим с това, че ние, съветските хора, сме завоеватели?

А. К. Иргашев: Правилно ли е да се пише, че Конгресът осъжда несъществуващи документи?

В. И. Клоков: Виждам директно обвинение по адрес на нашата страна, на нашия народ, че ние сме разпалили Втората световна война. Къде е тук главният виновник за подпалването на войната? Къде е агресивният фашизъм, стремящ се към световно господство?

Заради подобни въпроси от страна на депутатите яковлевци всячески се стремят да избегнат обсъжданията.

Е. Т. Липмаа (Естония) твърди, че истинността на подписа на Молотов на съхраняваните във ФРГ фотокопия е потвърдена от специалисти. Но това е пълна глупост. Напълно невъзможно е да се определи истинността на един подпис по фотокопие и нито един специалист не би се подписал под такова твърдение, защото повече няма да може да си намери работа – никой повече няма да го счита за професионалист.

А. А. Сидоров коментира противоречието между факта, че липсват оригиналите на „тайните протоколи“, но същевременно „не буди съмнение“, че те съществуват. Така че може само да се предполага, че е имало протоколи, но не и да се твърди със сигурност (както прави Яковлев в своя доклад).

Р. А. Медведев твърди, че историците от целия свят отдавна са признали съществуването на „тайните протоколи“ и при това положение Конгресът и съветската историческа наука се поставят в смешно положение пред целия свят, като отричат тази истина. Птиците се изучават дори и само по запазен отпечатък от тях. Няма птица, но има отпечатък и това ни дава увереност, че нея я има. Същото е и с протоколите, още повече, че никой историк не се съмнява в достоверността на фотокопията.

Въпреки че антисъветчиците имат превес в Комисията, те не успяват от раз да постигнат целта си и да прокарат нужното им постановление. Налага се Яковлев да „открие“ допълнителни „безпорни доказателства“ за съществуването на „тайните протоколи“.

 Постановлението

На следващия ден след обсъжданията (24 декември 1989 г.) Яковлев дава отговори на зададените въпроси по доклада му. Той съобщава, че в съветското външно министерство е открита служебна бележка, фиксираща предването през април 1946 г. на оригиналните тайни протоколи на един от помощниците на Молотов – Смирнов, на друг негов сътрудник – Подцероб. Според тази бележка Смирнов е предал на Подцероб оригиналния таен допълнителен протокол от 23 август 1939 г. на руски и немски език плюс три екземпляра копия от този протокол.

Непонятно е защо е трябвало да се правят три копия на един документ, при това таен. Тайните документи затова са и тайни, и копирането им не се допуска.

Също така Яковлев докладва, че са намерени заверени машинописни копия от протоколите на руски език. Ето как оперативно за една нощ са „намерени“ заверени копия, за които предишният ден никъде и никой не е споменал. До този момент се е говорело само за копия от немските архиви. Самият Яковлев ден по-рано твърди, че за съществуването на „тайните протоколи“ може да се съди само по косвени признаци.

Яковлев твърди и че е направена експертиза на подписите на Молотов под Договора за ненападение и копието от „тайния протокол“, и те са се оказали идентични. Но, както вече беше споменато, да се установи истинността на подпис по фотография (фотокопие), е невъзможно.

На четвърто място Яковлев е „установил“, че фотокопията от германските архиви са напечатани на същата машинка, на която и запазеният в архивите на съветското МВнР оригинали от Договора за ненападение. Но тук, както и с подписа на Молотов, е абсолютно невъзможно  да се направи достоверна експертиза по фотокопие. Също така, Яковлев не разкрива кои са точно „експертите“, които са осъществили среднощната „експертиза“.

Петото, за което докладва Яковлев, е „разграничителна карта“, отговаряща на „протокола“ и с два подписа на Сталин. В единия случай той се е подписал заедно с Рибентроп, а във втория – с червен молив е направил поправка в съветска полза и се е подписал още веднъж на това място. Такава карта никога и никъде не е видяна нито в оригинал, нито дори като копие. Навярно Яковлев има предвид картата от американския сборник за нацистко-съветските отношения 1939-1941, която, първо, е фалшива и, второ, дори да е автентична, тя не съответства на „протокола“, както твърди Яковлев, а на съветско-германския Договор за дружба и граница от 28 септември 1939 г. Самият Яковлев признава, че в проекто-Постановлението е избегната думата „достоверност“, тъй като юристите казват, че, за да има достоверност, трябва да има оригинал.

Защо се водят такива яростни спорове за едно събитие отпреди половин век? Работата е в това, че от гласуването по този въпрос ще се реши бъдещето на СССР. Точно затова предупреждава В. С. Образ – че гласуването на такова постановление ще доведе до унищожаване на държавата.

В крайна сметка Постановлението е гласувано на 24 декември 1989 г. В него се признава, че не са открити оригиналите на „тайните протоколи“, но че графологическата, фототехническата и лексикалната експертиза на копията, картите и друтите документи, съответствието на последвалите събития със съдържанието на протокола, потвърждават факта на неговото подписване и съществуване. Конгресът не осъжда Договора за ненападение, а само „тайният протокол“ към него. Главната цел на „петата колона“ с това Постановление е да се признае пряката връзка между „тайните протоколи“ и присъединяването към СССР на „трети страни“. Това е тази идеологическа бомба, която взривява СССР. Фитилът й е запален на 24 декември 1989 г. След 728 дни СССР ще бъде разбит на парчета.

Бележката

Какво се е случило в нощта на 23 срещу 24 декември? При Яковлев идва Анатолий Гаврилович Ковалев – първи заместник-външен министър и му връчва прословутия „Протокол за предаване на документи в архива“. Този Протокол за предаване на оригиналния таен протокол става най-важнато доказателство за съществуването на „тайните протоколи“. Оттук може да се направи извода, че яковлевци не са разполагали с други доказателства. Не става ясно обаче защо двама чиновника от МВнР ще съставят специален приемно-предавателен протокол именно за ОРИГИНАЛНИ документи? Нима в касата на Молотов освен оригинали е имало и ФАЛШИВИ документи? Очевидно текстът на този „акт“ е изфабрикуван толкова елементарно, че веднага може да се съзре фалшивостта му. Прави впечатление, че „актът“ не е датиран, няма дори входящ номер. Остава под въпрос и защо е трябвало да се правят копия на „тайния протокол“? Нима Сталин и Молотов са посветили в най-великата тайна на ХХ век някоя машинописка, която е трябвало да изготви копия на протоколите? Или пък, за да се запази тайната на „тайния протокол“, лично Молотов го е преписал на пишеща машина? Също така напълно нелогично е „тайният протокол“ и неговите копия да се съхраняват на едно също място. Изготвянето на копия има смисъл, само ако има заплаха от изчезването на оригинала. Но ако е имало такава опасност, то копията би трябвало да се съхраняват на различно място.

Има още редица съмнителни места в приемно-предавателния протокол/акт „Смирнов-Подцероб“. Например относно споменатия в него автентичен таен протокол от 10 януари 1941 (относно част от територията на Литва) – това е абсолютно недопустимо в официалното делопроизводство, тъй като в него действа желязното правило: указва се само официалното название на документа, без да се разкрива неговото съдържание (още повече, когато става въпрос за тайни документи).

Също така от „Акта“ не става ясно откъде и къде се предава. Впрочем, тъй като става въпрос за измислени хартийки, това е напълно обяснимо.

Чиновник от съветско министерство не може да пише „Писмо от др. Ст. до Хитлер. Фамилията на длъжностното лице трябва да се изписва изцяло, а и заеманата от него длъжност.

Автентичното Съглашение за уточняване на границата между МНР и Манджоу-Го от 9 юни 1941 на руски и японски език също предизвиква въпроси защо е на руски, а не на монголски, а и в Москва не може да се съхраняват оригинали на договор между трети страни. Освен това Съглашението е съставено през април, а не на 9 юни.

Всичко сочи, че „записката Смирнов-Подцероб“ е един примитивен фалшификат, изготвен от Яковлев.

Политбюро

Първи в СССР започват да говорят за „тайните протоколи“ не прибалтийските сепаратисти, не седящите по лудници дисиденти, не лидерите на зараждащите се „демократични“ движения, не дейци на науката и изкуството, а членовете на Политбюро на ЦК на КПСС, при това по собствена инициатива. Яковлевци са улеснени и от смъртта на Молотов през 1986 г.

Прави впечатление, че когато през пролетта на 1988 г. Маврик Вулфсон прави в Рига скандално изказване пред пленума на творческите съюзи, в което той за пръв път публично в СССР повдига въпроса за „тайните протоколи“ и „окупацията“ на Прибалтика, въпреки че някои латвийски ръководители са възмутени и призовават да бъде наказан за антисъветска пропаганда, той не е наказан дори по партийна линия.

Паралелно с депутатската комисия е имало и друга, партийна комисия, дейността на която остава забулена в тайна. Но според Кунгуров именно тази неофициална комисия е главната, тя е взимала решенията, фабрикувала е необходимите документи, докато депутатите от официалната комисия са били използвани само да легитимират решенията и „документите“.

Оригиналите

За предназначението на съвременните буржоазни медии – не просто да мамят, да скриват истината или да пропагандират изгодна за властта версия на събитията, а изцяло да прекъснат връзката на човека с реалността (да се огради съзнанието му от реалността). С оглед на тази цел манипулациите с историческото съзнание вече не играят тази роля, каквато са имали преди 20 години. „Класическият съвременен човек“ въобще не трябва да има история. Той трябва да е вън от историята, да не мисли за бъдещето, да не влияе на настоящето, въобще да бъде убеден, че от него нищо не зависи. Днес медиите не деформират историческото съзнание (може да се деформира само това, което го има), а направо го стерилизират.

По друг начин стои въпросът с ролята на историята по време на перестройката. Тогава очернянето на историята на СССР е най-важният елемент от стратегията на перестройчиците. Тяхната цел е чрез историческите манипулации да се подкопае легитимността на съветската държава. Ударът, който нанасят перестройчиците, е много по-страшен от атомната бомба, тъй като той разрушава не градовете, а идеалите.  Трябвало е да се „докаже“, че СССР е виновен за началото на Втората световна война. Митът за „тайните протоколи“ е един от най-важните етапи на пропагандистката война против СССР. Той има освен морално-психологическо още напълно непосредствено значение за сепаратизма на прибалтийците, който води до унищожаването на СССР. Но тъй като заплахата от възраждането на СССР все още е в сила, идеологическото оръжие на „тайните протоколи“ продължава да се използва и до днес.

На 27 октомври 1992 г. в „пакет № 34“ от Архива на Президента са открити „оригиналите“ на така добре скритите „тайни протоколи“, а в „пакет № 35“ – карти с подписите на Сталин и Рибентроп. Властта обявява, че е „открила“ „протоколите“, но така и не ги показва. Елцинистите (Пихоя, Волкогонов и др.) доказват съществуването на „протоколите“ не чрез показването на оригиналите или на „оригинални фалшификати“, а чрез силата на медиите и чрез авторитета на заеманите от тях висши държавни постове. Същевременно Горбачов дори и през 1999 г. отрича да е виждал оригиналите на „протоколите“, а само техни копия с „немския подпис“ на Молотов на тях.

Изфабрикувани са и „оригинални“ копия на „тайните протоколи“, в които подписът на Молотов също е на латиница. Излиза, че Молотов се е подписвал на латиница не само на „оригиналния“ „таен протокол“, но и на „оригиналните“ копия.

Квицинский

Депутат от КПРФ, отказва да съдейства на Кунгуров да се запознае с „ориганалите“ на „тайните протоколи“. Самият Квицинский твърди, че тайни протоколи е имало, но според него те са били „оправдани и необходими за времето си“. Според Кунгуров, Квицинский, който е бил съветски посланник във ФРГ през 1986-1990 г., неслучайно отказва да съдейства, защото най-вероятно самият той (с оглед на заемания от него пост по време на перестройката) е знаел, че се подготвя изфабрикуването на фалшиви „тайни протоколи“.

Вулфсон

Маврик Вулфсон е латвийски професор от Художествената академия и пръв пропагандатор на „тайните протоколи“. Той публично заявява за тяхното съществуване и за окупацията на Латвия от СССР на  2 юни 1988 г. по време на ежегодния пленум на творческите съюз в Латвийската ССР. За разлика от други противници на СССР, Вулфсон не е лежал по затвори и лудници, а е дружил с чуждестранни дипломати, редовно е ходел на посещения в чужбина, където дружи с влиятелни политически кръгове от Германия, Швейцария, Канада и САЩ. Те взаимно си разменят „полезна информация“, особено с ФРГ. Трябва да се отбележи, че ако през 1946-48 г. всичко около „тайните протоколи“ се движи от американците, то в края на 80-те години водеща роля започва да играе именно ФРГ. Самият Вулфсон признава, че той е бил сред тези латвийци, които през лятото на 1940 г- приветства влизането на съветските войски. Защо именно Вулфсон започва пръв да говори за „тайните протоколи“? Заради неговият обществен авторитет – той е професор, комунист с 50-годишен партиен стаж, ветеран от войната, орденоносец. Ако за „тайните протоколи“ и за „съветската окупация“ беше започнал да говори някой млад дисидентстващ маргинал, неговото изказване не би предизвикало такъв ефект, какъвто предизвиква ветеранът Вулфсон (присъстващите оценяват словото му като истинска „бомба“). Същевременно този ветеран от еврейски произход, след унищожаването на СССР видимо не се впечатлява, че в „свободна“ Латвия започват да се героизират местните есесовци.

Гестапо – НКВД

Част от мита за съветско-германския заговор е изфабрикуваното в началото на 50-те години ХХ в. „антиполско съглашение“, уж сключено между НКВД и Гестапо на основата на „тайния протокол за полската агитация“ от 28 септември 1939 г. Половин век по-късно това мнимо „антиполско сътрудничество“ се превръща в „общоизвестен факт“, дори за „сериозните историци“. Но и този „факт“ не се доказва от никакви документи. На 29-31 март 1940 г. действително има съветско-германски преговори, на които се разглеждат чисто технически и организационни въпроси по осъществяването на взаимния обмен на бежанци на базата на по-рано сключени междудържавни съглашения. От съветска страна присъства и един капитан от НКВД. От тази информация през 1952 г. възниква митът за антиполска конференция „на високо ниво“ между Гестапо и НКВД. Според него СССР искал да предаде на Германия ненужните му полски пленници и след получения отказ се стига до разстрела на 25 000 полски офицери в Катин. Всъщност отношенията между Имперското управление за безопасност (и в частност неговото ІV управление – държавната тайна полиция – Гестапо) и НКВД съвсем не са толкова дружески. Само през 1940 г. между тях по границата се случват 235 конфликта, като и от двете страни има убити и ранени.

 Границата

Фалшификаторите изфабрикуват таен протокол и към Договора за дружба и граница между СССР и Германия от 28 септември 1939 г. Неговата цел е да се „обясни“ защо разделянето на Полша не се случва така, както е „уговорено“ в „тайния протокол“ от 23 август 1939 г. Интересното е, че в този „протокол“ уж предназначен да „раздели“ Полша, води до промяна на германо-литовската граница. Също така, странно е защо фалшификаторите „разделят“ Полша по р. Висла, а не по р. Буг, както се случва всъщност. Не е ли било по-добре още в първия „протокол“ (от 23 август) да се въведе действителнта съветско-германска граница?

Първо, ако още отначало е била зафиксирана действителната граница, би се оказало, че СССР не участва в разделянето на Полша, а просто си връща заграбените от поляците НЕполски земи, населени с беларуси и украинци.

Второ, не може да се скрие, че новата съветско-германска граница е определена в хода на московските преговори през септември 1939 г., договореностите от които са зафиксирани в НЕтайния Договор за дружба и граница, и картата със съответните изменения е публикувана в съветските вестници на 29 септември 1939 г. (т. е. няма как нещо, вече уж „договорено“ в „таен протокол“ от август, да е трябвало да се договаря отново публично през септември; но ако имаме различна „договорка“ за граница през август, само тогава има логика за ново вече публично споразумение през септември).

Трето, СССР и Германия не са предвиждали към 23 август да имат обща граница, тъй като не са предвиждали унищожаването на Полша. За СССР тя е бил удобен буфер срещу германска агресия, а за Германия запазването на полската държава е предпоставка да се възстанови мирът с Англия. Полша престава да съществува по вина на своето правителство, което на 16 септември бяга в Румъния. Едва тогава, след проведени на 20 септември преговори между народния комисар по отбраната Ворошилов и ген. Кестринг се споразумяват за обща граница по р. Писа – р. Нарев – р. Буг – р. Висла – р. Сан. За това споразумение се съобщава официално на 22 септември в специално съветско-германско комюнике.

Фалшификаторите съчиняват и още един „таен протокол“ от 28 септември (против „полската агитация“). Интересното е, че той е сключен уж като тайно приложение към „Германо-Руския договор за дружба и граница“. Но какъв е този РУСКИ договор, който сключва Съветския съюз? Очевидно този фалшификат произхожда от американския сборник от 1948 г., в който същият Договор е споменат като German-Russian Treaty. Американските фалшификатори не правят разлика между руски и съветски. Също така в американския вариант този договор е „за граница и дружба“, а не „за дружба и граница“, както е в оригинала. Оттук също може да се досетим, от къде фалшификаторите на „тайния протокол“ от 28 септември са черпели „информация“.

Картата

Картата към „тайния протокол“ от 28 септември с подписите на Сталин и Рибентроп също е важна част от фалшифицираните доказателства за „съветско-германски заговор“. Че тази карта е фалшива, лесно може да се докаже, като се сравнят обозначените на нея граници с границите на страните през 1939 г. Към септември 1939 г. град Вилнюс не е част от Литва (както е показано на картата), а от Полша. Границите на картата са границите от октомври 1940 г., а не от 1939 г. И, не на последно място, Вилнюс (Wilno) е изписан на картата неправилно като Wilna. Правят впечатление и гигантските подписи на Сталин и Рибентроп по картата – сякаш на нея са се разписали не хора, а Кинг Конг. Недоумение буди и защо на картата е подписът на Сталин, а не на Молотов, който би трябвало да подпише договора от съветска страна. Още повече, че към септември 1939 г. Сталин формално не заема никакви държавни постове, той не може да се явява като официален представител на СССР и да подписва договори, карти, протоколи и т. н. Също така, не е имало такава практика да се поставят подписи на карти.

Атласът

На картите трябва да се обърне специално внимание. Те играят изключителна роля при манипулирането на хората. Понякога самото им изображение напълно парализира волята и разсъдъка на човека. Тъй като мнозинството хора не са способни да „четат“ картата, не познават нейния език, картата сама по себе си се възприема като безспорен отпечатък от реалността. В книгата на Сергей Кара-Мурза „Манипулация на съзнанието“ се отделя специално внимание на картите. Те мобилизират подсъзнанието и обитаващите го ирационални представи и предразсъдъци. Германските фашисти първи започват да използват в голям размер картите като средство за идеологическа обработка на населението. Те бързо установяват, че колкото по-добре и по-„научно“ е направена картата, толкова по-силно е въздействието й върху съзнанието в дадено направление. Фашистите не се скъпят на средства за изготвяне на фалшифицирани карти, чрез които да оправдаят геополитическите си планове. През последните години фабрикуването на географски карти (особено исторически) се е превърнало в любимо средство за разпалване на националистическа психоза в подготовката на етнически конфликти. Това е особено „гореща“ сфера на манипулация на общественото съзнание. Нагледната, красива, „научно“ изработена карта с изгубените исконни земи и др. под. въздействат безотказно за разпалването на националистически чувства. Човек, който гледа картата, е напълно безащитен против текста, съпровождащ изображението. Картата му въздейства дори и без да се е опитал да я разбере.

Пример за „магията на картите“ е атласът от 1939 г., чрез който се „доказва“ окупацията на Прибалтика през 1940 г. Маврик Вулфсон през 1988 г. твърди, че СССР издава още през 1939 г. атлас, в който прибалтийските републики са оцветени в червено, въпреки че все още не са „анексирани“. Излиза, че Сталин едновременно подписва свръх таен протокол (чийто оригинали и до днес не са откритии) и отпечатва стотици хиляди копия от атлас, в който публично заявява за предстоящата „анексия“ на Прибалтика. Всъщност най-вероятно става въпрос за допечатка през 1940 г. на издадения през 1939 г. атлас, но с въведените в него случили се междувременно териториални промени.

Сувалки

През 1993 г. сп. „Вопросы истории“ (№1) публикува още един „таен протокол“, този път от 10 януари 1941 г. Според него Германия се отказва от тази част от Литва, която е била получила според „тайния протокол“ от 28 септември 1939 г.

И тук личи, че са копирани фалшификатите от американския сборник от 1948 г. Например Шуленбург е записан в „протокола“ с графската му титла, което никога не се е признавало и прилагало от съветската дипломация.

Също така е съмнително, че откупуването на германската част от Литва е записано в златни долари. Съветско-германските сделки през този период се номинират в марки, а се извършват единствено под формата на стокообмен и в краен случай – в злато. А и такава валута „златни долари“ няма поне от 1933 г., когато е премахнато златното му покритие и остава да съществува единствено като „законно разплащателно средство“ (същевременно продължава да съществува златна рубла като условна парична единица с неизменна номинална стойност).

Друг очевиден признак, че става въпрос за фалшификат, е липсата на определен срок за предаване на тази територия на СССР, както и каквото и да е договоряне, че датата ще бъде договорена с отделно съглашение. Получава се, че СССР е длъжен да плати до 11 февруари 1941 г., а Германия може да предаде територията и след 100 години. Само глупак би подписал такъв договор.

Друг интересен факт е, че към 10 януари 1941 г. тази част от Литва вече е била заета от Червената армия. Излиза, че Червената армия е окупирала територия, която е принадлежала на Германия. Това може би обяснява липсата на дата в „тайния протокол“ за предаване на продадената територия – тя вече е била част от СССР.

Съмнително е и защо Молотов се съгласява за плати за територия, която вече и без друго принадлежи на СССР.

Също така, защо им е било на СССР и Германия да сключват таен договор за нещо, за което може да се договорят и открито. Няма нищо престъпно в това, че СССР обединява литовските територии, още повече, че промяната на граници не може да остане скрита от света.

Всъщност, целта на този пореден „таен протокол“ е била да се преодолее грешката, допусната в „тайния протокол“ (и в картата към него) от 28 септември 1939 г., в който е объркана литовската с полската територия.

Вилно (дн. Вилнюс)

От всички съветски републики първа обявява своята независимост Литва (11 март 1990 г.), с което се открива „парадът на суверенитетите“. Tiesa – органът на ЦК на литовската компартия пък е първият вестник в СССР, който публикува текста на „тайния протокол“ от 23 август 1941 г. Но ако допуснем, че този „протокол“ е автентичен, то именно Литва е най-печеливша от него – защото получава своята столица Вилнюс. Може дори да се каже, че Литва е съучастник в разделянето на Полша през 1939 г., приемайки като подарък от СССР Вилненската област (към есента на 1939 г. Литва е независима държава; тя става част от СССР на 15 юни 1940 г.).

Излизането от СССР на прибалтийските републики

На 23 август 1989 г. е организиран т. нар. „Балтийски път“ – жива верига от Вилнюс до Талин на протестиращи против „тайните протоколи“ и „съветската окупация“. Протестната акция е организирана с помощта на американски инструктори.

Напускането на прибалтийските републики не става по мирен път, а чрез кръвопролития (напр. Вилнюс – 12-13 януари 1991 г. – 15 загинали и 900 ранени) – но пропагандата определя излизането като мирно. Същевременно, действително безкръвното присъединяване към СССР се определя от същата тази пропаганда като „насилствена окупация“.  При отделянето им от СССР „независимите“ прибалтийски републики са оглавени от американски и канадски граждани (за разлика от местните водачи, които застават начело на прибалтийските съветски републики през 1940 г.).

 

Бесарабия

Берлин много се е боял от съветско-румънска война, защото тя би заплашила доставките на нефт от Плоещ. Ето защо Хитлер препоръчва на своя сателит да се съобрази със съветските претенции и да му върне заграбената след края на Първата световна война Бесарабия. След присъединяването (през 1940 г.) на Бесарабия към СССР от Румъния (в която също като в България „не е имало фашизъм“) в новата съветска територия бягат 150 000 евреи.

Войната в Приднестровието

След края на Втората световна война САЩ разработва нова тактика за борба с противниците си – т. нар. консциентални войни (от лат. Conscientia – съзнание, съвест). Целта на консциенталните войни е да се наложат на народа на вражеската страна лъжливи ценности, смъртоносни вируси, разяждащи духовната тъкан на обществото, чрез които да се убеди в тоталното американско превъзходство, да се разгроми идеологията на противника и да се заставят другите народи доброволно да се откажат от своите интереси. След като е разрушено съзнанието на народа на вражеската страна, целите на войната могат да бъдат достигнати без използването на военни средства – чрез цветни революции или чрез банални дворцови преврати. Фалшивите тайни протоколи, освен „мирното“ унищожаване на СССР, предизвикват и една „гореща“ кървава война, която и до днес не е завършена, а само е замразена. Става въпрос за войната в Приднестровието през 1992 г., при която загиват около 1500 души. Всъщност една от целите на „тайните протоколи“ е именно да се използват за разпалването на националистическа ненавист между руснаци и прибалтийци, между поляци и украинци, между поляци и литовци, между румънци и молдовци, между румънци и украинци, между поляци и руснаци. Разобличаването на „тайните протоколи“ означава да се обезвреди една историческа бомба, която е способна да взриви във всеки един момент мира в Източна Европа.

Създаването на Молдовска автономна република (дн. Приднестровие) със столица Тираспол на територията на Украинската ССР през 1924 г. има за цел да се създаде база за евентуално бъдещо присъединяване на Бесарабия (завзета от Румъния) към СССР. Това се случва през 1940 г., когато се създава Молдовска ССР със столица Кишинев. При отделянето си от СССР през 1990 г. Молдова се позовава именно на Пакта „Молотов-Рибентроп“ и на „тайните протоколи“ към него. Но ако в случая с прибалтийските републики отхвърлянето на Пакта „Молотов-Рибентроп“ и на „тайните протоколи“ към него води до отделянето им като независими държави, то в случая с Молдова това би трябвало да доведе до унищожаването й като държава и присъединяването й към Румъния. В отговор на това обаче на 31 юли 1990 г. Тирасполският градски съвет обявява, че ако МССР е създадена незаконно, то и Приднестровието (левобрежният Днестър) е включено в нея незаконно. Ето защо Приднестровието обявява, че повече не се счита обвързано по никакъв начин с Молдова (т. е. с Бесарабия). На 2 септември 1990 г. е провъзгласена Приднестровска Молдовска ССР, която за разлика от МССР (и по-специално бесарабската й част) отказва да напусне СССР. Това е сериозен удар за Молдова, защото именно в Приднестровието е концентрирана промишлеността на страната (за разлика от аграрната Бесарабия). През декември 1989 г. – ноември 1990 г. отделните градове от Приднестровието провеждат референдуми, в които 95.8 % се обявяват в подкрепа на създаването на Приднестровска МССР (против са само 1.9 %). Отделянето й, освен че води до война и до днес остава непризнато, и е един от многото тлеещи конфликти на територията на бившия СССР.

***

По темата ще продължим да работим и занапред. Ще разчитаме на съдействие и от страна на нашите съмишленици и читатели.

 Движение „23 септември“

***

Приложения:

Приложение № 1

„Оригиналът“ на „тайните протоколи“ от американския сборник Nazi-Soviet Relations 1939-1941. Washington 1948

 

Приложение № 2

 „Оригиналът“ на „тайните протоколи“ в неговия руски вариант от 1993 (препечатан в учебника на Милен Семков), с липсващите правописни грешки от американския вариант

 

Приложение №3

Картата с подписите на Сталин и Рибентроп (взета от учебника на М. Семков)

 

 

Приложение № 4

Германският вариант на „тайния протокол“, с „латинския“ подпис на Молотов

 

 

 Използвана литература:

 

Добров, Д. Крохи. Секретный дополнительный протокол к Пакту Молотова-Риббентропа. http://www.e-reading.club/bookreader.php/1023223/Dobrov_-_Sekretnyy_dopolnitelnyy_protokol_k_Paktu_Molotova-Ribbentropa.html

Кунгуров, А. Секретных протоколов не было. Фалшивка, разрушившая СССР. Москва, 2011.

Марков, Г. Друга история на най-голямата война, книга 1: Разгарянето на пожара. София, 2014.

Марков, Г., Р. Кушева, Б. Маринков. История и цивилизация за 10. клас. София, 2001.

Мирчева, Хр., Г. Рангелова. История и цивилизация 10. Клас. Задължителна подготовка. София, 2006.

Мирчева, Хр. Съвременна история. София, 1999.

Семков, М. История 10. клас. София, 1999.

Фалшификатори на историята (Историческа справка). София, 1948.

Цветков, Пл. Под сянката на Сталин и Хитлер, т. 1. София, 2014.

Сподели