Изказване на Георгиус Воланис (Гърция), Представител на „Колектив революционна борба за обединение на човечеството“, на конференцията организирана от Движение „23 септември“ – „България в еврозоната – (не)избежна съдба?“ /13 май 2023 г./
Благодаря за поканата за днешната конференция, която е от особено значение за нас, гостите от Гърция. Това събитие допринася, на първо място, за създаването на отношения между нашите два народа, които имат общи културни черти и споделят съответната степен на експлоатация от страна на империалистическата интеграция, наречена ЕС. Установяването на международни връзки е особено важно днес, когато новата световна война вече е започнала. И ние виждаме, че НАТО частично използва за конфликта българската военна индустрия, която е изградена по време на вашия социализма.
Когато говорим обаче за социалистическото минало, има друго богатство, което ние предпочитаме да използваме. Това са идеите на Георги Димитров, който спечели сърцата и умовете на комунистите по целия свят.
Въведение
За да можем да опишем днешното състояние на Гърция, първо трябва да направим отделна препратка към ЕС като империалистическа интеграция. Ето защо ще се опитам да изложа някои основни насоки на насилствено налагания режим на „дълговата колония“. Трябва да се има предвид, че пълното подчинение на човечеството (народи, държави и региони) под господството на определен център с неговата икономическа, политическа и военна власт изключва всяка възможност за независимо, суверенно и цялостно развитие на обществото. За да се разбере естеството на тази криза и нейните последици, е необходимо да се разграничат основните характеристики на съвременния етап на световната капиталистическа система, чиито противоречия водят до социална война и до ескалация на растящата световна война.
Характер на империалистическата интеграция в ЕС
Във връзка с това, което споменахме, трябва да разгледаме формите, видовете и нивата на империалистическата интеграция в Европейския съюз. Най-сложната форма на интеграция е създаване на определен съюз. При него, освен митническите отношения, се създават споразумения относно упражняването на обща икономическа и парична политика, като тази на Европейската икономическа общност (ЕИО). Във всеки случай всяка капиталистическа интеграция по своята същност е преди всичко форма на управление и използване на неравенството между икономическите държави и региони, форма на споделяне на световен капиталистически пазар между най-силните и големи монополни групи. Целта на този съюз е: осигуряване на безпрецедентни печалби за най-големите монополи, потискане на работническото движение и на националноосвободителна борба, поддържане и укрепване на основите на капиталистическото общество, опит за премахване на социалистическото управление в световната система и започване на агресивни войни.
Тук трябва да се каже, че по дефиниция империалистическите интеграции са:
1) процеси на интернационализация на икономическия живот, икономическо и политическо обединение на капиталистически страни с различни форми на транснационални икономически споразумения и конвенции, за задоволяването интересите на най-силните и големи монополни групи;
2) средство за координиране на борбата срещу работническата класа на международно ниво. Особено важно е да се разгледа историческото развитие на западноевропейския империализъм и интеграция. Както е известно, от Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС), основана през април 1951 г. от шест европейски държави, преминаваме към създаването на Европейската икономическа общност (ЕИО), основана през 1957 г. от същите държави с Римския договор. Гърция стана неин десети член през 1981 г., последвана от Испания и Португалия 5 години по-късно. Последната фаза на тази интеграция е ЕС, какъвто го познаваме днес. Още от първите стъпки на тази интеграция, въпреки противоречията в рамките на ЕС и със САЩ, ЕС стана допълнителен елемент на агресивната военно-политическа организация НАТО. Тази империалистическа интеграция обаче показа истинското си лице след разпадането на социалистическия лагер, с присъединяването и анексирането на страни, преминали от ранни форми на социализъм към примитивни капиталистически форми, с катастрофални резултати за техните народи. Типични са условията на насилствена колонизация, със систематично унищожаване на социални и икономически структури и крайно обедняване на населението.
При капитализма принципното равноправно обединение на страни и народи е невъзможно. Това обединение винаги се извършва в условията на империалистическа експлоатация, основана на неравенство. Империалистическата експлоатация има много форми и се осъществява на много нива: приема формата на технологична, икономическа, финансова, фискална, политическа и военна зависимост и налагане, създава нови форми на колонизация, експлоатиращи асиметрията между центъра и периферията на ЕС и еврозоната и последващите форми на външния публичен дълг. Тук е периферията на еврозоната и по-специално нейното най-слабо звено – Гърция, която подобно на опитно зайче е превърната в дългова колония. Така че стигаме до точката, в която ЕС стартира за Гърция дългосрочен процес на извличане на принадената стойност, не само на настоящите поколения, но и на бъдещите. Това става посредством безпрецедентни договори за заем, гарантирани от публичния сектор, под надзора и наблюдението на външни и вътрешни институции. Този процес поражда условия за геноцид чрез т.нар. вътрешна девалвация.
Контекст
Продължаващата икономическа криза бележи прехода към нова ера, която е свързана с гореспоменатите основни характеристики на империалистическата глобализация и по-специално на:
1) преразпределението на властта между основните империалистически центрове и интеграции, отслабването на традиционните силни капиталистически държави и появата на нови възходящи сили, нарастване на възможността за локални, регионални или дори глобални военни конфликти
2) избухването на класовата война в световен мащаб, водена от капитала срещу силите на труда, която, макар и неравномерно, бележи рязко и значително влошаване на жизнения стандарт на милиарди хора
3) повишената възможност за възникване на революционни процеси в различни региони на планета.
Най-агресивните сили на капитала отчаяно търсят пътища за излизане от кризата, начини за масова девалвация – унищожаване на капитала, на производствените сили, за да се рестартира системата, започвайки от „слабите звена“. Гърция, именно поради позицията и ролята си в глобалното разделение на труда (намирайки се на периферията на еврозоната), е „слабо звено“ на глобалната система. Тук бихме искали да подчертаем нещо, тъй като често се повдига въпросът за характера на страни като Португалия, Испания и Гърция по отношение на противоречивия модел на империализма. Ясно е, че страните, които са компоненти на регионалните империалистически интеграции със средно ниво на развитие (с всички общностни остатъци от малък и среден капитал) и доминирани от капиталовата икономика на мултинационалните монополни групи, имат империалистически характеристики, но заемат междинно зависимо положение в системата на империализма. Позиция, в която им се налага нов тип колонизация, водена от тяхната контролирана от ЕС буржоазия. Колониалната система на империализма всъщност включва държави, които са технически независими, но фактически са в пълна икономическа зависимост и също така са обект на експлоатация, като обикновените колонии. По своята същност, колониалната система на империализма не е просто сбор от колониални и независими страни, а част от сложен организъм, който се нарича глобална капиталистическа икономическа система. В периферните страни протича нов тип колонизация. Включително държави като Гърция, Ирландия, Португалия, Кипър и Испания. На тази колонизация й е предадена расистка същност, затова често тези държави са групирани в термина „PIIGS“ (съкращение от първите букви на 5-те държави).
Глобалният капиталистически пазар се управлява от отношения на господство и икономическо поробване на слаборазвити страни, което води до изостряне на противоречията на капитализма. С помощта на неравен обмен и други форми на икономическо и политическо потисничество, страните от Центъра експлоатират икономически слабо развитите държави. Противно на това, което често се говори, влизането на Гърция в еврозоната се отрази от самото начало негативно на стандарта на живот на гръцкия народ. Поради високата еквивалентност евро/драхма беше известно от самото начало, че инфлационният натиск ще бъде висок. Това беше подсилено от факта, че правителството на ПАСОК (социалдемократическа управляваща партия в продължение на 20 години) представи неверни данни и не бяха взети превантивни мерки, довели до главоломно покачване на цените на потребителските стоки. Това, разбира се, доведе до драматичен спад на реалната стойност на заплатите. Това доведе до появата на сравнително нов феномен за гръцкия капитализъм. Безспорно е обаче, че в случая с Гърция, през периода на т.нар. „чудо“ на гръцкия капитализъм след средата на миналия век, спестовният потенциал на гръцките домакинства нарасна и следователно нуждата от заеми беше ниска. С влизането в еврозоната наблюдаваме спад на реалните доходи, което доведе до срив на спестовната система. Също така ниските лихвени проценти след влизането в еврозоната доведоха до вземане на големи заеми от домакинствата, което допринесе за балона на ипотеките и потребителски кредити през следващите години. Това доведе до временно повишаване на потребителското търсене, феномен, който може да се опише като „ефект на благосъстоянието“. Балонът на просперитета и фалшивия растеж, който основно облагодетелстваше финансовия и фиктивен капитал, внезапно се спука с глобалната финансова криза от 2008 г., която разкри структурните слабости на гръцкия капитализъм (ниски нива на рентабилност, постоянна деиндустриализация, слабо натрупване на капитал, неконкурентоспособност на международния пазар и др.). Тук трябва да подчертаем, че еврото представлява и доминиращите производствени отношения като механизъм за транснационална експлоатация, основана на нарастващото неравенство от съответната империалистическа интеграция. На тази основа виждаме, че еврото се конкурира с долара като доминиращ инструмент на международната търговия, като същевременно принуждава страните от периферията да се откажат от възможността за упражняване на търговска и валутна политика, както и провеждане на национално независима парична политика.
Гърция, именно поради своето положение и ролята си в световното разделение на труда (намирайки се в периферията на еврозоната), е „слабо звено“ в европейската и глобалната система. Тази ситуация води до драматично изостряне на класовия конфликт в Гърция, както и създаване на режим на национално подчинение и унижение, с появата на неоколониални форми на експлоатация, особено чрез инструмента на публичния дълг. Това се вижда от механизмите за спасяване, които са създадени, съществуват и работят високо ефективно за финансовия капитал. Доказан факт е, че по-малко от 5% от 220 млрд. евро от заемите, отпуснати за спасяването на Гърция през първите пет години от меморандумите, се озоваха в гръцкия бюджет, докато останалите отидоха за спасяване на европейски банки. 86,9 млрд. евро са отишли за погасяване на стари задължения, 52,3 милиарда – за изплащане на лихви и 37,3 милиарда – за рекапитализация на гръцки банки. 95% от меморандумните заеми от ЕС и МВФ бяха използвани за спасяване на европейски банки (и други частни кредитори) за сметка на общото. „Периодът на „спасяването“ (2010-2014) отбеляза най-голямото увеличение на гръцкия публичен дълг. Ситуацията излезе извън контрол, когато външният дълг се увеличи от 299,69 милиарда евро (129,7% от БВП) на 317,94 милиарда (177,1% от БВП).“ За 2016 г. съотношението дълг/БВП се изстреля до 193,5% от БВП. През 2015 г. гръцкият дълг възлиза на 321,33 милиарда евро, а според графика изплащането ще Q.
Според Европейския фонд за финансова стабилност (EFSF) изплащането на тези заеми се очаква да се удължи до 2054 г. Активите на гръцката държава се превръщат в ресурси за изплащане на дълга, които могат да бъдат ликвидирани по всяко време. Въпреки това „публичният дълг е средството за прехвърляне на разходите от кризата от 2007 г. от частния финансов сектор към публичния сектор на глобално ниво“. Накратко, „публичният дълг е инструмент на паричната и икономическа политика и неговите местни и международни последици го правят важен инструмент за управление на социалните и икономическите политики на държавата. За да няма съмнение относно статута на собственост на дълговата колония, публичните недвижими имоти се залагат под надзора на заемодателите чрез суперфонд, който ипотекира държавна собственост за 99 години. Всъщност, участващите в предстоящата приватизация на публична собственост чрез суперфонда се ползват с пълен имунитет, тъй като са „освободени от“ прилагането на законите на държавата. Ако добавим към това общата загуба на капитал и преди всичко бягството на висококвалифицирани млади хора, прекомерната експлоатация придобива наистина катастрофални размери. Това доказва, че изтичането на мозъци – най-креативната част от вътрешната работна сила – е основният експортен продукт на дълговата колония.
Заключение
Еврото като валута не е просто обикновен счетоводен проблем. Тя е отражение на отношенията на производство. Когато имате неравностойни икономики, везните ще се наклонят към по-силната, тъй като общата валута е основата на цялата европейска империалистическа интеграция за усвояване на свръхпечалбите. Характерно е, че при влизането на една държава в ЕС общият дефицит се споделя. Изследвания са доказали факта, че излишъците на центъра са равни с дефицитите на периферията. Ние също трябва да споменем, че индустрията на центъра е индустрия, която се състои от високотехнологични модели в сътрудничество с изследователски центрове и институти, което означава, че те се състоят от висока капиталова интензивност. А класически пример е Холандия, където има ноу-хау за производство на средствата, необходими за създаване високотехнологични микропроцесори. От друга страна виждаме, че страните от империалистическия център имат възможността за прехвърляне на промишленост от нисък тип (силно замърсяващи производствени процеси, монотонна и повтаряща се работа, нискокачествена специализация) към периферията. Еврото се превръща в инструмент за свръхданъчно облагане, за да решат собствените си дефицити. Когато местната валута е заменена, имаме нова форма на неоколонизация. Тъй като страните от периферията нямат думата в оформянето и разпределението на собствените си бюджети, поради това, че Европейският съюз събира общ бюджет и впоследствие го преразпределя накъдето и както реши, тези страни не могат да имат елементарно планиране на икономиката си.
В този кризисен момент, както се проявява в „слабото звено“, не може да има „продуктивно преструктуриране“ дори от най-големия експерт на мениджмънта без прекъсване на режима на колониалния дълг.
Преодоляването на кризата в Гърция и страни, които са в подобно положение, като България, от гледна точка на потребностите на трудещите се, означава радикално преустройство на икономиката, обществото, политиката и културата като цяло. Това е част от основния проблем на нашата епоха. Точно както империалистите се обединяват, за да се спасят от тяхната икономическа криза, опитвайки се да запазят позицията и системата си, особено в този момент, с гореща предстояща световна война, възниква необходимостта и периферните страни, които са потиснати и експлоатирани, да се съберат и намерят сила в единството и победата чрез съпротива.
Смятаме, че приносът на Георги Димитров е изключително важен. Особено неговото предложение, което по наше мнение е един от най-важните документи на марксистката философия по тактически и стратегически въпроси в комунистическото движение по света. В настоящата кризисна ситуация, с трета световна война в ход, на очевидния фашистки фронт, създаден от управляващите класи, може да се противопостави само Единен народен антифашистки антиимпериалистически фронт. Транснационалните форми и методи на продължаващата фашистка атака диктуват задължителния международен характер на нашия фронт, основан на диалектическото единство между патриотизма и интернационализма.
